<<< Bo Yin Ra

(Йозеф Антон Шнайдерфранкен)

КНИГА ЗА РАЗГОВОРИТЕ

Das Buch der Gesprache

Първо издание Издателско сдружение „ЕВРАЗИЯ-АБАГАР“ 1992 г.

Превел от немски Борис Стоянов 

Консултант Страшимир Джамджиев

9.1 Изповед............................................5

9.2 Знание и Действителност ..............7

9.3 Светлина и сянка...........................16

9.4 Могъществото на Духа..................19

9.5 Диамантът на сърцето ...................21

9.6 Превращение ..................................23

9.7 Разговор за вътрешния Изток….....26

9.8 Разговор за Съвършения, който сваля земната си дреха…...30

9.9 Цветната градина...........................33

9.10 Лошите ученици............................38

9.11 Нощта на изпитанието..................43

9.12 Индивидуалност и личност..........47

9.13 Царството на душата ....................51

9.14 Да намериш себе си .....................65

9.15 За старшите Братя на човечеството. .71

9.16 Магия .............................................83

9.1 <<< ИЗПОВЕД

Звезди аз видях да изгряват, незнайни за ничий друг взор, — нещата край мен избледняват, пред мен се разкри нов простор...

У мен звуци в миг зазвучаха, негалили ничий друг слух, до мене слова долетяха, дочути във вечния Дух.

Край мене бе моят „ Учител” в тез трудни за мен времена, в „сън“ тежък той бе ми спасител, тъй встъпих в сияйна Страна, — —

И там „осенен“ бях — аз, „Брата“, пъшкал дълго под бремена: на висшите Сили чедата разкриха над мен Светлина. —

Сега, потопен в „ Светлината” - аз, атом в безбрежния ден, — видях зад мен пуста Земята, блед призрак тя днес е за мен. —

Което малцина намират, у себе си аз преживях, — — което призвани съзират, във „Царството вечно“ съзрях...

Лиша ли обаче Земята от свойта гореща любов, — — в мен в миг ще заглъхне в душата на Вечното вечния зов...

9.2 <<< ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Когато след дълго време можах отново да поема ръката на моя възвишен Учител, на когото дължа всичко придобито от мен, когато за пръв път под слънцето на Юга видях сиянието на благите му очи и чух спокойния му глас, аз му казах колко голяма е радостта ми да чуя сега и от устата му онова последно знание, отредено само за премалцина на тази земя, все още мислейки тогава, че това знание не е нищо друго освен една тайна „наука“, подобна на останалите земни науки, но запазена само за проверени ученици. — —

Високият Учител ме погледна усмихнат и дълго мълча.

Най-после той рече:

«Ти си истински син на Запада! Онова, което получаваш не като „наука“, ти се струва съмнително и ти не се осмеляваш да се довериш на истината, ако не я срещнеш под формата на „наука“ в смисъла, в който тази дума се разбира във вашите висши училища. — — — — —

Ще се наложи да се „отучиш^” от това, приятелю мой!

Ще се наложи да се научиш да разбираш един друг вид учение, различно от онова, което единствено е признато във вашите страни. — — —

Искаш ли да постигнеш истината, трябва преди всичко да убиеш илюзията, че истината била “знание”.

Твоят стремеж трябва занапред да бъде насочен към друго.

Ти трябва да се стремиш да проникнеш в дълбоката същност на Действителността: — — —

И като отново помълча известно време, той продължи:

«Светът на душата е непрекъснато възникваща Действителност.

Единственият начин да разгадаеш света на душата, е да встъпиш в този непостижим за земните сетива свят като свидетел на неговата Действителност.

Тогава едва ще намериш и оная мъдрост, за която и най-мъдрият не може нищо да „знае“, мъдростта, позната истински само на онзи, който в себе си е преживял тази Действителност и всеки час може отново да я преживее...»

След като дълбоко почитаният Учител завърши тези думи, задълго се възцари голяма тишина, прекъсвана понякога само от присмехулното подвикване на един кълвач.

Учителят бе зареял погледа си далеч над сребристозелената листва на маслиновите дръвчета, докато в моя дух добиваше очертания въпросът, дали едно определено ниво на културата и на знанията не е все пак необходима предпоставка и за тази форма на познание.

Тогава възвишеният, съзрял въпроса ми още при неговото възникване и прочел го в моя дух (защото той с мъка разбираше външната ми реч — поради това, макар и застанал в непосредствена близост, бе принуден да общува с мен по духовен път), заговори отново и рече:

«Културно равнище, знания, ученост, естетическо чувство, разбиране на изкуството, философия, — с една дума всички неща, които ти мислено включи в своя въпрос, са без всякакво значение за постигане на крайното познание на Истината. —

Така наречената от вас „философска спекулация", практикувана от хилядолетия не на последно място и в моята земя, макар че съвсем не моята страна е люлка на този начин да се прави „наука“, — — оказва определено възпиращо действие върху онези духовни сили, чрез които човекът може да стигне до преживяване на душевно-духовната Действителност. — —

Нашите учени се заблуждават, като вярват, че по свой начин са намерили крайното познание на Истината, а вашите учени на Запад на свой ред се заблуждават, когато изпитват благоговейно възхищение от дълбочината на нашето мислене и търсят в неговите резултати крайното познание на Истината. — — — — —

Съвсем не е случайно също, че при вас на Запад са се появили хора на острата като бръснач мисъл, които чрез умозаключения са стигнали до доста сходни, ако не и еднакви резултати с мислителите на нашата страна. —

Както при играта на шах са възможни безброй комбинации на фигурите върху дъската, но въпреки това игралното поле никога не може да надхвърли рамките на шахматната дъска, така и всички резултати, постигнати чрез мислене, остават завинаги обвързани със законите на самото мислене и никога не могат да излязат извън своето игрално поле.

А онова, което вие искате да постигнете с мисъл, лежи много далеч от това игрално поле; то може наистина да стане обект на мисленето, — — след като бъде намерено, — но никога и при никакви обстоятелства не може да се намери чрез мислене...»

И след като отново настъпи малка пауза, използвана от Учителя, за да даде на моята спътница, — една жена от старо семейство на учени, веща във всички области на знанието, — някои разяснения относно разликите между източния и западния начин на обучение, той продължи:

«За да се открие „философският камък“ на мъдреците — „истината“ — пра дълбоката тайна на всички тайни, — — праизворът, даряващ покой и утоляващ всяко въжделение, — не е нужно да се знае, че Земята обикаля около Слънцето, че звездите на нощта не са светилници по небесния купол, а космични тела, откъде идват мълнията и гръмотевицата, или какво по-точно представляват другите подобни явления, разгадани от човешкия разум. —

Всичко това е в последна сметка абсолютно безразлично за изживяване на Праосновното. —

Слънцето можеше спокойно да следва всекидневния си път около Земята, мълнията и гръмотевицата можеха да бъдат прояви на демонични сили, а звездите — малки светлини, запалвани всяка вечер над нашите глави от въздушните духове. —

Всичко това трябва да се разглежда като абсолютно несъществено, когато става въпрос за крайното познание на Истината, за преживяване на Вечното...

Кое да е измислено обяснение на всички тези явления би послужило на човека също така добре, както и най-точното познаване на природно дадените закономерности, потвърдено чрез използване на всякакви сложни инструменти.

Ние изпитваме съжаление към човешката насоченост на волята, която кара това знание да изглежда тъй необикновено ценно за човека, защото тя все повече утежнява неговия път към Духа. — —

Той загубва чрез цялото това знание един свят на чувствата, с който би трябвало да остане сраснат. —

Чрез своите инструменти той си създава гигантски органи на мисловното схващане, които съвсем не се намират в хармонично съответствие с дадената му възприемателна способност, и сам себе си лъже, когато си мисли, че чрез тези разсъдъчни познания, вече отдавна неотговарящи на неговите истински възможности за изява, той се доближава макар и на косъм до истината, която в края на краищата търси...

Единственият резултат на тези негови усилия е съзнанието за безпомощност по отношение на дадената му сила, едно чувство на дисхармония между “знание" и възможности за постигане. —

Това чувство на безсилие го подвежда да пренебрегва действително дадената му, вече чисто духовна сила, гледайки в същото време с гордост на своите „открития“, без да осъзнава, че именно те го лишават от най-доброто, защото задържат волята му в насока, водеща далеч встрани от истинската крайна цел...

Той загубва чувство за относителното в даденостите на външния свят, загубва чувство за това, че законите на природата, които той възнамерява да опознае по този начин, имат, — дори ако правилно ги е опознал, — само условна валидност и че силата на Духа не може наистина да промени „законите”, но може да измени самите пред-поставки на външния свят...

А Вечното, което всъщност човекът с цената на всички тези усилия желае да се научи все по-ясно да опознава, остава по този начин завинаги недостъпно за неговото познание, докато той не промени насочеността на своето търсене. — — — — — — — —

Утре още целият този космос на неизмеримото пространство може да стане на прах. Една нова Вселена с напълно различни предпоставки може да изпълни просторите, могат да се проявят „природни закони“, за които цялата ви „наука“ нищо още не подозира, без с това да се е изменило абсолютно нищо във вечния Дух, който трябва да се постигне чрез вживяване. — — —

Суетно и ефимерно е всяко гордо „знание“, което се стремите да постигнете във външното, — суетно и ефимерно е всяко въображаемо „познание“, което има нужда от патериците на философствуващото мислене, — докато схващането на същественото, постигнато чрез преживяване, превръща най-неукия просяк, който, неподозиращ нищо за така наречените от вас „култура“ и „прогрес“, седи в своята колиба в леса и живее само от милостинята на поклонниците, принудени да преброждат джунглата, — — във вечен Цар на всички светове, — в Майстор на всеки живот. — — — — — —

Не е наистина нужно да се оттегляте, подобно на такъв един йога, в девствения лес, дори е желателно ученикът на Мъдростта, живеещ на Запад, да усвои дотолкова външните знания на своето време, че да може да говори с езика на това време с хората на своята страна, обаче никое външно научно познание не бива да му препречва пътя, водещ го до преживяване на духовното познание, — не бива да се превръща за него в окови, спъващи вървежа му напред! — —

Едва когато превъзмогне външното си знание, той може вече сериозно да се надява да намери в себе си сигурното “знание“ чрез вживяване в Духа! — — — — — — —

9.3 <<< СВЕТЛИНА И СЯНКА

В ония дни аз запитах високия Учител, дали наистина, както са ми казвали, има хора на тази земя, които познават и последната тайна и притежават духовна мощ, но използват силата си само във вреда на човечеството. —

И дълбоко почитаният рече:

«Който е бил приет във високата общност на Светещите, него законът задължава да свети на себе си и на другите като Слънце на безкрайното пространство.

Ако пожелае, както подобава все още на ученика, другаде да търси светлина, той ще трябва неминуемо да загуби поверените му високи, творчески сили...

Той, станалият зрящо око на Космоса, вече по никой начин не бива да се обърква, понеже носи в себе си една Сила, която му иска отчет за всеки преживян от него миг.

С царе и просяци трябва да се научи той да говори, като равен с тях, и у всеки човек е длъжен да вижда само Човека, забравяйки положение и ранг, заслуга и вина, корона и скитнишка тояга. — —

Той не ще бъде заслепен от никоя човешка сила, понеже всяка сила, която може да се изправи на пътя му, носи в себе си своя край, докато оная Сила, която той с осъзната воля носи и на която служи, макар че може да и заповядва и е задължен по своя воля да я насочва, е сама по себе си безкрайна. — — —

Колкото и да се чувствува обвързан със земно-човешкото, той пак е във всеки един миг свободен от него, защото душата му е станала „царство на Вечността“. —

Нищо извън самия него не може да го накара да загуби някога короната и скиптъра  на това царство...

Единствено сам той може да се погуби по собствена вина!

Но макар че може по този начин да „падне", той все пак остава, дори и след падението, свързан с оная Сила, чийто носител е бил...

Той се причислява тогава към ония сили на разрушението, които за морето на физическото битие са тъй необходими, както бурята и дълбокото вълнение за земното море. -

Той става тогава враг там, където преди е бил приятел и „Брат“, и възвисената Общност скърби за една звезда, която по собствена воля се е оставила да падне долу във вечната бездна на хаотичното разложение...

В най-дълбок мрак, лишен от силата да се издигне, той се отдава вече само на волята за унищожение, докато един ден сам не стане жертва на собствената си воля и не се разпадне на хиляди енергийни атоми, започващи тогава отново своето странствуване в живота като освободени силови центрове. —

Една и съща сила действува и у „Светещия“, и у неговия антипод, Княза на Тъмнината, а този господар на Бездната, изпълнен с воля за унищожение, притежава тази сила само затова, защото някога я е получил като — „Светещ“. — — — — —

Чрез падението си от Светлината той е станал един от „Братята на Сянката“.

Това е истината в чутите от тебе разкази, а и в земите на Запада има безброй хора, които не подозират, че са само марионетки на този велик Унищожител, — изцяло подвластни на неговото огромно духовно влияние. — »

9.4 <<< МОГЪЩЕСТВОТО НА ДУХА

Един път попитах възвишения мъдрец, който ми предаваше по онова време своята мъдрост, преди още да мога сам да се издигна до „знание в Духа“, дали от древните, пазени в тайна книги, притежавани от „знаещите“, не може все пак да се научи някоя мъдрост, някое високо умение, и той ми отговори:

«Повече трябва да се радваш на всяка най-малка мъдрост, дадена ти от твоя Дух, отколкото на цял товар „научено“ знание!

Повече трябва да се радваш на всяка най-малка сполука, дадена ти от твоя Дух, отколкото на всички научени познания и умения на земята! —

Не бива да искаш да имаш нищо общо с ония, които трябва да са „научили“ нещо, за да го могат! — —

Не бива да искаш да имаш нищо общо с ония, които трябва всичко да са „чули“ или „прочели^и нещо, за да го знаят! — - -

Твоят Дух трябва винаги да е свободен, за да може на свобода да изпробва своите сили!

Твоят Дух трябва по всяко време да е господар и владетел на всички твои душевни сили и да го обедини под своето господство!

Наистина, душата крие дълбоки сили, които никой още не е напълно опознал в себе си, а и тялото има немалко скрити възможности, които никой още не е напълно осъзнал вътрешно! — —

Аз искам да освободя тялото ти и да влея живот в него, да направя силите на душата ти твои винаги готови да откликнат слуги!

Не от книги трябва да получаваш придобитата от тебе мъдрост и не от други да заемаш своето умение! —

Ти самият имаш в свое лице най-изкусния си учител и всяка мъдрост, записана в книгите, е нищожна пред онова, което твоята душа крие в себе си! — »

9.5 <<< ДИАМАНТЪТ НА СЪРЦЕТО

Друг един път стана дума за това, как трябва да се оценява преживяването на земното съществувание, разглеждано в светлината на Духа, и Възвишеният заговори:

«Ти трябва да шлифоваш своето преживяване, както се шлифова диамантът, — в неговия собствен прах!...

Трябва да „обковеш“ своето преживяване, — както се обковава благородният скъпоценен камък! — —

Всяко твое преживяване трябва да може да бъде шлифовано на кристални фасетки за да отразява небесната светлина като в геометрично подредени форми. —

Като майстор-златар ти трябва да съумееш внимателно да изработиш „златния пръстен“, който да стане достойна „обковка“ на твоето шлифовано преживяване!

Ти самият си своето преживяване! —

Ти самият си „обковката“!—

Ти самият си този, който шлифова скъпоценния камък, и ти си майсторът-златар на своя пръстен на живота! —

Сътвореното от тебе принеси в дар на Безкрайния! —

Себе си принеси в дар на Безкрайния, като скъпоценен накит!...

В неговата съкровищница ти ще бъдеш сигурен и защитен. — — —

Като диамант на сърцето твоето преживяване ще сияе вечно в Светлината на Вечността. — »

9.6 <<< ПРЕВРАЩЕНИЕ

А друг път, по времето, когато бях още чела на моя мъдър Гуру, той ме поучи така:

«Виж звяра с безброй многото глави!

Ти си тръгнал да го унищожиш, ала на мястото на всяка отрязана от теб глава израства нова и те заплашва както преди. —

Който иска да убие този звяр, не бива да пролива кръвта му...

Гледай да унищожиш звяра, като си дадеш вид, че му се подчиняваи!

Бъди добър към звяра, — — защото накрая това непременно ще го погуби! — »

— — И аз направих, както ме беше посъветвал, макар че тогава този съвет ми се струваше безсмислен...

Дълго трябваше да бъда „добър“ към звяра, преди той да разбере: — „Ето тук един, който не се страхува от мене. — “

Все отново и отново се опитваше той да ми внуши ужас, а звярът умееше да бъде „ужасен“. — — —

Но най-после дойде денят, в който за последен път трябваше да бъда „добър“ към него, — повече от всякога преди това, — и звярът полегна изтощен настрана, и — — издъхна.

Вълните на едно прадревно море отмиха неговия труп.

— — От този ден моята душа почувствува, че е отхвърлила всяко подчинение.

Сега аз витаех над своето тяло, или пък се скривах, когато исках, като охлюв в него. —

Сега бях станал господар там, където преди бях слуга.

— — И до мен стигаа Гласът на Закона и рече:

«Тъй като ти освободи онова, което в твоя род от самото начало на земята е било обвързано, занапред ще можеш да връзваш и развързваш всичко, което е от рода ти!»

Така добих в ония дни силата да действувам като предводител на едно невидимо войнство...

От оня ден нататък моите високи Братя казваха:

«На Запад се е родил нов Учител! — Звездите на Запада не са още угаснали.— — —»

От оня ден нататък ми беше вменен високият дълг сам сега да поучавам в разговори и чрез притчи за неща, които могат да се изложат с думи, и започнах да давам форма със собствени слова на онова, което Духът на Вечността ми даряваше в безсловесно прозрение и което бях преживял някога по своя път към Духа, доколкото имах правото да го споделям.

Сега ми бе възложено да поведа и други към тях самите, тъй като бях постигнал в себе си „сигурно знание“. — — — — — —

Аз давам, каквото имам да дам, и по оня начин, по който мога да го дам.

В книгите си не поставям нито една-единствена дума, която да не е била най-внимателно претеглена. —

Често може на някое място да възникне въпрос, който да намери своя отговор едва на друго място, но нека се има предвид, че при тези неща съществува твърда граница на позволените отговори и тя не бива никога да бъде престъпвана. — —

9.7 <<< РАЗГОВОР ЗА ВЪТРЕШНИЯ ИЗТОК

Един мъдър Учител бе запитан веднъж от своите ученици за „мъдреците на Изтока“ и той рече:

«Търсете във вас самите „вътрешния Изток“! —

Когато вие сами заживеете във „вътрешния Изток“, тогава ще срещнете „мъдреците на Изтока“, — — но не преди това! — —

Който в себе си разкрие „Изтока”, той е постигнал едно „царство“, по-голямо от всички царства на земята. — — — — —

Веемилостивият, Всеблагият, — да се свети Името Му, — е като Шах-ин-шах, царуващ над всички земни царства.

Той възкачва, със справедливост и любов, царе в страните на духовния свят и им дава сила и мъдрост да могат да управляват повереното, но единствен той е вседържител на всички земи. —

Дълбоко в сърцата ви, в самите вас, има едно преддверие, голямо колкото просено зрънце, и в него — една малка врата, по-малка от най-малката прашинка в слънчевия лъч.

През тази врата трябва да се провре оня, който се стреми към „вътрешния Изток“!

Премине ли веднъж през нея, зад вратата той ще намери просторни страни, една вечна „Земя“, — една „Индия“ на всички Индии, — една „Планина“ на всички планини...

Там той ще намери своето Царство, основано отвеки веков.

Но преди да може да стигне до своето Царство, поверено му в ония страни от Шах-ин-шаха, царуващ там отвеки веков, той трябва да стигне до свещената река, която тече във вечен кръговрат около сърцето на тези земи, непознаваща изблик и отток, — вечно бликаща от себе си и вечно поглъщаща себе си...

Там той ще намери „Лодкаря“ и Лодкарят ще го попита за „името“ му. —

Не знае ли тук своето „име“, той ще трябва неминуемо да бъде веднага върнат на външната земя.

Съумее ли обаче да даде отговор на Лодкаря, той ще го пренесе от другата страна на реката, където ще бъде вече във — „вътрешния Изток“. — — —

Там той ще намери Водача, който ще го поведе към „голямата Планина“ във „вътрешния Изток“ —

Там, сред покритите с вечен сняг върхове, той изведнъж ще намери такива вечнозелени поляни, осеяни с цъфнали цветя, че не ще се съвземе от удивление.

Там той ще съзре извисяващите се куполи на един възправил се към небето Храм, — и когато най-после го стигне и получи достъп в него, в този Храм той ще види и „мъдреците на Изтока“, които дотогава напразно е търсил.» — — — — — — — —

А след като питащите поставиха въпроса, дали е абсолютно необходимо да се намерят „мъдреците на Изтока“, ако душата иска да постите някога своето духовно Царство, мъдрият Учител рече:

«Вие още не знаете какво питате! —

Който иска да намери царството на своята душа, той трябва отвътре да получи помощ за това. —

А да помогнат могат само ония малцина, които живеят във „вътрешния Изток“ и които Всемилостивият е дарил със силата да изпращат Светлината на своите братя в тъмнината, щом тяхната воля, а не само желанието им, се стреми сериозно към такава Светлина. — — —

Така че вие сте длъжни да намерите в себе си „мъдреците на Изтока“, ако искате да постигнете някога Царството, което е във вас! — — —

9.8 <<< РАЗГОВОР ЗА СЪВЪРШЕНИЯ, КОЙТО СВАЛЯ ЗЕМНАТА СИ ДРЕХА

«Какво става — запита един ученик Учителя, — когато някой член на възвишената Общност напусне този земен живот? — Изчезва ли той тогава в безбрежния океан на духовната Светлина, единствено сам себе си още съзнаващ в Светлината, — живее ли във високо духовно единение, свързан само в Духа си със своите възвишени „Братя", — или пък остава по друг някакъв начин и занапред близо до земята? — »

А Учителят му рече:

«Когато Помазаният види, че дните на неговата обвързаност с дрехата на земята отиват към своя край, той предава себе си и Силата, даряваща му блясъка на единението, на следващия от веригата, запалил огъня на своята човешка същност от Слънцето, за да стане той някога наследник на Помазания в живота на хората от своето време.

Дотогава другият е бил още ученик на Помазания, макар и отдавна вече да е Майстор между Майсторите на Седемте порти...

Сега отиващият си му казва:

„Днес аз искам да те превърна в Път, защото аз сам бях „Път" и вече извървях себе си.

— Двама ще бъдат занапред един и от двамата ще стане трети, — — в това се крие тайната, в която ти се съединяваш сега с мен\ — — — — —

Безспир се върти главата на Янус!

Старият отстъпва на младия и младият трябва да стане стар. — — —

А двамата раждат от себе си третия, — едничкият, който винаги продължава да съществува там, където има „битие“...

Протичащата през веригата сила дава живот на стария, на младия и на оногова, когото те двамата пораждат от себе си! —

Така вплетен във веригата за всички бъдни времена, пръскай сега ти Светлината, сияеща в нас двамата! —

Сега аз свалям от себе си тази земна дреха.

Скритото под нея слагам в твоята ръка!

Сам себе си скривам аз сега в тебе, защото съм от ония, които остават да помагат при човеците на тази земя, а и ти също си един от нас! — — —

Ние никога не можем да напуснем земята, нито през този, нито през кой да е от следващите космични периоди, докато и последният от човеците не влезе в Светлината! —

Няма на земята друга мистерия, равна на тая! — — ^и

Така Духът на Помазания влиза в този, който преди това е бил негов ученик, и двамата вече стават едно...............»

9.9 <<< ЦВЕТНАТА ГРАДИНА

«Тук, където виждаш сега тези разкошни цветя, само преди няколко години беше дива пустош.

Гъсти буренаци напираха на мястото на днешните рози и то беше рай за всевъзможни зловредни гадини.

Ухание на нарциси струи сега от същата тази пръст, от която до неотдавна още никнеха зловонни растения. —

И всичко покълва от същото слънце и от същата почва! — — »

Така говори градинарят...

Но аз искам да ти покажа друга една градина, в която самият ти си градинар! -

Ти още не можеш да кажеш същото за своята градина, както оня градинар. - —

Ти плевиш от ранна утрин до късна вечер бурените и сега очакваш своите цветя, - а вместо това все отново ти израстват нови бурени. — —

И започваш да се сърдиш на един „Бог", който сам си измисляш, и искаш от него да получиш плодовете на своите усилия вместо сам да посееш, като измолиш цветното семе там, в ония градини, където плодовете са вече узрели...

„Богът“, когото призоваваш, е само сянката на твоето изпълнено със страх сърце!

От него недей очаква да възнагради някога твоите усилия! — —

Ти няма да видиш в „градината“ си своя жив Бог, истинския, единствен Бог, за когото копнее душата ти, докато не покълне семето, измолено от тебе в цветните градини на по-старите градинари! — — — —

Виж, цялото човешко съществувание е само по себе си една „пуста земя“, но тя жадува за „градинари“, които да я превърнат в „цветна градина“! — — —

От същата „земя“ и от същото „слънце“ тогава ще покарат „цветя“ там, където сега се въдят само „бурени“...

Ти си си поставил високи цели!

Ти се стремиш към всичко, което може да те възвиси! — —

Ала едно само си забравял досега: —

Че няма нищо да порасне за тебе там, където сам не си хвърлил семе...

А това „семе“ трябва да си измолиш от други, — от ония чиито градини са вече дали плод!---—

Наистина те с готовност ти дават от семето на своите цветя, — но ти не вярваш още, че може някога да израснат цветя от тези невзрачни зрънца. — —

Така ти нехайно захвърляш полученото семе и други странници ще открият по-късно край пътя чудни, разкошни цветове, докато твоята градина и занапред, както досега, ще ти ражда само бурени. — — —

Или пък, — ако си заровил вече семето в пръстта, ти всеки ден отново го изравяш, за да разсееш своите съмнения, — съмненията си, дали даденото ти цветно семе наистина ще може да покълне...

Но така ти никога няма да получиш цветя!

Всеки растеж се нуждае от спокойствие и дълбока скритост!--

Искаш ли да видиш накрая градината си потънала в цветя, трябва действително да правиш онова, което е необходимо. —

Иди при по-старите градинари, които имат зрели цветни семена, измоли ги от тях и събери грижливо каквото ти се даде!

Пръсни тогава тези семена в добре разкопаната земя и остави на почвата и слънцето грижата за покълването и израстването на цветовете! —

Не се безпокой, ако между цветята се появят отделни бурени!

Нека първо твоите цветя разцъфнат истински, тогава лесно ще можеш да изтръгнеш бурените. — — —

Твоят жив, вечен Бог ще дойде в твоята градина едва тогава, когато всичките ти лехи разцъфтят...

Не бива да се стремиш изкуствено да предизвикаш техния цъфтеж!

Ти трябва само да разкопаеш пръстта и да заложиш семето. — —

Всичко останало трябва да оставиш на земята и на слънцето. —

И над твоята земя ще огрее сльнце!— —

В твоята градина, приятелю, ако грижливо си я засадил, след като си разкопал както трябва почвата, на твоя собствена земя един ден ще ти се роди твоят жив Бог! —

Благовонията на твоите цветни лехи ще му бъдат храна...

В свещена тишина той ще добие величав образ...

В твоята собствена градина един ден, когато всичко потъне в цвят, ти ще бъдеш със своя Бог!— — — — — — — — — — — —

9.10 <<< ЛОШИТЕ УЧЕНИЦИ

Един Учител живееше в голям град, в чието пристанище хвърляха котва кораби от всички страни, така че той скоро бе наобиколен от много ученици.

Имаше между тях такива, които много грижливо си отбелязваха неговите думи...

След години те „знаеха“ почти всичките му слова и бяха едва ли не забравили, че това са техни собствени думи...

Те минаваха в града и във всички далечни страни за мъдри и хората се обръщаха към тях, когато искаха да узнаят мнението на Учителя.—

Други негови ученици се вслушваха в звученето на думите му с открито сърце, но мелодията на неговата реч не се задържаше в паметта им.

Техният живот обаче доби облик чрез учението на Майстора и около тях не се случваше нищо, на което те да не погледнат през очите на Учителя. —

Имаше и трети, те слушаха с въодушевление словата на Учителя и ги поемаха дълбоко в душата си, така че и те живееха по учението на Майстора, но по начин, отговарящ на тяхната душевност, и умееха да виждат със своите очи, не както Учителят виждаше, а както той искаше да се виждат нещата...

Така след известно време те придобиха в душите си едно собствено_, ново познание.

Собственото им познание влезе в борба с учението на Учителя и все повече се усилваше в нея, докато накрая излезе победител...

Това собствено познание обаче ги научи да тълкуват словата на Учителя по начин, непознат дотогава. — —

А в града на Учителя хората казваха:

«Я вижте тия лоши ученици! Те не могат да разберат учението на дълбоко почитания Майстор и затова неговата мъдрост им стана чужда! —

О, на него ли трябваше да се паднат такива слушатели без слух, такива почитатели без почит!! — — »

И един ден дойдоха мъже от далечни морета, които искаха да потърсят в града на Учителя следите от неговата мъдрост, защото самият Учител бе отдавна вече мъртъв.

Те търсиха навсякъде, но никой не можеше да им покаже мъдростта, която искаха да намерят.

И накрая стигнаха до ония, които в града на Учителя бяха наричани „лоши ученици", и веднага — сърцето им пламна, защото те видяха, че едва тук мъдростта на Учителя бе напълно схваната и че неговото учение бе родило едно по-голямо учение, съдържащо в себе си всичко, което първоначалното му учение бе все още премълчало.

Обогатени и ощастливени до дъното на душата си, те отплаваха обратно към далечните морета на своята родина и възвестиха навсякъде в своите земи новото учение, криещо в себе си мъдростта на Учителя в нова форма. —

Едва много по-късно хората в града на Учителя чуха, че това учение на ,,лошите ученици“ се смята вече отвъд далечните морета за мъдрост, която единствена съдържа в себе си висшата мъдрост на Учителя.

И те се учудиха много, и след като се посъветваха, казаха:

«Нека си доведем от ония далечни страни един учител, на когото да можем да се доверим, защото кой знае какво учение се разпространява там от името на тези „лоши ученици“! — »

И пратиха кораб в далечните земи да им доведе учител.

Но когато пратениците се явиха там, никой от учителите на новата мъдрост не искаше да ги последва., защото казваше: «Та нали вие самите имате своите високи учители, именно при тях ние намерихме мъдростта, на която учим тук. — Защо сега ние да ви донасяме отдалеч онова, което вашият град всъщност ни е дал— Как изобщо бихме се осмелили да ви учим, след като сме само ученици на вашите учители, довели до съвършенство учението на вашия велик Учител!?! — »

Ала тъй като пратениците не искаха да се върнат у дома с празни ръце, те продължиха да търсят, докато намериха най-после човек, който се съгласи да тръгне с тях като учител, понеже му обещаха високо възнаграждение.

А това беше човек, който само наполовина бе разбрал новото учение и поради това не беше ценен от никой истински учител. —

И когато той пристигна в града на Учителя и започна да поучава, всички го слушаха с внимание и се радваха, че имат такъв „велик учител“ в своята среда, — толкова повече, че неговото учение беше много различно от онова, на което учеха „лошите ученици“. —

И народът казваше:

«Колко глупави наистина са били хората, дошли отдалеч да търсят мъдрост при тези „лоши ученици“ на стария Учител!

Едва сега ние започваме да разбираме Учителя!

Чак сега този „велик учител“, дошъл от далечни страни, ни доближи до неговата мъдрост.

Наистина единствен той само е достоен да бъде велик приемник на великия Учител, живял някога между нас!»

И те спряха дотам...

9.11 <<< НОЩТА НА ИЗПИТАНИЕТО

Това бе още по времето, когато бях само ученик на моя висок Гуру. —

Това бе още по времето, когато трябваше тепърва да доказвам, че мога да стана „Брат“ на моя Учител...

От дълбоки, безшумни бездни се струеше нощта.

Долините се притаиха, а планините се възправиха сякаш за отбрана.

Свистейки, от високия, разреден въздух с тежък плясък на криле се спусна орел.

Тогава около мен настана тишина, която накара кръвта ми да забучи в жилите като порой.

Моят дух бе така препълнен с тегота, че никакви реки от мрачен ужас не биха могли да го изпълнят повече...

Безтрепетна, луната се показа живо-оцепеняла иззад надвисналите от прокоба

облаци като забулена хостия³ на Разпети петък.

Тялото ми тръпнеше с всичките си фибри и след всички преминали изпитания се чувствуваше на прага на унищожението...

Сякаш нещо чудовищно и невидимо искаше да го удуши. — —

Тогава очите ми станаха внезапно — по нов начин — „зрящи“ и пред техния поглед застанаха същества от световете на разложението, — същества, на които безобразието не можеше да причини страдание, понеже те се смятаха, както чувствувах, за изключително красиви в своята неописуема грозота...

Ужас и отвратителност се излъчваше от тях и през очите ми в моето сърце проникваха хиляди отровни стрели всеки път, когато моите очи бяха принудени да срещнат техните плувнали в слуз погледи. —

Те обаче се радваха на своята отвратителност и всяка нова рана, избликваща кръв от пронизаното ми със стрели сърце, ги изпълваше с чудовищна, противна сласт. —

Искаше ми се да потъна в земята от тази разкъсваща ме болка или по-скоро да дам плътта си на вълците, отколкото да стана плячка на тези чудовища, — но земята не се отваряше да ме погълне и дори вълците бягаха далеч от това място на ужас...

Моята душа стенеше в безименна мъка, а тялото ми се загьрчи като настъпен червей...

Тогава бесовете оголиха големите си, широки зъби, стърчащи от кървавите им морди, и плувналите им в слуз очи замятаха зелени отровни светкавици. — —

А аз почувствах, че те вече ме смятаха за достатъчно слаб, за да им стана плячка, и още отсега се радваха на своята победа...

И изправен пред неминуема гибел, аз усетих в себе си силата на отчаянието и им се противопоставих.

Сграбчих първия от демоните, който бе най-близо до мен — на пипане той беше като студена, лепкава маса, — и въпреки почти непреодолимото си отвращение започнах да го душа, докато той не се свлече в краката ми.

Тогава цялата сган, която ме беше наобиколила, се дръпна вцепенена от ужас назад, защото в лицето на един от тях аз ги бях надвил всичките.

Изпълнени със страх, те се снишиха до земята и се мъчеха да избягват погледа ми.

Колкото по-близо настъпвах към тях, толкова по-далеч от мен се дърпаха с най-голяма бързина те.

А когато месецът избледня и на изток се зазори новият ден, тези отвратителни същества хукнаха, вкопчиха се едно в друго, извисиха се бавно над земята и се зареяха в простора като тъмна облачна лента.

А аз почувствувах, че те явно не са далече от смъртта и едва ли ще могат вече да се спасят от унищожение.

Тогава, кървавочервено, слънцето изгря над пламналото море и в неговата сияйна светлина тъмният облак се разтопи, разкъса се на златни ивици, за да изчезне накрая в златистобялата светлина. — —

А пред мен изведнъж застана Учителят, протегна ми ръка, отправи изпълнения си с радост поглед към мен и каза:

«Радвам се, че мога отново да те приветствувам в светлината на деня. — Големи грижи за теб изстрадах, но сега ти се утвърди пред междинния свят като негов повелител сега ти можеш винаги да встъпваш без опасност в неговите полета и всички демони ще лягат послушно в краката ти! — — »

9.12 <<< ИНДИВИДУАЛНОСТ И ЛИЧНОСТ

Разговорът беше за многобройните форми, под които човекът си мисли, че познава своето „Аз^т.

Накрая за разяснения бе помолен Учителят.

И той започна така:

“Онзи, който търси живота във Вечността, — и тук, и в след земните състояния, — има нужда не от потискане на своята индивидуалност, а от вътрешно отричане, от непризнаване на личността, чиято маска му е надяната от външния свят и от неговото собствено незнание. — — —

Освободен от желанията на „личността“, той може пак да таи в себе си „желания“, но насочени по-надалеч, — отвъд рамките на неговото състояние, — нагоре към по-чисти висини, макар и желанията да не могат никога да станат действени, ако не задвижат силата на волята в своята посока. —

Само такива желания се коренят в истински индивидуалното.

Желанията на личността обаче са винаги така устроени, че разчитат на непреходността на нещо, което всъщност трябва да отмине, и взимат за истина онова, което е само една временна илюзия. —

Тяхното осъществяване не води никога нагоре и само спъва свободното изкачване...

Където личностното продължава да бъде  подклаждано в представите и желанията, там още не може да намери израз Вечното, „индивидуалността".

Който иска да се запази като личност, е  принуден да иска унищожението на нещо друго.

 Той винаги намира вън от себе си нещо  друго, което да му се изпречи на пътя. —

Индивидуалността също иска само себе си, но единствено за да запази в себе си и всичко останало. — — —

Индивидуалността се чувствува обединена с всичко, което е.

Тя не може да обича себе си, без да обгърне в себе си с любов и всичко останало. —

Тя никога не мрази личностното!

Та нали го е осъзнала като нереално...

За нея то е същото, каквото е „ролята“ за някой актьор. —

Тя оценява „ролята“ по степента, в която тази роля позволява на своя изпълнител да се самоизрази като вечна индивидуалност.

„Индивидуалността“ търси винаги само ония ценности, които водят към извисяване и към по-чисто формиране на всяко съществувание.

Което не служи на тая цел, е за нея като „несъществуващо“. — —

Вечната индивидуалност и непреходното „Аз“ са едно взаимопроникващо цяло. —

„Личността“ е ограничена в тесни рамки!

Индивидуалността е както временно, така и пространствено безкрайна!

Никоя „индивидуалност“ не би могла да попречи на друга индивидуалност да развие себе си.

Всяка има за себе си своето безкрайно царство!

Обединена с всички други „индивидуалности“, проникваща всички други и прониквана от тях, тя ги преживява всички само в себе си. — — —

Винаги произтичаща от единствено Съществуващото, тя изгражда само себе си като една от безкрайните форми на единствено Съществуващото. —

Въпреки това тя преживява всички други такива форми в себе си и осъзнава идентичността си по форма с всички тях.

Нищо извън самата нея не може никога да и бъде пречка и нищо не може да я унищожи, защото тя се корени в самата себе си. — — — — — — — — — — — — — —

9.13 <<< ЦАРСТВОТО НА ДУШАТА

Учението за душата, както то е дадено още в дълбока древност от Светещите, искам да ти възвестя сега тук.

Това е мъдростта на малцината, които и днес още живеят в светлината на това учение. —

Хора от Запада са изповядвали други учения, а дори и на Изток ти твърде рядко ще срещнеш това учение на истински знаещите от собствен опит...

Но всеки, който те учи на друго, те вкарва в заблуждение! — — — — — — — — —

Вечно живее той в собствена, субстанциална Светлина, защото сам той е Светлина, — една сияйна искра от онова вечно раждащо себе си Слънце, което непрестанно пръска искри в пространството.---

Не наричай това „Слънце“ — „Бог“, защото Бог е нещо друго!

Няма да бъде лесно да направя това разбираемо за тебе. —

Принуден съм да използвам една дума от света на всекидневието, за да ти стане понятно, и така аз ти казвам:

„Бог“ е най-финият дестилат на Духа, а не „Духът“ в неговото вечно самоподхранващо се горене! — —

А вечният индивидуален дух на човека е като една искра от онова вечно пръскащо лъчи Слънце, искра, в която може да се образува дестилатът на Духа, — в която безкрайно може да се ражда живият Бог...

Вечно поражда себе си вечно искрящото Праслънце на вечния Дух!

Вечно пръска това кръжащо Слънце своите духовни искри, като духовни йерархии в духовното „пространство“!

„Искрите“, пръснати от него самото, са и те още като огромни Слънца, също пръскащи вечно „искри“, пръскащи вечно „Слънца“, които на свой ред продължават по същия начин да пръскат все по-малки и по-слаби „искри“, или искрящи слънца...

Духовната искра, сама затворила себе си в земния човек-животно, чрез която това животно тепърва става „човек“, далеч не е най-малката от тези искри.

Най-добра представа за „величината“ на тази „искра“ може да ти даде указанието, че тя се намира в приблизително същото съотношение към по-големите и по-малките „духовни искри-слънца", каквото е съотношението на размерите на Земята като планета към по-големите и по-малките небесни тела. — — —

Самата същност на духовната искра, затворила себе си в земния човек-животно, е такава, че тя си е избрала за поле на действие царството на душата, устремявайки се накрая, с цел да стане повелител и в царството на материята, към един носител, към едно „тяло“, изградено от материя.

А такова „тяло“ и е било вече дадено — тяло, което е било наистина свързано с материята, но без да и бъде подчинено. — —

Че от страх пред материалната изява на своите сили тя се е свързала с тялото на земния човек-животно, едва това е превърнало нейния стремеж в „падение“. -

Този стремеж е „падение“ наистина, но същевременно и потапяне в дълбини, в които може да се роди едно ново съзнание. — —

В падението си духовната искра загубва наистина съзнанието за самата себе си като Слънце на вечния Дух, но вечната Сила, която въпреки това и остава присъща, я тласка нагоре обратно към самата нея_у отново познаваща себе си при своето окончателно завръщане, и то в едно великолепие, което може да се види и почувствува само от дълбините, където тя е била паднала.......

Изначално всяка от тези по-малки духовни искри, от тези по-малки „искрящи слънца“, се стреми по необходимост към царството на душата и само настойчивостта на този устрем я кара да надхвърли целта, която всъщност иска да постигне. —

Всяка от тези духовни искри трябва да достигне до царството на душата, ако иска да изгради свой свят и в неговата изява да намери себе си.

Преди това в искрата съществува единствено съзнанието за самата нея, за нейното собствено чисто Битие. -

Едва в царството на душата тя осъзнава своите действени сили. — — —

Едва в царството на душата тя може да закопнее вътрешно за своето Божество, а чак в копнеещия за „Бог“ Дух може да се образува „дестилатът“ на Духа, може в духовната искра да се „роди“ нейният жив „Бог“.-------------

В онова вечно кръжащо, единствено себе си съзнаващо в своето неизмеримо величие „духовно Слънце“, което вечно разпръсква в духовното пространство своите „искри-слънца“, — там няма потребност от „Б0Г“, защото там всичко е само сияйно единство на Битието...

А за да може да съществува „Бог“ трябва да съществува нещо усещащо, което да не е „Бог“, което да не кръжи само в себе си, вътрешно цялостно и съвършено...

Както бялата светлина на деня може да се разложи на по-светли и по-тъмни багри, така и първичното единство на Духа трябва някак да се раздели на отделни лъчи, за да може „Бог“ да се роди в „Духа“...

Трябва да се образуват цветни отсенки в безцветната по себе си бяла Светлина на Духа, за да може да се изяви златистобялата Светлина на Божеството. — —

А за това посредник е царството на душата.

Всяка една човешка духовна искра се потапя в това царство, и около нея като кристали в наситен солен разтвор се образуват душевните форми, които вашето западно учение нарича: нейна „душа“. — —

Вие тук на Запад вярвате, че тази „душа“ е като едно отчетливо ограничено в себе си тяло от невидима флуидна маса, и според вашето учение този душевен организъм възниква с раждането ви в плът, за да не ви напусне никога вече, за да остане вечен, макар и възникнал във времето. —

Но вашата „душа“ съвсем не е такъв неизменен, затворен в себе си комплекс, защото царството на душата е едно невидимо флуидно море, в което не съществуват неизменни форми, с изключение на ония неизброими сили, които биха могли да се нарекат душевни атоми и които в даден момент образуват, изграждат от себе си вашата душа; а във всяка „душа“ те са хиляди и хиляди! —  — —

Веднага щом онази вечна духовна искра, представляваща в най-висшия смисъл на думата вашата истинска същност, достигне царството на душата, веднага щом тя се потопи в това флуидно море, — тези неизброими сили се стрелват към нея и кристализирайки около нея, се изпълват от собствената светлина на Духа.

А духовната искра се стреми все по-надълбоко и по-надълбоко, към дъното на това море, за да срещне тогава вдъхващите страх сили, които я подвеждат да търси убежище във външното царство на най-сгъстената материя, където тя се съединява с човека-животно, загубвайки себе си в неговия образ.

Тогава тя се ражда тук от едно майчино тяло като земен човек.

Но винаги, дори и на „дъното“ на душевното море, в обвивката си от плът и кръв тя остава заобиколена от това море. —

Постепенно тя се научава да познава формите, кристализиращи около нея, в собствената си, макар и доста помръкнала духовна Светлина.

Не за пръв път тия сили образуват такива форми!

Те са служили вече на немалко човешки духовни искри в миналото и все отново ще се разпадат и ще образуват нови подобни форми, докато импулсът, който някога ги е тласнал да добият форма, не намери пълното си осъществление, докато една човешка духовна искра не съумее да обедини в своята воля всички сили на тази форма. — — —

Ето защо в своята „душа“ ти долавяш ехото на звуци, отекнали за първи път не през този твой земен живот, — — и това е подвело народите на Изтока да вярват, че човешката духовна искра трябвало да претърпи многократно това земно-животинско въплъщение. —

Ала не е така, както се вярва на Изток, и както и на Запад днес мнозина са склонни да приемат.

Наистина има случаи, така да се каже, на „неуспех“, при които онова дълбоко падение повторно става движещ импулс за една човешка духовна искра, но това са особени случаи и те са толкова редки, че съвсем не нарушават правилото.

Самоубийство и ранна смърт, както прекаленото закоравяване в плътната животинска обвивка могат да предизвикат този импулс към реинкарнация, но и тук само в специални случаи, които не се срещат твърде често.

Ти откриваш може би в себе си хора от дълбоката древност?!

Ти можеш, ако си един от пробудените духом, да възпроизведеш дори цели биографии и това възпоменание на твоите душевни сили се осъзнава тогава от тебе, — живеещия днес на земята, — само че — не ти си бил оня, когото днес ти по този начин отново преживяваш! — — —

Ти си само носител на ония душевни форми, които са се образували през неговия земен живот, но не са достигнали у него до пълно изчерпване на създадените импулси. —

Онова, което наричаш своя „душа", е едно непрестанно менящо се образувание в морето на душевните сили, в царството на душата.

Всяка мисъл, всеки волеви импулс, всяка постъпка може веднага да промени тази структура. —

Ако не си изцяло закоравял в материалното, ти ще имаш от година на година различна „душа“ и според ученията на прадревната мъдрост всеки седем години при теб с положителност ще действуват напълно нови душевни сили. —

Някои душевни форми ще се повтарят и у теб, а онези, които не са постигнали осъществяване с твоя помощ, ще оставиш в наследство на човешките духовни искри, принудени да изживеят някога, в по-късни дни, този земен живот.

С това наследство винаги е свързана възможността за реминисценции от земния живот на човека, от когото то е произлязло.

Така някой друг може да си припомни един ден и твоя живот и да стигне до погрешното убеждение, че е живял преди тук твоя живот...

Царството на душата те държи така обкръжен, че ти никога не можеш да намериш, а още по-малко да прекрачиш неговите граници. —

Заедно с кристализиралите около тебе душевни форми, намиращи се в непрестанно изменение, ти оставаш да се движиш винаги в това флуидно и невидимо за земните очи „море на душевните сили“. — —

А и след „смъртта“ на животинското земно тяло нищо няма да бъде в състояние да ти помогне да добиеш отвъд пълна власт, преди всички импулси, чийто създател по време на земния си живот си бил, да стигнат до своето пълно осъществление у по-късно живеещи хора. — —

Ти самият не можеш тогава да изменяш  вече своите душевни форми!

Каквито са били, когато твоето земно-животинско тяло престане вече да задоволява изискванията на този свят на материалните сили, такива ще трябва да ги запазиш до оня ден, когато и последният от създадените от теб импулси намери осъществление чрез някой по-късно живял тук човешки дух...

Ала не се страхувай!

Ония, които преди теб са станали свободни повелители в царството на душата, ще ти помагат там и времето до истинското ти „възкресение“ няма да изтече напразно, дори ако става въпрос за „хилядолетия“ по земното понятие за време. —

И както ти може тогава да жадуваш за последния от своите спасители, така други човешки духове, живели някога отдавна в земно тяло, очакват днес тебе! — — —

Гледай в твоя живот да намери последно осъществление онова, което носиш в себе си от онези минали хора!

Гледай също да не създаваш нови импулси ако сам не си готов да ги доведеш до пълно изчерпване през своя земен живот! —

Ти може наистина да създаваш и нови импулси, но само такива, за каквито можеш да бъдеш по собствена преценка сигурен, че ще успееш сам да осъществиш през своя земен живот. — — — — —

Каква полза за теб да създаваш импулси, които по твое разбиране са насочени към благото на целия свят, ако след това тези импулси се изплъзнат от твоя контрол, преди ти самият да си успял да ги изведеш докрай! — — — — — — — — — — — —

На себе си и на другите ще причиниш така само страдания, защото всичко причинено в царството на душата непременно се изявява хилядолетия наред до своите крайни последици.................;......

Тук аз ти изложих с прости слова учението за душата, както то е дадено още в дълбока древност от „Светещите“, както е познато на премалцината „знаещи“.

Ако очите ти виждат ясно и не си заслепен от предразсъдъци, ти ще разпознаеш това учение на много места, където истината и заблудата са преплетени в пъстри арабески.

А може би ръката ми е засегнала твърде много твоето любимо вярване, твоята любима илюзия! — —

Ала не се заблуждавай!

И в сетивното царство, и в царството на душата реалните събития не се определят никога от твоите схващания! — — —

Във всички сфери на Вселената са прокарани сигурни пътища и само по тези пътища се движи животът. —

Ти не можеш да прокараш нови пътища дори ако по твоето разбиране старите пътища не ти изглеждат проходими!

Днес на Запад има мнозина, които предусещат зрънцето истина в ученията на Изтока...

Обаче те вярват сляпо там, където би трябвало зорко да отсяват. - —

У никой народ няма да намериш „готово^и учение, което да ти разбули без остатък цялата истина!

Но навсякъде ще се натъкваш на следи от мъдростта и блажен ще си, ако ги разпознаваш! — — —

Ти ще се научиш тогава да избягваш не един дълъг обиколен пьт\

А и ние искаме само едно - да те предпазим от такива дълга обиколни пътища.

Нека за това ти помогне изложеното учение.

Даваме ти единствено онова, което сигурно знаем от собствен опит, след като и ние някога, когато го чухме, можехме само да вярваме в него. — — — — — — — — — —

9.14 <<< ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ

В ония дни, когато трябваше упорито още да се боря, за да устоя на изпитанията, налагани ми по необходимост от моите Учители, преди да мога да стана един от тях, бях веднъж гост на един висок Учител, за когото вероятно никой от сънародниците му не е подозирал, че е Майстор на Светлината.

Разхождайки се усамотен покрай морския бряг през една от великолепните вечери на Юга, аз го запитах по какъв начин той, винаги натовареният с хиляди светски задължения, е получил някога Просветление и човекът, пред когото трепереха хиляди подчинени, започна така:

«Наистина, и на мен, най-недостойния, Духът разкри един ден и последната си тайна, и от него ден аз придобих силата да бъда мъдър...

Ала въпреки това доста рядко постъпвах мъдро в онзи начален период, защото прекалено дълбоко, чак до мозъка на костите ми, бе проникнала „мъдростта“, превъзнасяна от някои учители на Запада и на Изтока, преди Духът да ми разкрие своите тайни. — — —

— Не е толкова лесно да изтръгнеш нещо, което си унаследил в костите и жилите  си още от своите предци и което е допълнително подсилено от полученото възпитание и образование! — —

Но дойде ден, когато Духът, в сюбдимното си величие, ми заговори така:

 „Всяко зло идва от страха!

Ти се страхуваш още да се довериш на мъдростта и този свой страх наричаш съмнение! —

Аз се отдавам само на оногова, който не се страхува от мен!

Аз се отдавам само на оногова, който, освободен от всеки страх, умее да мисли в мен самия, да чувствува и да действува в мене!

Тежко на оня, който ме търси все още навън!

Тежко на оня, който живее още в раздвоение и още не е станал „Аз“ във мене! — —

 Всичко външно ти е дадено, за да го превъзмогнеш!

Аз обаче съм господар на вътрешното и на външното и само в мене, — обединен в едно Аз със мен, ти ще можеш някога да постигнеш господство над всичко, което е вътре в тебе и вън от теб! — — — “

— Ако от оня ден нататък бях винаги постъпвал според словото на мъдростта, аз щях наистина да бъда мъдър! — —

Но в костите и жилите ми живееше още един глас, който казваше:

„О, глупецо! —

Как можеш да вярваш на такива думи?!

Нима не знаеш, че си само пръст, само едно двукрако животно??! — —

Как би могъл тогава да искаш да се съединиш с онова, което царува като господар над всичко външно и над всичко вътрешно!?!

И аз се оставях твърде често да бъда подлъгван от този глас, като понякога му се доверявах повече, отколкото на словото на мъдростта...

Заизглеждах нищожен и жалък в собствените си очи, защото вярвах на втория глас и ставах плячка на страха, — — на страха пред онази най-висша от всички сили, която искаше да ми се отдаде. — —----

Така затъвах отново в мъка и печал и забравях какво бях преживял в ония часове, когато се бях съединил с Духа. — —

По-късно обаче, след повторно, дълго лутане, за мен изгря най-после денят, когато получих като трайно преживяване онова, което стигаше преди до мене само като „дар“ и „просветление“...

Тогава чак самият аз се превърнах в жива Светлина! — — — — — — — — — —

Не зная вече какво съм бил преди, а и не искам да го зная!

Все ми е едно дали съм бил труп, положен в гроба и станал храна на противни червеи,— или пък само призрак на самия себе си, — — стига ми, че сега аз зная кой съм и че никога вече не мога да го забравя. — — —

Мисля, че всъщност ме сполетя едно дребно земно изпитание, но то ми се стори тъй безкрайно голямо, че скри от очите ми целия свят. — —

Но тъкмо на това дребно изпитание дължа изцелението си!

Когато целият свят бе потънал за мен в дълбока горест, аз намерих най-после  себе си макар и отдавна вече да живеех с илюзията, че положително съм намерил „себе си“...

Преди това аз бях наистина намирал себе си неколкократно, но в отделни моменти и в благословени часове, — — после обаче отново се раздвоявах и другият, онзи призрак или онзи труп, взимаше отново власт над мен. — — — — —

Но най-сетне добих силата безпощадно да удуша другия, колкото и да хленчеше и молеше за пощада той, когато забеляза, че не искам повече да го търпя в мене.

Така аз възкръснах най-после в себе си! —

С тръпки на ужас чувствувам сега какво съм бил някога! — —

Светещ в собствената си Светлина, без да разбирам, сега зная: кой съм аз — — —

Аз, който съм станал сега „Аз самият“ и никога вече не мога да служа на никого другиго извън мен...

Едва оттогава знам и на други да заповядвам и те ми се подчиняват, понеже чувствуват, че тук заповядва човек, който има право на това. —

9.15 <<< ЗА СТАРШИТЕ БРАТЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Сигурно отдавна вече на езика ти напира въпросът, как самият аз съм се приближил до малцината, за които толкова често ти говоря в книгите си?

Вероятно искаш да узнаеш как тези хора са се появили за пръв път в моя живот, дълго преди да можех изобщо да предполагам, че ми предстои да стана някога един от тях. — —

Страхувам се, че ти би отнесъл първата от тези срещи към сферата на „халюцинациите", ако тя се бе случила в твоя живот по същия начин, както това стана с мен в най-ранната ми детска възраст. ——— — — —

Може би съвсем не си склонен да вярваш, че съществува възможност да се напусне това тяло от плът и кръв, без да се „умре“, и че малцината, способни на това, са в състояние да пропътуват във флуидното си тяло огромни разстояния почти със скоростта на мисълта, че на дадени места и при точно определени условия те могат да се направят доловими за зрението, осезанието и слуха, така че да не можеш изобщо да ги отличиш от „хора в плът и кръв“!? - -

И все пак това „умение“ съвсем не е достъпно само на ръкоположените Майстори на „Бялата ложа“ и вероятно не една легенда дължи възникването си на упражняването на това „изкуство“. — —

Ти дори не можеш да твърдиш с абсолютна сигурност, че такова „умение“ е чуждо на самия тебе, тъй като някои хора го упражняват несъзнателно, което всъщност ще рече, че в будно състояние мозъчното им съзнание не подозира нищо за действията, извършвани от тях в състояние на най-дълбок външен сън...

Тук се докосваме до една сфера, от която нашата западна наука не познава още дори граничните области и която тя никога няма и да може да опознае по-точно, защото необходимите предпоставки за изследване изискват тук целия човек, а не само неговия разум. — — — — — —

А където нещо не е „научно установено", там за повечето хора и не съществува нищо и аз съм много далеч от намерението да те упреквам, ако предпочиташ да споделяш в това отношение мнението на мнозинството.

Не зная дали ако не беше моят собствен опит, нямаше и аз самият да мисля по същия начин. —

Но сега мога да ти кажа, че такива неща не само са „възможни“, но и стават много по-често, отколкото може би се вярва дори в „най-убедени“ кръгове...

Първият пратеник на оная Общност, към която принадлежа днес, дойде именно по този начин в моя живот, когато едва бях научил азбуката.

Отначало го взимах за просяк, на когото майка ми често даваше супа, но после, — и аз просто изпитвам стеснение да говоря за това,— — когато той все отново и отново ме посещаваше въпреки затворените врати или внезапно се появяваше пред мен на полето и в гората и пак така внезапно изчезваше, детският ми мозък потърси друго обяснение, което и моят възрастен приятел и закрилник голяма мъдрост одобри, макар че то беше, строго взето, погрешно.

Възпитан от майка си в една благочестива вяра, според която „тронът Божи“ е заобиколен от „светци“, аз вярвах, че онзи пратеник на високата Общност не би могъл да бъде друг освен такъв един „светец“, и то тъкмо оня, когото аз особено почитах и когото охотно си представях в същия образ, в какъвто ми се „явяваше“ моят духовен наставник.

Традиционните изображения на „светеца“ само подсилваха тази моя вяра и когато най-после намерих смелостта да го запитам, от почитаната уста на този възрастен, странен приятел чух думите: „Имаш право, дете мое, а по-късно ще узнаеш и повече за мен!“ — — —

Аз изтълкувах тоя отговор по детски като безусловно потвърждение, но се пазех да не се издам пред никого, защото моят възрастен приятел ми бе казал, че проговоря ли нещо за нашите срещи, той няма повече да може да идва при мен, а аз го бях вече толкова обикнал, че за мене нямаше нищо по-страшно от това да го загубя.

Може би това предупреждение дори не беше необходимо, защото страхът от всевъзможни насмешки би ме накарал без друго да държа устата си затворена.

С течение на времето внезапните явявания и изчезвания на този приятел станаха толкова естествени за мен, че дори през ум не ми минаваше колко странни в сравнение с всичко останало бяха те.

Като станах обаче с няколко години по-голям, неговите „посещения⁴⁴ се разредиха и накрая съвсем престанаха, което ме изпълни с най-дълбока болка, понеже си мислех, че не друго, а детските ми „безчинства^” трябва да са виновни за това.

Във възпитателно отношение тази мисъл ми оказваше известно време много благотворно въздействие, но като видях, че всичките ми опити да стана наистина „послушен^” не помагаха с нищо, аз ги изоставих и започнах да водя волния живот на открито, любим на всяко немирно момче, така че почти напълно забравих някогашния си стар приятел. —

Едва много по-късно у мен изведнъж се появи усещането, че той въпреки всичко е някъде близо до мен, и това усещане беше винаги съпроводено от едно чувство на щастие, което е трудно да се опише.

Някои външни преживявания ми даваха ясно да почувствувам кое той считаше за добро и какво желаеше да избягвам, обаче — — аз не го виждах, чувах и докосвах, както преди. —

Почти съм склонен да кажа: той беше като че ли във мен, или стоеше сякаш „зад мен“...

Така изминаха още години, докато един ден, при обстоятелства, които дори и на по-мистериозно настроен от мене човек биха се сторили достатъчно „мистични“, не поднових запознанството си със своя стар приятел.

Този път по коренно различен начин. — —

При мен дойде посетител, — на пръв поглед чужд човек, но още в следващата секунда — — повече от добре познат.

Този път не в направилите ми някога такова впечатление ориенталски одежди, а облечен по европейски, с оная малко небрежна елегантност, с каквато ориенталците често носят европейското облекло.

Сега ми бяха възложени задължения, които вече изключваха възможността да запазя срещата в пълна тайна поне по отношение на любимата жена, споделяща живота ми от ранни младини.

Моята спътница в живота беше от първите жени, които си бяха извоювали правото на висше образование, и беше проникната от една изцяло скептична, материалистична философия.

Писмата, които тогава и изпращах, тъй като тя отсъстваше при онова първо посещение, я изпълниха с неизказани опасения от някакво мое внезапно „душевно заболяване“ и само трезвата и преценка, че в това „безумие“ имаше все пак твърде много „методичност“, разпръсна най-после съмненията, напълно понятни при нейния светоглед...

Тя щеше по-късно сама да се запознае в плът с посетителя и с други още като него, но тогава не можеше още да предположи, че тези посетители ще станат нейни дълбоко уважавани приятели. — — —

Подбудена от тях, тя си изясни до голяма степен много неща в книгите на древността, стрували и се дотогава „баснословни“, и доколкото една жена може да изпълни изискванията на окултните закони, тя стори това, за да извлече на повърхността съкровищата, скрити в мистериите на античността, където намери повече, отколкото беше очаквала. — — — — — — — —

Нейната ранна смърт не и позволи да осъществи плановете си да съобщи по свой начин онова, което беше намерила...

А аз мога да ти кажа само, че мистериите на античността и днес още са живи, макар и да не съществуват вече в ония форми, в които са били разбирани навремето.

Аз мога да свидетелствувам, че има един акт на „посвещение“, за който никоя печатна или ръкописна книга не може да даде нещо повече от смътни загатвания...

Познавам едно „Братство“, в което самият аз трябваше да бъда приет, защото бях роден за това, — и което представлява изходна точка за всички общества, стремили се някога на тая земя към висше духовно познание.-

Ние сме премалцина!

Каквото ни е позволено да кажем, даваме го с готовност на света, но извън тези граници космичният закон ни налага вечно мълчание. — —

В предишните столетия не малко видни у хора и на Запад са се намирали в доста тесни връзки с нашата Общност, — от философа до пълководеца, от монаха в тясната килия до кардинала при папския двор...

В днешно време трябва да търсиш хората, намиращи се в духовна връзка с нас, по-скоро далеч на Изток и между тях има мнозина, на които не се харесва особено, че чрез мен Общността се обръща сега на ясен език отново към хората на Запада.

Но това трябваше да стане и с тази задача бях натоварен аз, тъй като в страните на Запада започнаха да се разпространяват повече или по-малко изопачени, повече или по-малко баснословни слухове за съществуването на такова „Братство“, и то от добросъвестни хора, които можаха наистина да повярват, че се намират във връзка с нас, понеже бяха подведени да сторят това от всевъзможни чудати светци, толкова често срещани на Изток, — след като една жена⁵, която беше първокласен медиум, бе получила съобщение за съществуването на „Братството“.

Има и други общества по света, които по своите отправни начала не са били далеч от нас. —

Днес ние виждаме техните представители по кривите пътеки на заблудата.

Принудени сме да ги гледаме, без да се намесваме. — — —

Позволено ни е да дадем на всички само онова, което може да се даде на всички.

Позволено ни е да покажем само оня Път, който води по духовен начин към нашата сфера на влияние. —

Не бива да се оставяш да бъдеш подведен от вярването, че личното изявяване на даден член на „Братството“ би принесло на човечеството ползата, която то може да получи чрез нас!

В личните си отношения с външния свят ние сме с вързани ръце и крака по силата на не един строг закон.

Ние самите бихме могли да дадем при лична близост по-малко от мнозина други, които само познават и разбират нашето Учение, без обаче да са обвързани с нашите закони. —

Престъпването на тези закони, почти неизбежно при лични действия във външния свят, води рано или късно до жертви, които биха могли да бъдат избегнати, а да се избягват, доколкото може, такива „жертви“, е най-висш закон за нас. — —

За Пътя, водещ в духовната сфера на влияние на „Братството“, за неговото естество и космичните му съотношения съм говорил достатъчно в книгите си.

Ако ти имаш волята да тръгнеш по Пътя, един ден положително ще можеш и сам да свидетелствуваш за действието на духовните сили, насочвани от органичното цяло на Общността.

Те не изхождат от нас!

Ние сме само техни призвани проводници и посредници!

Но пази се от желанието да си „играеш“ с тия сили!

Който не съзнава големите последици на своите действия, той води опасна игра! —

Не бива също да разглеждаш и търсиш онова, което можеш да намериш чрез нас, като някаква земна „наука“. —

Недей вярва, от друга страна, че „аскетизмът" или вегетарианството, избягването на алкохол или половото въздържание, или пък кой да е друг особен начин на живот е „необходим" или дори само полезен за постигането на целта!

Всички подобни аскетични или суеверни привички, насочени към постигането на една духовна цел, са порождения на един от най-недостойните и най-безплодни мирогледи, който въпреки това се шири сред всички народи и под всевъзможни религиозни одеяния. — — — — — — — — — — — —

Който обаче е твърдо решен да дойде при нас, за да можем по духовен път да му дадем, каквото търси, нека бъде трезв, благ, тих, — — но по земному обагрен човек! —

Него високата Общност положително ще съумее да достигне.

Той ще може да се възползва от нейните дарове на всяко място по земята и във всяко състояние на външния живот, и то толкова по-скоро, колкото повече се старае, преди всичките си духовни стремежи, да изпълнява земните си задължения към самия себе си, към ближните си в тесния смисъл на думата и към човечеството като цяло. —

9.16 <<< МАГИЯ

Трептящата, плътнобяла лунна светлина на Юга се струеше върху скалистите урви на голите планини и изпълваше като езеро ширналата се долина с нейните маслинови гори.

Отломките от мраморните колони на разрушената светиня светеха като опали, а върху плочника се стелеше свилено наметало от синкавобяло сияние, сякаш всичко беше покрито с прясно навалял сняг.

Двамата мъже прекосиха мълчаливо светите места на древността и стигнаха до основите на един старинен храм, където седнаха да отдъхнат.

«Този храм — рече единият от двамата — бе основан някога, преди хилядолетия, от едного от нашите и векове наред неговите жреци се намираха под наше ръководство...

По-късно в народните предания се е говорело, че основател на светилището е бил един от техните Богове.

Мястото, където сме седнали, е и днес още изпълнено с тайна, само че хората на днешното време не знаят за нея...

Винаги когато някой от нашите е основавал в старо време такъв храм, той си е избирал място, на което е било възможно да бликнат определени флуидни сили на земята, а това е осъществимо далеч не навсякъде по тази планета.

Наистина днес тези извори на флуидни сили са отдавна пресъхнали на повечето такива места, но и досега силите, задействувани някога тук, са концентрирани като в притегателен център по тия места, те още следват същите траектории, подтикнали някога създателя на светинята да основе на това място храм и да подготви жреци за свещена служба в него.

Жреците на тези свещени храмове съвсем не са били по начало ония „измамници“, за каквито хората днес ги смятат, понеже не подозират вече нищо за тайнствените сили, задействувани по тия места чрез една истинска Магия, на която светът знае днес само името и я смята за прикритие на измамата и на манията да се сее заблуда...

Имало е една истинска висша Магия, имало е и магически места на тази земя, те биха могли и сега дори да бъдат намерени, ако хората умееха да ги търсят.

На такова „търсене“ обаче хората на днешното време не са вече способни, понеже постепенно са оставили да закърнеят у тях силите, необходими за успешното търсене.

Човекът е свързан със силите на земята по-тясно, отколкото той, в прекаленото си упование на външната привидност, може да допусне.

Той би овладял безброй сили на тая земя, ако развиеше в себе си онова могъщество на което тези сили са принудени да се подчиняват...

Ако хората можеха да бъдат научени как да развият в себе си това могъщество, твърде скоро цял свят би стоял в краката на такъв учител. —

Но развитието на това могъщество е свързано с едно вътрешно израстване и докато най-дълбоко вътре в човека не стане светло и ясно, така че със затворени очи да вижда в себе си всичко, което волята му иска да види, той не може да намери това могьщество в себе си, нито пък да се научи някога да го използва.

Той дори не подозира за какво става дума, когато му заговорят за могъществото, скрито вътре в самия него. — — — — —

Даже когато някои дръзват да говорят за „способността да виждат със затворени очи“, никой от тях не знае какво всъщност е тя и повечето си мислят, че отдавна притежават тази способност, понеже смесват образите на своята фантазия с истинското вътрешно виждане. — —

Те така и не могат да разберат какво означава изискването всичко вътре в тях да стане ясно и светло и вярват, че яснотата на разума, че логически построеното мислене, — е тази яснота. — — — —

Те още не подозират, че над това прехвалено „мислене“, което завинаги отмира със смъртта на земното тяло, съществува и едно друго мислене, при което самата мисъл е жива и самоосъзната, така че тя, освободена от всяко обвързано със земята „мислене“, може сама себе си да мисли. — — — — —

А в моята страна се срещат странни „учители“, които са си пробили път и при вас на Запад, — и които искат да възпитат своите ученици „да владеят мислите“ си, виждайки в това единственото спасение, понеже са попаднали на една слаба следа от истината и са открили, че тук играе някаква роля мисълта...

Ако тези глупци можеха да схванат, че никой човек не може да стигне до истината, ако в него не се е пробудила от сън и не е станала господар и повелител живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, те с ужас биха видели, че подлагат себе си и другите на едно безцелно мъчение, докарало мнозина вече до ръба на безумието, ако не и до пълно помрачение на мисълта...

Те карат учениците си да седят неподвижно и да се „концентрират“ върху една-единствена мисъл на мозъка.

Искат да стигнат дотам, самите те и техните ученици да остават минути наред, а и по-дълго, без всякаква мисъл и вярват, че така накрая ще га осени Светлината на истината.

Но единственото, което постигат по този начин, е съсипване на нервите и на мозъка в това физическо тяло. — —

„Преживяванията“ от духовно естество, които си въобразяват, че имат, са винаги само резултат на противоестественото дразнене на техните физически нерви. — — »

«Значи ли това — рече другият, — че всъщност е по-добре тогава да се отправи предупреждение против всяка „концентрация на мисълта“ и всяко „овладяване на мисловния живот“?! — »

А онзи, който пръв бе заговорил, го прекъсна и каза:

«Съвсем не, приятелю!! —

Всичко се свежда само до това, какво човек иска да постигне и как той разбира този съвет! — —

Ако става въпрос само да се отклони от хаотично лутане онова „мислене“, което се осъществява чрез посредничеството на най-фини физически органи, тоест на мозъка, и се „осъзнава“ с помощта на същите тия органи, ти винаги можеш да препоръчаш да се използват всички средства, за да се съсредоточат в една точка тези „мисли“, представляващи само отражения на истинската Мисъл в хилядите фасетъчни огледала на мозъците.

Мислещият човек, който всъщност е все още само едно по-съвършено устроено „животно“, ще съумее много добре да използва на тази земя способността да контролира по такъв начин дейността на мозъка си.

Учи го също да привиква „мозъчните си мисли“ на послушание, за да не стане техен роб. —

Той трябва да се научи да задържа ония мисли, които имат право да определят поведението му, а на всички останали трябва да не обръща никакво внимание.--

Нека знае, че само съсипва нервите си, като се опитва да отхвърли от себе си безплодни или пагубни мисли, борейки се срещу тях, но че лесно ще стане техен господар, ако ги остави без всякакво внимание, колкото и да се опитват те отново и отново да проникнат в съзнанието му.

Той трябва да знае, че никога, освен ако не е готов да съсипе нервите си, не би могъл да остане без мисъл, но че в негова власт лежи да се отдаде на желаните мисли, оставяйки преспокойно нежеланите да преминават край него като картини, които нямат какво повече да му кажат. - — -

Такова непрекъснато упражняване, което постепенно се превръща в навик, внася спокойствие и ред в обусловеното от мозъка мислене, а това спокойствие и ред е първа предпоставка за всеки човек, решен да пробуди някога от сън живата, сама себе си съзнаваща и усещаща Прамисьл.

Пробуди ли я веднъж у себе си, което обаче се удава едва на един между десетки хиляди, просто защото съвсем малко хора дръзват да я пробудят, — то всяко „мислене“, на каквото той, подобно на всички други, е бил дотогава единствено способен, ще му се стори само като сянката на една Светлина, едва предугаждана преди от него в най-далечните и отблясъци. — — — —»

«Всичко, което казваш, о дълбоко почитани Учителю — отвърна тогава другият, — всичко, което казваш, мога сам да потвърдя от собствения си опит, придобит от мене благодарение на твоята голяма доброта.

Но ще ти бъда благодарен, ако въпреки всичко, изживяно от самия мене_, ми дадеш възможност и от твоята уста да чуя, докато сме още в земна близост, как ти самият би изразил с човешки думи могъществото, което лежи скрито в човека и което непрекъснато се предава от един на друг сред нас, властта над скритите сили на земята.»

А Възвишеният рече:

«Недей мисли, че съм загубил нишката на своите думи!

Аз исках само да ти покажа на това свято място и в този час словесния израз, към който трябва да се придържаш, ако искаш да съобщиш на хората от Запада за онази висша, истинска Магия, която сега сам познаваш и която те приемат само за порождение на благочестива измама и на всеобща заблуда.

Затова трябваше да изтъкна ясно различията между онова, което хората наричат „мислене“, и живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, която у нас, пробудилите я, е Майстор на всички „Майстори“, понеже едничка тя ни е дала властта да заповядаме на скритите земни сили.

Ала кажи още на хората от Запада, че те разбират по погрешен начин тази власт, — кажи им, че никой от тях не може сам по себе си да се домогне до нея, — че един-единствен е този, който държи в ръцете си ключа към тази власт и на когото и ние я дължим, — но че ние също не бихме я получили, ако преди това у нас не се бе пробудила от хилядолетния си сън живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, ако тя не се бе издигнала у нас до безсмъртно господство и величие! — — — — — — — — — —

Хората още вярват, че това могъщество е резултат на някакви външни действия, че то изисква от владеещия го да упражнява така наречените „магически“ изкуства и че действието му е свързано с „ритуали“ и „церемонии“.

Не бива да се стремиш да скриваш от тях, че има също така и един вид нисше и временно господство над някои скрити сили на земята, което може да се постите чрез такива упражнения, — но от друга страна, трябва недвусмислено да заявиш, че всичко това няма нищо общо с оная власт над земните сили, а чрез тях и над космичните сили, която може да бъде окачествена като висша Магия на Духа. — — —

„Магията“, действуваща чрез външни средства, чрез „ритуали“ и „церемонии“, и свързана с упражняването на определени външни процедури, се намира в същото съотношение към Магията на Духа, в каквото „мисълта“, обусловена от мозъка, се намира към вечната, сама себе си осъзнаваща и себе си мислеща Мисъл. — — —

Опитай се да изясниш на хората от Запада, че единственото средство за изява на божествената Магия на Духа е волята, освободена от всяко желание, и че тази воля сама по себе си господствува над обширни области от скритите земни сили. —

Изясни им, че самите ние трябваше тясно да се обвържем с вечни закони, когато постигнахме в себе си тази лишена от желания воля, че съвсем не можем вече да правим „каквото си искаме", а трябваше да се съединим с една вечна Воля, която в нашата воля е насочена сега единствено към себе си, без да държи сметка за евентуални наши желания, които биха и се противопоставили. — —

Кажи на хората, които още поучаваш, че ние веднъж завинаги сме подчинили всички свои желания на вечната Воля, така че волята ни е свободна от всяко желание и действува, изхождайки от себе си, в служба на вечната Воля и най-тясно свързана с нея...

Ти едва ли ще бъдеш веднага правилно разбран, защото хората, сред които ще трябва да работиш, са твърде много свикнали да напъхват всяко ново учение във формите на старите учения, докато не им се стори „разбираемо“ чрез някое от тях.

Наистина ти им предлагаш най-старото духовно Учение на света, но не бива никога да забравяш, че елементи от това Учение по всяко време са стигали до тях и че от тези елементи и те непрестанно са си изграждали учения, смесващи заблуда и истина в пъстра арабеска.

Аз не се съмнявам ни най-малко, че много от техните най-нови учители на „прастара мъдрост^” с радост биха служили на истината, стига да можеха да я познаят, вместо да остават в плен на илюзията, че притежават сигурната истина.

Твоя собствена задача ще бъде най-грижливо и недвусмислено да се разграничиш от такива „учители“, а както знаеш, ние по никой начин не споделяме твоето човешки тъй разбираемо убеждение, че поучените от ония учители били най-добре подготвени да приемат истината.

Ако искаш да търсиш учениците си сред тия хора на обременени от заблуда познания,ти ще сториш това на собствен риск и на лична отговорност. —

Макар че сега си съединен с нас в органична духовна Общност, ние сме длъжни да ти предоставим пълна лична свобода и само ти единствен носиш отговорност за тия неща.

Ако не искаш да последваш този наш съвет, нека бъде по твоему, а и когато по-късно разбереш, че правилно сме те съветвали, това ще бъде за тебе един подтик, който може би си струва известни разочарования.

Ние те съветваме, — обърни се със своето Учение към всички, които можеш да достигнеш, така както дъждът се изсипва и върху плодородните поля, и върху каменистата почва!

И в скалистата пустош има семена, жадни да покълнат и пораснат...

Не бива да те смущава дали знаеш или не за отделните хора, намерили истината чрез твоето Учение. — —

Твоята задача е да посочиш по свой начин на хората от Запада мъдростта на вътрешния Изток, която толкова дълго е била забулена и скрита.

Ти знаеш, че други между нас, живеещи в непрекъснато и пълно уединение, имат за задача да издирят младите кълнове, които се стремят към развитие в страните на Запада под плодоносния дъжд на твоето Учение!

Не бива да се оставяш да бъдеш подведен от когото и да било, като си приписваш сам една задача, каквато ние, органичното духовно единство на високата Общност, не сме ти възлагат. — — — — —

Не бива също така да се обезсърчаваш, ако ти самият не успееш да съзреш никакви „успехи“ на своето Учение.

Ти трябва все отново и отново да разпространяваш повереното ти Учение, трябва с едни и същи или сходни думи да излагаш все същото Учение, без да се интересуваш кой е склонен да се вслуша в теб и кой възнамерява да следва твоето Учение.

Ние искаме, — ние, като органично, духовно единство, — от тебе, нашия Брат, да дадеш на хората на Запада възможността да разберат, че и днес още са живи „мистериите“, познати на образованите между тях от историята.

Ние искаме на тази земя да настъпи един нов период на най-дълбоко духовно съживяване и вярваме, че народите на Запада един ден ще споделят с нас богатите плодове, отгледани с техни усилия от семето, което ние сме им дали чрез теб...

Знаеш, че като земна личност ти можеш да бъдеш само посредник на една мъдрост, която никога нямаше да те осени, ако един от ония, които от дълбока древност изпращат помощ на човечеството, не се беше съединил със съзнателна воля с твоя Дух преди още да се родиш на тази земя като син на своята майка!

Разбираме, че повече би ти допаднало да запазиш своята мъдрост за себе си и тихо да изминеш земния си път, обаче се налага да ти възложим задължението да поучаваш, дори с това да слагаме на плещите ти едно бреме, което понякога може много да те угнетява. — —

Учи западния свят, че магическите сили не са изчезнали от тази земя и че те само очакват едно ново човечество, за да се задействуват отново.

Учи всички, които те питат, как могат отново да съживят магическия полюс в самите себе си.

Учи ги, че готовността за среща с висши сили може отново да извика тия сили към живот!

Учи ги, че всяко домогване към по-висше вътрешно изживяване може да се основава само на вътрешната настройка, но никога — на силата на желанието!

Учи ги, че само при пълно спокойствие на душата може да се приеме благовестието на Духа!

Учи ги, че способностите на тяхната душа се разкриват на съзнанието им едва в най-минимална степен!

Учи ги да не се уповават на нищо освен на собственото си най-вътрешно „Аз” привличащо автоматично всяка помощ, от която се нуждае!

Всяко упование, така им кажи, трябва да бъде упование в Живота, в собственото „Аз“, трябва да бъде себеупование!

Кажи им:

„Аз“ е даденият вам източник на всяка сила!

В „Аз“-а само вие ще намерите самите себе си!

В „Аз“-а се отразява всичко Реално!

„Аз“-ът е изворът на всяко познание на крайната Истина и Действителност!

„Аз“-ът е форумът, на който вие ще се срещнете с всички духове на безкрайното Битие!

В „Аз“-а е дадена силата, която може да се научи да владее всички сили!

„Аз“-ът е вечно тих. — —

Който постигне голямата Тишина, той може да намери в него най-висшите сили!

В „Аз“-а вие намирате вездесъщия вечен Дух!

В „Аз“-а само може да ви се роди вашият жив Бог!

А тялото на земята трябва да се научи, да вярва във вечното „Аз“!

Кажи им по-нататък:

Никой няма да стигне до съзнанието за  своето вечно „Аз“, ако не може да забрави какво е бил преди това! — —

„Аз“-ът не е нещо, — не е предмет, който да може да се хване, не е „същество“, — тоест е едно „нищо", но онова нищо, което е всичко: — — той е формата на единството на всичко съществуващо!

Вие сте истински само в това „нищо^”!

Бъде ли то усетено от вас като ваше „Аз“, тогава вие сте намерили в себе си всичко, което е!

Да осъзнаете „Аз"-а, ще рече да носите в себе си съзнанието за „средоточието“ на всяко Битие. — — — — — — — — —

Така поучавай хората от западния свят, които се доверят на твоето Учение, и ти ще ги изведеш към тяхната най-висока Цел.

За никого „най-високата Цел“ не е като тази на ближния му.

Различни като звездите на небето по своята величина са „крайните Цели“.

Всеки обаче може да постите тук на земята по свой начин най-високата цел, отредена единствено нему!

Поведи всички доверили ти се към техните най-високи Цели, но ги предупреди да не гледат на ония „най-високи Цели“, които по всяко време са достъпни само за малцина, като на свои „най-високи Цели“.

Кажи им, че е достатъчно да стигнат до своята собствена „висша Цел“, но че е пагубно да се стремят към „висшата Цел“ на някой друг, дори ако тя превишава от земята до небето собствената им „най-висока Цел“!

Води така хората на Запада по прави пътища към оная Светлина, която днес те още търсят по скришни пътеки, защото си мислят, че не могат да я постигнат иначе!

Сега аз те напускам в земния си облик и други наши Братя ще се срещнат с тебе, за да водят с теб разговори със земни слова.

Но никой няма да ти даде друг съвет по твоя път, а и ти самият ще стигнеш скоро до същото убеждение, защото ние сме едно в Духа и всеки от нас идва бързо до едно мнение с всички ни по нещата, които сам за себе си преценява. — — — — — — —»

Докато траеше този поучителен разговор, новата зора бе постепенно настъпила и първите лъчи на изгряващото слънце вече позлатяваха планинските зъбери.

Някъде долу синкавочерно се ширеше в далечината южното море.

Тогава дойдоха хора, проточени във върволица по пътя, който минаваше край руините на древното светилище. Със себе си те водеха едно муле и се спряха да изчакат високия Учител.

А той прегърна на раздяла по-младия си брат, качи се на мулето и продължи с тия хора към една далечна цел. А по-младият, след като придружи на няколко крачки малката върволица странници, се обърна най-после с последен поздрав и тръгна в първите лъчи на утринното слънце към своята странноприемница, претегляйки в сърцето си словата на високия Брат и изпълнен с готовност да постъпва според тях. —

Така тази „Книга за разговорите“ завършва сега с предоставената ти възможност да съпреживееш една от многото беседи, които станаха повод да се нагърбя с написването на такива книги.

Доста години изтекоха от оная нощ сред руините на един храм от древния свят и отдавна вече поучаваният там няма нужда да задава въпроси...

Отдавна той е станал равен във всичко на своите Братя. — — —

Но задачата, която му бе възложена, е едва в началото на своето изпълнение.

Нека и тази „Книга за разговорите“ допринесе за нейното окончателно изпълнение!

Нека тя помогне за изясняването на много въпроси! — — — — — — — — —