<<< BO YIN RA

ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ

Bo Yin Ra е духовното име на писателя и художника Йозеф Антон Шнайдерфранкен, роден през 1876 г. в Ашафенбург недалеч от Франкфурт на Майн – Германия. От 1925 г. той живее в Масаньо до Лугано - Швейцария, където умира през 1943 г.

12.1 Обет.........................................7

12.2 Явление и преживяване.........13

12.3 Познание и поучаване...........27

12.4 Да се научим да четем...........45

12.5 Писма.....................................59

12.6 Култ към личността...............71

12.7 Критичен импулс...................85

12.8 Кой е бил Якоб Бьоме?........101

12.9 Целебна сила........................117

12.10 Опасностите на мистиката...129

12.11 В мерена реч.........................147

Храм в дълбините

Външно и вътрешно

Мъдрост

Многоединство

Тайнството на водата

Предупредително

Вечното

Симфония

Mysterium magnum

Завръщане

Противоположно

Странни търсещи.................158

Прекомерно достойнство..........159

Необходима строгост.....160

За добронамерените......161

Последователност ...............162

Свобода в приятелството..... 163

Цвят или плод ...164

Мъдро разпределение...... 165

Умник.......166

Самомнителните...........167

Съвет.....168

<<< ОБЕТ

Последните листа обрули есенната буря от вкочанясалите клони.

Посърнали и пожълтели или ръждивокафеви и хрупкави, те се стелят по пътя, пръснати от вятъра.

Избуяли през пролетта в пищна зеленина, предлагали цяло лято прохладно убежище от изгарящите лъчи на обедното слънце, сега те лежат, умъртвени и стъпкани, на влажната земя: — — плячка на мухъла и тлението!

Настъпило е смутното, мрачно време на отдалечаване от слънцето!

Настъпила е великата агония на природата! —

Така говорят прочувствените поети, оплаквайки отишлото си лято.

Наистина ли обаче е замрял всеки живот?

Наистина ли клоните са толкова вкочанени и безжизнени, след като е трябвало да се разделят с пищните си листни одежди? —

Вдигнеш ли взор нагоре, отърсиш ли се от омаята на тлението, навсякъде ще видиш вече напиращите пъпки, а лешниковият храст е избързал да се покрие с първите, неразпукали се още цветове!

Едва обрани плодовете и едва опадали последните листа, природата ни обещава нова зеленина, нов цъфтеж, ново пролетно великолепие.

Достатъчни са няколко по-топли слънчеви дни и всеки храсталак бърза да се покрие с първите млади листенца.

Ала предстоят и други смразяващи бури, затова напиращите пъпки са сигурно защитени. Животът в тях се нуждае още от закрила.

Но преди да се е напълно разтопил снегът, преди да се е просмукала в браздите живителната влага, бързо-бързо ще избуи всичко, което едва ли не насила е било задържано досега в пъпките.

От година на година виждаш как пролетта неусетно настъпва и всеки път те изненадва с пръкналата се сякаш за една нощ млада зеленина.

Няколко слънчеви дни след падналия топъл дъжд, и всяко клонче се покрива с нови листа.

Твърде дълго, според теб, е принуден животът да сдържа всичките си сили, за да предпази от унищожение своите кълнове.

В даден момент обаче той отхвърля всички окови и творческите му импулси изригват неудържимо...

Нима не виждаш какъв урок ти дава природата по този начин?!

И ти не си по всяко време еднакво близо до Светлината.

И ти имаш своите приливи и отливи, чийто цикъл се определя от присъщия ти жизнен ритъм.

Тъкмо си повярвал, че си постигнал всичко, тъкмо си се почувствувал достатъчно сигурен в избуялата си сила, — и изведнъж те връхлита потиснатост, която с всеки изминал ден подкопава все повече и повече твоето упование, докато накрая не видиш сринат в нозете си всеки повод за предишната си гордост...

Убеден си, че в теб е угаснала и последната искрица живот, и смяташ за пълна глупост думите на онези, които те уверяват, че твоята умора е всъщност най-сигурният обет за нова жизненост.

Ти не познаваш още своите приливи и отливи и не искаш да проумееш, че и твоят дух се изявява само в ритмично редуване. —

Дори в дните на най-голямата ти отдалеченост от Светлината животът в теб не спира своя ход.

Грядущето се подготвя в теб, макар ти самият да не съзнаваш това...

Знай, че и ти ще бъдеш пак тъй близо до Светлината, както си бил преди!

Ще разцъфнеш в ново великолепие, след като си понесъл търпеливо времето на своя отлив! —

Не отдавай мислите и чувствата си на тягостни и скръбни сънища, сякаш няма на какво повече да се надяваш!

Проникни се от съзнанието за своята непрестанно обновяваща се сила и запази вярата в себе си!

Ти ковеш съдбата си в своите най-тихи часове и в дните, когато си най-далеч от Светлината, в теб едреят кълновете, на които една нова пролет ще придаде осезаема форма!--

Научи се да имаш доверие в себе си и прогони от душата си всяко безпокойство, за да може тишината да подготви в теб новия ти устрем!

*

12.2 <<< ЯВЛЕНИЕ И ПРЕЖИВЯВАНЕ

12.2.1 До каква степен един човек е опознал истината, се определя от неговите преживявания, от интензивността на тези преживявания, — а не от явленията, които ги предизвикват.

12.2.2 Макар този факт да е тъй прост и лесно разбираем, малцина го разбират истински.

12.2.3 Повсеместно разпространено е едно прекомерно надценяване на феномена, докато способността за вътрешно преживяване в повечето случаи е до такава степен залиняла, че за да бъде поне временно пробудена, се нуждае от сензационни събития и нечувани външни дразнители.

12.2.4 Кой тогава би могъл да се учудва, че предизвиканите по този начин „преживявания“ си остават на равнището на така накърнената способност да се преживява?!

12.2.5 „Преживяното“ е само повърхностна пяна, понеже липсва способността да се проникне по-надълбоко в явлението, въпреки усилията то да бъде разголено докрай с помощта на скалпела и изследвано под микроскоп чак до най-фините му фибри.

12.2.6 Дори да установим с най-точни изследователски методи физическите характеристики на дадено явление, едно нещо все пак си остава завинаги непознаваемо по този начин: — „душата“ на явлението, — а тя може да се опознае само ако способността да се преживява се развие дотолкова, че да реагира и на „дразнители“, които изобщо не се възприемат от физическите сетива.

12.2.7 За постигането на такова познание е съвършено без значение дали сме направили най-подробен „разрез“ на явлението, или го оставяме да ни въздействува в своята ненакърнена цялост, без да го разлагаме на съставните му части с помощта на някакъв механизъм, пък бил той и механизмът на мисълта.

12.2.8 Дълбочината и значимостта на преживяването съвсем не се определят от размаха и механичната интензивност, с които се възприема дадено явление!

12.2.9 Празничните илюминации могат да заслепят окото и да завършат с невероятен шум и пукотевица, — но мъничката светулка през една лятна нощ в гората може да стане повод за много по-дълбоко преживяване, отколкото са способни да предизвикат у нас главозамайващите фокуси на пиротехниката...

12.2.10 Така стоят нещата с всяко явление, независимо дали го „възприемаме“ със зрението, слуха или кое да е друго физическо сетиво!

12.2.11 Без съмнение величието на стърчащите в небесата планински върхове или дивият грохот на връхлитащите морски талази могат да станат причина за дълбоко и разтърсващо душата преживяване, но и най-дребното и уж незначително нещо може да бъде преживяно от нас по необикновено силен начин.

12.2.12 Безброй хора — и то съвсем не от най-студените душевно — все очакват някакво нечувано изживяване, което да ги разтърси до най-съкровените им дълбини, — и тъй като горещият им копнеж се оказва безсилен да предизвика такова преживяване, те се впускат да преследват трескаво, явление след явление, в плен на илюзията, че непременно ще постигнат жадуваното преживяване, стига само да открият онова необикновено явление, което да слиса душата им със своя размах.

12.2.13 В края на краищата нито едно чудо на природата не остава непознато за тях и всички континенти им разкриват един по един тайните си, ала копнежът на душата им продължава да е все така неутолен.

12.2.14 Други търсят великото осъществление в сферите на изкуството, на науката или на абстрактното мислене, — трети пък, особено в наше време, очакват спасение единствено от „чудесата на техниката“, ако не са сред жертвите на една самохипноза, провъзгласила „сензационните“ спортни постижения и гъдела на отчаяно смелата игра на живот и смърт за така горещо жадуваното преживяване.

12.2.15 Никой не си дава сметка, че всички мимолетни вълнения, създадени по този начин, — все едно дали идват от висотите или от низините на света на явленията, — са само упойка и заблуда за собствената му душа, настояваща както и досега на правото си да бъде ощастливена от преживяване, което да и позволи да осъзнае самата себе си.

12.2.16 Всеки може да открие предостатъчно поводи за подобно преживяване в непосредственото си обкръжение, а съумее ли да ги намери, ламтежът към далечното и непознатото ще му се стори глупав, а в нервния гъдел, възхваляван от другите като „преживяване“, ще съзре само един съмнителен сурогат на истински преживяното.

12.2.17 Впрочем — както вече бе казано в началото — необходима предпоставка за истинското преживяване е способността да се изживява.

12.2.18 Тази способност присъствува латентно у всеки човек, но за да може да я използва, той трябва да я развие до определена степен в себе си, а такова развитие е невъзможно без непрекъснато упражняване.

12.2.19 Преживяването изисква пълна концентрация: — изисква настройване на цялата воля за възприемане върху един-единствен обект и постоянна готовност за незабавно „съсредоточаване“ под въздействието на съответния импулс.

12.2.20 А който все гледа как да се „разсее“, няма никога да развие способността си за преживяване!

12.2.21 Ненаситен като токсикоман, той се хвърля от явление към явление, за да осъзнае в най-добрия случай чак в края на живота си, че всичко, с което се е занимавал, е било „суета“, и така да завърши дните си в горчиво разочарование. —

12.2.22 Преживяването освен това не бива никога да се търси, — на него не бива да се гледа и като на празничен подарък.

12.2.23 Истинското преживяване идва винаги ненадейно и до него се стига най-лесно сред живота на всекидневието.

12.2.24 Срещаме го ненадейно по пътища, по които не сме тръгнали, за да търсим преживяване, — а потеглим ли след голяма подготовка и с много очаквания, в края на краищата непременно ще се завърнем у дома с празнота и дълбока печал в сърцето...

12.2.25 Това важи с особена сила за всяко преживяване, което може да свидетелствува за света на субстанциалния Дух.

12.2.26 За земния човек Духовното е постижимо не в земното явление, а в преживяването, но то на свой ред се нуждае от подтика на форми и събития, принадлежащи към света на явленията, тъй като Духовното всъщност е вътрешен проявен свят и само по този начин може да се обхване в дълбочината на душата. —

12.2.27 Човек трябва обаче да е постоянно нащрек, когато външното, достъпно за земните сетива явление се стреми да се натрапи като вестител от света на чистия Дух, понеже по-редки от диаманти в крайморските пясъци са онези силови констелации, които позволяват Духовното да въздействува върху земните сетива като явление, а и сред милионите човешки същества, населяващи земята по всяко време, броят на хората, способни да възприемат подобен феномен, е толкова малък, че те биха могли спокойно да се съберат в една тясна стаичка. —

12.2.28 А когато някой успее да преживее дълбоко в душата си макар и един-единствен път нещо духовно, той не очаква вече то да му се разкрие в явленията на външния свят, защото този вид откровение дарява такова щастие на преживелия го, че го подвежда да гледа на външния свят като на празна илюзия, когато го съпоставя с вътрешно почувствуваната сияйна Действителност. —

12.2.29 Ако признаваме за глупаво да се вярва, че сме опознали „из основи“ света на външните явления, понеже ни се е удало да направим достъпни за сетивата си неговите най-малки частици, постарали сме се да разкрием взаимодействията между тях и така да изградим в мисълта си някакво подобие, чрез което си въобразяваме, че сме „постигнали“ този свят, — то несравнимо по-голяма глупост е да настояваме светът на Духа да се прояви по такъв начин в света на видимите явления и да заключим с детинско своенравие, че щом не можем да го открием по този именно начин, значи той остава недостижим и за всеки друг вид търсене.

12.2.30 Не по-малко глупаво е да се иска съществуването на духовни сили да бъде доказвано чрез достъпни за земните сетива явления.

12.2.31 Който е все така в плен на криволичещите лабиринти на мисловния свят, си остава безкрайно далеч от всяка истинска представа за естеството и структурата на „субстанциалния Дух“. Той е дори склонен да отъждествява вечния, субстанциален Дух с онази част от света на мисълта, чието съществуване е почувствувал — макар да не я е още опознал, — доколкото тази част лежи извън границите на държащия го в своя плен лабиринт!

12.2.32 Мнозина са подочули, че светът на субстанциалния Дух се разкрива само чрез преживяване и си въобразяват, че отдавна вече познават това преживяване, идентифицирайки го с усещанията, породени от мозъчното им мислене.

12.2.33 Ала преживяването, за което говоря тук, няма нищо общо с мисленето, и светът на истинския, действителен Дух се извисява далеч над всички чудеса на света на мисълта! —

12.2.34 Както всяка област на човешкото познание се разкрива единствено пред изпълнилия необходимите за това условия, така и човек, който използва всяка възможност в света на външните явления, за да упражнява непрекъснато способността си за вътрешни преживявания, ще стигне постепенно до такава степен на развитие, че явлението ще му послужи като подтик за преживяването, способно да му разкрие света на субстанциалния Дух.

12.2.35 Единствено като вътрешно преживяване на собствената си душа ще може той да схване този свят: — светът, който се намира отвъд сетивата и отвъд мисълта! —

12.2.36 Едва тогава и явлението ще му разкрие вътрешната си същина, на която то е нещо като отразено проявление...

12.2.37 Едва тогава преживяващият ще смогне да разтълкува и своето собствено съществувание, за да може всичко, което е тънело досега в мрак, да просияе във вечна Светлина!

*

12.3 <<< ПОЗНАНИЕ И ПОУЧАВАНЕ

12.3.1 Съществува основна разлика между способността да опозная нещо в сияйната светлина на Духа единствено за самия себе си и дарбата да предам така опознатото и на други.

12.3.2 Познанието ми може да е пуснало дълбоки корени в същността на нещата и все пак да не ми е отредено да извадя от тези дълбини съкровищата, за които зная, че са скрити там...

12.3.3 А може отдавна вече да съм извадил намереното от мен богатство и все пак да не владея изкуството да му придам онзи лъчезарен блясък, който би бил достоен за него, така че и бездруго помътеният от недоверие поглед на другите няма да е в състояние да оцени стойността и значимостта на придобитото съкровище...

12.3.4 Тази елементарна истина е всеобщо разбираема и е многократно потвърдена от всекидневния опит!

12.3.5 У мнозина обаче влечението да поучават е толкова голямо, че те все забравят да се запитат от какво естество е предметът, който имат право да „преподават“ на другите. —

12.3.6 Доста хора биха допринесли немалко полза, ако учеха само на онова, на което наистина умеят да учат, ала досадната им мания да обясняват и неща, които не е по силите им да обясняват, ги превръща в оръдие на злочестината.

12.3.7 Когато тази мания да се поучава е свързана със земни неща, тя така или иначе се натъква на немалко ограничения и бариери, и слушателите на непризвания учител твърде бързо си дават сметка, че са проявили към него глупава доверчивост, вместо да му се присмеят...

12.3.8 Ала там, където външното явление не може да послужи като коректив на едно лъже-познание, натрапчивата склонност да се поучават другите може да доведе до цял куп злощастия, а и често пъти минава дълго време, докато робуващият на тази мания не осъзнае своята вина, макар да е бил неизменно воден от най-добри подбуди. —

12.3.9 Измежду устремените към Светлината на чистия, субстанциален Дух също има за жалост твърде много хора, които, едва преживели първото си оскъдно познание, не ги сдържа да не заговорят — веднага и без никой да ги е питал — за него. //мълчание

12.3.10 Едва докоснати от първия лъч яснота, те се втурват на улицата да търсят човек, който е склонен да изслуша поученията им, основаващи се на тези толкова оскъдни трохи познание. —

12.3.11 Мислят се за пълномощници на Духа, докато всъщност са само клети роби на своята суетност!

12.3.12 А дръзне ли ощастливеният от подобно поучение слушател да възрази, тъй като собствените му познания го карат да се чувствува далеч по-сведущ от своя учител, последният най-често разкрива, без да иска, цялата си вътрешна нищета. За него е непонятно, че човек, който в очите му стои много по-долу от самия него, може да се е добрал до познание, с каквото той не е бил още удостоен...

12.3.13 Общо за всички заболели от манията да поучават е високото им мнение за самите себе си! —

12.3.14 Те използват придобитите така или иначе отделни късчета от истината, за да си изградят от тях пиедестал, който да им позволи да се чувствуват „по-високо стоящи“ от другите, а когато ги удостоят да им проговорят, присвиват очи, за да покажат, че гледат на тях от „висотата“ на своето въображаемо духовно величие...

12.3.15 Те не подозират, че по този начин се самоосъждат: — че са били наистина „призвани” но се е наложило да бъдат отстранени заради проявената от тях самонадеяност от числото на истински „значимите“, на „избраните“ с непогрешима премъдрост от Вечността!---

12.3.16 Те не подозират, че манията им да поучават е гибелна за тях самите и че така и няма да успеят да се издигнат от първоначалните зачатъци на познание до сияйната му пълнота, постижима единствено за онези, които не отварят уста да поучават, преди да са получили духовната повеля да го сторят. Дори тогава те пристъпват не без колебание и трепет към обличане в словесна форма на вътрешното си познание, винаги изпълнени със съзнанието за почти непоносимата отговорност, тегнеща неизбежно върху плещите на всеки, който се наеме да поучава другите в духовно отношение!--

12.3.17 Да можеше у онези, на които толкова им се иска да се усещат като призвани учители, да оживее поне малко от чувството за отговорност, изпълващо всички задължени да учат на духовни неща! —

12.3.18 Ако един човек подозира каква отговорност тегне върху него, сигурно не би дръзнал да поучава другите, преди той самият да е постигнал несъмнена пълнота на познанието!

12.3.19 За никой друг ден в целия си живот не си спомням с такъв потрес,, какъвто ме обзема при мисълта за деня, когато ми бе възложен дългът да поучавам другите.---

12.3.20 И наистина: — изключително тежко ми беше да изпитам на собствен гръб колко различно е да си самият ти потопен в Светлината на познанието от необходимостта да облечеш познанието си в поучителни слова!

12.3.21 Огромно бе тогава изкушението да се помоля: «Господи, не ми стоварвай това бреме! — Смили се над мен и си потърси друг слуга!»--

12.3.22 Такава молитва обаче би била равносилна на богохулство и духовно самоунищожение...

12.3.23 Нито един от призваните някога да свидетелствуват за Духа не е бил отминат от този ужасен час. —

12.3.24 А който наистина има правото да говори за Духа, защото може да говори от собствен опит, трудно би си представил, че има хора, готови да приказват с лекота за все още твърде слабо познати неща, — да приказват, без никой да ги е питал, без необходимост и без принуда.--

12.3.25 За човека, на когото Духът е възложил бремето да поучава, всяка напътствена дума е едно наложено му от съдбата задължение, макар да му е добре известно, че сам се е обрекъл на тази съдба някога, когато не е още знаел колко мъчителни ще се окажат за него земните пречки...

12.3.26 Той стои пред един бездънен извор, а в ръката си стиска само едно мъничко канче, с което да гребне няколко глътки живителна течност за умиращите от жажда.

12.3.27 Наистина водата блика от неизбродни дълбини, но колко нищожно е съдържанието на мъничкото канче в сравнение с непресекващия поток, хилядократно възмездяващ всяко загребано от извора количество! —

12.3.28 Никой не преживява така тежко чувството за собственото си човешко безсилие, както онзи, комуто е вменено в дълг да черпи от този извор, защото му се иска да черпи с пълни ведра, а вместо това разполага със съд, побиращ не повече от шепа.------

12.3.29 Какво да мислим тогава за хора, които, едва наквасили устни с една-едничка капка жива вода, се държат така, сякаш са изгребали целия извор!?!

12.3.30 Човешки извинимо е някой, който се е добрал до първото си късче познание, да се окаже до такава степен обладан от своето изживяване, че да не вижда какво по-добро може да стори, освен да сподели и с другите усвоеното от него истинско или мнимо познание.

12.3.31 И все пак такова поведение е не само глупаво, но и осъдително, тъй като показва липса на благоговение пред Вечното. Всеки разумен човек е длъжен да си даде сметка, че и най-необикновеното преживяване в сферата на духовното познание не може изведнъж да го пренесе в цялата пълнота на познанието, — че не е призван да поучава, докато самият той продължава да се нуждае от поучение. —

12.3.32 Позволено му е наистина да каже на другите: — «Ето какво научих от онези, които ме напътствуваха, а част от него бе потвърдена и от собствения ми опит!» — но ако не иска да се обремени със сериозна вина, трябва да намери в себе си и достатъчно смирение да признае: — «Аз знам наистина това-онова, както се знае за неща, чути от устата на другиго, но аз самият не съм ги още преживял!»---

12.3.33 Оскъдното му познание не бива да го подвежда да създава у останалите погрешното впечатление, че е успял да вникне вътрешно чрез собствено преживяване и в други неща, които всъщност познава единствено от учението, макар да е имал вече възможност да се убеди, че в тези чути от устата на друг човек думи е скрита толкова истина, колкото и в опознатото и преживяното от собствения му опит!--

12.3.34 В противен случай той само би спънал развитието на своето познание и би го направил в крайна сметка невъзможно, защото всяко познание, което обявява пред другите за резултат на собствените си преживявания, преди всъщност да го е преживял дълбоко в себе си, ще си остане недостъпно за истинското му познание...

12.3.35 Безброй търсещи, тръгнали някога след едно истинно учение и встъпили по пътя на познанието, са се лишили сами от вярно познание, само защото не са се сдържали и са внушили у другите илюзията, че отдавна вече са постигнали дълбоко в себе си нещо, пътя към което би могло тепърва да им посочи учението, чиято истинност са почувствували. —

12.3.36 Учението, получило в наше време нов словесен израз чрез мен, е стигнало още преди хилядолетия до души, в чието собствено изживяване то в края на краищата е намерило вътрешно потвърждение.

12.3.37 Днес то също има за цел да намери такива човеци и мнозина вече са постигнали вътрешни преживявания, възможността за които бе възвестена от моите думи.

12.3.38 Изложеното от мен учение е общо и изпитано достояние на всички, които са живели някога в пълнотата на познанието, както и на онези, които и през идните хилядолетия ще могат да черпят от същата пълнота, но преди да получа правото да говоря, изхождайки от това познание, трябваше аз самият да го овладея. Читателят обаче не би спечелил нищо, ако се задоволи само да узнае в какво се състои моето собствено познание, без да прояви воля да потърси вътре в себе си потвърждение за него. —

12.3.39 Също и нещата, които — веднъж намерили вътрешно потвърждение в учениците на въпросното учение — могат да бъдат съобщени и на други, си остават с твърде съмнителна стойност, ако научилите за тях не полагат усилия да придобият сигурност в самите себе си.

12.3.40 А пътят и начинът за придобиване на такава сигурност е много различен за всяка една душа, ето защо в книгите си аз винаги се старая да обхвана всички възможности поотделно.

12.3.41 Тук именно е причината да търся все нова и нова изразна форма на учението в отделни, малки по обем книги, като всяка една от тях обхваща във вътрешно единство нещата, които могат да бъдат от полза за хора с определен тип душевност. — //за книгите

12.3.42 Разбира се, всеки човек може да извлече нещо полезно от всяка от тези малки книги, но той ще намери сред тях и предназначени специално за него напътствия, а това ще му позволи лесно да почувствува кои мои думи отговарят на неговия тип душевност, — какво всъщност трябва да изисква — и какво може да очаква — от самия себе си.

12.3.Не е обаче за препоръчване съдържанието на тези завършени в себе си книги да се съчетава безразборно в друга подредба, макар че това едва ли би навредило на един сигурен в преценките си човек.

12.3.Искам читателят да се постарае да възприема в неговото вътрешно единство онова, което и външно е представено като единна, цялостна форма, без да смесва произволно думите от една книга с думите от друга!

Отделните части трябва да се четат и разглеждат само в определената от мен последователност.

Това не значи естествено, че е невъзможно да се намерят пасажи, които се поддават на съчетаване с други извадки от другите ми книги, — напротив, не е изключено дори да се получи една наистина богата сбирка, ако се съберат на едно място действително сродни по своя смисъл текстове.

Бих искал само да предпазя някои хора от склонността да откъсват произволно от съответния контекст изречения и мисли, включени с определено основание в дадена книга, и да ги отъждествяват с подобни текстове от друга книга, където могат да придобият нежелан от мен самия смисъл.

В такива случаи не може, разбира се, да става въпрос за някакви „противоречия“, защото как е възможно да има противоречия там, където всяка дума произтича от все същото познание на истината, — съществува обаче опасност да бъде почувствувано като противоречие нещо, което всъщност е само разгледано от друга гледна точка.

В края на краищата най-важното изискване към всеки човек, решен да следва моето учение, е той да действува според неговите указания...

Тогава учението ще се превърне за него в път към Живота в предвечната Светлина и към висше познание в Любовта.--

Ала както никой не бива да поучава другите за неща, които самият той не е още опознал, така също не бива да смяташ, че си „опознал“ онова, което засега само си разбрал на теория, тъй като в този случай ти си оставаш твърде далеч от практическото му потвърждение!

Как можеш да си сигурен, че говориш истината, докато самият ти нямаш още доказателство за истинността на онова, което имаш да споделиш?! —

Доказателство за достоверността на моето учение трябва да виждаш не в това, че съм казал едно или друго нещо, — а напътствията ми трябва да бъдат потвърдени като безспорно познание на истината от твоя собствен опит!

Едва тогава ще имаш правото да предадеш и на други онова, което си получил от мене!---

*

12.4 <<< ДА СЕ НАУЧИМ ДА ЧЕТЕМ

Художниците са успели малко по малко да убедят интересуващите се от тяхното изкуство, че не е достатъчно да имаш добри очи, за да можеш и да „виждаш“.

Било им е казано, че трябва най-напред да се „научат“ да виждат като художниците, за да разберат, че ливадите в една картина не винаги са зелени, — че дъбравите могат да се рисуват понякога и в синьо...

Важно в случая е разбирането, че не всеки, който има здрави очи, може правилно да „вижда“, и че художественото виждане трябва да се усвоява и упражнява.

А нима не бихме могли да кажем същото и за правилното четене?! —

Всеки, който е научил в училище значението на буквените знаци и е израснал лека-полека в „драг читател“ на някой вестник, си е твърдо втълпил, че може да „чете“, а ако не му повярваш, той е готов веднага и с най-голям патос да ти прочете какъвто и да е текст, само и само да ти докаже, че е прав.

Но ти все още не знаеш, дали този човек действително може да „чете“!

Убедил си се само в едно: че той умее да предава правилно буквите и комбинациите от тях чрез думи и изречения на устната реч.

„Четенето“ обаче изисква и нещо повече!

От човек, който твърди, че умее да „чете“, ти можеш и дори си длъжен да очакваш не само точно устно възпроизвеждане на писмените знаци, правилно тълкуване на думите в съответствие с речника и граматичен анализ на изреченията, —  но преди всичко да „разбира“ какво всъщност иска да предаде на другите мозъци авторът посредством написаните от него букви, думи и фрази. —

Не винаги обаче е много лесно да се схване точният смисъл само въз основа на току-що прочетеното изречение. За да е сигурен, че правилно го е разбрал, понякога читателят трябва да се допита до най-различни места от текста, а друг път за действително умеещия да „чете“ става веднага ясно, че трябва да се абстрахира от всички останали изречения, ако иска да разбере правилно смисъла на дадена, вътрешно завършена фраза.

Необходима предпоставка за „умението да се чете“ е максимално развитата способност да вникваме в чувствата и мислите на другия.

Трябва да е налице не само искрената воля да се вслушваме в автора (а не в самите себе си), но и умението да се пренесем в хода на мислите му и така да станем в известен смисъл съпричастни в неговия мисловен процес.

Ако в една книга става дума само за неща, които са свързани с всекидневието и могат лесно да се сравнят с добре познати факти и явления, то и една слабо развита способност за вникване може да се окаже достатъчна за правилното им разбиране. Съвсем други обаче са условията за предаване на мисли посредством ръкописното или печатно слово, когато опира до съобщения, предлагащи твърде оскъдни възможности за сравнение с всеобщо известни неща, — а правилното разбиране става съвсем невъзможно без максимално развита способност за вникване в казаното от автора, когато читателят трябва да си състави ясна представа за него, без да разполага с каквато и да е база за сравнение в света на проявените земни форми...

Ние, хората, успяваме да се разбираме помежду си, понеже щом някой от нас се сдобие с едно все още неизвестно за другите познание, той се опитва да го опише с помощта на неща, които има основание да смята за всеобщо известни.

Ала съвсем не всичко е достъпно за всички и само едно суетно и тесногръдо невежество би могло да отрече този факт.

Колкото по-всеобхватен духовен хоризонт има даден човек, колкото по-широко „скроен“ е той — ако си позволим да употребим тази модна думичка, — толкова по-силно е убеждението му, че много неща са все още недостъпни за самия него, но че той може да ги разбере чрез други хора, които вече са ги постигнали.

За да се насладиш на екзотичния плод, украсяващ твоята трапеза, не е нужно сам да го откъснеш от дървото!

За да може една книга да ти предаде далечни, чужди на твоите представи неща, единственият начин да ги провериш е като ги „поемеш " в себе си, макар да нямаш още никаква база за сравнение. —

С други думи казано:

Колкото по-далечен за теб е собственият опит на един автор, — колкото по-малко сравнения за него ти предлага сетивният свят, — толкова повече трябва да се стараеш да вникнеш в неговия начин на изразяване, ако действително искаш да го разбереш! —

Трябва да си представиш, че на неговото място си самият ти и да съпреживееш в себе си онова, което той се стреми да направи със словото си така понятно за теб, както е и за самия него. —

Тогава ще имаш наистина правото да кажеш за себе си, че си усвоил умението да „четеш“, както би трябвало да го е усвоил всеки добросъвестен човек, преди да се заеме с текст, имащ за цел да предаде душевни преживявания с думи! —

Този начин на „четене“ ще ти разкрие също истинската стойност на онова, което ти изглежда „достойно“ да бъде прочетено, и нито една куха дума не ще може да скрие от теб вътрешната си празнота, понеже тя е неспособна да потъне в дълбините на твоята душа, оставащи недостижими за лишените от истинска тежест неща.---

Днес се чете много, може би дори прекалено много, ала малцина владеят изкуството да се чете.

Четенето на вестници погуби това изкуство. Страхопочитанието към книгата изчезна.

Вече не се чете иначе, освен с трескавата бързина, с която сме свикнали да преглеждаме всяка сутрин вестниците.

Жадният читател не съзнава, че книгата може да бъде изградена, както се гради храм, — че в този случай всяка сричка се превръща в градивен камък, готов да заеме отреденото единствено нему място. —

Кой днес знае все още нещо за магията на четенето, която прави прочетеното да оживее наново в душата на читателя и така да стане негово неотнимаемо богатство?!

Добре е да знаеш, че посредством книгата ти влизаш в душевна връзка с нейния автор, затова трябва много внимателно да подбираш с кого да установиш такава връзка. —

Книгата представлява магическо средство да бъдат породени у теб мисловни образи, приличащи на сътворените от нейния автор, но не е възможно да изваеш в душата си или да обградиш с любовта си нито един мисловен образ, без той да упражни тайнственото си въздействие върху формирането на твоята душа.

Ето защо за теб четенето е изключително отговорна дейност.

Би трябвало да четеш само онова, за което можеш да си сигурен, че породените от него мисловни образи ще помогнат на твоята душа да постигне най-висока степен на развитие.

Съвсем не е необходимо това да бъдат винаги дълбоко сериозни книги.

Хуморът и сатирата също могат да пробудят в теб божествени сили, от които по никой начин не бива да се лишаваш при формирането на своята душа!

Понякога може да се окаже много полезно и четенето на книги, чиято единствена стойност се състои в умението на автора да предизвика напрежение у читателя.

Далеч съм от мисълта да проповядвам някакво пуританство в четенето!

Искаш ли обаче да четеш — каквото и да е избраното от теб четиво, — чети с ясно съзнание за чудото, че редове от странни знаци върху лист хартия са в състояние да подтикнат творческата ти способност да пресъздаде в теб мисловните образи, възникнали за пръв път в душата на друг човек.

Възпитай себе си в благоговение пред словото!

Една-единствена страница, прочетена така, че да осъзнаеш с пълна яснота най-широкия възможен обхват на всяка дума, ще ти донесе повече благодат от прочита и на най-добрата книга „на един дъх“, — едва отделяйки внимание на изреченията, да не говорим за прадълбокото вникване в отделните думи.

Само ако се научиш правилно да четеш, книгата ще стане твое неотнимаемо притежание.

Твоята собствена преценка ще преобрази думите и, така че прочетеното от теб ще се различава от онова, което ще прочетат всички останали, държали в ръцете си същата книга.--

Една книга може по този начин да придобие за теб ценност, далеч превъзхождаща видимото и съдържание. —

Възможно е правилното четене на една книга да те направи дори душевно по-богат от нейния автор...

Вслушай се в съвета ми: — направи веднъж опит да прочетеш една книга по този начин. Съумееш ли да се овладееш и да не се отклониш неволно от самопоставената си задача, никога вече не би ти хрумнало да четеш по друг начин.

Твърде малко усилие се изисква от теб в това отношение, ако го съпоставиш с очакваната от него придобивка

Дори към „лекото“ четиво трябва да пристъпваш с неизменно внимание към думите, защото как би могъл да осъзнаеш формиращата сила, скрита понякога дори в шегите и в не чак дотам дълбокомислените фрази, ако само „прелиташ“ с дълги и чести прескачания от едно изречение към друго, вместо да изследваш всички възможности за тълкуване на вложения в тях смисъл?! —

Да се „научиш да четеш“ ще рече: — да уважаваш сам себе си като читател и да си наясно, че всяко безплодно занимание е просто недостойно за теб! —

От всяко четиво ти би могъл да извлечеш богата придобивка, стига да умееш правилно да четеш!---

12.5 <<< ПИСМА

Има нещо тайнствено в късчето хартия, което, изписано със странни знаци, може да бъде изпратено от един човек до друг и така да му предаде мислите и чувствата на автора си.

Но размяната на писма стана до такава степен неделима част от всекидневния ни живот, че се налага първо да се отбием от утъпканите пътища на обичайното си мислене, за да усетим отново мистерията на този начин на общуване.

Въпросната мистерия не се свежда единствено до удивителния процес, чрез който една мисъл може да бъде вместена в писмени знаци и след това отново „извлечена“ по всяко време от тях, тъй като същият процес се повтаря при всяка отпечатана или собственоръчно написана дума.

Тук става всъщност въпрос за невидимия, доловим единствено от чувството ни флуид, който заедно с покритото със знаци късче хартия стига до получателя и се „поглъща“ от него, независимо дали той съзнава това, или не.

Всеки що-годе чувствителен човек усеща този флуид толкова отчетливо, колкото очите му виждат буквите, — а и получателят, който не го усеща, е не по-малко повлиян — макар и несъзнателно — от него.

При това няма никакво значение дали писмото е написано на ръка, или с помощта на някакъв механичен апарат, стига то да идва направо от ръцете на изпращача, а не от печатницата, където е било предварително набрано и отпечатано върху друга хартия! —

Носител на въпросния флуид е самата хартия и той би запазил способността си да бъде предаван, дори ако подателят не напише нищо върху хартията, а предпочете само да насочи мислите си към нея.--

Както се вижда, „съдържанието“ на едно писмо съвсем не се изчерпва със смисъла на написаните думи. По-важната част от него, достъпна наистина само за вътрешното ни чувство, може да внуши точно обратното на онова, което искат да ни внушат видимо написаните фрази.---

От това обаче следва, че едно писмо не може да бъде истински оценено, ако не бъде незабавно отворено и не идва направо от написалия го, защото споменатият флуид се изпарява .много бързо — само след няколко дни той вече почти не се усеща.

А и писмото в края на краищата е предназначено само за своя получател, върху когото неизбежно преминава съдържащият се в него флуид, освен ако този получател, знаейки за неговото съществуване, не реши, че е по-добре да се предпази от него, като го оттласне далеч от себе си...

След като знаем всичко това, как бихме могли да оправдаем ширещия се днес лош обичай под някакъв твърде прозрачен и несъстоятелен предлог да се изравят писмата на всички възможни и невъзможни, значителни и съвършено незначителни люде, за да се хвърлят на пазара, сякаш броят на излизащите всяка година нови книги е недостатъчен и трябва непременно да бъде увеличаван!??

За да не остане никакво място за съмнение, искам най-категорично да подчертая, че малко неща на този свят са ми така противни, както това отблъскващо публикуване на разменени писма, толкова приличащо на „мародерство“!

Всеки, който гледа на литературната слава като на жизнена необходимост, но не може да сподели със своите ближни нищо значително, се опитва чрез публикуването на „писма“ да си извоюва „име“, а новобогаташът може да изпълни цяла библиотека с такива томове и това се оказва твърде практично за него, защото му стига да прелисти едно томче с кореспонденция, за да мине за много сведущ, без да е прочел и един-единствен ред от творбите на въпросния писател.

Клетият автор на писмата не е вече в състояние да се брани и не може да попречи на този грабеж, все едно дали съставителят се стреми да прослави своето собствено име, или пък си въобразява, че подобно изравяне на стари писма е свидетелство за почитта му към техния автор...

Манията да се публикуват писмата на по-известните люде след тяхната смърт е направо варварска. Изваждането им на показ пред чужди хора, за които съвсем не са предназначени,, създава погрешна представа дори само затова, защото те никога не разкриват всички обстоятелства около своето написване. А и всяка размяна на писма, засягаща по начало само две определени лица, представлява за по-късния читател, влязъл в ролята на неканен трети, твърде съмнителен източник за обогатяване на неговите познания, тъй като обективното възприемане на текста неизбежно отстъпва място на субективната интерпретация, дори ако читателят не е готов да признае това обстоятелство, или пък изобщо не си дава вече сметка за него.

Изключение представляват само писмата от най-общ характер, като описанията на пътешествия или исторически събития, хумористичните словоизлияния, както и любовните или поучителните писма, понеже във всички тези случаи е почти без значение дали читателят е готов да се отнесе обективно към съдържанието им, или предпочита да се вживее субективно в ролята на написалия ги.

Има наистина и писма, които още при написването си са били предназначени за по-късно публикуване...

Но в този случай не става вече въпрос за тайнствения мост между двама човеци, какъвто представлява в смисъла на горните обяснения „писмото“, а по-скоро за един вид есета в епистоларна форма, която не бива да се отхвърля сама по себе си, щом един имащ какво да каже човек реши, воден от определени съображения, да прибегне до нея!

За съжаление се срещат все пак хора, които не намират, че е под иначе тъй грижливо пазеното им и постоянно изтъквано достойнство да стилизират и уж най-интимните си частни писма с мисълта за евентуалното им по-късно публикуване...

Още една разновидност на човешката суета, издаваща един твърде странен наистина вкус!--

Но за да станат отново писмата онова, което те са били в по-добри времена за някои действително осъзнали своята вечна същност човеци, ще трябва да се възстанови непринудеността във взаимното общуване. Словесното съдържание на писмото си остава стерилно „съобщение“, ако думите му не идват от едно наистина „открито сърце“, и никое писмо не ще отвори сърцето на получателя, ако между редовете му повече от ясно се чете, че всяка дума е подбрана и претеглена от гледна точка на това, дали не би могла да бъде един ден огласена и пред широката общественост! —

За да изпълни своето истинско предназначение, писмото трябва да черпи от онези дълбини на нашето същество, където всички ние сме свързани в лоното на една и съща Прародина, и да е написано така, че да има какво да каже единствено на човека, за когото е предназначено.--

Тази нагласа към едно-единствено „ти“ е най-съществената характеристика на истинското „писмо“! —

Писмо, предназначено за повече хора едновременно, е лишено от най-голямата си сила, — то дори престава изобщо да бъде „писмо“ в строгия смисъл на думата и се превръща в циркуляр, изложение или реферат.--

Тук аз не говоря естествено за служебната кореспонденция, въпреки че съвсем не е необходимо този вид писма да бъдат колкото може по-безлични, както са убедени мнозина дребни търговци. „Кралете“ на деловите среди отдавна са разбрали, че далеч по-добри резултати се постигат с издържани в подчертано личен тон писма, каквито са умеели да пишат навремето достопочтените членове на Ханзата.--

Имам всъщност предвид възстановяването на някогашния висок статут на „писмото“ като изключително важен фактор за взаимно издигане, духовна помощ и укрепване на силите.---

Можем само да спечелим, ако се отървем от всевъзможните шаблони и прекомерните опасения!

Но това, разбира се, съвсем не означава, че трябва да поднасяме на тепсия пред първия срещнат най-съкровените си преживявания, — нужен е без съмнение и известен такт, за да намерим във всеки отделен случай най-правилния и най-подходящ за получателя тон! — —

Ала ако писмото си възвърне онова доверие, на което то някога се е радвало, нашият земен живот отново ще се обогати с неподозирано големи ценности.

Наистина условията на живот, с които е принуден да се съобразява днешният човек, не позволяват връщане към безметежната размяна на послания, характерна за едни по-спокойни времена, когато „пощата“ била очаквана седмици наред и често пъти минавали още няколко седмици, докато се появи удобен случай за изпращане на отговор.

Но дори в наши дни не съществува принуда кореспонденцията да се води в бързо темпо.

Не бива да злоупотребяваме с възможността да отговорим незабавно, като я превръщаме в задължение!

Сега навярно е по-трудно, отколкото в миналото, да се намери спокоен момент за писане на писма, но не е нужно писмото да носи белега на прибързаността, която днешното време смята за свое присъщо темпо на живот.

*************

12.6 <<< КУЛТ КЪМ ЛИЧНОСТТА

Докато на тази земя живеят хора, никой не ще може да предотврати или да забрани отделни единици, които по някакъв начин допринасят — действително или само привидно — за всеобщото благо, да не получават свидетелства на признателност и почит от страна на своите ближни, възприемащи подобна дейност като лично благодеяние.

Признателност, когато става дума за несъмнено оказана помощ, — и почит, когато ощастливеният чувствува, че самият той и собственото му човешко достойнство са издигнати чрез дълбоко почитания човек на такова равнище, каквото не би могъл никога да постигне със свои сили, макар да предусеща, че то е постижимо за човешкия род. —

Кой би се разсърдил на благодарността за оказаната помощ, — или на засвидетелствуваната при такива обстоятелства почит!?

Тези две спонтанни чувства са пуснали твърде дълбоки корени във всяко не докрай пропаднало човешко същество, така че не може да не признаем тяхното значение за запазването на рода, — за разгръщането на най-благородните пориви на човешката раса. —

Ала поривът за преклонение кривва по съмнителни друмища, когато престане да се ръководи от трезвата преценка и започне да изпитва безразборно благоговение към всичко, което надхвърля собствените му сили, но се оказва напълно достижимо за друг човек.

При това положение „херкулесът“ от панаирджийската шатра, фокусникът и гълтачът на огън могат да разчитат на същата дълбока почит, на каквато се радва и създателят на най-високи духовни ценности, а всяка разлика между „изкусен трик“ и изкуство се оказва заличена...

Но дори когато преклонението е насочено единствено към истински ценности, нужно е да се осъзнае и преодолее опасността от превръщане на почитанието в „култ към личността“, а това може да се случи много лесно, ако допуснем то да се изроди в обожествяване на самия човек, макар почит да заслужава само свършеното от него деяние или дело.

Неизбежно е голямото мнозинство от хората да придобият в течение на земния си живот определена важност и значимост единствено за самите себе си и за своето най-близко обкръжение, докато други, твърде малко на брой, могат да се окажат „значими“ — тоест да служат като образец — за доста големи кръгове от хора, ако не и за цялото земно човечество.

Разбираемо и оправдано е да се отдава почит по-скоро на хората с всеобщо призната „значимост“, отколкото на онези, които значат нещо само за себе си и за един съвсем тесен кръг, макар този тесен кръг понякога да включва много важни области на човешката дейност.

Но и в този случай се прави съдбоносната грешка едно наистина заслужаващо почит дело да се отъждествява с осъществилия го земен човек!

В реда на нещата е да се отнасяме с особено уважение към онзи, чието дело внушава респект, може дори да му се възхищаваме, тъй като за нас е цяло „чудо“, че един от нашите ближни се е издигнал на такава висота, но се налага да правим винаги много старателно разграничение между постигнатото от него и онова, което той все пак си остава: — между надличностните духовни ценности и лично обусловената природа на човека, който ги поднася на другите, тъй като е съумял да стигне до тях, било след усилена работа или по милост „свише“. —

Не бива също да се забравя, че всеки „творец на духовни ценности“ е такъв само дотолкова, доколкото „черпи“ от изобилието на достъпните за него духовни съкровища — както се черпи вода от пълноводна река, — че неговото „творчество“ съвсем не е някакво създаване на нещо от нищото!--

А и всичко, което един човек може да „почерпи“ от Духа и да го направи достъпно за земните сетива, си остава винаги „откровение“, независимо дали е плод на дългогодишна лабораторна работа или дар на един боговдъхновен миг.---

Обожествяването на самия човек би било не само проява на глупост, но и оскверняване на неговата дейност, — на извършеното от него дело, — то е всъщност равносилно на предположението, че дори той самият не е способен да прави разлика между онова, което е създал, и собствената си личност. —

А и когато оценяваме „значението“ на даден човек за неговите ближни, трябва винаги да се запитаме дали то се проявява само по време на земния му живот, или пък делото му продължава да оказва живо и плодотворно въздействие върху човечеството, дори когато той самият не е вече между видимо присъствуващите на тази земя хора. —

Никога обаче не може да се посочи абсолютно никаква причина носителят, тълкувателят или вестителят да бъде „обожествяван“ заради извършеното от него, — да се превръща в обект на идолопоклоннически култ собствената му личност (дори ако това понятие се схваща във възвишения смисъл, влаган в него от Гъоте), а и всеки наистина „значим“ за по-широк кръг от хора човек би винаги отхвърлил с отвращение и срам подобно „обожествяване“, колкото и да е далеч от намерението да подценява действителната си значимост!---

Който наистина означава нещо за ближните си, познава издълбоко характера и степента на своето значение.

Той би се оказал лъжец пред самия себе си и пред другите, ако започне да се преструва на „скромен“ и се държи, сякаш не знае нищо за собствената си стойност!

Едно е обаче да съзнаваш значимостта си и да приемаш почитта и дори благоговението на другите заради нея, както посланикът приема почестите, отдавани към неговата страна, и съвсем друго — въз основа на свършеното от теб и за негова сметка да изтъкваш на преден план собствената си личност, изпълняваща в случая единствено ролята на посредник...

Когато един човек поднася духовни съкровища на своите ближни, напълно разбираемо е желанието му да изтъкне колкото е възможно по-ясно, че онова, което дарява, не е крадено благо, а придобита по напълно законен начин собственост.

А дали притежаваното от него богатство има наистина духовна стойност, ще покаже единствено практическата проверка на поднесените дарове, а не самото твърдение, че са правомерно получени, макар съвсем да не е все едно и как точно са били придобити те.

Ценности, произлизащи от царството на субстанциалния, чист Дух, не могат да се придобиват посредством мисловна спекулация и природонаучни експерименти, но от друга страна би било безкрайно глупаво и самонадеяно да очакваме, че можем да получим без усилия от сферите на Духа познание, постижимо само с цената на напрегната мисловна работа. —

Както значението на едно химическо откритие зависи единствено от самото откритие, а не от това, кои са били учителите на този химик, или в коя фабрика са били изработени използваните от него уреди и апарати, — така и даровете от царството на субстанциалния чист Дух трябва да устоят сами по себе си на съответната проверка, независимо от обясненията на техния приносител за това, как ги е придобил, или как е станал способен да ги придобие.--

Длъжен съм да отправя най-настойчиво предупреждение никой да не приема духовни дарове, осланяйки се единствено на авторитета на предлагащия ги, защото ако човек се предоверява на един авторитет за нещо, което би следвало да приеме само ако то намери живо потвърждение в собствения му вътрешен опит, той винаги ще бъде изложен на опасността да приеме, вярвайки на авторитета, и подправките на фалшификатори, — да купи от измамени измамници долнопробна имитация вместо злато...

А тъкмо „култът към личността“ създава парниковата топлина, тъй благоприятна за избуяването на склонността да се приема по силата на авторитета нещо, което не бива да допускаме в себе си без грижлива вътрешна проверка...

Много далеч от такъв култ обаче е човешки разбираемото доверие към приносителя на един духовен дар!

Както във външния си живот по-ценни вещи бихме си набавили само от търговец с доказана добросъвестност и вещина при подбора на стоките, така и духовни ценности не би трябвало да приемаме от ръката на човек, към когото не изпитваме непоклатимо доверие, без естествено да се лишаваме от правото си да проверим така полученото в самите себе си.

Ако такова доверие е било многократно потвърдено, то може да се превърне в сигурност, която е отнапред уверена, че истинността на получения дар ще издържи всяка проверка, — дори с течение на времето сигурността на собствената преценка може да се издигне до тази на самия приносител, също както окото на някои колекционери на художествени творби се научава постепенно да прави веднага разлика между истинско и фалшиво, без да има нужда от специални методи за контрол.

От последното сравнение се вижда още по-ясно, че при всеки приносител на духовни ценности от значение са само предлаганите от него дарове и че той лично не бива по никой начин да бъде превръщан в идол.

Има например колекционери, които показват определено предпочитание към даден майстор от старо или от по-ново време, и правят всичко възможно, за да се сдобият с неговите творби.

Един такъв колекционер изпитва естествено почит и към създалия въпросните произведения човек, но единствено заради творбите му и защото тъкмо той е могъл навремето — или в наши дни — да създаде тези творби. —

Никой не би окачествил това като „култ към личността“!

По същия начин следва да постъпват и „колекционерите“ на духовни съкровища.

Колкото и дълбока почит да изпитват към приносителя на такива дарове, това трябва да става само заради самите дарове, а може би и заради факта, че истинските вестители от царството на субстанциалния Дух са още по-редки на тази земя от истинските майстори на изкуството.---

12.7 <<< КРИТИЧЕН ИМПУЛС

При някои болести, чиито симптоми са добре познати на невролозите, се наблюдава странният факт, че заболелите от тях оказват вътрешна съпротива срещу всяко намерение да бъдат излекувани, защото възприемат болезненото състояние като някакво особено изтъкване на собствената си драгоценна личност, и затова нямат никакво желание да се отърват наистина от него.

Много хора днес не са за жалост твърде далеч от подобно патологично състояние, тъй като са станали жертва на върлуващата като чумна зараза мания да се критикува. Те не биха се чувствували уютно в собствената си кожа, ако не намираха навсякъде около себе си все нови и нови поводи за оправдано, а твърде често и съвсем неуместно, неодобрение на делата и постъпките на своите ближни.

Поразените от този болезнен нагон към критикуване не си дават сметка, че за нормална и здрава потребност да се критикува може да се говори само ако една компетентна и вътрешно сигурна проверка е разкрила такива моменти в поведението и действията на другия, които или представляват опасност за успеха на неговите усилия, или говорят за нечисти намерения от негова страна.

Критиката, породена от непокварения критичен импулс, е винаги „доброжелателна“, понеже владеещата своите здрави нагони воля прибягва до нея или за доброто на самия критикуван, или за да предпази другите от опасните последици на неговите действия.

Освен това човекът, чийто критичен импулс се е запазил здрав, е винаги готов да се вслуша в сериозни доводи и да промени мнението си, — той няма да отхвърли сляпо нито един добре обоснован аргумент.

Потребността да се критикува, породена от един болезнено превъзбуден импулс, се стреми, напротив, само към собственото си удовлетворение и се чувствува сериозно засегната, когато и е трудно да постигне обичайното самозадоволяване, търсено от нея едва ли не със сладострастие.

Тези неща не се съзнават от много хора, гордеещи се с умението си да „намерят кусур“ във всички деяния и постъпки на своите ближни, тъй като чрез непрекъснато, самоволно превъзбуждане са изродили до хипертрофия своя поначало здрав критичен импулс...

Всичко казано тук е в сила обаче и за съумелите да запазят здрава своята критичност, защото най-доброто средство да се предотврати нейното израждане е постоянната бдителност към заплашващата я опасност.

Има безспорно някакъв чувствен чар в това, да отпуснем юздите на желанието си да критикуваме и да се наслаждаваме на реакцията, която безогледното отрицание винаги предизвиква у другите под формата било на възторжено съгласие, било на негодуващ отпор.

Тъкмо на това изкушение обаче трябва непременно да устоим, понеже онзи, който често му се поддава, няма да успее да запази здрав своя критичен импулс.

В случая не става въпрос за някаква безобидна, позволена всекиму игра.

Прибързаното и неуместно критикарство, подтикнато от гибелната хипертрофия на критичния импулс, сее ден след ден толкова злини, че е дошло най-сетне време да му се противопоставим с твърда решимост.

Тук не става дума за професионалната критика в областта на изобразителното изкуство, литературата, музиката и театъра, тъй като в повечето случаи тя се упражнява от достатъчно ориентирани в тези области публицисти, умеещи да я насочат натам, където тя би се оказала наистина полезна.

От друга страна, малцина от професионалните критици страдат от хипертрофия на критичното си чувство и макар те също да не са имунизирани от грешки, самата критикувана творба остава непокътната, така че с течение на времето погрешната оценка може да бъде ревизирана.

Иначе стоят нещата с необузданите прояви на болезнено критикарство спрямо думите и делата на ближния, защото в този случай невежеството, дръзката самонадеяност или злонамереността могат да задушат още в зародиш всяко добро начинание, правейки невъзможна каквато и да е бъдеща корекция.

Това важи особено в сферата на обществения живот, където безброй хора схващат правото на отделния човек да влияе върху определянето на външните условия на своя живот като право на безогледна критика към всички и всичко и така неизбежно стигат до плачевно израждане на критичния си импулс.

А тъкмо в тази сфера такова израждане е заразно като чума...

Всеки се чувствува в правото си да критикува, макар да не разбира нищо от делата или думите, които се захваща да съди, затова всяка критика, чута от устата на друг, му въздействува като крайно натрапчиво пришпорване да заговори по същия начин, а суетността му го кара да се грижи не толкова как да направи по-обективни доводите си, а как да изтъкне на преден план личността на критикуващия...

На особено предпочитание сред заболелите от силно заразната мания да се критикува се радват лозунгът и клишето като най-удобни и винаги действени псевдоаргументи.

И най-тъпият глупец може да стане виртуоз на лозунга и клишето, защото те са и винаги ще останат сигурна стръв за всички хора с ленив ум и незряла съдна способност.

Но привързаността към лозунга и клишето е сама по себе си вече достатъчна, за да бъде демаскирана прибягващата до подобни похвати критика като безотговорен опит да се даде привидна тежест и значимост на един твърде посредствен в повечето случаи критичен дух.

Напълно оправдано е да се каже, че всяка критика губи толкова повече от своята валидност и стойност, колкото повече е принудена да се крие зад лозунги и клишета с изпитано въздействие. —

Затова пък критиката, родена от здравия критичен импулс, не иска и да знае за готовите клишета.

Опазилият се от върлуващата зараза критичен импулс събужда у своя носител преди всичко чувство за отговорност.

Задействуването на здравия критичен импулс има за цел не да улесни самоизтъкването на дадена личност, а да допринесе за усъвършенствуване на определени условия и институции, както и на други човешки творения.

Критичният импулс издига човека високо над животното!

Дори най-интелигентното животно приема заобикалящия го свят такъв, какъвто е, и не дава никакъв признак на истински критично поведение.

Проявите на радостно одобрение или на неприязън и съпротива към външния свет от страна на животното не са нищо повече от прояви на неговия инстинкт за самосъхранение и не бива да се тълкуват като израз на някаква критическа оценка.

Критичният импулс на човека е обусловен от интуитивното му предугаждане на едно по-съвършено състояние на нещата от онова, което би могло да настъпи когато и да е тук, на земята.

Ако човекът се чувствуваше така у дома си в света на физическите явления, както се чувствува животното, — как тогава би могъл да критикува своя външен за него свят!? —

Този импулс да критикува се е породил у човека, само защото духът му познава нещо по-съвършено от заобикалящия го земен свят.

Днес човекът се е лишил вече от съзнанието за живия опит на своята изначална духовна същност, но тъкмо този опит е в основата на неговото критично поведение спрямо заобикалящия го сега физически свят.

Прокудена поради насочеността на собствената си воля от съзнателните сфери на чистото преживяване на субстанциално духовните форми, вечната духовна субстанция, изживяваща се сега по физическисетивен начин в земночовешкото животно, остава въпреки всичко носител на спомена за своето някогашно състояние на живот, и макар земноживотинският мозък да не е бездруго готов да сподели този спомен, той все пак го предусеща по силата на упражняваното от него индуктивно влияние. —

Всяка изява на здравия критичен импулс се дължи на несъзнателно съпоставяне на земната даденост със съответствуващите и форми на абсолютно съвършенство в света на духовните явления.

Ние, човеците на тази земя, живеем под въздействието на два крайно различни помежду си идеала за съвършенство, все едно дали пренебрегваме двойствеността на своите стремежи, или пък — заедно с всички не докрай отдадени само на земното натури — страдаме горчиво от нея...

Ако бяхме само от земно-сетивно естество, това раздвоение на стремежите и цялото произтичащо от него страдание щяха да са просто невъзможни.

Всъщност обаче физическото битие ни подсказва с брутална настойчивост какво самото то разбира под „съвършенство“, докато посредством все същия физически мозък сме изложени и на чисто духовни въздействия, създаващи у нас такава представа за съвършенство, редом с която всяко земно съвършенство ни изглежда завинаги обречено на несъвършенство.--

Човек неизбежно стига до вътрешна „раздвоеност“, ако се стреми да доведе изцяло подвластни на физическите закони неща до такава степен на съвършенство, каквато е отредена единствено на Духа!

Тук спадат всички напъни за „одухотворяване“ на плътта...

Предоставена ни е само възвишената възможност да въплътим Духа във физическата сфера, но и това въплъщение на Духа е изпълнимо единствено в границите на физически-сетивното съвършенство, — затова в сравнение със съвършенството на вечния Дух то завинаги ще си остане „несъвършено”---

Ала критичният ни импулс, породен наистина в Духа, макар да се изявява само във физическия свят, непрекъснато ни подвежда да вярваме, че бихме могли да доведем физическисетивните проявени форми до онова съвършенство, което е възможно единствено в Духа.

Оттам идват прекомерните ни претенции към самите себе си и към нашите ближни, — оттам идва хипертрофията на изплъзналия се от контрола ни критичен импулс! —

Способните да схванат онова, което може да се схване тук, трябва най-после да осъзнаят съвсем ясно, че критикуването на действията и постъпките на другите е оправдано — че критичният импулс може да се запази в нормалните си, здрави граници, — само ако се държи най-точна сметка за условията, на които е подвластна всяка изява на човешкия дух на тази земя.

Дори най-съвършеното по земните представи постижение на човека в света на физически-сетивните явления си остава несъвършено спрямо онова, което вечният, субстанциален Дух признава за съвършено. —

Колко повече снизходителност е необходимата, където състоянието на нещата не позволява да се надяваме дори на физически постижимото „съвършенство“...

Манията да се критикува е онази болест, с която „змията“ от „рая“ е заразила човечеството, и след дадените вече обяснения ще бъдат може би по-добре разбрани изкусителните слова, нашепнати според митичното предание на човека от сатанинския принцип:

«Ще бъдете като богове, знаещи добро и зло!»---

Печални и в крайна сметка ефимерни са „боговете“, докопали се до такова „знание“!

За вечния, субстанциален Дух обаче всяко „зло“ е само временна, тленна заблуда, чиято физическа реалност е просто несъществуваща за духовното съзнание, защото в Духа може да се изживява единствено вечно съвършеното: — изначалното и вечно самовъзобновяващо се „добро“.---

А сега няколко думи за самокритичността!

Че и тази проява на критичния импулс може да доведе до неговото израждане, ако той не бъде насочван с достатъчно благоразумие, ще бъде най-лесно разбрано от всички, които сами страдат от подобно израждане на критичния си импулс...

Критичността към нашето собствено поведение може да упражни и благотворно, и пагубно въздействие, също както насочената към други хора критика може да се окаже и полезна, и вредна за тях.

И в двата случая критичният импулс ще има благотворно въздействие само ако полагаме на първо място усилия да открием и правилно да оценим доброто, преди да започнем да търсим грешките и недостатъците в себе си или в своите ближни. —

Един-единствен положителен елемент може да натежи повече от всички съществуващи грешки и недостатъци, взети заедно!

Легендата разказва, че Содом бил погубен заради греховете на хилядите му обитатели, — целият град е щял обаче да бъде спасен, ако в него се бяха намерили „десет праведници“...

12.8 <<< КОИ Е БИЛ ЯКОБ БЬОМЕ?

Изглежда сякаш излишно да поставяме отново този въпрос тук.

Стари и нови тълкуватели на необикновеното творчество, носещо името на Бьоме, са се нагърбвали — кога с по-голям, кога с по-малък успех — да тълкуват и стоящия зад това творчество човек.

Независимо какъв е бил Бьоме, дори непрочелите нито един ред от него знаят, че той умеел и да шие обуща, и ако част от тълкувателите на творчеството му си позволяват да говорят за автора като за „гьорлицкия кундурджия“, това в края на краищата е въпрос на вкус. Някои може би споделят моя възглед, че обущарството е всъщност едно много почтено занятие и че обущарите могат само да се гордеят с принадлежността на такъв именит човек към своето съсловие, но да се натяква за делничната работа, с която Якоб Бьоме препечелвал хляба си, когато става дума за този бездънно дълбок вестител на Духа, съвсем не е признак за някаква особена „духовност“.--

Наистина не са липсвали никога хора, за които най-същественото у един толкова значителен в духовно отношение човек не се е определяло от неговата земна професия, — за които е било без значение, че този учител е израснал извън тесните рамки на обичайното образование.

В съчиненията си самият Бьоме обаче показва повече от ясно колко много съжалява, че не е усвоил учеността на своето време и чак до края на живота си полага усилия да обхване мисловния свят на учените си приятели: да използва чутите от тях думи, когато свидетелствува за своите собствени преживявания и мисли.

Принудата да упражнява изучения навремето занаят, за да осигури препитанието си, е била една постоянна пречка за него и всичко, което се знае за външния му живот, показва недвусмислено какви усилия е хвърлял да преодолее тази пречка, за да може да следва единствено вътрешните подбуди на своя възвишен дух.

Ако искаме да опознаем истински духовното богатство, избрало като своя земна дарохранителница човека Якоб Бъоме, не бива да посягаме към съчиненията на този мъдрец с предварителното убеждение, че в тях ще се натъкнем на повече или по-малко наивните резултати от разсъжденията на един простоват занаятчия, който, седнал пред кундурджийския си калъп, забравя, че занаятът му е да произвежда сносни обуща и се залавя вместо това да търси отговор на всевъзможни метафизични въпроси, недаващи мира на благочестивата му душа.

Казаното се отнася до всички, които знаят наистина името на мъдреца, но не са чели съчиненията му, или пък твърде бързо са ги оставили настрана, понеже са се подразнили от неясния му стил, отличаващ се без съмнение с доста своеобразни и странно звучащи обрати на речта!

Ала който се е запознал истински с произведенията на Бьоме, — който си е дал труда да се вживее в техния език, — не може да не се преклони с благоговение пред техния автор. Отдавна установен факт е, че това чувство на благоговение е толкова по-силно, колкото по-дълбок отклик в собствената душа на читателя предизвиква още първото докосване до удивителните съкровища, скрити в космичните дълбини на Якоб Бьоме...

Това обаче е в сила само за неговите прозрения по отношение на чисто духовния свят!

Но въпреки погрешните му заключения в областта на физическисетивния космос, извлечени посредством заети от друго място похвати, въпреки цялата обвързаност на изводите му с неговото време, — и дори въпреки стягащите окови на закостенелия религиозен догматизъм, тук пред нас се изправя един от най-големите мъдреци измежду всички, които някога са се опитвали да стигнат до най-съкровените дълбини на човешкото познание! —

Един „строител на кладенци“, издълбал своята шахта чак до водите, бликащи от самия Първоизвор на Живота!

Всеки, който събере мъжество да слезе до дъното на този кладенец — защото не разполага с окачено на въже ведро, за да може да черпи с него от водите му, — неминуемо ще установи, че е достатъчно да прокопае в самия себе си шахта със същата дълбочина, за да се натъкне и в себе си на същия живителен извор...

Който пък увисне в паяжината от религиозни алегории, успели да пуснат корени в стените на кладенеца, издълбан от Бьоме в собствените му дълбини, за да объркат лековерния читател, трябва да се смята за щастлив, ако успее в края на краищата да се измъкне от тяхната прегръдка, а повърхността на дълбоките води няма да му покаже нищо друго освен отражението на собствената му объркана физиономия. —

Трябваше да кажа всички тези неща, преди да мога да отговоря на въпроса: кой всъщност е бил Якоб Бьоме, този странен мъдрец, стигнал по своему до толкова вещо познание за света на Духа, на когото по-новите изследвания отреждат най-после полагащото му се място в историята на човешкия дух, макар никога да не са му липсвали почитатели, запленени от един или друг аспект на неговото дело, защото никой от тях не е съумял да обхване в зрителното си поле целия образ на този велик човек. —

Отговорът, който ще дам тук, се отнася само до духовния произход на Бьоме — такъв, какъвто го познавам с най-голяма сигурност, — а за да се разбере онова, което мога да кажа по този въпрос, трябва да е ясно, че всички духовни събития на нашата земя представляват само краен резултат на родени от Любовта възвишени импулси в царството на субстанциалния Дух. —

Ще се наложи читателят да си припомни многократно повтаряните от мен думи, че човек може да схване Божественото единствено посредством човешкия дух и че всяко въздействие на царството на субстанциалния Дух върху земното човечество изхожда от един невидим Храм тук, на земята, чиито основни градивни камъни са човеци от тази земя, живеещи същевременно — въпреки всичките си земни задължения — безспир и напълно съзнателно в чистия Дух.--

Оттам е бил воден в своето дело и Бъоме! —

Като духовен „ученик“ на тъй често споменавания от мен скрито действуващ духовен кръг той се изкачил стъпало след стъпало до онази висота, която е била по силите му през този земен живот, и той самият знаел много добре откъде е дошло просветлението му.

По отношение на външния свят Бьоме бил обаче обвързан с най-строг обет на мълчание.

Самият той не бил предопределен да стане един от „Светещите на Прасветлината“ тук, на тази земя.

Прекалено земни огнени езици обрамчвали все още у него златистобялата Светлина на божествения Дух и при раждането си на земята той нямал зад себе си онова траещо хилядолетия духовно развитие, което трябва да бъде завършено от всеки „Светещ“, преди въплъщението му в земноживотинско тяло.

И все пак делото на Бьоме показало на цял свят какво може да постигне един наистина достоен човек, „приет“ като ученик на Светлината, макар светът да не е знаел откъде всъщност е почерпил той творческата си сила...

За тълкувателите на творчеството на Бьоме било невъзможно да познават автентичния източник на неговите прозрения, — те били далеч от всяко подозрение, че Бьоме се е радвал на напътствието на духовни водачи, за чието съществуване на земята са знаели по всяко време премалцина човеци, лишени от правото да говорят за това.---

Не е все пак изключено Бьоме да е направил пред свои доверени приятели някои допустими според него загатвания, станали повод за по-късния разказ на първия му биограф — разказ, поставил в недоумение днешните читатели, склонни да виждат в него само зараждането на един мит.

Твърде многозначителни в това отношение са може би следните думи на въпросния животописец и приятел на Бьоме:

«Напълно възможно е прочие под магично-астралното влияние на звездните духове този свещен огън на любовта да е бил подклаждан и външно от някакъв скрит възпламенител или факел.»

Имаме пълно основание да предположим, че биографът се е досещал поне отчасти какво е действителното положение на нещата, а може и да е разбирал от загатванията на Бьоме повече, отколкото е бил готов да признае.

Всеки, който съзнава как в действителност са стояли нещата, ще се замисли доста върху разказаното непосредствено след цитирания пасаж, защото там пише, че през ранната младост на Бьоме „един чужденец, наистина зле облечен, но иначе изискан и благопристоен“, влязъл в дюкяна на майстора му, когато Бьоме бил сам, и макар да му бил напълно непознат, изведнъж се обърнал към него по име, с което немалко го уплашил.

И по-нататък:

«След като мъжът със сериозно и дружелюбно изражение и искрящи от светлина очи го хванал за дясната ръка, гледайки го право и настойчиво в очите, той му казал: „Якоб, ти си малък, но ще станеш голям и съвсем друг човек и мъж“»... и прочие, и прочие.

«А после му стиснал ръката, впил още веднъж пронизващия си поглед в очите му и си тръгнал по пътя.»

По-късно по същия повод се описва каква коренна промяна претърпял Бьоме в резултат на тази среща и как „малко след това“ настъпило неговото просветление, неговото „духовно въздигане и възликуване“...

Далеч съм от намерението да влизам в спор каква оценка следва да се даде на този разказ, но мисля, че не е излишно той да се спомене макар и бегло тук. —

Тъй като не си поставям за задача да тълкувам творчеството на Бьоме, ще се огранича да цитирам само този текст, макар съвсем да не изключвам, че вещите познавачи на творчеството му биха могли да ми посочат немалко загадъчни места, написани от ръката на самия Бьоме, които заслужават да бъдат приведени тук.--

Намирам за достатъчно, че се постарах да насоча вниманието на читателите към тези обстоятелства.

Важното е тук да бъде съвсем недвусмислено посочен духовният произход на Бьоме. Такова разкритие може да дойде от един-единствен източник и то е мотивирано от нееднократно потвърдената констатация, че и най-добрите тълкуватели на духовния феномен Якоб Бъоме не съумяват да обяснят докрай нито човека, нито написаното от него, докато остават все така в неведение относно връзката на Бьоме с духовния кръг на „Светещите на Прасветлината“.

Основанията, принудили навремето самия мъдрец да спазва обет за мълчание, днес отдавна вече не са в сила и въздействието на неговите книги ще бъде само улеснено, ако читателят знае за духовния му произход и умее правилно да тълкува следите от този произход в неговото творчество.

Онези неща в книгите му, които носят белезите на тогавашното време или имат подчертано личен характер, — нещата, водещи началото си от един представен свят, който той бил длъжен да надмогне, за да не му причинят робуващите на тези представи още по-големи страдания, отколкото и без това се наложило да понесе от тях, — всичко това може да бъде отсято от неговото наследство, без то да претърпи какъвто и да е съществен ущърб.

Същественото и непреходното в него е било написано наистина преди повече от триста години, но е предназначено и за днешното време!

То не може никога да остарее, понеже произлиза от Вечността: — от несекващото „днес”!

.Якоб Бьоме е дал само словесен облик на своите душевни преживявания и така успял да ги „ осмисли " и съхрани трайно за себе си, понеже не бил суверенен господар на осенилите го съзерцания, а трябвало да изчаква винаги пасивно нови откровения от царството на Духа, така че опасността те междувременно да му се изплъзнат била съвсем реална.---

Не е за учудване, че истински същественото е често пъти украсено с толкова объркани и хаотични плетеници, защото само с помощта на такава арабеска му се струвало възможно да придаде някаква форма на неизразимото.

По природа надарен със способността да извайва свой собствен език, нещо твърде често срещано по онова време, той заставял думите да облекат във форма неговите образни преживявания, без да се тревожи много-много, когато словата отказвали да поберат невероятното изобилие на вътрешните му видения.

Само ако се стараем винаги с любов да вникваме в неговите думи, ще съумеем да извлечем от тях онова, което те могат да ни дадат. — —

12.9 <<< ЦЕЛЕБНА СИЛА

«А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, който е дал такава сила на човеците.»

Мат. 9:8.

Съобщава се за някакъв маори от Нова Зеландия, който постигал направо чудотворни изцеления. Покръстил се като християнин, той искал от всички свои болни да благодарят за изцелението си единствено на „Светата Троица” Отца, Сина и ‘Светия Дух“, дори заплашвал, че то няма да е трайно, ако излекуваният изгуби тази своя вяра.

В християнските кръгове дейността на този туземец била разглеждана като най-убедително доказателство за правотата на догмата...

В Европа пък се появи Г-н, Куе_г който искаше от болния, да вярва само в силата, на собственото си въображение, и постигна не по-малко „удивителни“ успехи.

Днес отново се говори за някакъв лечител, който прогонвал всяка болест просто с полагане на ръка.

Този път той бил будистки монах — както изглежда китаец, — предизвикал със своите изцеления истинско удивление и почтителна боязън в иначе привикналата към „чудеса“ Индия.

Тъй като не бил вече в състояние да слага сам ръка върху всички идващи при него болни, той „предал“ целебната си сила на петима свои ученици.--

Съобщенията във вестниците не оставят място за съмнение в самия факт на изцеленията, а това — както често става в подобни случаи — изправя много хора пред трудни загадки.

От Далечния изток до нас от време на време достигат немалко съобщения за извършени чудеса, но след по-обстойна проверка от тях не остава кой знае какво, макар в първоначалните версии никога да не липсват „заслужаващи пълно доверие очевидци“.

Но в сведенията за будисткия монах съвсем не се споменава за толкова удивителни неща, че да ги поставим под съмнение просто от предпазливост.

Удивление предизвиква по-скоро фактът, че подобни изцеления ни заварват все така озадачени и неспособни да намерим обяснение. В някои кръгове не са много склонни да вярват дори на симпатичния и трезво мислещ г-н Куе, който не се криеше зад никакъв магьоснически плащ. —

Наистина г-н Куе говореше просто за „самовнушение”, докато в случая става въпрос за сили, които могат да бъдат само отприщени от самовнушението, но най-съществено в неговия опит да обясни нещата е указанието, че изцеленията са резултат от действието на сили, които всеки човек носи в себе си.

Всъщност нито един лекар на света не би могъл истински да лекува, ако не даде възможност на споменатите сили да се изявят, все едно с какви средства — в това число химически препарати или хирургическа намеса— постига тази цел.

Тук няма нищо ново и хората от памтивека са се задоволявали с изтърканото обяснение, че лекарят само давал подтик на целебната сила на природата, без която не биха помогнали много и най-добрите медикаменти, дори ако заболелите органи бъдат отстранени.

В случая обаче са замесени и други фактори, затова скромният и симпатичен жест, с който г-н Куе уверява, че той лично нямал нищо общо с изцелението и че единствената му роля била да покаже на пациента как да си помогне сам, не бива по никой начин да се приема като неоспоримо съобщение за фактическото положение на нещата, все едно колко дълбоко убеден в своята правота е бил г-н Куе. —

Винаги и навсякъде от решаващо значение е личността на лечителя, независимо дали става дума за метода на самовнушението, популяризиран от г-н Куе и практикуван от половин столетие вече в Америка от последователите на така наречената „Нова мисъл“, — за целебната сила на вярата и полагането на ръка, — или най-после за лечението чрез медикаментозна и хирургическа намеса.

Безспорно волята, особено в своята най-могъща форма като въображение, като способност да бъде създаден вътрешен представен образ за нещо, е в състояние да извърши в човека истински „чудеса“, какъвто е и случаят с отприщването на целебните сили, които са налице във всеки човешки организъм като автоматично действуващи регулатори, но могат да бъдат парализирани и от най-малкото противодействие на мисълта, така че целият въпрос опира до намирането на най-добрия начин да бъдат избегнати подобни сковаващи мисли.

Освен това тук —- както впрочем при всяка проява на жизнените сили — действуват два полюса, единият от които трябва да се търси в инстинктивната воля на клетките на заболелия организъм, насочена към израждане, а другият — в духовната воля (не „желанието“!) за оздравяване.

За да може сам да се излекува, болният трябва непременно да обективизира своята воля за изцеление, — един вид да я „отчужди“ от себе си и така да създаде необходимата напрегнатост между присъщата на телесните органи воля за боледуване и духовната воля за оздравяване.

Изпълнението на тази предпоставка може да се окаже доста трудно, понякога то е едва ли не невъзможно, но от болния се изискват само минимални усилия, щом духовната воля за оздравяване: — за внасяне на ред в царящия в организма безпорядък — му въздействува поне на първо време отвън, възбуждайки по индуктивен път активната изява на неговата собствена духовна воля.

Тази външна духовна воля може да бъде групова, какъвто е случаят с прочутите места за поклонение, — тя може обаче да изхожда и от едно-единствено лице, на което е присъща способността да предава „целебната“ воля на други. —

Известно е, че медицинската практика познава безброй случаи, когато определени методи на лечение са се радвали на най-голям успех, приложени от ръката на един лекар, докато други, не по-малко обиграни лекари са се оказвали неспособни да постигнат какъвто и да е резултат с помощта на абсолютно същите методи.

Нито обширните познания, нито дори богатият практически опит не могат да заместят вродената дарба на истинския лечител, затова никой не бива да се насочва към лечебна дейност, ако не е сигурен, че притежава способността да предава на други духовната воля за изцеление на всичко болно. —

Всеки чисто научен интерес към вътрешния строеж на човешкия организъм и възможните патологични изменения в него са основание за насочване единствено към чисто изследователска дейност, която може косвено да допринесе много за болните, но медицинската наука трябва да свикне да прави строго разграничение между подходящите за изследователска работа и годните за лечебна практика медици.--

И двете предразположения са вродени и не могат никога да бъдат придобити в своята подчертано автентична форма, въпреки че мнозина родени за изследователска дейност медици са принудени да се занимават с лечебна практика. Нагърбили се веднъж със задачата да лекуват, те превръщат бедата в добродетел, и понякога, водени от чисто човешката си готовност да помогнат на ближния, успяват да изцерят доста голям брой пациенти. —

Съчетаването и на двете дарби в един човек е такова рядко изключение, че не си заслужава да му отделяме внимание тук. —

А що се отнася до клиничните наблюдения над болните, така необходими за изследователската работа, те могат да се осъществят дори ако същинското лечение се предостави единствено на грижите на родения лечител. —

Сред нас има достатъчно хора, които са родени лечители и ако днес ние си служим с най-сложни механични средства, за да установим дали даден човек е годен да стане локомотивен машинист, или да се посвети на друга техническа професия, би трябвало да намерим и начин да определяме още по време на следването за какво би бил по-подходящ бъдещият медик — за изследовател или за лечител.

Тогава едва ли някой тъмен чародей би успял да си спечели славата, че може да лекува какви ли не болести, които дипломираният доктор се е оказал неспособен да изцери, тъкмо защото не е бил роден за лечител.

А такъв един лечител ще жъне успех, каквато и терапия да избере, и усвоените от него знания ще бъдат винаги подложени на коригиращото въздействие на сигурната му интуиция.

Докато не се осъзнае, че истинският лекар трябва преди всичко да бъде роден лечител, всички нови терапевтични методи, всички реформи в лечебното изкуство ще си останат без особен резултат и цял свят ще наостря все така уши, щом се появи някой истински лечител, а в същото време доверието към научно обоснованата медицина все повече ще се подкопава. —

В основата на такова поведение на множеството винаги лежи един непогрешим инстинкт, който „надушва " целебната сила в родения с тази способност човек, без да се интересува много-много дали въпросният човек има и достатъчно научни познания, за да контролира своите действия.

Болният иска да се излекува и няма ни най-малко желание да бъде разглеждан като „интересен случай“, какъвто той би могъл да бъде наистина за изследователя, но съвсем не и за лечителя!

12.10 <<< ОПАСНОСТИТЕ НА МИСТИКАТА

В свидетелства от всички времена се разказва за люде, които твърдели, че били сигурни в съществуването на Божественото не само по силата на религиозната си вяра, но и защото го били опознали в съзнателно преживяване, изключващо всяка заблуда.

Подобни твърдения звучат самонадеяно в ушите на хората, вярващи твърдо в аксиомата, че всички били „равни пред Бога“, — аксиома, тълкувана обикновено като отрицание на каквато и да е възможност за преживяване, което да не е достъпно за абсолютно всеки човек.

Има обаче свидетелства за някои наистина необикновени люде, доказващи, че обхватът на преживяванията може да бъде много различен за нас, земните обитатели, — така, както съществуват огромни различия дори в способността ни за преживяване на външните неща.

Ако вродените наклонности на даден човек и степента на тяхното развитие играят такава голяма роля дори във външния живот, при преживяванията от духовно-душевно естество трябва да се държи сметка и за влиянието на цяла редица допълнителни фактори, чието действие трябва да се съчетае по благоприятен начин, за да станат възможни сигурните преживявания в невидимата сфера.

Изключително редки са случаите, когато някои хора са имали абсолютно ясни и несъмнени духовни преживявания, но би било много глупаво тези случаи да се пренебрегват или дори да се отричат само защото се срещат толкова рядко, още повече че и днес се намират човеци, които имат подобни изживявания и които знаят за тях с неподлежаща на съмнение трезвост на преценката.

Налага се обаче да се прави винаги разлика между самото преживяване и думите, с които даден човек се старае да даде словесен израз на преживяното от него.

При подобни свидетелства той полага най-ревностни усилия да изкаже онова, което така и не може да бъде изразено с думи, и това го принуждава да прибегне до образи и сравнения, за да направи преживяването си по-разбираемо за другите.

Този стремеж е мотивиран от предусещането, че неговото преживяване непременно ще се окаже по някакъв начин ценно и плодотворно и за всички останали. Същевременно обаче разказвачът със сигурност знае, че то е недостъпно за повечето хора и затова се чувствува задължен да свидетелствува за него, kолкото и да му е трудно да го стори.

Ако се проследят образите и сравненията, използвани в такива свидетелства, лесно би могло да се предположи, че по същество става дума все за едно и също вътрешно преживяване, представено по различен начин в зависимост от способността на автора да се изразява и от присъщия му образен свят.

При по-внимателно вглеждане обаче и за неизпиталия подобно разтърсващо усещане няма да е много трудно да открие, че описанията се отнасят всъщност до преживявания от коренно различно естество, макар използваните словесни образи да правят възможно предположението, че те са в основата си еднотипни.

Той скоро ще прозре, че съществуват цели категории от напълно различни преживявания, въпреки еднаквостта или голямата прилика на употребените думи. —

Това обстоятелство се обяснява с факта, че всички недостъпни за физическите сетива преживявания подлежат на изразяване единствено със сравнения и загатвания, — и че разказвачът на драго сърце посяга към използваните от други образи и сравнения, само и само да преодолее по някакъв начин измъчващата го липса на изразни средства.

Става всъщност въпрос за две основни групи преживявания, като всяка от тези групи включва специфични разновидности на индивидуалната способност за преживяване.

От едната страна са хората, преживяващи само скритото в своите собствени дълбини, но убедени, че са се докоснали до божественото, понеже не знаят нищо за висотата и дълбочината, за размаха и широтата на човешката душа и не са се издигнали до прозрението, че всичко това си остава все още в сферите на човешкото.

Техните преживявания приемат най-често формата на екстаз и видения, — винаги в някакво „особено състояние“, твърде различно от нормалното, будно съзнание.

От другата страна се намират онези, които наистина изживяват в Духа обективната духовна Действителност, които инстинктивно отбягват всякакви видения и екзалтации и признават само такова преживяване, до което могат да стигнат с непомътени външни сетива, без нито за момент да загубват съзнанието за самите себе си и за заобикалящия ги външен свят.

Този вид преживяване се среща много по-рядко от екстаза и виденията, тъй като будното преживяване на Духа изисква много строга вътрешна самодисциплина и себеконтрол. То налага съответният човек да си е изградил един напълно здрав и подреден вътрешен живот, да се въздържа най-стриктно от всяка мечтателност и екзалтираност, за да може трезво, но изпълнен с благоговение към субстанциалния Дух, да опази истинското преживяване на духовната Действителност от витиеватите приумици на фантазията. —

Нужно е да правим много ясно разграничение между тези две категории, ако искаме да си съставим ясна преценка при разглеждане на безбройните свидетелства от старо и по-ново време, разказващи за истински или въображаеми преживявания на Божественото.

Всъщност не е чак толкова трудно да постигнем сигурност в това отношение.

Докато хората на екстаза и виденията тълкуват преживяванията си винаги в подкрепа на обичайните си религиозни представи, опитвайки се понякога да ги доизградят и задълбочат, всеки свидетел на едно преживяване на духовната Действителност дава съвсем недвусмислено да се разбере, че е отхвърлил оковите на специфичните представни светове, носещи белега на съответната епоха.

Налага му се наистина да се придържа често към по-широко разпространените по негово време понятия, но само за да направи с помощта на тези общоизвестни термини no-разбираеми своите думи.

Когато прибягва до добре познати понятия и представни образи, той съвсем няма за цел да окаже някаква подкрепа на възприетите по негово време и в неговия кръг вярвания по отношение на духовните неща. Несмущаван от каквато и да е догматична постройка, той се стреми — благодарение на постигнатото прозрение — да покаже кои от предназначените за подобен строеж камъни са солидни и кои не, кои са правилно и кои неправилно одялани, защото целта му е не да руши, а да се погрижи постройката да съответствува на познатата му от собствен духовен опит Действителност.

Много заблуди са породени от безкритичното смесване на свидетелства, изхождащи от посочените две категории вътрешни съзерцания и преживявания.

Някои свидетелства на хора, познали екстаза и визионерството, са понякога достойни за открито възхищение и дори за дълбоко уважение, но те винаги си остават повече или по-малко обусловени от времето, субективни, забулени и неясни разкази за едно индивидуално изживяване, което съвсем не е предпазено от всевъзможни заблуждения и грешки, макар в него да има нещо наистина необикновено, и което би могло да се сравни с преживяванията на поета, само че е лишено от способността на суверенния талант да отсява и подрежда.

Ето защо прочувственото „вживяване“ в подобни свидетелства има стойност само като поетично вдъхновение или субективно обагрена религиозна екзалтация.

При едно по-дистанцирано разглеждане на тези текстове ще открием обаче само многозначителни и многопосочни свидетелства на човешката заблуда, имащи стойност единствено като обект за изследвания, независимо дали сами по себе си ни изглеждат човешки затрогващи, грандиозни, могъщи и разтърсващи, или пък направо глупави и гротескни.

Будещата толкова възхищение и подхранвана от религиозната вяра мистика на всички времена и народи се корени в наситената с хумус почва на субективните заблуди. Тя постепенно задушава с буйния си растеж всеки цвят на истинското мистично познание и прави едва ли не неуместно да продължаваме да говорим за „мистика“, когато имаме предвид нещо съвсем различно от тези стелещи се във всички посоки увивни храсталаци. —

Искаме ли да възстановим поне отчасти значението на тази обезценена дума за човешкото познание, налага се да правим съвсем ясно разграничение между самозваната мистика от посочения вид и истинското мистично преживяване като буден живот на човешкия дух във вечния, чист Дух.

И това е напълно възможно, дори ако сме далеч от намерението да престанем да се отнасяме с обичайното благоговение към някои така наречени „мистични“ изповеди, заслужили всеобщо уважение като литературни творби.

Важното в края на краищата е да се стигне до едно по-дълбоко, по-ясно и преди всичко по-близко до истината познание на космологията на духовния свят като отредена на нас, човеците, вечна Действителност, затова обагреното от настроения и чувства вникване в „мистичните“ литературни изповеди, обвързани с определени религиозни системи и с вярата в техните догми, крие почти винаги — ако не и във всички случаи — опасност за онзи, който не умее да отсява и не е достатъчно силен да се откаже и от най-свидните си представи заради истината, намираща се единствено в свидетелствата на люде, получили в будно и трезво съзнание достъп до света на Духа.--

Едва ли би могло да остане скрито към коя от категориите хора с вътрешни преживявания причислявам себе си, защото във всичко написано от мен винаги съм подчертавал най-настойчиво колко далеч съм от екстаза и визионерството. Ако някой предпочита все пак да ме отнесе — било от инертност, било уж по липса на друг термин — към рубриката на „мистиците“, бих настоял поне да прави много ясна разлика между догматично-религиозна и космично-духовна мистика, като необходимостта от такова разграничаване ми се струва достатъчно обоснована от всичко казано досега.

А онези, които се опитват да открият потвърждение на моите напътствия в писанията на обвързаните с верски догми „мистици“, бих най-категорично посъветвал да си спестят подобни усилия.

В тях те ще намерят може би някои сходства, но много по-често ще бъдат обърквани от твърде различната, ако не и диаметрално противоположна употреба на подбраните думи и образи.

Тези хора обаче трябва преди всичко да разберат, че тяхната потребност да намерят и другаде потвърждение на моите думи, е сама по себе си най-несъмненото доказателство колко безкрайно далеч все още са те от решимостта да положат собствени усилия за усвояване на написаното от мен. —

Настъпва зората на един нов духовен ден и никаква земна сила, колкото и здрави да са историческите и корени, не е в състояние да го удържи, но от това поколение ще го видят само онези, които вървят към него със свободна и трезва решимост, — единствени те могат да разберат моето учение!--

Аз съвсем нямам за цел да вербувам „следовници“ и съм признателен на всички читатели на моите произведения, които се интересуват колкото може по-малко от техния автор.

Задачата на моя живот е —- без да вдигам шум около себе си — да напиша онова, което имам да дам на своите ближни, а аз нямам какво друго да им предложа, освен съдържащите се в моите книги разяснения за връзката на земния човек с царството на субстанциалния Дух.

12.11 <<< В МЕРЕНА РЕЧ

Храм в дълбините

Не се носи всуе из висините, а здраво вбий нозете си е земята!

И се спусни надолу,, в глъбините, и там търси живеца на нещата! — Всевечните води на небесата в недрата земни с грохот се изливат и в чист любовен плам „Мъжът“ с ,,Жената“, привлечени един към друг, се сливат!

Тъй всеки миг зачеващите сили земята оплодяват от небето; — пак там предците наши са открили предвечния поток на Битието! -- Освободи се от излишните товари и почисти праха от делничната дреха, — щом тръгнал си към дълбините с твърда вяра, накрая ще получиш достъп в Храма техен!

ВЪНШНО И ВЪТРЕШНО

Светът на сетивата външни разкрива се единствено пред онзи, който като частица истинска от него вътре в него се придвижва и — станал сам движение неспирно — усеща се обгърнат от света на сетивата.

Тъй също на Духа светът ще се разкрие единствено пред онзи, който е подготвил духовната си същност безкрайно да се разшири и тъй света духовен да обхване. —

Така подготвеният вече

ще бъде не единствено частица

от този свят, сред който сам се изживява,

а ще държи в прегръдките на Битието свое

безкрайното, което е обхванал!

Преграда няма вече да разделя

живеещия тук от онова,

което в себе си дълбоко преживява: —

човекът, който преживява,

и преживяното от него

съединяват се в едно

най-сияйно преживяване...

МЪДРОСТ

Основана на себе си и самосъвършена, тъй в душата живее вековечната сила, разгръщайки себе си за божествен Живот. —

— Неродена изобщо,

— тя не може да умре! Който я опознае, познава се сам

и така постига живота и вечен!

— Той не се страхува

— от земната тленност.

МНОГОЕДОНСТВО

Ние всички пламтим в живота единен, ала всеки от нас притежава го —

сам.--

Уж еднакви неща си разменяме ние, и все пак — неизменно те различни са, знам...

ТАЙНСТВОТО НА ВОДАТА

Целебни са водите изворни, а също целебни са и морските вълни могъщи, — росата, дъждовете, както и реките, донасят влага на полята и горите.

Да, силата, присъща вечно на водата, подхранва и лекува всичко по земята...

И непременно трябва още да се знае, че дар велик, всевечен на Духа това е. — Дар, недостъпен за умуване надменно, дар, раждащ чудото на чудесата земни. Човешко слово този дар не прогласява — единствено в сърцето си Пробуденият го познава...

За да прозрем могъществото на водата, ще трябва да признаем, че е „свята“, защото никога светият Дух божествен не е тъй възвишен, отколкото в мига тържествен, когато, свел се сам любовно над земята, живот неспирно той зачева из водата!

ПРЕДУПРЕДИТЕЛНО

Не, не е лесно да се преосмислиш сам изцяло и в „Аз“-а себе си да разбереш ти сам, — да се вглъбиш дълбоко в своето начало и тъй Безименния да откриеш там!

Единия във множеството ти познай, но при това си остани в единство, — недей отрича себе си, — вглъбен докрай, в Живота всеки подтик към привидност навеки прогони от своя рай!

ВЕЧНОТО

Когато нещо е тъй близо вече, то непознато си остава! —

Щом мисълта се рее надалече, как ще го доловим тогава?--

Да търсим някъде оттатък, във „всемира“, това, което другаде не се намира, не се ли гмурнем някой ден в дълбочините, всеки в себе си вглъбен, дорде не се разкрие и пред нас на Вечността сияйният елмаз!

СИМФОНИЯ

Пожарите на Слънцето в Прасветлината разпръсват семена на светове, от които се раждат космични слънца, а край тях кръжат светове от планети.

От тези светове се раждат същества, в които се заселват подир своето падение възвишени, предвечни духове...

Съединили се със земните човеци, изтеглят ги нагоре.

В притихнали духовни легиони те се издигат към звездите като човешки духове

и се превръщат също във звезди — слънца на възродения човешки дух, които занапред ще озаряват пътя на земните чеда.

MYSTERIUM MAGNUM

Все още дирите в телесните си сили единствено наслада бързотечна... Пробудените вече само са открили, че земно тяло дават на Духа всевечен!--

Природата забулва плътно пред човека на ставащото чудо тайните хармонии, — ала сама посочва вярната пътека пред онзи, който спазва нейните закони!--

Един и същ импулс жена и мъж събира, разпалва в тях любовната жарава, и от пламъка сияен, що от тях извира, той ново тяло за Духа свещен създава!---

ЗАВРЪЩАНЕ

В привидността запратен някога аз също бях... Мен също сънища измамни са люляли...

Но сетне в пламъка на Светлината изгорях и станах сам Светило, в мрака просияло.

Далече днес са земните тъми от мойте светове,

като мъглица, чезнеща в далечините...

Сега морето бурно в бездната под мен реве. Ала Звездата ми блести високо над вълните!

ПРОТИВОПОЛОЖНО

Щом към неща възвишени и вечни словата ми ви призоват, в миг, зная, дребното ще се изпречи ухилено на моя път.

Безцеремонно, грубо то е, ала нищо не го упрекваме дори, защото тук, сред световете висши, сме даже с дребното добри! —

СТРАННИ ТЪРСЕЩИ

«Това защо е тъй? А онова какво е?

И как така едното нещо друго носи?» — Да, има люде, дето битието свое засипват със безброй несекващи въпроси. Но никога не се запитват тези хора, които искат всичко винаги да „знаят“, какво наистина потребно е да сторят, затуй провалят се безславно те накрая! — И вечно своите „уроци“ заучават, подобно ученици неумели, ала през ум дори не им минава уроците си да приложат и на дело. — Наричат се „избрани“ все и „посветени“, ала остават им хвалбите кухи само, — неумолимо те затъват постепенно сред своето блаженство невежо и измамно.. Тъй, с празните големи думи на устата, нехайно гръб на всяка истина обръщат: — завинаги останали далеч от яснотата, от блясъка на Битието вездесъщо!--

ПРЕКОМЕРНО ДОСТОЙНСТВО

Това „достойнство“, друже мой, не е за тебе!

От мисълта за него ти си цял обсебен!--

Доскоро виждах как изправен крачиш тука и май по-често те спохождаше сполука.

А днес те срещам все прегърбен и угрижен и до едно делата ти лъжовни ми се виждат... Приятелю, дошло е време вече да отсъдиш, дали все пак ще имаш смелостта да бъдеш самия себе си, какъвто бе по-рано! —

В противен случай ти измъчваш се напразно, а също огорчаваш хората, които преди готови бяха редом да вървите! —

Звучи фалшиво патосът ти непотребен, присмиваш се над най-доброто в тебе...

От всичко туй, приятелю, се откажи по-скоро,

в Духа щом искаш да се устремиш нагоре!

Ти възвисен се смяташ днес и безпогрешен, ала не се ли разделиш с това „достойнство“ смешно,

ще си останеш дребно, незначително човече, което правда и лъжа не различава вече,

ще бъдеш все тъй прикован навеки към земята,

загубил силата да полетиш към небесата!--

НЕОБХОДИМА СТРОГОСТ

Освободи се от излишните неща поред, душата за да съхраниш сияйна и лъчиста! До себе си ще трябва да допускаш занапред единствено това, което е най-чисто! —

ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ

Друг да ме видят, наистина друг, — биха се радвали някои хора.

Зная, че тези приятели тук

дори и не мислят зло да ми сторят!

Да се бях вслушал в премъдрите техни слова,

щях да изглеждам аз доста добре, несъмнено, — ала не бива да правя това, своята кожа изобщо не искам да сменям! — Ако бях, както те искат, скроен, своята същност аз щях да загубя тогава. Щеше ли някаква полза да има от мен, ако безвкусно на друг цял живот подражавах?!---

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ

Стрелата ти орела горд да стигне, в небето право нека полети! —

Щом цял си устремен към свят издигнат недей се взира в облаците ти!

СВОБОДА В ПРИЯТЕЛСТВОТО

Тъй, казвам ви, обича мъдрият, нали, та с обичта да може без болка да се раздели.

Приятел щом протегне му десница, — той винаги да я поеме е готов,

поиска ли приятелят му да си иде,--

мъдрецът ще го пусне с благослов...

Защото мъдрият отдавна вече знае и с тази просветлена мъдрост е богат: — приятелството никога не бива да обвързва, свободен дар за нас е то на този свят.--

ЦВЯТ ИЛИ ПЛОД

Щом искате на свежи цветове във ваза да се радвате,

недейте плод от тях очаква, когато стръкчето увехне, — а всички стръкчета, останали без корен, вехнат...

МЪДРО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ

Щом правиш наведнъж, накуп нещата, не ще достигнеш никога целта! Жребец отбран ти трябва за ездата, работен, тежък кон — за оранта!

УМНИК

Няма нужда нищо да му казват, — всичко най-добре си знае, убеден е. Грабва остър нож и с него срязва мигом плодовете чуждоземни...

Сбира той парчетата тогава, не задава никакви въпроси, на дървото плодника оставя, а пък резените вкъщи носи...

Там в леха засажда всеки резен, — как те връзват плод в съня си вижда, но, уви, остават безполезни и трудът, и всичките му грижи!---

САМОМНИТЕЛНИТЕ

Нека глупости дърдорят без умора, самомнителни и вечно недоволни!

Да се заблуждават, гневно да говорят за провала на надеждите си болни! Клетници са те, достойни са за жалост, кръгозорът им дотук достига само! — Пропиляват тъй живота си на халос, впримчени в самонадеяни измами! —

И за тях не съществува вече нищо, щом не го измислят по самодоволните си друми, а каквото другите окриля свише, те охулват го с надути, празни думи... Скъпо и прескъпо плащат най-подире вечната заблуда и възторзите си кратки: — до черупките те само се добират, не и до живителните ядки.--

СЪВЕТ

Живота приеми, какъвто е сега и тук!

Не си мисли: „Той можеше все пак да бъде друг!“

Недей проклина дните си, бъди какъвто си! Щом трябва, всяко бреме със готовност понеси!

И благославяй всичко срещнато по своя път, — така и тебе Небесата ще благословят!

* * *

В мерена реч

Храм в дълбините

Външно и вътрешно

Мъдрост

Многоединство

Тайнството на водата

Предупредително

Вечното

Симфония

Mysterium magnum

Завръщане

Противоположно

Странни търсещи.................158

Прекомерно достойнство..........159

Необходима строгост.....160

За добронамерените......161

Последователност ...............162

Свобода в приятелството..... 163

Цвят или плод ...164

Мъдро разпределение...... 165

Умник.......166

С^момнителните...........167

Съвет.....168