​

<<< Bo Yin Ra

11. МЪДРОСТТА HA ЙОАН

( original-DE, pdf-BG )

11.1 Въведение 3

11.2 Образът на Учителя 21

11.3 Земният път на Светещия 31

11.4 Финалът 53

11.5 Заветът 67

11.6 Чистото учение 79

11.7 Утешителят 107

11.8 Заключение 119

11.1 <<< ВЪВЕДЕНИЕ

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ ИСКАМ НАЙ-НАСТОЯТЕЛНО ДА ВИ ПРЕПОРЪЧАМ ЗАВЕТА НА ЙОАН, В КОЙТО ЕДНОВРЕМЕННО СЕ СЪДЪРЖАТ МОЙСЕЙ И ПРОРОЦИТЕ, ЕВАНГЕЛИСТИТЕ И АПОСТОЛИТЕ. . .

Писмо на Гьоте до Хердер, 20 февруари 1786 г.

11.1.1 Ромон на скрити реки, дълбок като камбанен ек, се носи непрестанно през хилядолетията и целият шум на припряното всекидневие е безсилен да заглуши този дълбок ромон за онези, които искат да го чуят.

11.1.2 Наистина ушите на всички причинители на този шум са почти оглушали, затова те чуват само непосредствено заобикалящите ги пронизителни крясъци; и все пак по всяко време не са липсвали и хора, които стоят далеч от шумните пазарища и които се заслушват сред полунощната тишина в сериозните, свещени звуци, долитащи от дълбините на Прабитието.

11.1.3 Но понякога тези малцина стават мнозина и слухът им така се изостря, че дори сред неистовия кипеж на заобикалящия ги, опиянен от шума свят те долавят далечните изначални звуци по-ясно от пронизителния шум, който се опитва да им попречи.

11.1.4 Ние живеем в навечерието на такова време!

11.1.5 Всекидневно се увеличава броят на чуващите! //7

Тях не ги смущават вече прегракналите крясъци на панаирджийските викачи, нито ревът на дивите животни, нито бесният пукот на кастанетите - с усмивка отминават те и дрънкащите звънчета по пъстрите шутовски шапки.

Те чуват само онзи единствен, възвишено свят камбанен ек — вслушват се само в непрекъснатия, дълбок ромон на реките на Вечността — и търсят наблизо и надалеч, в пространството и във времето, себеподобни: търсят хора, които да свидетелствуват, че и те чуват навсякъде същото дълбоко ромолене.

Най-достойните са днес уморени от съчинената мъдрост на мозъците.

Отдавна акробатиката на мисълта примамва само инфантилни старци и състарени деца.

Остроумните изводи на надутите като пауни всезнайковци могат да минат донякъде за евтина разменна монета само сред вечно вдетинената тълпа и само понякога с тази монета е все още възможно да се купи нейното благоволение, както презморският пътешественик печели благоразположението на диваците с пъстри стъкълца и искрящи огърлици. //8

Но който е вече близо до часа на пробуждането си и на дело търси стойността на земния живот, той жадува за друго познание: жадува за вътрешно постигане на една непоклатима сигурност, която няма утре още да се превърне в несигурност — чиито основи няма да могат да бъдат рано или късно подкопани от резултатите на чужди изследвания.

По всяко време е имало хора, които са постигали такава сигурност.

Тя не се извлича, нито се измисля и никой човешки мозък не може да я съчини!

За нейното постигане не са нужни богати външни знания!

Който и да си ти и колкото и високо да се ценят знанията ти — сигурност няма да постигнеш дотогава, докато не се научиш да игнорираш преливащото във всички багри многообразие на своето мислене! От «ходовете на мисълта» ти си си изградил един лабиринт, в който сам си се загубил. //9

Ти ще можеш да намериш себе си отново само ако се върнеш към входа на този лабиринт — отново там, където мисълта ти някога е била проста като мисълта на детето!

И за хората от далечното минало не е имало друг ггьт към мъдрост и познание. Днес още свети същата светлина, която ни удивлява в свидетелствата на древните мъдреци; ако ти обаче се скиташ в мрака на галериите на мисълта, лесно ще я отречеш, тъй като нейните лъчи не проникват там.

Всъщност древните са били през определени периоди далеч повече «господари на земята», отколкото днешните поколения, които, изпълнени с гордост от способността си да съчиняват и да измислят, сами са издигнали тъмничните зидове, преграждащи погледа им към безкрайността...

Те, хората от далечното минало, със сигурен инстинкт са умеели да отсяват и да отделят, приемайки винаги с благоговение непреходните, сигурни мъдрости, завещани им от техните предци. Така свещеният дар е бил винаги спасяван от развалините на древните храмове и въпреки че във всеки нов олтар се е издигал нов култов образ, този образ е оставал в края на краищата прибулващ символ на все същото Божество и именно така е бил разбиран от посветените.

Но хората от отиващото си вече поколение — нагазили много по-дълбоко, отколкото са можели да предположат, в най-различни суеверия и арогантно обявили собствените си умотворения, мнения и предположения за сигурно знание — виждаха във всеки древен образ на Божеството само «истукана», виждаха в неговия култ само «суеверието» на древните, без да си дават сметка, че всеки култ към Божеството е съпроводен с дълбоко скрита мъдрост, която се разкрива истински само на духовно зрелите. — —

Така и древното послание, наречено «Евангелие от И о а н а», е станало за мнозина в тези неотдавна отминали дни, както и за немалко хора на днешното време, едва ли не книга с приказки, изпълнена с поетично приповдигнати свидетелства на едно отдавна надживяно суеверие...

Освобождавайки се постепенно от страха да изследват «библейското слово», смятано преди за сътворено от Духа Божи, от гледна точка на неговото историческо, земно възникване, хората са се натъкнали в него на следи от древните езически учения; те са открили, че и чудният образ на Богочовека в древната книга съчетава в себе си някои черти на стари образи на Божественото, и така по-новите поколения — доколкото не наричат себе си «християни» — обявиха съдържанието на цялата книга за благочестива измислица.

За това може би е допринесло немалко и обстоятелството, че този древен завет е известен днес в един вариант, който съвсем недвусмислено издава «приноса» на глупаво самонадеяната дейност на многобройните му преписвачи.

Пагубна роля е изиграл и фактът, че още в древността това «послание» е било обявено за дело на ученика, когото Учителят «е обичал», като се е правело всичко възможно то да се съгласува с по-старите съобщения, разказващи в легендарна форма за земния живот на възвишения Учител, — произволно смесвайки истина и измислица.

Така хората са се отдалечили от разбирането, че тази древна книга — появила се навремето повече от едно поколение след смъртта на Учителя — е използвала наистина въпросните митове за земните странствувания на възвишения Учител, но стремежът на нейния първоначален автор не е имал нищо общо с намерението да се увеличи броят на старите свидетелства за чудеса.

Тук трябва да се поясни, че древното послание, приписвано някога от ранните му преиначители на «Иоан» , когото Учителят бе «обичал» , е написано от един «зналец» за верните му последователи, отдавна вече узнали «от уста на ухо» за учението, което наистина е било «блага вест» за всички, до които е достигало.

Със същата сигурност мога тук да твърдя, че онзи, които е писал някога това послание, е имал все още на свое разположение някои стари ръкописи, възпроизвеждащи точно думи, написани от ръката на самия Учител, които Йоан е взел на съхранение след смъртта на възвишения Светещ, като е разрешил на собствените си ученици да ги препишат.

Нека кажа по-нататък, че ученикът, когото Учителят бе «обичал», единствен измежду «апостолите» е вниквал в най-дълбоките неща, отнасящи се до мисията на неговия Учител.

И след смъртта на Учителя той събрал около себе си малцината, които от самото начало са схващали духовно това учение.

А когато и той на свой ред починал, групата на малцината верни последователи се запазила, съхранявайки едно дълбоко, тайно познание, което така и не могло да се помири с външния култ, оформил се в резултат на проповедите на другите «апостоли», от които Йоан доста скоро след смъртта на своя Учител започнал все повече да страни, колкото и легендата, създадена от външния култ, да се старае да го покаже като тясно свързан с верните последователи на този култ.

Към приемниците на тези ученици на апостола — които обаче не бива в никой случай да се смесват с учениците на Кръстителя, носил същото име: Иехоханан — се е обръщал авторът на текста, за който ще се говори тук.

На тях съвсем не са им били нужни разказите за чудеса, изпълващи днес стигналата до потомството така жестоко изопачена книга, при все че в тези разкази има нещо, което може да хвърли светлина за по-късните поколения върху образа на Учителя.

Те са знаели за едно духовно чудо, способно да засенчи всички тези разкази за чудеса, а това духовно чудо те са познавали от собствения си жив опит.— —

Но колкото и да са пазели като най-свят завет учението на възвишения Учител такова, каквото е било разбрано някога от Йоан, те съвсем не са се поколебали да втъкат нишките от скрита истина, които намирали в ученията на своето време, в завесата на храма, защищаваща мистерията на олтара от профански погледи.

Само ако се държи сметка за всичко това, може и днес още — въпреки всички чужди ръце, опорочили текста на първия автор — да се схване вътрешната стойност на запазилите се отделни откъси, доколкото те още в началото са били пощадени от тесногръдо-глупави поправки.

Така само може да се разбере и защо поетът1 поставя това евангелие над всички религиозни вестителства от древността, докато по-новите изследователи напрягат цялата острота на ума си, за да открият макар и един само проходим донякъде път през диво обраслата градина на познанието, която те са си поставили за цел да осветлят. — —

Ако бъда все пак запитан от кое знание аз самият черпя сигурността, с която застъпвам пред сегашните и бъдещите поколения изложеното в тази книга, ще трябва преди всичко да премахна още в зародиш заблудата, че тук са приведени някакви резултати от собствени «изследвания».

Извеждащите тук към сигурност пътища са толкова тесни и стръмни, че всеки собствен багаж, пък бил той и съкровище от най-възвишени земни знания, трябва да бъде изоставен, за да не се подхлъзне кракът по тези планински пътеки. —

Има едно «знание», което единствено може със сигурност да знае за тези неща!

Тук «доказателствата» са достъпни само за ония, които от незапомнени времена упражняват този начин да се «знае», предавайки на всяко ново поколение полученото от самите тях наследство: — способността да се знае чрез себепревръщане, при което познаващият се превръща в знание, изхождащо от самия обект на познанието. —

От такова именно знание ви говоря аз.

Аз искам да ви дам сигурност и зная, че сигурността не може да се постигне иначе.

Далеч съм от желанието да ви придумвам да повярвате в това, което казвам.

Който иска да се убеди дали казаното от мен е истина, нека в себе си — в най-съкровените си дълбини — потърси потвърждение.

Той няма да загуби напразно времето си, полагайки усилия да види каквото имам да му покажа така, както съм длъжен да му го покажа...

Понякога може да изглежда, че сякаш твърде много се отдалечавам от предмета на тази книга, а едва ли ще мога да избегна и повторенията.

Нямам за цел да следвам определена система или да спазвам някакви правила.

Не обект на коментар трябва да стане тук древният завет, носещ името на «Иоан».

Единствената ми цел е да посоча чистото учение, чието познаване авторът е имал правото да предполага у верните си последователи.

Искам също така да сложа тук край на заблуждението, че древното послание било свидетелство на същото религиозно схващане, породило трите по-раншни съобщения за живота на «Помазания», редом с които това послание е било поставено, след предварителна подготовка, още в далечното минало.

Върху доста пасажи ще трябва също да хвърля по-ясна светлина, отколкото би се налагало, ако те само се споменаваха мимоходом за пример или като средство за пояснение — в такъв случай те биха свършили достатъчно работа и в традиционния си вариант, и в традиционното си значение.

И така, нека възвишената мъдрост, която въпреки всички по-късни затъмнения все още сияе от древния текст, наречен «Евангелие от Йоана», стане пътеводна звезда на всички търсещи, — пътеводна звезда, озаряваща техния път към Духа! — 2

11.2.0 <<< ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ

Превърнал се някога в Бог за изповядващите неговото име, а за ония, които никога не са могли да схванат най-дълбокото в неговото учение, — в плячка на една чужда на земята фантазия, — възвишеният Учител, донесъл някога «благата вест», е достигнал до по-късните поколения в един образ, запазил едва съвсем бледи и далечни следи от неговите земни черти.

И все пак всеки, който иска да схване истинското учение на високия Учител, трябва да има преди всичко ясна представа за земния облик на «Помазания», ако не иска да се отдаде на породени от фантазията образи, изпълващи го с опиянението от размекнати и благочестиви илюзии.

Той, изреклият някога думите:

«ЗАЩО МЕ НАРИЧАШ БЛАГ?

НИКОЙ НЕ Е БЛАГ, ОСВЕН ЕДИН БОГ!»

— колко дълбоко щеше той да се възмути, ако някой от онези, които са били близо до него, би дръзнал някога да го величае като Бог или да го нарече Бог...

И както прогони менячите и търгашите от храмовите зали на техния Бог, така щеше да изпъди «с камшик от сплетени върви» и всеки, който би посмял да му каже: «Учителю, и на тебе един ден ще ти издигат храмове!» — — —

Той много добре е съзнавал собственото си духовно достойнство, колкото и дребен и разколебан да се е чувствувал понякога.

А и къде би могъл да се намери човек, който непрекъснато да се е изявявал само в пълното съзнание за цялата си сила и за най-високата си стойност?! —

Когато съзнанието му е просветлено във високото духовно единение с «Отца», когото Прасловото разкрива из Прасветлината — с великия «Старей», който е в «началото»: Човека на Вечността в неговото изначално сътворение — , тогава словото му става «могъщо» и той се чувствува извисен над всичко земно. — Светещият на Прасветлината се изявява тогава във висшата си духовна мощ. —

Но в часовете па земна обвързаност той съвсем не се свени да разкрие дълбокия си душевен страх, а високото му прозрение заплашва сякаш да го напусне.

«ДУШАТА МИ СЕГА Е УГНЕТЕНА. КАКВО ДА КАЖА? ОТЧЕ МОЙ, СПАСИ МЕ ОТ ТОЗИ ЧАС!»

Той съвсем не отбягва да общува с други хора дори ако те съвсем не са негови привърженици: радва се с радостните и скърби с опечалените.

Неговото съчувствие го прави закрилник на бедните и потиснатите, към които спада и самият той; но същевременно се сприятелява и с мнозина богати и знатни хора.

Той радушно приема оказаното му гостоприемство дори тогава, когато знае, че домакините едва ли вярват в неговото призвание и са го поканили само за да видят сред тях един толкова необичаен гост.

Всяка проява на добросърдечност го изпълва с най-топло разбиране; само притворството и закоравялото сърце предизвикват у него сърдити думи.

Той не натрапва учението си на никого, но щом почувствува, че някой жадува за него, макар и то да не му е още познато, дава всичко, което слушателите му би трябвало — както мислел той — добре да схванат.

Не търси почести, но когато те му се оказват, се чувствува достоен за всяка почит и когато един духовно тесногръд човек от неговите придружители бие тревога, какво прахосничество било да се помазват с драгоценно миро нозете на Учителя, вместо то да бъдело продадено и е парите да се помогнело на сиромасите в тяхната нищета, той спокойно заявява:

«СИРОМАСИ ВСЯКОГА ИМАТЕ ПРИ СЕБЕ СИ, А МЕНЕ НЕ ВСЯКОГА.»

С което съвсем не иска да каже — както твърди по-късното тълкуване, — че вижда скорошната си смърт, а има просто предвид, че не се връща често на едно и също място.

Нищо човешко не му било чуждо и той познавал борбата на духовната същност на човека с трудно преодолимото щение на човешкото животно.

«ВИЕ СЪДИТЕ ПО ВЪНШНОТО, A3 ОБАЧЕ НЕ СЪДЯ НИКОГО, ЗАЩОТО И НЕБЕСНИЯТ ОТЕЦ НЕ СЪДИ НИКОГО.»

Проникнат от своето призвание, той заявява: нека съборят «храма» — господствуващото учение на първосвещениците, — той е готов «за три дни» да го «въздигне» отново.

Онези, които слушали тези думи, знаели отлично за какво говори, но запомнили добре тези му слова, за да могат после да го обвинят в оскверняване на храма.

Но той спокойно допуска да не бъде разбран, когато вижда, че никакви обяснения не биха довели до желаното от него разбиране. —

С пълното съзнание за духовното си превъзходство над хората от своето време топ авторитетно казва:

«ВИЕ СТЕ ОТ ДОЛУ, A3 СЪМ ОТ ГОРЕ. ВИЕ СТЕ ОТ ТОЗИ СВЯТ, А3 ОБАЧЕ НЕ СЪМ ОТ ТОЗИ СВЯТ.»

Но той знаел също така по-добре от всички заобикалящи го, откъде е получил своето високо достойнство — знаел за дългогодишната вътрешна борба, извела го най-после до сигурността, с която говорел и поучавал, «не като книжниците». —

Величавата мистерия на неговата мисия била известна на малцина, но дори и тези малцина не я схващали изцяло, с изключение на онзи, когото «обичал».

Единствен той знаел и за процеса на израстване на своя Учител, както и за дълбоко обоснованото му право да поучава.

Когато след смъртта на Учителя «стадото се пръснало», този ученик събрал около себе си онези, които били като него, и предал своето знание на утвърдилите се измежду тях.

Едва в едно по-късно време, отдавна станало свидетел на непрестанното разрастване на външния култ, който възникнал от унаследените древни ритуали, създавайки своя култов Бог от образа на възвишения Учител, се разпръснал малкият духовен кръг, произлязъл някога от Йоан.

Заклеймени като «еретици», те се скрили от света, а заедно с тях се скрил и образът на Учителя, който никога през живата си не се бе представял за «месия» и би счел като осквернително за себе си да се позовава на криещите съвсем друг смисъл пророчески думи, които по-късно, след смъртта му, били погрешно разтълкувани като «пророчество» за неговото появяване. — 3

11.3.0 <<< ЗЕМНИЯТ ПЪТ НА СВЕТЕЩИЯ

Моя задача и мой дълг е да посоча тук пътя на израстване на възвишения Учител, който — колкото и скрито за историята да е останало неговото съществувание — се превърна в един запазил се чак до наши дни символ на противоречие, породено от легендарните разкази за неговия живот и от култа, възкресил под неговото име мрачния мистицизъм на древните религиозни учения.

Тук аз ще говоря за онова, което се разкрива пред прозрелия, защото само той може със сигурност да разкаже за тези отдавна вече недостъпни за външното познание неща.

Роден в галилейския град Назарет — наречен «Назорей» не просто по името на една мистична секта —, още докато бил съвсем малък, баща му го отвел заедно с майка му в Египет, където точно тогава бащиният му занаят намирал добро заплащане. От това действително събитие по-късно възникнала легендата за «бягството в Египет». —

Няколко години след това той се връща в родното си място и едва поотраснал, започва да помага в работата на баща си, научавайки се по този начин почти на игра да извършва някои елементарни ръчни операции, доколкото те изглеждали по силите му.

Така още в най-ранна възраст той става чирак на баща си, става дърводелец, което по онова време означавало, че умеел не само да строи всякакви дървени сгради, а трябвало да знае да изработва и всевъзможни по-груби домакински уреди и земеделски сечива. За придобиване дори на най-скромни външни познания нито му оставало време, нито пък отговаряло на нравите и обичаите един беден млад занаятчия да се стреми към такива неща.

Едва когато процесът на неговото духовно развитие — за който ми предстои да разкажа сега — бил отдавна вече завършен, той научава под наставничеството на някои образовани приятели, с които се сближил тогава, изкуството да пише със знаците на майчиния си език.

А ето как протекло духовното му развитие:

От баща си той чувал само молитвите, произнасяни от всеки набожен евреин.

Всяка събота слушал обичайното тълкуване на Закона, предавано по древна традиция.

И тук също за него, който не можел още да чете писанията, повечето неща си оставали скрити.

Но още от най-ранната си младост, когато, изморен от работа, но с бодър дух, почивал, преди да заспи в скромната си постеля, той получавал тайно духовно напътствие, което криел най-грижливо дори от родителите си, но което все повече му разкривало мъдростта на Закона, схващана — както мислел той тогава — от онези, които сами можели да четат писанията.

Наистина той се издавал понякога, когато в събота или на големите празници, слушайки как по-старите членове на общината говорят по въпросите на Закона, намирал, воден от вътрешното си наставничество, правилния отговор, така че по-късната легенда, разказваща как той, още дете, поучава книжниците в йерусалимските храмове, почива в основата си на действителни събития, въпреки че свещениците от Йерусалим съвсем не били първите слушатели на неговите мъдри слова.

Първата му среща с един от «Светещите на Прасветлината», чийто висок брат по-късно сам трябвало да стане, тъй като по своята същност той принадлежал на техния кръг много преди да съзре със земните си очи светлината на земното слънце, се състояла през ранната му младост в Капернаум, където по онова време прекарвал няколко седмици при роднини на баща си, изпратен да изпълни една негова поръчка.

Отначало той още не знаел кой бил човекът, когото срещнал една вечер след работа при езерото, с когото после често се виждал на същото място и който съумявал все повече и повече да отвори сърцето му и да просветли прозрението му в най-вътрешната същност на Битието.

А скоро срещите от този род зачестили и на него му изглеждало вече почти естествено да получава така поучителните напътствия на тези очевидно принадлежащи към един и същи кръг хора,  само че той пазел всичко в най-голяма тайна, защото така му било наредено. Едва след години на непрекъснато задълбочаване на вътрешното му прозрение един от мъжете, които познавал вече като свои стари приятели, макар и да се прекланял почтително пред тях, му разкрил един ден, че за него е дошло вече времето да започне редовно обучение, без то по какъвто и да е начин да пречи на занаята му.

Било му посочено, че целта на това обучение е да го направи способен не само той да схваща докрай мъдростта на Закона, а да може и на другите да покаже същата тази мъдрост, така че многобройните тьрсители на душевна храна в писанията да не останат само със сухите тълкувания на книжниците, което би било равносилно да се предложи на гладния студен камък вместо хляб.

От този момент нататък той остава вече съзнателно под непрекъснатото духовно напътствие на онези, към които по своята същност принадлежи. Всекидневната работа не можела да му попречи да премине това обучение и да издържи всички налагани му от него изпитания.

А щом започвал да се препъва или пък го налягали тревожни съмнения, до рамото му винаги заставал незабелязано един от неговите Учители, за да укрепи вярата му и да пропъди света на демоните, който искал да му внуши ужас.

След дълги години на духовно обучение той стигнал накрая до такава зрелост, че паднало и последното було пред очите му и той съзрял сам себе си в своето високо призвание.

В една ясна звездна нощ, на едно скалисто възвишение недалеч от мястото, където живеел, той получил своето посвещение като Майстор на Светлото познание, като Любещ в Светлината, като Светещ между Светещите...

Сега той познал самия себе си като «Път», — познал себе си като «Истина», — познал себе си като «Живот» от Слънцето на всички слънца, от Светлината, която просветлява Вечността. —

От този ден той започнал да говори най-недвусмислено за онова, което го осенило.

Сега вече говорел с пълното съзнание за своето пълномощие, като се стараел, използвайки древните писания, които били вече духовно разкрити за него, да посочи най-дълбокия смисъл на тези стари, мъдри слова, макар че продължавал да упражнява, както и дотогава, своя занаят.

А слушателите му били изпълнени с удивление от неговите думи и не можели да си обяснят откъде той, неукият, е получил такова знание.

Толкова нечувано се сторило на приятелите и родствениците му това преобразяване на неговото същество, че те, въпреки цялата дълбочина на неговите думи, го взели за «побъркан» и това го принудило да напусне родния си край.

Така той се изселил оттам, за да търси на друго място, където не го познавали, прехрана чрез своя занаят и да пробужда душите със своето слово. Но където и да отивал, не можел да остане задълго, защото го чували да казва неща, неизричани никога дотогава, и книжниците изгаряли от завист, че мнозина очевидно вярвали повече на него, отколкото на тях. Така той дълго време странствувал и обикалял, докато най-после се отправил отново към станалия мил на сърцето му Капернаум. Нали точно там се била някога състояла първата му среща с един от неговите възвишени братя, които и сега му обещавали, че ще намери там търсения мир.

Тук, в Капернаум, го очаквало приятелство с един заможен човек, който го приел и с въодушевление се вслушвал в думите му. В къщата на този човек той намерил и други, образовани приятели, и именно те го научили в това прибежище да чете и пише с писмените знаци на своя език.

Почитта, на която се радвал сред уважаваните граждани, го правела все по-известен в околността.

Тъй като народът по онова време вярвал, че един такъв мъдрец трябва да владее и някои тайни изкуства, чрез които да може да лекува всяка болест, непрекъснато в къщата на видния човек идвал ту един, ту друг с молба да бъде излекуван от мъдрия Рави.

Отначало Учителят се противопоставял на тези искания и отпращал болните при лечителите.

Обаче напливът се увеличавал и той, обзет от състрадание, започнал да излиза при болните, за да ги утеши. Но станало така, че много от онези, до които се докосвал, скоро след това се почувствували изцерени, и отначало Учителят просто не знаел какво да мисли за тия неща.

Но не можел вече да не изпълнява молбите на болните, които не искали от него нищо друго, освен да се докосне до тях.

От далечни места дори започнали да водят при него болни и вярата в неговата «чудотворна сила» все повече укрепвала. А щом някой се обявявал за излекуван, Учителят винаги подчертавал, че само неговата собствена вяра му е помогнала.

Освен това той най-строго им забранявал да разказват на други за своето изцеление, тъй като чувствувал, че няма да може да се справи с такъв наплив. Но с течение на времето разбрал, че в него има някаква лечебна сила и че вярата на излекуваните не е единствената причина за тяхното оздравяване.

Наистина той не можел да лекува всяка болест, но все пак броят на излекуваните растял с дни.

Той употребявал голяма част от деня си, за да положи ръка върху всички, които чакали да бъдат излекувани.

А до късна нощ го заобикаляли хора, които слушали жадно неговото ново тълкуване на Закона, и именно сред тях той намерил първите, които му се сторили подходящи да станат негови избрани ученици.

И единствено на тях се опитвал да разкрие откъде самият той е почерпил мъдростта си.

Той отдавна вече си давал сметка, че едва ли ще може да продължи да упражнява своя занаят.

Но тъй като знаел, че винаги ще има всичко необходимо в излишък, ако — верен на духовния закон — предостави на своя «Отец» грижата да го храни и облича, той не се измъчвал от тревоги и помолил накрая своя гостоприемен домакин да го пусне да си отиде, за да поучава и на други места.

Някогашните неприятели отдавна вече не му изглеждали опасни.

Но първите ученици, които той намерил в Капернаум, не искали да го оставят и тръгнали след него.

Всеки от тях възприемал по своему онова, което Учителят имал да им даде.

На някои места заради славата си на лечител той бил приеман радостно заедно със своите ученици, докато другаде бил най-безцеремонно прогонван, а за хората от родния си град той си останал онзи самомнителен «глупец», за какъвто те го вземали от самото начало.

Народът обаче нарекъл «чудотворна» способността му да лекува — доколкото лекувал с успех, — и не го разбирал, когато винаги в такива случаи подчертавал, че само собствената вяра на болния и преливащата от тялото на лечителя сила творят тези «чудеса».

На древните учения на своя народ той давал такова тълкувание, което ги правело валидни и пред едно по-висше познание, и само там, където виждал, че безплодният, дребнав формализъм потиска вярващите или че мрачният племенен Бог на древността иска своите жертви, той изричал думите:

«НА ДРЕВНИТЕ ИМ БЕ КАЗАНО. . . А3 ПЪК ВИ КАЗВАМ. . . !»

След близо една година такива странствувания из Галилея, лекувайки и поучавайки с променлив успех, той сметнал, че само в Йерусалим словото му ще може да срещне подходящ отзвук. Препоръчан вече най-горещо от приятелите си от Капернаум на техните приятели в Свещения град, той се присъединил заедно със своите ученици към поклонниците, запътили се по случай юдейската Пасха към Йерусалим.

Знатните му приятели го посрещнали гостоприемно, но още първото му публично появяване му навлякло омразата на първосвещениците.

Затова той скоро напуснал града, но не се върнал обратно в Галилея, а останал близо до него, често отивайки за късо време там, ала започнал постепенно да избягва този град, след като взело да му става все по-ясно, че знатните му приятели едва ли биха могли да го защитят, ако попаднел в ръцете на първосвещениците, към които отправял такива остри нападки в проповедите си.

Той лекувал и поучавал, където и да се намирал, както правел някога това в Галилея.

Така по необходимост се превръщал в надежда за все по-широки кръгове, особено сред бедните и онеправданите, които ненавиждали потискащото ги духовенство повече и от чуждите поробители. Така у целия народ все повече се засилвала вярата, че той е обещаният им в древните писания Месия, който трябвало да освободи бедняците от робията на първосвещениците и на римляните.

Онези от вечно неспокойната тълпа на Свещения град, които мислели така, успели да научат, че малко преди Пасха Учителят пак ще дойде в Йерусалим, и се подготвили веднага щом влезе в града, да го провъзгласят за цар, тъй като смятали, че властта на първосвещениците се крепи само на римските кохорти и поради тесногръдието си не можели да разберат могъществото на Рим.

И когато Учителят дошъл, те с голямо ликуване излезли да го посрещнат пред градските порти — мъже, жени и деца, — и техните първенци поискали от него да ги поведе срещу потисниците.

Дълбоко развълнуван от всичко видяно, тук той бил напуснат от сигурността на вътрешната си способност да преценява и както Мойсей според преданието се усъмнил дали не може все пак да сътвори вода за народа си, така и той п о-вярвал, макар и за миг, че предлаганата му власт би могла да стане опора на неговата мисия.

Твърде скоро той осъзнал своята грешка и едва влязъл в града, се скрил от възбудената тълпа, търсейки убежище в къщата на един от знатните си приятели, докато римските стражи разпръсвали насъбралото се множество.

Обаче последиците от неговата моментна слабост не можели вече да бъдат избегнати нито в духовната, нито в земната сфера.

Отдавна вече служителите на храма го мразели заради горчивите му упреци, а изпитвали и страх от него поради големия му авторитет сред народа, и ето че сега той сам им давал повод да го обвинят пред римските власти в опълчване срещу тяхното господство: като подстрекател на народа, който искал той да стане негов цар.

Римските власти били наистина свикнали с вълненията сред този народ и сигурно биха предпочели да отминат и това без особено внимание, но при така формулираното обвинение вече не можели да се откажат да задържат оклеветения.

Притежаващият богат житейски опит римски прокуратор, който ясно виждал с какви подбуди го използват в случая, се почувствувал засегнат в своята гордост и търсел някакъв начин да се измъкне от задължението си да произнесе присъда.

Ето защо възложил разпита на онези, които били отправили обвинението.

Той не подозирал колко доволни били те от възможността да осъдят така омразния им човек, изтъквайки уж най-сериозни основания, и по своя закон.

Учителят бил изрекъл достатъчно думи, за които преди те не се осмелявали да го накажат и които можели сега да го представят както заслужаващ смъртна присъда. Освен това нали той бил «осквернил храма»: какво повече можело да се иска! Но тъй като при римската власт те нямали право да привеждат в изпълнение смъртните наказания, достатъчно било да подчертаят настоятелно, че той подвеждал народа и искал да бъде провъзгласен за цар, за да принудят римските съдебни органи да изпълнят вместо тях родената от тяхната омраза присъда.

В резултат така мразеният от тях Учител умрял на римския кръст, след като вече бил изтезаван почти до смърт от римски наемници от цял свят и от еврейски служители на храма.

Но тъкмо тук, когато земното му дело изглеждало вече завършено, Учителят извършва онзи най-велик акт на Любов, който за всички времена го извисява отвъд рамките на всяко човешко величие, над всички духовно прозрели, като най-великия измежду всички любещи, родени някога на земята — а и след него няма да дойде никой, който да бъде равен нему по силата на Любовта...

В този свой последен час той успява да свърже в абсолютно единство на преживяването човешкото животно в себе си с могъществото на духовния Човек, така че му се удава да възлюби като самия себе си унищожителите на своя земен живот, и то в момента, когато го убивали.

Невидимата Земя, която носи в себе си това земно кълбо както яйцето носи жълтъка, бе изтръгната в оня трижди свещен час за всички времена от властта на «Княза на този свят» — на невидимия, но само себе си съзнаващ, неосъзнат в Духа, тленен властелин, който изживява себе си в лишения от любов мрак на материята и иска всичко да въвлече в сферата на своето изживяване... //дяволът

Както самият той е бил превъзмогнат в онзи час, така и всяка власт на тъмнината може вече да бъде превъзмогната на тази земя от онези, които знаят за това могъщество на човека и са с «добра воля» — с воля, подчинена на Любовта.

Ако земното човечество само знаеше за своето могъщество — то щеше наистина да е преобразило вече от  две хилядолетия лицето на земята, и хората, принудени днес да търпят земните неволи, щяха да се радват на едно земно състояние, което би им се сторило като небесно блаженство. —

Наистина тази земя не може никога да стане «Райска градина»; но онова, което може все пак да се преобрази, е толкова много, че далечните ни правнуци ще бъдат сигурно по същия начин ужасени, когато открият следите от днешните отношения между хората — както всеки днешен човек бива обзет от ужас, когато се отварят гробовете на онези наши животинско-човешки предци, които са изсмуквали мозъка от черепите и от костите на своите неприятели.

Чак когато това човечество осъзнае на какво е способно, щом, изхождайки от силата на Любовта, се опита да промени лицето на тази земя, едва тогава то ще пожъне плодовете на акта на Любов, осъществен някога на Голгота. —

11.4 <<< ФИНАЛЪТ

Най-великото дело, извършено някога от един човек на земята — освобождаването на съдбата на земния човек от космично обвързване,— е било осъществено чрез кръстната смърт на Голгота! —

Нека разкажем сега какво е станало след земната смърт на Учителя, тъй като тук истината неизбежно е претърпяла още в най-ранно време благочестиво-фантастични преиначавания, скрили истинските събития от всички по-късни времена. —

Наистина благочестивата легенда носи в себе си ядката на истината и този, който може да я схване под нейната обвивка, няма да остане излъган.

Наистина Светещият е «възкръснал» от земния си гроб; само че при това «възкресение» земното му тяло не е могло да бъде вече носител на неговата същност.

Наистина Светещият и днес още е при тази Земя, видим за своите действуващи в земно тяло братя в един духовен организъм, отговарящ напълно на земния му образ, в който са го познавали някога неговите ученици, но всичко това не може, разбира се, да попречи земните събития след смъртта на Учителя да запазят важността си за потомството.

Затова нека опиша сега какво се разкрива пред духовния поглед на зрящия, още повече че сърцевината на благочестивата вяра, ощастливявала хората в течение на столетия, в наши дни не се нуждае вече от обвивката, дори тъкмо тази обвивка я поставя в опасност да не бъде разбрана от онези, които я търсят. —

Ето какво всъщност е станало.

Знатните приятели на Учителя положили веднага след смъртта му всички усилия да получат чрез римския прокуратор неговото тяло, след като всичките им дотогавашни опити да му спестят пътя към Голгота останали напразни.

А прокураторът — и без това добре настроен към приятелите на Учителя и изпълнен с презрение към духовенството, успяло да го застави да изпрати на смърт човек, в чието лице той не виждал никаква опасност за империята — с най-голяма готовност предал на тези хора техния покойник, след като не можал, въпреки най-доброто си желание, да им го върне преди това жив.

Но когато свещениците чули за това, те — сигурни, че прокураторът няма да им обърне внимание — се втурнали при началника на градската стража и издействували да им бъдат дадени войници, които да пазят гроба; защото много се страхували, че в противен случай последователите на покойника ще се съберат да го оплакват на гроба му и ще обърнат яростта си накрая срещу свещениците. И така гробът получил римска охрана, имаща за задача да предотврати каквото и да било събиране на хора около него.

Но по онова време — скрити някъде наблизо в юдейската планина — още живеели възвишените братя на Учителя — които го били някога обучавали и усъвършенствували до неговото просияване като един от своите. По време на земната си дейност възвишеният Учител често се срещал с тях насаме, често ги посещавал в местата на тяхното усамотение.

Те знаели какво го е сполетяло, но не можели да го спасят; защото неговата духовна вина: че той — макар и само за миг — бе поискал да постави в своя услуга външната земна власт, бе откъснала съдбата му от онова висше духовно ръководство, под което тя се е намирала и което бе водило някога и него, преди той да се бе оставил при влизането си в Йерусалим да бъде за кратко време подведен от настойчивите молби на онези, които виждали в него свой спасител от външното потисничество.

Преобразяването на законите в невидимата Земя, което той самият осъществил чрез своя акт на Любов на Голгота, щяло да му спести съдбовния край, ако някой друг го беше осъществил преди него.

Но тъй като тази промяна е можела да се осъществи едва в последния му час именно от него, неговите възвишени братя били принудени, изпълнени с болка и все пак ликуващи вътрешно в очакване на неговата победа, да го оставят да извърви стра-далческия си път. — —

Те знаели, че е положен в гроб, а самият той бил жив и близък за тях в духовното си тяло.

Така те направили каквото трябвало да се направи, напълно с неговото съгласие и по неговата воля, за да не се създаде глупав култ около земните му останки.

Между тях имало един, който владеел изкуството при най-обикновен разговор да приспива в магически сън събеседниците си.

Той отишъл пръв при стражите на гроба и понеже бил облечен като римски големец, стражите отговаряли почтително на неговите въпроси, докато езиците им надебелели и те потънали накрая в дълбок хипнотичен сън.

Сега дошло време той да извика и останалите си братя, които чакали недалеч от там.

Не без известно усилие те отворили гроба и внимателно извадили тялото. Положили го, както било завито, върху две дълги парчета плат, които носели със себе си, подлагайки едното под него и опирайки торса му на другото.

Те веднага понесли в светлата лунна нощ скъпия нелек товар и с много усилия го изкачили в планината, до един скалист овраг, предварително избран за тази цел, — където предния ден била издигната клада; тук ги очаквали още двама от възвишените братя.

Тези братя били знатни мъже от чужд произход — дошли някога далеч от изток, — и по обичая на своя народ те изгорили скъпите останки на това място, където нямало опасност да бъдат смущавани от никого. А и сиянието на луната поглъщало всеки отблясък на пламъците, още повече че надлъж и шир в тази пустош не живеел никой, така че нямало кой да обърне внимание на огъня, дори той да не бил достатъчно скрит в оврага.

А когато в утринното зарево огънят угаснал, високите братя грижливо събрали всичко, което било останало от тялото, увили го в кърпи и го отнесли чак до река Йордан, за да предадат там последните останки от земната дреха на Учителя на водите на тази река, както изисквал обичаят на техния народ.

След завръщането си те останали още дълго време на своето скрито място в планината, навестявайки от време на време учениците на възвишения Учител, които след отделянето му от видимия свят останали духовно свързани с него.

Дванадесет луни по-късно те напуснали завинаги земите на Палестина, отивайки на изток: в родната си страна — недалеч от най-високата планина на света...

Те били всъщност онези «влъхви» от Изтока — онези свети царе и царствени свещеници, — които «видели» някога «далеч на изток» «звездата» на младия дърводелец от Галилея и дошли да го напътствуват, докато не станал в състояние сам да схване своята мисия, макар и да не са коленичили, както иска да ни внуши по-късното предание, пред люлката на младенеца, за да му поднесат своите дарове. —

Преданието само разказва по своему онова, което малцината най-приближени до Учителя били научили от самия него, доверявайки го по-късно в дълбока тайна на дошлите при тях за поучение.

Разказът следва наистина един древен, далечен образец, но е запазил все пак чертите на истината; защото макар и възвишените братя, наблюдавали някога отблизо публичните изяви на своя нов брат, да били седем на брой, само трима от тях са били всъщност негови учители - а трима Светещи са нужни всякога, когато е необходимо да се изкове нова брънка от златната верига, която още от първите дни на това човечество трябва винаги да се самообновява във всяко ново човешко поколение. —

Авторът на древното вестителство, наречено «Евангелие от Йоана», е знаел за всички тези неща и е говорил на хора, които тайно били научили много от тях.

Така че неговото послание предполага познаването на възвишеното учение на Учителя и ако това учение проблясва за знаещия от немалко думи, то си оставало достатъчно скрито за непосветените.

А духовният закон е изисквал по онова време скритост.

Но и в действието на Духа има времена на отлив и времена на прилив: — времена на скритост и на откровение.

Така днес е възможно да се говори там, където преди е трябвало да се мълчи.

Но и днес няма никаква опасност неризвани да се доближат до тихия Храм на скритата Божественост.

Да намерят пътя, извеждащ към този Храм, ще съумеят винаги само онези избраници, които търсят, водени от най-чисти пориви на сърцето, докато получат жадуваното водачество в собственото си «Аз».

Съкровени тайни ще се разкрият пред тях; но каквото и да се разкрие пред човечеството в течение на хилядолетията, то винаги ще сочи в далечината към все по-дълбоки тайни и Божеството никога няма да предостави себе си на земния човек като предмет на неговото логическо схващане.-

Само със символи и притчи може да се говори за крайната истина!

А за този, който не търси вече тази истина навън; който е разбрал, че тя може да стане достъпна «лице в лице» за хората само в най-съкровената им вътрешна същност, за него символът и притчата сочат пътя и начина за проникване в тази негова същност.

Там пред него може, ако е призван, да се разкрият още много неща, които аз съм принуден да премълча тук, а с това и пред всяко човешко ухо: — било защото човешкото слово не може да обхване широтата на онова, което би се опитало да изкаже в случая, или пък защото такова знание няма да бъде от полза за никого, ако той не го постите отвътре, където то е единствено достъпно за него. —

Онова, което имам да кажа, е строго очертано за мен.

Аз мога да се старая да изкажа само онова, което ми е възложено да изкажа, за да може Светлината отново да проникне в мрака.

В тези дни навсякъде има много хора, жадуващи за Светлина — много повече, отколкото когато и да било преди, — а и днес написаното слово, което единствено може да стигне със сигурност до тях, отдавна вече не е изложено на опасността да бъде изменено и с това фалшифицирано при преписване.

Блажени са те, ако словото ми достигне до сърцата им и ги изтръгне от мрака, за да поемат пътя, създаден от висшата Любов, пътя, който ги води към вътрешно Възкресение!—

11.5 <<< ЗАВЕТЪТ

Да се възстанови първоначалния вид на този древен завет е невъзможно дори за духовно зрящия, пред когото, при духовното съзерцание на неговия изначален смисъл, се разкрива по-скоро първичното съдържание и то съвсем не чрез думите на онзи древен език на който е бил написан оригиналът. Духовното съзерцание, достижимо само при будни едва ли не свръх будни сетива изисква от съзерцаващия, който е все още обвързан със законите на тази земя чрез своята земна форма на проявление такива неимоверно големи усилия просто за да запазим нагласата си към съзерцаването, че стойността на резултата далеч не би могла да се сравни с изразходваните сили необходими за постигането на този резултат, ако някой би пожелал да възпроизведе без празноти първоначалния смисъл на целия оригинален ръкопис. Малцината познаващи единствено от опит такова съзерцание, - а то е възможно само за действащите още в земна дреха тук на тази земя “Светещи на прасветлината”- знаят за дългогодишното изразходване на сили, което е необходимо условие за да съзрат в яснотата на собственото си преживяване, какво е носил в себе си даден човешки дух от древността, когато е полагал усилия да предаде форма на своята творба.

Това вътрешно съзерцавано преживяване трябва след това да намери нова изразна форма чрез думите на съзерцаващия, за да може той да посочи по своя собствен начин на словесно изразяване истинския смисъл, вложен от първия му създател, в словесна форма, която да е достъпна за неговите съвременници, дори ако при това съвсем не се откаже да се възползва и от ония думи, които вижда запазени в отделни текстове все още в тяхната първоначална форма.

Хората, които считат «словото на Писанието» за «божествено», ще видят в това само едно кощунствено «фалшифициране на Писанието», а пък онези, които и без друго знаят, въз основа на собствени изследвания, как в действителност стои въпросът за «божествеността» на древния, грубо изопачен текст, въпреки това ще сметнат в най-добрия случай за бълнуване едно ново възпроизвеждане, което, без да посочва външни «доказателства» на своите открития, би се обявило за резултат на духовно съзерцание. -

И все пак в тази книга се налага да възпроизведа — макар и само откъслечно — някои неща от древния текст, и аз ще ги възпроизведа такива, каквито те по смисъл се разкриват пред духовно съзерцаващия. Далеч съм обаче от всяко намерение да засягам благочестивата вяра, която ощастливява простодушно вярващия и която — ако той заслужава това — може и в най-причудливата форма да го доведе до истината.

Също така далеч съм и от глупавата мисъл да препоръчам даденото от мен в тази книга на вниманието на научните изследвания, макар и да имам достатъчно вътрешни основания да заявя тук, че без съмнение немалко древни ръкописи очакват своите откриватели, а веднъж открити, те ще докажат и външно истинността на възпроизведените от мен текстове...

Нека първо покажа тук как безскрупулно са се разпореждали онези първи ревностни привърженици на новия култ, в чиито ръце някога е попаднало древното послание, с неговия текст.

Неизвестният автор на този завет бе някога написал — по смисъл — следното:

«В НАЧАЛОТО Е СЛОВОТО, И СЛОВОТО Е В БОГА, И БОГ Е СЛОВОТО.

ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВА САМО В НЕГО, И ВЪН ОТ НЕГО НЕ СЪЩЕСТВУВА Н И Щ О: И НАЙ-НЕЗНАЧИТЕЛНОТО ДОРИ. В НЕГО ВСИЧКО ИМА ЖИВОТ, И НЕГОВИЯТ ЖИВОТ Е СВЕТЛИНАТА НА ЧОВЕЦИТЕ.

СВЕТЛИНАТА СВЕТИ В ТЪМНИНАТА, И ТЪМНИНАТА НЕ МОЖЕ ДА Я УГАСИ.

СВЕТЛИНАТА Е В СВЕТА, И СВЕТЪТ Е ОТ НЕЯ СТАНАЛ; НО СВЕТЪТ НЕ Я ПОЗНАВА.

ТЯ Е В СВОИТЕ СИ, НО СВОИТЕ НЕ Я ПРИЕМАТ.

А НА ВСИЧКИ, КОИТО Я ПРИЕМАТ, ТЯ ДАВА СИЛАТА ДА СТАНАТ ЧАДА БОЖИИ: ЗАЧЕНАТИ НЕ ОТ КРЪВ, НИТО ОТ ПОХОТ ЖЕНСКА, НИТО ОТ ПОХОТ МЪЖКА, А ОТ БОГА ЗАЧЕНАТИ, ОТ ПЪЛНОТАТА НА БЛАГОДАТТА И ИСТИНАТА.»

Първоначално целостта на този текст не била нарушавана от никакво прекъсване, като авторът имал единственото намерение чрез тези думи, намиращи се в най-тясна връзка с разпространеното по онова време учение за «Логоса», да даде на верните си последователи, към които бил отправен неговият завет, едно ясно указание в какъв смисъл е очаквал да се разберат понататъшните му думи.

И чак тогава той започнал да излага своето тълкуване на заетия от старозаветните книги разказ за Кръстителя, тъй като не само се чувствувал противопоставен на учениците на Кръстителя, все още срещани по онова време, но и държал да покаже на своите, че спасението не може да се постигне нито чрез строгия аскетизъм, проповядван някога от Кръстителя като пратеник на една мистична секта, нито чрез кръщаването с вода в новия култ, нарекъл се на името на възвишения Учител.

А наред с това искал да се противопостави и на заблудата, че възвишеният Учител бил — както твърдяло по-старото предание — най-напред ученик на Кръстителя, преди сам да започне да поучава.

И той разказал как учениците на Кръстителя напускат учителя си, след като Кръстителят бил принуден да признае, че докато той кръщава с вода, Иехошуа умее да кръщава с Дух.

Ето какво гласели — по своя смисъл — първоначалните думи:

«ИМАШЕ ЕДИН ЧОВЕК, ИМЕТО МУ БЕ ИЕХОХАНАН.

И ТОВА СТАНА ВЪВ ВИТАНИЯ, ОТВЪД ЙОРДАН, КЪДЕТО ИЕХОХАНАН КРЪЩАВАШЕ.

ИЕХОХАНАН КАЗВАШЕ:

А3 КРЪЩАВАМ С ВОДА, НО ПОСРЕД ВАС СТОИ ЕДИН, И ВИЕ ГО НЕ ПОЗНАВАТЕ: ТОЙ ЩЕ КРЪЩАВА С ДУХ!

НЕДОСТОЕН СЕ ЧУВСТВУВАМ ДОРИ РЕМЪЦИТЕ НА САНДАЛИТЕ МУ ДА РАЗВЪРЖА.

А ДРУГ ЕДИН ДЕН ИЕХОХАНАН СТОЕШЕ ТАМ С ДВАМА ОТ УЧЕНИЦИТЕ СИ.

И КАТО ВИДЯ ДА МИНАВА ИЕXОШУА, РЕЧЕ:

ТОЙ Е ТОВА!

A3 САМИЯТ НЕ ГО ПОЗНАВАХ; НО ОНЗИ, КОЙТО МИ ВЪЗЛОЖИ ДА КРЪЩАВАМ С ВОДА, МИ КАЗА:

ЩОМ ВИДИЩ ЧЕ НАД НЯКОГО СЛИЗА ДУХ И ОСТАВА В НЕГО:

ТОЙ Е ОНЗИ, КОЙТО ЩЕ ДОЙДЕ С ДУХ ДА КРЪЩАВА.

И ИЕХОХАНАН ЗАСВИДЕТЕЛСТВУВА И РЕЧЕ:

ВИДЯХ ДУХ ДА СЕ СПУСКА НАД НЕГО, КАКТО КАЦА ГЪЛЪБ, И ДУХЪТ ОСТАНА В НЕГО.

И ДВАМАТА УЧЕНИЦИ ГО ЧУХА ДА КАЗВА ТОВА И ТРЪГНАХА СЛЕД ИЕХОШУА.»

Ако някой преводач разполагаше днес с оригиналния текст, той може би щеше да възпроизведе изреченията под друга форма, но не би могъл да открие друг смисъл в тях.

Авторът на това древно послание съвсем не се е стремял формата на неговия разказ да се покрива със съобщенията, които са се опитвали да го представят като потвърждение на това, че в лицето на Учителя Кръстителят бил познал и възвестил «Месията». Тук липсват и много други неща, намиращи се днес на същото място в стигналия до нас вариант на текста.

А липсващото тук било добавено в стигналия до наши дни текст от същите мозъци, които така преобразили първоначалния текст, че за Кръстителя се споменава още в първите думи, даващи, така да се каже, тон на цялото послание.

Чрез най-различни промени те се стараели да уеднаквят първоначалния текст с по-ранните, станали свещени за тях съобщения.

Онова, което в началото на новия култ се наричало «препис», било всъщност парафраза и всеки нов преписвач не виждал нищо лошо и некоректно в опитите си така да измени текста, че да го превърне в опора на собствените си религиозни представи.

По такъв начин текстът на целия завет бил многократно подлаган на изменения, преди да възникне онзи текст, който лежи днес в основата на всички стигнали до нас варианти. Може да се съжалява, че оригиналът не се е съхранил; но никой не бива — подтикван от своите желания — да се опитва на всяка цена да запази стигналото до нас в този му вид, тъй като трябва да е наясно, че измененията и добавките са много повече от запазените думи, останали верни на оригинала. — —

Само който приеме вътрешно учението, което Учителят е дал някога на верните си последователи и което било още живо в малкия кръг, за който бил предназначен първоначалният текст, — само той може с пълна сигурност да почувствува кое носи още печата на оригинала и кое е благочестива фалшификация.

Докато не бъдат открити някои запазени древни ръкописи, стоящи по-близо до оригинала от стигналия до нас текст, това ще си остане единственият път за постигане на яснота по тези неща.

11.6 <<< ЧИСТОТО УЧЕНИЕ

Чистото учение на възвишения Учител, което той запазвал само за верните си ученици, отива много по-далеч от напътствията от етическо естество, изказвани пред всички негови слушатели, както и от ученията, взети по-късно от писанията на «езическите» мъдреци, за да бъдат поставени в устата на високия Учител. —

Това чисто учение не е било плод на неговата мисъл и не в благочестивото опиянение на екстаза бе стигнал той до него.

Онова, което имал да даде на малцината свои, определени да схванат «тайната на царството Божие», произлиза от мъдростта на духовната общност, към която принадлежал.

На това прастаро, свещено знание, достъпно само в най-будно преживяване за всеки, който като член на тази духовна общност го постига в себе си, — той придал своя форма и го облякал в свой език, както всеки един от «знаещите чрез себепревръщане» братя може да възвести, в специфичните за него образни и езикови средства, винаги все тази една и съща истина, независимо дали използва или не някои древни символи и изрази.

Така той успял да въведе учениците, които можели да го следват, в най-съкровените недра на Битието и да им даде една представа за Бога, която много съществено се различавала от общоприетото учение на свещенослужителите.

Той говорел на хора, които не били завършили висши училища и за които било достатъчно, когато за Прасветлината, сама себе си изричаща като Праслово, той им казвал:

«БОГ Е ДУX , И КОИТО МУ СЕ МОЛЯТ: В ДУХА ТРЯБВА ТЕ НА ИСТИНАТА ДА СЕ МОЛЯТ.»

А онова, което неуморно се стараел да покаже на своите, бил пътят за постигане на царството на Духа, където има «много жилища» — безброй различни възможности за преживяване — в зависимост от равнището на начина на възприемане, до което успява да се издигне, веднъж пробудил се, даден човешки дух.

Говорейки за «царството Божие», Учителят не винаги е влагал един и същи смисъл!

Наистина той казва, че царството Небесно е в човека; но той казва също, че никой не може да «види» царството Божие, преди да се е «родил отново». За да се избегне объркване тук, трябва да се знае, че единия път става дума само за естеството на човешкия дух, съдържащ в себе си латентната възможност за преживяване, чрез която той може да знае със сигурност за царството на Духа, но без да е в състояние да встъпи осъзнат, както е осъзнат тук в земния живот и още по време на този земен живот, в най-високите сфери на духовните светове — а другия път, за най-високата цел на човешкия дух: след този земен живот и може би чак след дълга подготовка в духовния свят да се сдобие с нов носител на живота, който единствен може да му позволи да изживява себе си съзнателно и дейно в най-вътрешното Лоно на духовното царство. —

Тук трябва да се имат предвид различни, следващи едно след друго състояния.

Първото е пробуждането на човешкия дух от неговия сън в човека — животно, при което той, събуждайки се от нощта на незнанието, предусеща, че не е от тази земя: че произлиза от една жизнена сфера, където животът се формира по закони, различни от законите, управляващи този свят на земните явления. — Оттук, като втора степен, следва устремяването към Прасветлината, от която, предаван от стъпало на стъпало през йерархично подредения живот на Духа, води праначалото си във вечното Битие животът на човешкия дух.

А тази устременост може да намери осъществяване още по време на този земен живот, когато една «духовна искра», един лъч от Прасветлината — проведен надолу през всички йерархични стъпала па духовния живот, — сътвори в човешкия дух и от силите на този човешки дух един духовен организъм, съединяващ човешкия дух с тази божествена «духовна искра» или «еманация» на Прасветлината, която той осъзнава тогава в себе си като свой “жив Бог”.

Сега той е постигнал най-непоколебима сигурност в нещо, което преди само е предусещал: — той е осъзнал своя живот в Духа и от Духа!

Но той съвсем не е още способен да встъпи съзнателно и дейно и в онова висше духовно царство, от което сам някога се е откъснал чрез насочеността на волята си при своето «падение» от високото съзнание, захвърлило го в този свят на земните явления. —

За това е нужно друго; дори след като той престане вече да носи дрехата на тази земя и се озове в духовно тяло след земната смърт на плътта си, жив и осъзнат в нисшите сфери на духовния живот, онова най-високо, най-вътрешно от проявените духовни царства — «царството Божие» в най-висш смисъл — ще си остане все пак дотогава недостъпно нему, докато не «се роди отново» в него: отново заченат от духовно семе — от изначалните води на живота в Духа.

«Раждането» в света на земните явления е резултат от непрекъснатото възобновяване на животинското съществувание и единствено това раждане прави възможно осъзнаването и дейността в този свят на земните явления.

Който не се роди в него, не може да попадне тук по друг начин: — този свят си остава затворен за неродения там даже ако той знае за него.

Така даден човешки дух не може да попадне и в никой от световете на духовните явления (а всичко, което живее в царството на Духа, схваща себе си само като духовно явление), освен ако не се роди в него.

Поначало човешкият дух, заченат от Бога, е отвеки «роден» в това най-вътрешно «царство Божие», но е оставил духовния си, богороден организъм — нека запазим тази образна представа — в най-вътрешното царство на Духа, където този организъм се е слял със силата на Божеството, така че е необходимо индивидуално «прераждане», за да може човешкият дух отново да се озове осъзнат и действуващ в това «царство Божие».

Дотогава човешкият дух, дори и постигналият най-високо развитие чрез земния живот, осъзнава само себе си и своя жив Бог, и след «смъртта» на земното си тяло се озовава само в онези нисши духовни светове, за които му се е запазил организъм в зародиш дори след падението му в животинския свят на явленията — като единствена духовна форма на съществувание, която той все още притежава тук и която може да развива чрез своето поведение в земния живот.

Единствено за тази най-висока и крайна цел Учителят изрича, според автора на древното евангелие, думите:

«ДОКАТО ЕДИН ЧОВЕК НЕ СЕ РОДИ НАНОВО ОТ ВОДАТА В ДУХА - ОТ ДУХОВНО СЕМЕ ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ВЛЕ3Е В ЦАРСТВОТО БОЖИЕ.»

И за да подсили и поясни още повече тези думи, той продължава да цитира Учителя:

«КОЕТО ОТ ПЛЪТ СЕ РОДИ, ТО Е ПЛЪТ, А КОЕТО ОТ ДУХА СЕ РОДИ, Т О Е ДУX.»

За да няма никакво съмнение, че и в двата случая става въпрос за създаване на истински организъм, било от плът или от Дух...

А единствените човеци на тази земя, които са постигнали това «новорождение» в Духа още по време на земния си живот и поради това едновременно със способността си да се изживяват в света на земните явления живеят и действуват съзнателно и в най-вътрешното царство на Духа, са Светещите на Прасветлината, към които се е числял и възвишеният Учител от Назарет. — Само такъв един човек може да изрече с основание за себе си и за своите братя думите:

«НИЕ ГОВОРИМ ОНОВА, КОЕТО ЗНАЕМ, И КАКВОТО СМЕ ВИДЕЛИ, ЗА НЕГО СВИДЕТЕЛСТВУВАМЕ.»

Както и следните думи, отнесени по-късно към един допълнително прибавен разказ, където са станали почти неузнаваеми:

«ВИЕ СЕ КЛАНЯТЕ НА НЕЩО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВАТЕ, НИЕ ОБАЧЕ ЗНАЕМ НА КАКВО СЕ КЛАНЯМЕ!»

Подобно на възвишения Учител, и всеки от Светещите в Прасветлината трябва да свидетелствува:

«A3 И ОТЕЦ СМЕ ЕДНО. КОЙТО ВИЖДА МЕНЕ, ТОЙ ВИЖДА И ОТЦА.»

Защото «Отец» в Прасловото няма друго самопроявление на тази земя освен Светещия на Прасветлината, когото той е подготвил за тази цел и на когото от себе си е създал, още докато Светещият живее в земно тяло, онази духовна форма, която му позволява да се осъзнае в света на духовните явления, без да го откъсва от този земен свят. —

Така той наистина остава «единороден Син» на «Отца» в Прасловото! — — —

От своето осъзнато самоизживяване като духовен «Син» на вечния, духовен «Отец» в Прасловото: — от своето съзнателно встъпване в света на духовните явления — възвестява Учителят чистото учение.

«НАИСТИНА ВИЕ МЕ ПОЗНАВАТЕ И ЗНАЕТЕ ЗА МОЯ ПРОИЗХОД; НО A3 НЕ СЪМ ОТ СЕБЕ СИ ДОШЪЛ - НЕ ОНОВА, КОЕТО ПО ЗЕМНИЯ СИ ПРОИЗХОД СЪМ, МИ ДАВА ПРАВОТО ДА ПОУЧАВАМ И ДА ВИ ГОВОРЯ ТАКА, - А МЕ Е ИЗПРАТИЛ ЕДИН ИСТИНЕН, ЕДИН, КОГОТО ВИЕ НЕ ПОЗНАВАТЕ.»

«МАКАР A3 САМ ДА СВИДЕТЕЛСТВУВАМ ЗА СЕБЕ СИ, СВИДЕТЕЛСТВОТО МИ Е ИСТИНСКО, ЗАЩОТО A3 ЗНАЯ ОТКЪДЕ СЪМ ДОШЪЛ И КЪДЕ ОТИВАМ.»

«ДА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ, Е СЪС МЕНЕ, И ТОЙ НЕ МЕ ОСТАВЯ САМ, ТЪЙ КАТО A3 ВИНАГИ ПРАВЯ, КАКВОТО Е НА НЕГО УГОДНО.»

И с непоклатимата сигурност, че в своето обкръжение той е единственият, който знае какво е нужно, за да бъде земният човек готов, когато удари неговият «последен час» в този земен свят, за своето вечно «раждане» в света на духовните явления, той изрича могъщите думи:

«A3 СЪМ ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ. НИКОЙ НЕ ДОХОЖДА ПРИ ОТЦА, ОСВЕН ЧРЕЗ МЕНЕ!»

Защото заченатият от Духа, когото той нарича «Син» и като какъвто изживява себе си в качеството си на Светещ на Прасветлината, е един и същ за всеки човешки дух и само в него човешкият дух може да добие непреходен живот в духовния свят. Този живот изживява самият той, и за него казва:

«ДАДЕНОТО МИ ОТ ОТЦА Е ПО-ГОЛЯМО ОТ ВСИЧКО, И НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО ИЗТРЪГНЕ ОТ РЪКАТА НА МОЯ ОТЕЦ.»

Но не заради себе си само иска той непреходен живот, затова изрича думите:

«КОЙТО ВЯРВА В МЕНЕ, ВЯРВА НЕ НА МЕН, А НА ОНОГОВА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ.

A3 ДОЙДОХ КАТО СВЕТЛИНА В СВЕТА, ТА ВСЕКИ, КОЙТО ВЯРВА В МЕНЕ, ДА НЕ ОСТАНЕ В ТЪМНИНАТА.

ЗАЩОТО НЕ ОТ СЕБЕ СИ ГОВОРЯ A3, А МОЯТ ОТЕЦ, КОЙТО МЕ ИЗПРАТИ, МИ НАРЕДИ КАКВО ДА ГОВОРЯ И КАК ДА ПОУЧАВАМ.

И A3 3НАЯ, ЧЕ НЕГОВАТА ПОВЕЛЯ ИЗХОЖДА ОТ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ.

ЗАТОВА КАКВОТО ГОВОРЯ, ГОВОРЯ ГО ТАКА, КАКТО МИ ГО Е КАЗАЛ ОТЕЦ.»

А както в Светещия на Прасветлината още през време на този земен живот «Отец» се самопроявява в «Сина», — както Светещият изживява себе си като «Син» на вечния «Отец», на високия духовен глава на всички Светещи на земята, от който и във който живее в абсолютно единение всеки член на тази духовна общност, така чрез него в земночовешко самопроявление се разкрива само този «Отец», изначално заченатият Човек на Вечността в Прасловото. - —

«КАКТО ОТЕЦ ИМА ЖИВОТ ОТ СЕБЕ СИ, ТАКА ТОЙ ДАДЕ ЖИВОТ ОТ СЕБЕ СИ И НА СИНА.»

И както Мойсей издигнал бронзовата змия в пустинята, за да може всеки, който с вяра вдигне поглед към нея, да оцелее, така и образът на «Сина човечески», на Светещия, трябва да бъде «издигнат» над всичко друго в човека на тази земя, със съзнателната вяра в истината, че самата Прасветлина е тази, която в своето самоизричане като Праслово «изговаря» вечния, празаченат Човек на Духа, който остава вечно в своето светло зачатие в Прасловото и става «Отец» на Светещите, за да може човешкият дух на тази земя да получи чрез тях отново вест за своята Прародина и за пътя на завръщане към нея. —

«КАКТО МОЙСЕЙ ИЗДИГНА ЗМИЯТА В ПУСТИНЯТА, ТЪЙ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗДИГНАТ СИНЪТ ЧОВЕЧЕСКИ - ВЕСТИТЕЛЯТ ОТ ЦАРСТВОТО НА ДУХА - КАКТО И НЕГОВОТО ВЕСТИТЕЛСТВО, ТА ВСИЧКИ, КОИТО ВЯРВАТ В НЕГО, ДА НЕ СЕ ПОГУБЯТ - В ТРАЕЩА ЕОНИ НОЩ НА НЕВЕДЕНИЕ, - А ДА ИМАТ ЖИВОТ.»

И още веднъж, за да покаже, че потвърждение получава само онзи, който така се уповава на Светещите на Прасветлината, както е трябвало да се уповават на чудотворната змия на Мойсей искащите да оцелеят, авторът на древното послание цитира следните думи на Учителя:

«КОГАТО ИЗДИГНЕТЕ СИНА ЧОВЕЧЕСКИ, ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ, ЧЕ A3 СЪМ ТОЗИ СИН, ЧЕ НЕ ВЪРША НИЩО ОТ СЕБЕ СИ - КАТО ЗЕМЕН ЧОВЕК, ПО СВОЯТА ЧОВЕШКА ПРИЩЯВКА, - А ГОВОРЯ КАКВОТО МОЯТ ОТЕЦ МЕ Е НАУЧИЛ.»

Непрекъснато се подчертава, че Светещият на Прасветлината, в когото намира земно проявление най-високата способност за духовно преживяване, достъпна за един човек на тази земя — който успява да свърже най-възвишената духовност с животното, — учи не на своята собствена земночовешка мъдрост, а говори от пълнотата на разкритото му чрез «Отца» познание.

«МОЕТО УЧЕНИЕ Е НЕ МОЕ, А НА ОНОГОВА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ. КОЙТО СЕ РЕШИ ДА ПОСТЪПВА ПО НЕГОВАТА ВОЛЯ, ТОЙ ЩЕ РАЗБЕРЕ ДАЛИ ТОВА УЧЕНИЕ Е ОТ БОГА, ИЛИ САМО ОТ СЕБЕ СИ СЪМ ГОВОРИЛ.»

С това се изтъква, че необходимо условие за всяко потвърждение на учението на Светещия е ученикът не само да разбира неизмеримото значение на факта, че един смъртен човек може да свидетелствува за най-вътрешното царство на Духа, но и да постъпва по законите на Духа, възвестени от Светещия единствено по «волята» на неговия «Отец» и в хармония с него. —

Но действията на Светещия не се ограничават единствено с този външен свят на физически сетивните явления.

Той действува също така в най-вътрешното царство на Духа — в царството на причините — както впрочем и на тази земя, а и в онези низши и духовни светове, в които човешкият дух отива, след като напусне тази земя, и тази своя дейност Учителят възвестява с думите: «ИДЕ ЧАС И ДОШЪЛ Е ВЕЧЕ, КОГАТО МЪРТВИТЕ ЩЕ ЧУЯТ (ЧРЕЗ МЕН) ГЛАСА НА СИНА, И КОИТО ГО ЧУЯТ, ЩЕ ОЖИВЕЯТ - ЗАЩОТО ТЯХ СВЕТЕЩИЯТ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСИ:- МОЖЕ ДА ПОДГОТВИ ЗА НОВОТО ИМ РАЖДАНЕ В ДУХА, КОЕТО ЩЕ СЕ ИЗВЪРШИ ОТ ОТЦА.»

Но за да не си помисли някой, че той, като «Син» на Отца, е свободен да постъпва както си иска, Светещият казва:

«СИНЪТ НЕ МОЖЕ ДА ВЪРШИ НИЩО ОТ СЕБЕ СИ, ОСВЕН ТОВА, КОЕТО ВИЖДА ОТЕЦ ДА ВЪРШИ; ЗАЩОТО ВСИЧКО, КАКВОТО ВЪРШИ ОТЕЦ: ПО СЪЩИЯ НАЧИН ГО ВЪРШИ И СИНЪТ.

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕН, АКО ОТЕЦ, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ, НЕ ГО ПРИВЛЕЧЕ ДО МЕН, ЗА ДА ГО ВЪЗКРЕСЯ В ПОСЛЕДНИЯ МУ ДЕН.»

Но никой човешки дух не може да постигне непреходен живот в царството на Духа, ако не вярва, че ще намери този живот.—

И единствено за тази вяра, която трябва да бъде едно сигурно в себе си упование, е говорил някога Учителят във връзка със своето учение, донесло на тази земя чрез устата на един човек цялата сигурност на духовния свят:

«А ТОВА Е ХЛЯБЪТ, КОЙТО СЛЕЗЕ ОТ НЕБЕТО, ТА КОЙТО ЯДЕ ОТ НЕГО, ДА НЕ УМРЕ.»

Някога тези думи са стояли на същото място, на което е казано:

«КОЙТО ВЯРВА В МЕН, ОТ НЕГОВОТО ТЯЛО ЩЕ ЗАСТРУЯТ ЦЕЛИ РЕКИ ЖИВА ВОДА.- ТОЙ САМ ЩЕ СЪТВОРИ IIО-НАТАТЪК ОТ СЕБЕ СИ ДУХОВНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В СВЕТА НА ДУХОВНИТЕ ЯВЛЕНИЯ; ЗАЩОТО ЗА «ТЯЛОТО» НА РОДЕНИЯ В ДУХА СТАВА ДУМА ТУК.»

И за съшото това «тяло» на родения а Духа Учителят казва, че това именно «тяло» в саета на духовните явления е така «реално», както «плътта» н «кръвта» в тази земна форма на проявление, така че само онзи може да кма съзнателен живот в Духа. който стане притежател на това духовно тяло.

«АКО НЕ ПРИДОБИЕТЕ ПЛЪТТА НА СИНА ЧОВЕЧЕСКИ И НЕГОВАТА КРЪВ НЕ ПРЕБЪДЕ ВЪВ ВАС, НЕ ЩЕ ИМАТЕ ЖИВОТ В СЕБЕ СИ.»

Всичко в стигналия до нас вариант на това евангелие, там, където думата «хляб» се смесва с думите за «плътта» и «кръвта», е плод на по-късно преработване и на грижливо обмислена добавка.

Словата за духовното «тяло» изглеждали много подходящи за опора на новия «култ», възникнал на базата на култовите практики на мистичните верски общини, разпространени по онова време навсякъде в Ориента.

Така думите на Учителя били видоизменени по такъв начин, че говорели сякаш за неговата земна плът и земна кръв, а не за онова, което било носител на духовното съзнание в най-вътрешното царство на Духа, както плътта и кръвта носели неговото земно съзнание тук на земята. — —

После тази тяхна верска представа била повторена при преписа на текста в многократни парафрази, при което се оказала тясно свързана и с думите за «хляба небесен».

Наистина между по-късните създатели на литургията и ритуалите на новия култ е имало някои високопросветлени «зналци»; но те трябвало да се съобразяват с вече съществуващото и се стараели да изправят чрез тълкуване онова, което по същество виждали като дълбоко вкоренено заимствуване от чужди култове.

Никои от тях били в край на краищата отлъчени като “еретици», а тълкуванията на останалите били приети само дотолкова, доколкото това било възможно, без да бъдат застрашени наследените от древните езически култове учения, на които новият култ дължал мистичния си ореол.

Но съвсем не е «случайно», че дори запазилият се до наши дни текст на това евангелие единствен не повтаря разказа на трите по-стари евангелия че уж казаните при последната пасхална вечеря от Учителя думи, станали опора на същия култ! - —

А с какво тържествено подчертаване би възпроизвел тия думи при пасхалната вечеря тъкмо този автор, на когото били приписани изопачените думи на Учителя за неговата земна п.тьт и кръв: за «плътта» му, която да стане «наистина храна», и «кръвта» му, която да стане «наистина питие», — ако на това фалшифицирано място беше стояла, записана от неговата ръка, макар и единствена фраза с донякъде по-добен смисъл!

Той обаче съзнавал много добре, че тук в името на възвишения Учител били извикани на нов живот представи от древните езически култове. — — —

Тъкмо по това се е отличавало духовното прозрение, в което е живял и в което е искал да утвърди своите, от учението и външния култ, увили се като паразити около името на Учителя и успели по времето, когато хронистът записвал своето послание, да отбележат вече немалко успехи, тъй като се стараели по всякакъв начин да съгласуват мъдростта на Учителя с вярванията на мистичните култови общини.

Цялото древно послание може да се разбере само ако се знае, че то е било писано, за да изтъкне антагонизма между чистото учение на възвишения Учител, достъпно по всяко време само за малцина, и новата религиозна догма, която все повече завладявала духовете и намирала все по-широко разпространение не на последно място затова, защото така успяла да свърже новото с традиционното, че всички мистични учения от онова време намерили нова изява в нея.

Но тъй като към тези вярвания били примесени някои свещени и за учениците на Йоан думи на Учителя, авторът искал чрез своя завет да предпази колебливите членове на своя малък духовен кръжец от надвисналата опасност да бъдат погълнати от външния култ. —

Но неговото послание нямало траен успех по отношение на целта, която си било поставило.

Последните привърженици на учениците на Йоан били принудени да се огънат пред новия външен култ и обявени от вярващите в този култ за «еретици», те се укрили, така че само едно поколение по-късно не останал вече никой, който да живее в чистото учение.

Тогава, след като този древен завет попаднал в ръцете на ревностните и благочестиви защитници на новия култ, ту един, ту друг от тях намирал повод да добави към текста, добросъвестно считан за дело на апостол Йоан, всичко, което го правело колкото може по-подходящ да бъде четен на събиранията като учебен текст.

В онези първи времена на новата вяра «словото на Писанието» не се радвало на онова страхопочитание, което му било засвидетелствувано по-късно.

Много по-голямо значение имал култът към новия Бог—Спасител, както и защитата на вярата от юдеите и езичниците. //евреи

Така редица текстове били необмислено променени съобразно с нуждите на култа, опитващ се да даде ново тълкуване на формите на древните мистерийни култове, а новопокръстените юдеи и езичници, влизащи в състава на новото култово общество, променили също така необмислено и всичко в тези съобщения, което можело според тях да се стори съмнително на предишните им побратими по вяра.

Те били неизменно убедени, че по този начин служат само на разпространението на «правата» вяра и действуват в крайна сметка изцяло според замисъла на старите хронисти.

Затова е просто чудо, че въпреки всичко са се запазили тук-там следи от оригиналния текст, макар и първоначалният смисъл на голям брой отделни думи да се е превърнал днес едва ли не в своята противоположност.

Но който се вдълбочава повече, давайки си труда да отстрани натрупванията, може и днес още навсякъде да открие основите на един древен Храм, където някога бе намерило своето осъществление чистото учение, предадено от Учителя, като Светещ на Прасветлината, на неговите най-близки ученици.

11.7 <<< УТЕШИТЕЛЯТ

Възвишеният Учител, този най-силно любещ измежду всички родени на тази земя, винаги е знаел много добре, че великият акт на Любов, който му е предстояло да извърши, ще може да бъде осъществен от него едва в смъртния му час, и то само чрез смърт от човешка ръка. —

Затова имало моменти, когато той копнеел за часа на своята смърт, както и други, когато, дълбоко потресен, мислел за края си. Ту желаел смъртта му да дойде по-скоро, ту се надявал дълго още да живее, за да може дълго време да бъде в помощ на учениците си и да им даде онова, което те тогава «не можели още да носят».

Единственото нещо, което възвишените братя, посещавани от него в тяхното усамотение, можели да му кажат в такива часове на потрес и ужас, било, че на един «Син» на «Отца» в Прасловото никога не подобава да разпитва за бъдещето... //правило

В такова душевно състояние, предусещайки скорошния си край, без да знае колко близък всъщност е той, Светещият в уединение написал собственоръчно едно писмо до своите и го изпратил до ученика, когото обичал, защото измежду всички той най-дълбоко го разбирал, воден от просветляващата Любов, свързваща го с Учителя.

Чрез този ученик писмото трябвало да бъде разгласено и на другите му верни последователи.

Немалко думи, изречени от Учителя според автора на този древен завет, произлизат от текстове, написани от самия Иисус; но тук се е запазил почти целият текст на писмото, въпреки че по-късно той бил разпокъсан и вмъкнат на такива места, където изглеждал по-подходящ за нуждите на новия верски култ.

В първоначалния ръкопис авторът на древното послание възпроизвел някога словата на Учителя по следния начин:

«ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ - И СВЕТЪТ НЯМА ВЕЧЕ ДА МЕ ВИЖДА.

В НЕГО ДЕН ВИЕ НЕ ЩЕ МОЖЕТЕ ЗА НИЩО ВЕЧЕ ДА МЕ  ПИТАТЕ, НО A3 НЕ ИСКАМ ДА ВИ ОСТАВЯ СИРАЦИ.

ЩЕ ПОМОЛЯ ОТЦА, И ОТ ДУХА НА ИСТИНАТА ТОЙ ЩЕ ВИ ИЗПРАТИ ДРУГ ПОМАГАЧ: ТАКЪВ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ ЩЕ МОЖЕ ДА ГО СХВАНЕ; ЗАЩОТО НЕ ГО ВИЖДА И НЕ ЗНАЕ НИЩО ЗА НЕГО.

ВИЕ ОБАЧЕ ЩЕ ГО ПОЗНАЕТЕ; ЗАЩОТО ТОЙ ЩЕ ОСТАНЕ ПРИ ВАС И ЩЕ ПРЕБЪДЕ ВЪВ ВАС.

ТОЙ ЩЕ ВИ НАУЧИ НА ВСИЧКО, И ЩЕ ВИ ПРИПОМНИ ВСИЧКО, КОЕТО А3 СЪМ ВИ КАЗВАЛ.

НЕ ОТ СЕБЕ СИ ЩЕ ГОВОРИ ТОЙ - СЪЩО КАКТО И A3 ВИ КАЗВАХ, ЧЕ НЕ ОТ СЕБЕ СИ ГОВОРЯ, -А КАКВОТО ЧУВА, ТОВА ЩЕ ВИ КАЖЕ И ВЪЗВЕСТИ.

ТОЙ ЩЕ ПОТВЪРДИ ДУМИТЕ МИ; ЗАЩОТО ОТ МОЕТО ЩЕ ВЗЕМЕ И НЕГО ЩЕ ВИ ВЪЗВЕСТИ.

ВСИЧКО, КОЕТО ИМА ОТЕЦ, Е МОЕ.

ЗАТОВА КАЗВАМ: ОТ МОЕТО ЩЕ ВЗЕМЕ.

КОЙТО ВЪЗПРИЕМЕ ОНОГОВА, КОГОТО ЩЕ ИЗПРАТЯ, ТОЙ ВЪЗПРИЕМА МЕН, А КОЙТО МЕН ВЪЗПРИЕМА, ВЪЗПРИЕМА ОНЗИ, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ. В НЕГО ДЕН ВИЕ ЩЕ ПО3НАЕТЕ, ЧЕ A3 СЪМ В МОЯ ОТЕЦ.

НЕКА НЕ СЕ НАТЪЖАВА СЪРЦЕТО ВИ. БЪДЕТЕ БЕЗ СТРАХ!

ОСТАВЯМ ВИ В М И Р. -

МОЯ МИР ВИ ДАВАМ A3, КАКЪВТО СВЕТЪТ НЕ МОЖЕ ДА ВИ ДАДЕ.»

Тук става дума не за нещо друго, а за това, че Светещият обещава да изпрати друг наставник на своите ученици след земната си смърт, и то един от онези членове на високия кръг на Светещите на Прасветлината, които живеят вече не в земна плът, а в духовно тяло, за да могат тези ученици да се усъвършенствуват под неговото духовно ръководство, без да се тревожат, че може да бъде заловен от хората и отнет от тях, както самият Учител.

Същевременно той казва, че и този духовен наставник, когото те ще могат да чуят само дълбоко вътре в себе си, говори, също като него, «не от себе си» и им възвестява същото, което те преди това са чували от неговата собствена уста.

Той ще черпи от богатството на същото съкровище на древна мъдрост, което получава от познанието на Отца всеки «Син» на «Отца», и с това ще потвърди самия него, Учителя.

Но щом самият възвишен Учител бил превърнат твърде скоро след смъртта си в Бог за последователите на новия култ, то и този духовен брат на Учителя трябвало бързо да стане Бог.

Неразбрана останала действителната «Троица», триединството, което трябва да се вижда само в това, че безформената, непостижима и обхващаща всичко в себе си Прасветлина — безкрайното, неизповедимо «Море на Божеството» — вечно разкрива себе си като единство в Прасловото— онова «Слово», което е в «началото», което винаги е било, е и ще пребъде: «Бог» в Божествеността, — и че Прасловото разкрива от себе си «Човека на Вечността» — сияйно заченатия вечен духовен Човек, който пребъдва винаги в себе си и създава по-нататък от себе си, като «Отец», всички духовни йерархии, в своето единство въплъщение на всяко множество, разкриващ себе си в себе си чрез числата на Праначалото, от които произтича цялото безкрайно многообразие на духовния живот...

Това вечно Битие на Духа, едновременно себеоткровение на Духа и духовна последица на това себеоткровение:

в непостижимост

в единство 

в число—

което на свой ред безкрайно създава ново единство —, е върховна Действителност, с каквито и думи да я обозначим; защото със същото основание тя би могла да се характеризира и като:

вечно неразкритото,

вечно разкриващо се, 

вечно разкритото. —

Но всяка дума на човешката реч си остава винаги само жалко сричане, щом поиска да даде израз на живота на Духа, постижим единствено в Любовта, която и пред откъсналия се някога от Любовта човешки дух наново разтваря вратите към неговото праначално божествено преживяване. —

А «Духът на истината» е животът на Прасловото: — самата Прасветлина в своята неизповедимост —, която се разкрива като Праслово и във която живеят всички духовни йерархии — сякаш глас и звучене на това Праслово и негово вечно зачеващо разкриване в духовния свят на Прасветлината.

И нисшият духовен живот, запазил се в човешкия дух след неговото падение от високата Сияйност, живее единствено от същия този Дух на истината: от субстанциалния Дух на вечната Прасветлина, един «лъч» от която човешкият дух може още през това земно съществувание да схване и да познае в собственото си «Аз» като свой «Жив Бог».

Единствено Прасветлината е вечният извор на всеки живот: само по себе си съществуващото!

Вътрешно неизповедима за себе си като Битие, тя се «самоизрича» в Прасловото, което единствено в нея има своя живот «от себе си»...

И зачеващо по-нататък, Прасловото се разкрива във вечния духовен Човек, който на свой ред има «от себе си» същия живот единствено в Прасветлината и зачева от своя страна йерархиите на всички духовни същества, всички имащи «от себе си» живот, тъй като те всички са само по-близко или по-далечно саморазкриване на Прасветлината чрез Прасловото, което от своя страна е първо, вечно разкриване на Прасветлината. — —

А Любовта, която сама себе си люби в другия, е най-дълбокият импулс във всички тези разкрития на Прабитието. —

Който иска да стигне «в Духа» и отново да почувствува съзнателно живота на Прасветлината в себе си, нека се старае преди всичко да пребъде винаги «в Любовта»! — //правило

Нему ще бъде отворена онази тясна порта, която извежда към живота; защото той умее да хлопа; по правилен начин търси и затова непременно ще бъде намерен — от «Утешителя».

*

11.8 <<< ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Доколкото в тази книга вплетох думи от традиционния текст в своето собствено изложение, това е ставало само когато съм бил сигурен, че те още отговарят на смисъла на първоначалния текст, а където не отговаряха, постарах се със свои думи да предам този първоначален смисъл.

И тъй като в тази книга аз тълкувам само древното послание, известно като «Евангелие от Йоана», нарочно не приведох думите на Учителя, които познавам като добре обосновани и в трите по-ранни съобщения за земния живот на Учителя, въпреки че твърде често те биха могли да потвърдят онова, което имах да кажа.

Но който следи думите ми, няма да му е трудно сам да открие неподправеното в останалите съобщения и при това той бързо ще прозре във всеки отделен случай причините, довели до вмъквания и преработки както във въпросното евангелие, така и в по-ранните вестителства.

Не може да се отрече, че немалко думи, станали любими и скъпи, а може би и до днес възприемани като свещени от израсналите с вярата за божествеността на древните писания, са само плод на по-късни съчинителства.

Но доколкото тези думи могат по някакъв начин да се изтълкуват като носители на истината, аз не виждам никаква причина да ги подценявам, а още по-малко да ги отхвърлям. По-късните прекроители на древните писания са били — ако ги оценяваме като «писатели»— често пъти много по-добри от първоначалните автори. Те са намерили немалко символни образи и повествователни форми за вмъкване на верските убеждения, на които служели, в древните текстове, за които първоначалните автори биха могли наистина да им завидят. —

Но едно нещо е стремежът да се научим да разпознаваме какво е предлагал оригиналът и съвсем друго е търсенето на благочестиво назидание в думите на един съчинител, полагащ усилия документирано да обоснове своята горещо обичана вяра.

Тъй като в подложеното тук на тълкуване древно послание оригиналът е просто заглушен от съчинителствата, довели по този начин до фалшифицирането на документ, който щеше да предложи на потомството единственото изложение на чистото учение, дадено от възвишения Учител само на най-близките му ученици, — съвсем належащо беше да се възстанови отново неподправеното съдържание на първоначалния ръкопис, доколкото трябваше да бъде цитиран неговият текст.

Тогавашният начин на изразяване, отделящ всяко изречение само за себе си, придавайки му по този начин почти независимо значение дори ако се намира не на онова място, където е било първоначално поставено, е позволявал на първо време на всяка религиозна представа лесно да стигне дотам, че да откъсне изреченията, които я смущавали, от общото звучение на текста и произволно да ги вмъкне там, където те биха й оказали чудесна услуга. Щом се появявала дума, която не се харесвала на читателите, тя била изхвърляна като добавка на «еретици», макар че принадлежала на оригинала; а което изглеждало прекалено значително, за да бъде заличено, получавало по средата или в края такава добавка, която обръщала първоначалния смисъл в неговата пълна противоположност.

Освен това немалко думи, употребени някога в съвсем друг контекст от Учителя, били включвани с голяма готовност в появилите се твърде скоро след смъртта му легенди за чудеса, за да се укрепи по този начин благочестивата вяра в приказките за различни чудотворства.

Безброй неща са изопачени и разместени, безброй неща са превърнати в своята противоположност, но все пак са се запазили следите на чистото учение, целият текст е все пак просветлен от възвишената Любов, съхранила се като завет на апостола и у най-късно живелите му ученици и сочеща и самия автор като Любещ в светлината на чистото учение; така чисто, както го бил получил самият той, — непримесено с различни религиозни вярвания, чиито заблуди виждал предостатъчно ясно. — —

От всичко останало, приписвано, както и този древен завет, на ученика, когото Учителят «обичал», защото го виждал «в Любовта», няма нищо, което да е било написано от този ученик или пък от автора на въпросното евангелие.

Тектовете, които се считат за «послания» на апостол Йоан, съдържат без съмнение немалко великолепни и мъдри слова и са наистина свидетелство, изхождащо от един човешки дух, живял «в Любовта»; тези писма обаче са написани едва след като Евангелието, за което става дума тук, е било вече приведено в съответствие с новия култ — техният автор е бил привърженик на тази нова вяра.

А така наречената книга на «Откровението» — «Апокалипсисът» — е дело на твърде разнородни автори и свидетелствува за различни епохи.

В нея се намират и следите на «зналци» наред с мистериозното разкрасяване от страна на вярващите в новия култ и щедрите добавки на по-късните и прекроители.

Човекът, облякъл съдържанието на тази книга в познатата ни грандиозна поетична форма, само е използвал материал, който дълго преди него съществувал в разпокъсан вид като свидетелство за мистични видения.

Чистото учение обаче, дадено някога от възвишения Учител на неговите най-близки ученици и разбрано изцяло само от онзи едничък ученик, когото той «обичал» и който го предал после на събралите се около него последователи, — това чисто учение може да бъде разпознато само в това Евангелие, написано по-късно от човек, който е живял напълно в духа на това учение.

Дано богатството от мъдрост, скрито в това заветно послание, въпреки всички преиначавания, които то е претърпяло, не бъде загубено за търсещите от идните дни!

***

«Моето учение е отдавна вече навлязло дълбоко в живота на много хора, усвоили немския език доколкото той не им е майчин по рождение. То не е съвсем непознато и в други езикови сфери благодарение на извършените преводи, макар че и най-добрият превод не би могъл да замени запознаването с оригинала. Един ден хората ще изучават немски, както някога са изучавали латински или гръцки, защото са искали да разберат древните автори на техния собствен език. Това не е някакво «пророчество», а сигурно, духовно прозрение, макар тази констатация да се отнася единствено до моето творчество и само до неговия език — заради самия този език!»

Бо Иин Ра

Из «Кодицил към моето духовно учение»

Настоящият превод е направен през 1982 год. В работата си и над него получих неоценимата помощ и съдействието на изтъкнатия преводач от немски език Страшимир Джамджиев, починал през 1987 г. Целият текст, изречение по изречение и дума по дума, обсъждахме заедно преди размножаването му в няколко екземпляра на пишеща машина. Участието на Страшимир Джамджиев бе толкова голямо и съществено, че преводът може с пълно основание да се смята за плод на една съвместна работа.Настоящото му издаване посвещавам със синовна признателност на неговата памет.

Духовното учение на Бо Йин Ра обхваща 32 тома, последният от които, «Hortus conclusus» («Заключена градина»), дава наименование и на цялото му творчество. Тук пред читателя се разкрива, все в нова и нова перспектива, пътят към неговите собствени дълбини, пробужда се усетът му за Вечното. Така се проясняват някои може би предугаждани вече истини, а това действува освобождаващо на съзнанието и води до постепенно пробуждане на собственото духовно битие. Книгите на Бо Иин Ра ни помагат мъжествено да се справяме с предизвикателствата на всекидневието и — въпреки неимоверните трудности — да намерим своя път към будния живот в Духа.

Борис Стоянов – преводач

През 1969 г. професор Рудолф Шот пише:

«Но какво всъщност има в тези книги? Това не може да се каже с две думи, не може да се изрази по-накратко, отколкото го е направил самият автор в своите произведения. Който е решен да се пробуди от душния кошмар на земното съществувание, до него тези книги ще застанат като ангели пазители. Тяхното съдържание, словесната им магия проникват дълбоко в сърцето — те просветляват проблемите ни по-непосредствено от цели библиотеки, изписани от теолози и светски мъдреци в тяхната духовна нищета.

Нима? Как можем да твърдим нещо, което не бихме дръзнали да кажем дори за старосвещените и вдъхновени свише писания? А защо не, щом като наистина е така, колкото и чудно да звучи всичко това. Макар че очевидно има безброй хора, които изобщо не са чували името на този човек и не са прочели нито ред от него. Но това не бива да ни учудва, особено в едно време, което — заглушавайки всеки вътрешен трепет — живее в безгранична забрава от ден за ден, устремено алчно и упорито навън. И все пак днес има вече немалко хора, научили благодарение на неговите напътствия да внасят ред в душата си, да предусещат, да намират и да поемат пътя към собствената си съкровена същност, към живата дълбоко в нас, любяща, ощастливяваща божествена искра, и то без самонасилване и йогийски упражнения, без аскетизъм и окултизъм, без фразьорство и диалектични изкуства. Той ни е помагал и ни помага да преодоляваме страха от живота и страха от смъртта, да доловим и накрая да опознаем в просветеното си съзнание тайната на вечния живот на чедата Божии.

На Бо Йин Ра се удаде онова, което днес наричаме «демитологизация». Той представи със спокойни слова, необременени с алегории, символи и апологетични трикове, Действителността, присъща на целия Всемир, нашепвайки я в душите ни на език, разкриващ вътрешното вълшебство на БОЖЕСТВЕНОТО СЛОВО.

Спомняйки си за Августин, ще ни се и за това учение да кажем: «tolle, lege!» — вземи и чети. И ако си наложиш наистина да го направиш, ще се връщаш към него все отново и отново, за да си дадеш след пет или може би след петдесет години с удивление сметка, че още не си изчерпал пълното съдържание на тези текстове. Вземи и чети. Не се нареждай сред присмехулниците! Бъди  благодарен, че такова нещо съществува на този свят. То може да те спаси и да те превърне в пример за бъдните поколения.»

Рудолф Шот 1969 г.