BO YIN RA – Бо Йин Ра

МИРАЖЪТ НА СВОБОДАТА

Das Gespenst der Freiheit –PDF, DE

Mp3-BG

СЪДЪРЖАНИЕ

13.1 Фата моргана..............................5

13.2 Необходимост..........................17

13.3 Общност...................................29

13.4 Авторитет.................................43

13.5 Мания за разцепление..............55

13.6 Нездрава икономика................69

13.7 Конкуренция............................95

13.8 Измамността на лозунга........109

13.9 Самоизява...............................123

13.10 Религия...................................137

13.11 Наука......................................161

13.12 Осъзнаване на действителната същност.....177

13.1 <<< ФАТАМОРГАНА

13.1.1 Не за истинската свобода, търсена от поети и герои, ще става дума тук, — въпреки че твърде често поетите и героите също са се борели, макар и без да знаят, тъкмо за това, за което преди всичко трябва да говорим в тази книга в името на истината!

13.1.2 Нямам намерение да принизявам копнежа на всички, които се чувстват несвободни, а да развенчая карикатурния образ, който мами жадуващите за свобода. —

13.1.3 Тук може да се помогне само с разяснение и само живата Светлина е все още в състояние да разсее родения от бълнуващи наяве мозъци мираж, който всекидневно примамва безброй жертви в безнадеждното мъртвило на зловещи пустини.

Но и занапред си остава в сила истината, че да се помогне може само на онези, които приемат съвети, и затова словото ми ще бъде от полза единствено там, където волята е готова да се вслуша в мен. . .

Света може да преобрази словото, когато се възприема с будна воля, ала малко може то да даде на душата, когато съпротивата и осуетява всяка мъдра придобивка!

Не винаги е белег на благоразумие да запушваме ушите си за предупреждения и съвсем не за по-дълбока прозорливост говори стремежът да обръщаме гръб на неочакваното.

Налага ми се да кажа някои неща, които няма да прозвучат приятно на мнозина, както и да говоря за такива, които повечето хора днес намират за безпредметни.

Все пак не всичко, което е необяснимо за едни, трябва заради това да остане неразбираемо и за другите, а и съвсем не е нужно действителността да се харесва и на онези, които предпочитат да бленуват, когато би трябвало да мислят, оставайки слепи за всяко познание, което надхвърля техните блянове.

Единствено онези пътници в пустинята, които сами знаят пътя към оазиса, ще съумеят да различат миража на прегретия въздух над подвижните пясъци от добре познатата им действителност.

Дори ако керванът, воден от добър познавач на пустинята, не може да се обгърне с поглед, мнението на всички новаци, взети заедно, няма никаква тежест пред опитността на сигурния водач, която го кара да усмири ликуващите им възгласи и да им обясни, че пред себе си те виждат само един мираж...

Аз съм наясно с тези неща и мога да посъветвам и да помогна на всички, които наистина искат да приемат съвет и помощ!

Който намира думите ми за “самонадеяни”, той не ме познава още!

На него съм принуден да кажа, че идвам от селения на душата, където нито един от съзнателно живеещите там не би могъл да се похвали с някакво особено познание пред другите.

Живи и осъзнати в една и съща Светлина, всеки стремеж към превъзходство над другите би бил за нас ужасна глупост!

А колко по-непростимо глупаво би било от моя страна да се самоизтъквам пред онези, които все още не живеят в земите на Светлината!

Бих станат лъжец обаче, ако се опитвах да скрия, че за мен по всяко време присъства и нещо, различно от всичко онова, което тук, на земята, не ми е нито по-близко, нито по-далечно, отколкото на всички мои ближни. —

Милиони в днешно време са убедени, че за тяхното щастие не им липсва нищо освен ”свободата”.

Така мисли не само затворникът в своята килия, — така мисли и владетелят, принуден да се откаже от немалко свободи, на които някога са се радвали дедите му. —

Почти всички обаче виждат само един лъжовен мираж на пустинята, превръщащ доверчиво тръгналия подир него в плячка на “дивите зверове”. . .

Където толкова много хора споделят за жалост една вяра, една надежда и една любов, там за отделния човек е трудно да прозре заблудата и той твърде лесно се поддава на всемогъществото на колективния мираж.

Добре съзнаващ своето нещастие, той се опитва да намери пътя към "спасението” си и "свещен” за него е всеки лъстив мираж, обещаващ да го изведе към спасение.

Ето как миражът на свободата е добил власт над света на човеците и заплашва сега да вкара в заблуда едва ли не всички, които се стремят към истинска свобода.

Крайно неопределен и мъгляво разплут като облак е илюзорният образ, минаващ днес в очите на хората за самата “свобода”.

Действителната свобода обаче се проявява винаги ясно и определено, защото тя се нуждае от твърдо очертана форма!

Само в такава самоизградена форма истинската свобода може да просъществува и да действа освобождаващо!

Лишена от форма, тя би се самоунищожила.

"Безграничната” свобода би означавала самоунищожаване на свободното.

Свобода, която остава само понятие и не може да бъде почувствана, е без стойност за човека!

А да се почувства, може само ограниченото. —

Единствено границата придава форма и само ясно очертаната форма предпазва чувството от размиване.

Формата е равновесие между всичко "прекалено " и всичко "недостатъчно“.

Където цари истинска свобода, там не може да става дума нито за "прекалена”, нито за “недостатъчна свобода”, защото и “недостатъчното”, и “прекаленото” са в еднаква степен отрицание на свободата. . .

Където такова измерване е все още възможно, там господства единствено миражът, на който човекът може да “отмерва” власт по свое усмотрение. —

Истинската свобода не е никога самоцел!

Истинската свобода получава цялата си стойност от целите, на които служи!

Истинската свобода е плод на изпълнена Необходимост и трябва да служи за постигането на нещо по-висше от свободата!

Никога свободата не се изстъпва като господарка на волята, защото свободата е служба на волята!

Миражът на свободата се старае, напротив, да пороби волята, да я погълне докрай, за да остане само той на власт. . .

Миражът на свободата поражда у всички, които го следват, неистов ламтеж към безграничното!

Миражът на свободата разяжда всяка способност да се усеща формата!

Така той подрива всяка сигурност на познанието, защото познание може да има само там, където има усет за формата!

Не напразно обаче древните мъдреци са говорели за “непознанието” като за "грях” — дума, към която вече съм обръщал внимание на друго място. . .

Грях има тогава, когато дадена сила нанася вреда на своя носител или на неговите ближни — било поради злоупотреба с нея, било поради неправилното и използване!

Ето защо трудно ще може да снеме от себе си вината всеки, който продължава да върви подир измамния образ, чийто роб е станал, макар моите думи да са го подтикнали сам да се увери, че е просто играчка в ръцете на един "мираж”...

А тъй като всеки грях влече подир себе си и с пълна сигурност налага своите последици, такъв човек не бива да се учудва, че предизвиканите от самия него последици го следват упорито по петите, за да го настигнат може би тъкмо когато си въобразява, че е уловил вече онова, което се оказва само отражение от излъхванията на скудната мисъл във въздушната пустота: — един умозрителен мираж,...........една "фата моргана”. —

13.2 <<< НЕОБХОДИМОСТ

Колкото и високо да са поставяли гърците своите богове, мъдреците от онова време са познавали един още по висш, тайнствен принцип, на който според тях се подчинявали и боговете: — "Ананке”, Необходимостта.

Който иска да се отвърне от миража на свободата, от нейната винаги изменчива, измамна химера, — който е готов да се откаже най-после да следва миража на свободата, — нека се позамисли върху тези думи.

Мъдростта на древните може да проговори и на неговата душа. . .

Той сигурно е търсел истинската свобода, когато е попаднал един ден на нейния мираж, в който е повярвал само защото го е взел за горещо жадуваната, родена от Действителността свобода.

Иска ли най-сетне да узнае отличителната черта на истинската свобода, тя ще блесне пред него с неочаквана сила, като види как хората от древността са подчинявали боговете си: — най-свободните измежду свободните — на Необходимостта. —

Роденият от мозъците мираж успява твърде бързо да засенчи отличителния белег на истинската свобода и с ослепителни образи да събуди илюзорната и объркана надежда, че свободата можела да освобождава и от всички изисквания на повелята на Необходимостта. . .

Действителната свобода обаче се ражда само от абсолютното изпълнение на тази повеля!

Никой още не е станал действително свободен, ако не е бил “освободен” от самата Необходимост! —

А който смята миража за равностоен на действителната свобода, той наистина е недостоен за свободата!

Да си свободен, ще рече, да мислиш, да говориш и да постъпваш тъй, както изисква Необходимостта, — а който по този начин си е извоювал свободата, знае как да посрещне всяко изпитание! —

И наистина! — Няма сила, която да може вече да му отнеме така извоюваната свобода!

Заслепените от миража обаче едва ли подозират какво разкрива тази свобода пред съумелия да я постигне.---------

Необходимостта не е ”принуда”, — иначе никой не би могъл да и противодейства!

Необходимостта е върховното духовно организиращо начало в човека и във всяка форма на живот и тъкмо това са искали да възвестят древните, поставяйки "Ананке" над самите богове!........

Принудата е само една земно обусловена сила: — истинска карикатура на Необходимостта!

Ти можеш да бъдеш принуден или сам да принудиш други за много неща, които нямат нищо общо с Необходимостта. —

Необходимостта е установеният порядък на всемирната структура, в която е включен отделният човек.

Никой не би могъл дори за миг да се откъсне от тази структура и от нейния порядък, колкото и да се опитва да отрече в представите си всичко извън себе си!

В действителност той си остава винаги свързан с неизмеримото Цяло, — вреди на себе си, ако не се съобразява с това Цяло, и вреди на Цялото, ако не се развива според присъщия си вътрешен ред. —

Но единствено реално ставащото има значение тук!

Мечтателят, който седи в своята пещера и разпалва фантазията си, докато тя не започне да ражда в представите му всевъзможни призрачни царства по избор, — изтънченият естет, който страни от всяка външна дейност, за да живее само “в красотата” и, откъснат от всекидневието, да твори свой собствен словесен мир, — за неизмеримото Цяло те не са с нищо по-добри от отдалия се на вулгарните наслади, който служи само на винаги възбудените си животински сетива.--------

"Действителността’ на такава жертва на илюзията е просто един клетник, който е погубен от своята себичност и не изпълнява онова, което изисква от него "Ананке”: стоящата над всички богове и внасяща ред във всеки живот Необходимост. —

Химеричен остава всеки сътворен от него собствен свят дори да му се удаде да предизвика отражението му в хиляди човешки мозъци!

С това не се постига нищо действително!

Искаш ли да постигнеш действителна свобода, трябва да изпълняваш всичко, което Необходимостта ти повелява да изпълниш във всеки отделен случай!

Миражът на свободата ще те възбужда и твоята фантазия ще напряга до краен предел мисълта ти!

Към самия себе си и към другите ще предявяваш изисквания, основаващи се не на Необходимостта, а на принудата на твоето “пренапрегнато” мислене...

Понеже искаш твърде много, ти не можеш да постигнеш нищо, или пък постигнатото е твърде малко, а каквото се опитваш алчно да обсебиш, скоро ще ти бъде отнето от същите хора, които до неотдавна са били твои спътници. . .

Единствено валидната за всяка форма на живот мяра се губи от всички, които в бясна надпревара тичат подир миража на свободата!

"Справедлива” наричаш ти своята критика, — но къде в себе си намираш правото да опустошаваш?........

Критиката е като порой, връхлитащ от вечни ледници.

Той трябва да се прегради с язове, за да носи благодат! —

Разбираемо е, че ти се иска да видищ всичко наоколо си подредено според твоето желание, — ала подреден ли си самият ти вече в себе си?!?

Как можеш да очакваш, че Цялото, от което ти си само една мъничка клетка, ще се ръководи единствено от твоите желания?!?

Няма да се научиш да разпознаваш кое е добро за теб, докато не се научиш да се уповаваш на Необходимостта!

Единствено тя е способна да ти покаже кое ще остане твое трайно притежание, след като веднъж си го постигнат!

Само изпълнението на повелята на Необходимостта може да ти донесе истинската свобода, за която копнееш, макар да си все още в плен на илюзията, че трябвало да я получиш във вид на произвол.--------

Сив и мрачен е ставал животът навсякъде, където хората са жадували за свобода, без да изпълняват повелята на Необходимостта!

Със злорада гримаса се възправя тогава на шир и длъж химеричният мираж на свободата и със смъртоносното си дихание отравя всеки кълн на волята за истинска свобода. —

С непосилна отговорност товарят душата си всички, дръзнали — макар и с добра воля — да поведат другите към мираж, подмамващ към такова отчаяние!----------

Непосилна е отговорността и на подмамения, който не е съумял да устои, когато са му обещавали невъзможното, макар да е можел всъщност да знае, че всичко на тази земя, което не е полагало усилия да се вмести в порядъка, предлаган му от Необходимостта, е трябвало неизбежно да погине дори земната принуда да успее за известно време да забави разрухата. . .

Необходимостта борави с времеви реалности, различни от онези, които може да обозре един земночовешки живот! —

Тя не може никога да "сбърка” в изчисленията си, защото е стойност и съдържание на всяко число!

Всяка Действителност в земното и отвъд земното проявно битие се корени в нея!

Тя носи небосвода с рояците слънца и нейните организиращи сили дават мяра и форма на всяко пясъчно зрънце в пустинята!

Напразно човек търси такъв извор на земно добруване, който непрестанно да излива живителните си струи, без да е “вграден” в тази здраво организирана структура! —

Напразно се стреми към свобода онзи, който я търси другаде, а не в изпълнението на всички повели на Необходимостта!

Не само боговете трябва да се преклонят пред “Ананке”, но и — земният човек.. .

ОБЩНОСТ

На тази земя човек се нуждае от общност, а и в Духа той може да се изживява само в общност!

Общност във външния живот ще рече: — да обединим своето собствено "мнение” по такъв начин с “мнението” на другите, че от мненията на всички да се формира едно общо достояние.

Всеки има свое особено ”мнение” и изхождайки от него, си обяснява всичко, което е успял да улови при многобройните “замятания” на мрежата на мисълта си.

Всяка отделна “гледна точка” може все пак да се обедини с тази на другия и така да възникне общност.

Всеки тогава има свой дял в “гледището” на другия и по този начин, като “гледище” на всички, се формира: общото.

Необходимостта обаче кара човека да търси общото и там, където иначе липсва поддаващо се на съчетаване “мнение”, — особено когато трябва да се търси изход от критично положение, което по “мнението” на всички е трудно поносимо. . .

Така най-всеобхватната общност в наши дни се поражда от всеобщото недоволство.

Малцина са останали извън нея.

Недоволството е насочено преди всичко към формите, които съвместният живот на хората е открил за своя собствена защита, макар тази защита да означава понякога гибел за отделния човек.

И тук недоволството е твърде често в правото си!

Глупост е да се гради съвместният живот без грижа за благополучието на индивида, който всъщност представлява градивен камък на Цялото и може да служи с радост на обществото само ако то на свой ред служи за неговото самосъхраняване.

Ала не по-малка глупост е отделният човек в самозабравата си да реши, че самото му съществуване му дава правото да изисква от обществото да му служи, за да му осигури особено високо положение или поне да удовлетворява насъщните му потребности. ..

Не влагам един и същ смисъл, когато говоря за "общество” и за "общност.

Това, което принадлежи на обществото, не принадлежи на мен, — а ми принадлежи общото, което имам с другите.

Преди всичко обаче "обществото” за мен е външно сдружение, докато "общността” се отнася до душата. —

Ето защо отделният човек не може да претендира обществото да споделя с него своите блага само заради това, че той съществува!

Той трябва първо сам, чрез собствения си личен принос, да стане “съпритежател” на общественото достояние, — а “претенциите” му ще се определят единствено от стойността, която обществото придава на неговия принос.

Нелепо е да се настоява за друг критерий тук!

Обществото винаги ще цени високо онова, чиято липса би усещало, ако го нямаше.

Но как бихме могли да очакваме, че обществото би оценило проявяващото се у хиляди хора умение толкова високо, кол-кото едно или друго забележително постижение, от което то изпитва истинска потребност!? —

При никоя обществена форма не би могло да бъде иначе!

Отделният човек може и да е в правото си да изпитва недоволство от обществото, — но и то има в не по-малка степен своите права.

Стремиш ли се да дадеш нещо, което — ако не беше ти — би липсвало на обществото, то ще те направи “съпритежател” на своята собственост в същата степен, в каквато се чувства ”обогатено” от твоя принос.

Числото, с което се оценява постижението ти, определя твоето заплащане! —

Заявиш ли обаче, че не си в състояние да направиш онова, от което обществото се нуждае, с това ти сам признаваш безсилието си и не бива да се оплакваш, ако не ти отредят дял там, където не можеш да споделиш, нито да предложиш нищо ценно за другите! —

Няма полза да се оплакваш от "недостатъчното разбиране” на обществото, ако то не може да даде на твоя принос оценката, която самият ти му приписваш...........

По друг начин се проявява общността!

Тук онова, което можеш да дадеш, се цени като свидетелство на твоите способности дори ако останалите никога не биха почувствали липсата му, но и от теб се очаква да оцениш на свой ред даденото от всеки друг член на общността, стига то да не е под неговите възможности.

Другите ще полагат усилия да ти помогнат, доколкото могат, но ще разчитат и на твоята помощ там, където ти на свой ред можеш да помогнеш.

Преди всичко обаче ще те запитат: кой си ти?! —

Обществото се интересува само от приноса, — общността се интересува от целия човек!

Едва когато обществото престане да се задоволява с присъщата си форма и се издигне до душевна общност, ще изчезне всяко недоволство, — въпреки че неравенството трябва да се запази, защото то е природно и духовно обусловено от Необходимостта! —

Нашият обществен живот боледува от склероза на артериите, които трябва да го захранват с кръв, за да оцелее. . .

Той ще може да оздравее само ако все повече и повече се превръща в истинска общност!

И сега вече някои са склонни да вярват, че доста неща се носят или притежават “в общност”, но тази дума в случая е само евтина разменна монета и действителното и съдържание е все още далеч от осъществяването си. —

Още сме твърде далеч от това, да уважаваме “мнението” на другия просто защото е “негово”: — защото представлява негова собственост!

Приносът продължава да бъде повсеместно оценяван единствено по способността му да умножава материалните, мимолетни стойности, а на човека не се обръща никакво внимание, освен когато бъде призован да даде своя принос към отплащащото му се за това общество.

Твърде много още не достига, за да може обществото да прерасне в общност!----------

В общността човек ясно съзнава своята собствена стойност и тъкмо от това самосъзнание черпи цялото уважение, с което се отнася и към другия.

Той знае, че може да напредне в собственото си развитие само дотолкова, доколкото се стреми да помага и на другите да постигнат своето.

“Общността” обуславя истинската свобода в рамките на Необходимостта, докато “обществото” не ни предлага никаква защита от хищните нокти на миража на свободата!

Общността изглажда всички противоречия, защото знае, че и дребното, и извисяващото се над тълпата е в еднаква степен неотделима част от Необходимостта!

Семейството предлага първото поле за действие на душевната общност.

Благословени са членовете на семейството, които знаят как да я използват!

По-нататък това поле за действие се разпростира върху общини, области и държави. ..

То предлага простор за развитие на всеки човешки живот!

То осигурява действителна свобода за всички в рамките на Необходимостта!

А стане ли свободата обща за всички, никой вече не би поискал да лиши другиго от нея.

Тя е защитена като незастрашена "собственост” на всеки отделен човек!

От горещо лелеян блян тя се превръща в реално притежание!

Никой не би се полъгал тогава да гони миража на свободата, а срещне ли го по пътя си, ще му обърне с насмешка гръб.

Никой не би сметнал и свободата си за накърнена, щом Необходимостта го научи да се подчинява, заедно с мнозина други, на една воля, в която общността обединява многобройните отделни воли! —

Праначало на множествеността е единството, — но то е и върховно увенчаване на множествеността!

Само под скиптъра на единството може истинската свобода да се запази в множествеността.

Единството обаче остава закостеняло и безплодно, ако не се издига над една обединена с него множественост! —

От множествеността се извисява единството, за да обедини в себе си множествеността!

Така общността получава завършеност!

Така общността се самоизгражда като пирамида и увенчава сама себе си в своето върховно единство!-------

Ала не произволният избор може да определи това, което единствено истинската свобода е способна да изгради тук.

И само вграден в порядъка на Цялото, индивидът става носител на онова единство, до което общността се издига из самата себе си, след като постигне вътрешна завършеност!

АВТОРИТЕТ

Наблюдавал съм работата на хора, които изискваха невъзможното от всички други, — но бяха неспособни да предявят дори най-малкото изискване към самите себе си.

Виждал съм и такива, които изискваха почти свръхчовешки усилия от себе си, очаквайки обаче същото и от останалите.

И едното, и другото е невъзможно там, където цари истинска свобода!

И за едното, и за другото няма никакво оправдание пред повелите на Необходимостта!

Някой може толкова да прилича на другиго, че едва ли не да го бъркат с него, и все пак в сферата на душата не съществуват двойници!

Обстоятелството, че ти самият си си създал някакъв критерий за това, което очакваш от себе си, не ти дава право да прилагаш същия критерий и по отношение на своя ближен!

Критерият на всеки човек се определя единствено от вроденото му “мерило”!

Много неща се объркват с най-добри намерения, защото си приписваме "права” въз основа на изпълнени задължения, без да се питаме откъде всъщност извеждаме “правото” да прехвърляме върху други доброволно наложените и успешно изпълнени изисквания към самите себе си! —

С пълно право още детето възроптава срещу така наложеното му бреме, — с право му се противопоставя и юношата, доколкото не го приема, скърцайки със зъби...

Тук, разбира се, не става въпрос за въздействието на примера, оставящ пълна свобода на този, върху когото действа, а за грозния обичай да натрапваме — често пъти с настървение — и на другите онова, което ние самите смятаме за ценно, — без изобщо да подозираме, че истинските стойности на тези хора са може би вечно чужди на нашата природа и поради това — съвсем непознаваеми за нас. —

Но както убеденият в своята стойност е трябвало сам да обърне хиляди пъти страницата, така сега трябва да я обръща и другият, над когото му е дадена власт . . .

Нямат брой примерите от всекидневния живот, свидетелстващи за удоволствието, с което някои прибягват до подобно насилие, но многобройни са и полуразрушените, почти лишени от възможност за развитие съдби само защото прекалена грижовност или упорито твърдоглавие са "прогонили ” от тях свободата. . .

А където свободата бива “прогонена” с принуда, там принудата скоро се превръща в лош учител: — в изкусител, подучващ към подчинение на миража на свободата. —

Авторитетът е безусловно съвместим със свободата на тези, които сами му се подчиняват, — несъвместим с него остава само миражът на илюзорна свобода, изглеждаща напълно чужда на вечната Необходимост! —

Принудата обаче подрива и събаря всеки авторитет, защото непреклонната форма на нейните изисквания е посегателство върху правото на другия да определя собственото си поведение!

Принудата трябва по възможност да се избягва, дори когато изглежда наложителна за доброто на онзи, към когото е насочена!

Принудата си остава една винаги лоша полумярка, — дори когато понякога е просто неизбежна!

В безброй случаи обаче принудата би могла да се избегне, ако съществуваше истински авторитет като доброволен и съобразен с Необходимостта израз на уверената в себе си свобода.--------

А там, където принудата е все още нужна като опора на ”авторитета”, трябва да се запитаме: — дали действително съществува авторитет или само една негова карикатура, която се опитва насилствено да се съхрани?!

Авторитетът се гради единствено върху свободно предоставеното доверие!

Където липсва увереността, че е защитено собственото му добруване, там за всеки свободен човек е вече рухнала основата, от която се нуждае истинският авторитет.

Както сигурността и устойчивостта на един строеж зависят от почвата, която го носи, и от положените в тази почва основи, така и авторитетът ще устои на всички заплахи само ако не е подриван от придошли води, нито подкопаван от нощни зверове. . .

Не всеки "авторитет”, който сам се обявява за такъв, е наистина авторитет, но пък напразно бихме очаквали от някоя човешка способност да се развива там, където авторитетът не упражнява правото си да я направлява!........

Дори тези, които полагат усилия да съборят легитимния авторитет, се подчиняват съзнателно на друг, собствен авторитет, изискващ безпрекословно покорство. —

В края на краищата винаги става ясно къде има действителен авторитет и къде само с принуда и увещания се правят опити да се запазят права, които навремето доверието наистина е дало, но отказва повече да ги признава. . .

Дълго може да се бави в подобни случаи отсъждането, — накрая обаче побеждава Необходимостта, която не допуска авторитетът да се запази там, където той не се основава на свобода и доверие.

Където миражът на свободата намери признание, там веднага се развихря опустошителният ламтеж да бъде съборен установеният авторитет и на негово място с насилие да се наложи собственият.

Може да мине доста време, докато ужасните последици на тази чума не заставят подмамените от нея най-накрая да прозрат, че са разрушили нещо, от което е трябвало да се възползват...

Ала никога досега часът на прозрението не е пропускал да удари и горко на онези, върху чиито глави се изсипва опустошителната градушка, когато техният собствен авторитет рухне на свой ред!..........

Необходимостта обаче винаги е съумявала да изгради отново действителен авторитет, основан на непоклатимо упование в истинската свобода, макар да не и се е удавало да възкреси жертвите на този неоправдан ламтеж.

Животът винаги съумява да утвърди неотменимите закони на своето самосъхранение дори когато произволът си позволява да издигне свои собствени скрижали. . .

И най-чистото намерение е осъдено в края на краищата на провал, рече ли да внесе промяна в онова, което Необходимостта изисква, за да предпази живота от саморазпадане.........

Но тъй като познание не се купува, а и твърде често най-обикновен стремеж към самоизтъкване подтиква хората да търсят възмечтаните от тях промени, то просто здравият разум би трябвало да ни подскаже никога да не легитимираме сляпо авторитет, който препоръчва да бъде съборен един утвърден вече авторитет като средство за постигане на свободата. —

Можем винаги да бъдем сигурни, че пред очите на ратуващите за подобна идея “витае” единствено миражът на свободата, който те в самозаслеплението си следват, без да подозират към какви беди водят себе си и другите!

Където обаче съществува истински авторитет, основан на доверието на хора, сами решили да се поставят под негово ръководство, там тяхното уверено в себе си прозрение съвсем не възприема свободно избраното подчинение като накърняване на свободата.

А и истинският авторитет е винаги сам по себе си предпазен от закостеняване, защото е непрекъснато тласкан напред от индивидуалните воли на всички, които се обединяват по свободен избор в него.

Основан върху осъзнатата повеля на Необходимостта, той оказва на уповаващите се в него помощта, нужна им за изпълнението на тази повеля, от което единствено може да се роди истинската свобода. —

Ето защо почти неизкупим грях е всяка злоупотреба с възложения авторитет, — такава злоупотреба осъжда самата себе си, подривайки доверието като единствена основа на авторитета, така че злоупотребата води рано или късно до рухването на онова, което само е подкопало своите устои.

МАНИЯ ЗА РАЗЦЕПЛЕНИЕ

Дълбоко вкоренен в човешката природа е стремежът към обединение на онези, които преследват една и съща цел.

Непостижимото за отделната воля се осъществява често пъти от сплотените воли на мнозина, а и ние изпитваме задоволство, когато виждаме, че убежденията ни се споделят и от други.

Но един и същ предмет може да се разглежда от много страни и хората смятат достойни за преследване цели, родени от най-различни въжделения.

Ето защо съвсем не е лишено от смисъл образуването на отделни съюзи, преследващи различни цели, и подобно разнообразие може да обогати живота, стига то да се ръководи от стремежа отново да обедини отделните сдружения в името на цел, надхвърляща преследваните от тях специфични цели.

Не е трудно да намерим такава цел, стига да я търсим там, където ни учи да я търсим всеобщото благо: като цел, която трябва да бъде постигната преди всички отделни цели и която след тяхното реализиране ще стане гарант на така постигнатите резултати.

Както за отделния човек остават непостижими немалко неща, които се постигат чрез съюзяването на мнозина, така и за всеки съюз има неизпълними неща, за чието реализиране може да допринесе един стоящ над всички тях "съюз на съюзите“.

Такова обединение обаче е рядко явление, въпреки че тъкмо то би трябвало да бъде правилното!

Премалцина са все още индивидите, превъзмогнали в себе си сляпото настървение на животното, нахвърлящо се лакомо върху храната на себеподобните си, без да го е грижа, че при това стъпква своята. . .

Твърде рядко все още се зачита чуждото мнение, — твърде рядко е разбирането, че на евентуално заблудилия се може да се помогне само ако той е осъзнал в себе си своята заблуда. —

Всеки смята себе си за най-добре осведомен и вижда само враг в лицето на другия, който е по същия начин убеден, че е на прав път. —

Така се стига до раздробяване и разцепление там, където само постоянното събиране би помогнало един ден да излезе наяве истинската стойност на всяко отделно мнение.-------

Често пъти ние се обединяваме със своите единомишленици само за да чуем, хилядократно повтарян като ехо, собствения си глас, — тъй като съвсем не сме толкова сигурни в правотата си, колкото понякога си мислим, и твърде скоро бихме чули как съмнението гризе нашата увереност, ако не го заглушаваше непрестанно хорът на множеството, което по същия начин се опитва да запази своята самоувереност. . .

Тогава започваме да се отнасяме с презрение и враждебност към всеки друг съюз, понеже към същата "мелодия” неговите привърженици са си измислили нов текст, който им се струва не по-малко смислен и съдържателен.

А тъй като всеки човек си има свое собствено мнение, различаващо се по един или друг начин дори от това на уж съвсем еднакво мислещия, то всеки съюз — доколкото вътрешната му спойка не се крепи изкуствено и с принуда — може да се раздробява на все по-малки фрагменти, докато накрая отделният човек не стане способен да взема само собствената си “страна”.

Единствено Необходимостта, от чиято власт не може да убегне нито една сфера на живота, предотвратява такова крайно разцепление.

Не може обаче да се попречи тенденцията към обособяване вътре в обособените вече съюзи да не причини тежки вреди, понеже тя заслепява съюзените до такава степен, че те загубват всяка представа какво може да постигне обединението, ако остане вярно на естествените си устои, изискващи сплотеност.-------

Каквато и доктрина да свързва съюзниците — каквото и решение на крещящите проблеми да предлагат единомишлениците, — ползата от обединените им действия си остава винаги зависима от привеждане на жизнеспособно доказателство, че с избраните средства може да се създаде нещо трайно, и само постоянната проверка на предустановените мнения позволява да се отдели в тях зърното от плявата. —

Тъкмо тази постоянна проверка на изградените вече становища става обаче невъзможна там, където стремежът към разцепление търси да се изяви във все нови и нови тези!

Където би трябвало да шепнем, започваме направо да крещим, а вместо най-грижливо да отсяваме, затрупваме с трошляк способното да покълне зърно, съдържащо се във всяко човешко становище, преорано с плуга на логичната мисъл!

Забравяме, че всяко обединение на хора има право на съществуване само ако се старае да събира.........

За да възникне един ден действителна общност, тя може да се изгради само от родения в Духа стремеж към събиране и в коренящата се в Необходимостта истинска свобода!

Според старосвещеното благовестие най-божественият от земните човеци е казал:

«Който не събира с мене, той разпилява!»

Ако човешки думи са били някога "слово Божие”, то те са изречени именно тук!

Да не събираме — да не се стремим да събираме, — само по себе си вече означава: да разпиляваме! —

Всяко въздействие на свръхземния Дух, достъпно за човешката душа тук, на земята, се стреми винаги “да събира изгубилото се”, — и дори да си склонен тесногръдо да мислиш, че е само от земно естество онова, което други признават за свръхземно, защото го преживяват така близко, както и собственото си съществуване, ти и тогава ще трябва да признаеш, че импулсът към събиране е наистина от по-висш порядък, отколкото тъмният нагон, стремящ се все отново да разпилява, да разлага това, което е органично събрано в себе си. —

Ще сметнеш за проява на безумие, ако някой се опита да разтвори в силна киселина една от великолепните мраморни статуи, създадени от великите ваятели на древността, изтъквайки за свое оправдание, че от разядения камък щяла след това да бъде изваяна нова творба, която скоро ще ни утеши за загубата на така унищожената. . .

По същия начин и онова, което съзрялата в Духа творческа сила е съградила някога, за да съхрани в него най-доброто у земното човечество, е без съмнение твърде ценно, за да го подлагаме сега на прибързано рушене!-------

Твърде ценно е събираното през хилядолетия от възвишени човешки духове и ако не искаме да извършим ужасен грях спрямо идните поколения, не бива да го обричаме на разпиляване!--------

Както пръстите ти са свързани помежду си в дланта, въпреки че могат да се движат поотделно, така и ние, земните човеци от една епоха, се намираме в невидима връзка един с друг.

Дори да избягаш в пустинята или на някой самотен остров из далечните морета, където не е стъпвал човешки крак, пак няма да убегнеш от тази невидима, всеобхватна връзка с живота!

И да унищожиш около себе си всички следи от живеещите едновременно с тебе други хора, този всеобщ живот пак ще съумее винаги да те достигне с ритъма на съобуславящите го най-фини трептения и каквито и мисли или чувства да те вълнуват, те няма никога да загубят печата на твоето време!

Ти не можеш да избягаш днес от времето си, колкото и дълбоко да се “потапяш” с чувствата и мислите си в отдавна отминали епохи, — и не ще ти се удаде да водиш “живота на каменната ера”, колкото и да се опитваш да се отърсиш от всички форми на цивилизацията! —

В състояние си обаче да избираш между стойностното и илюзорното, защото във всяко време, наред с благоприятните, кълнят и гибелни за човечеството влияния.

Не е неизбежно да станеш жертва на космични дисонанси, макар по твое време те да намират тук, на земята, своя най-далечен отзвук в човешките мозъци. . .

Не за пръв път става нещо подобно на тази земя, но винаги са се намирали отделни хора, съумели да се предпазят от обсебващите страсти, които кръговратът на материята в космоса може понякога да събуди в кръвта на земния човек. . .

Бъди прозорлив като тях и пази от заобикалящата те отвред мания за разцепление — своето право на самоопределение!

Единствен ти ще трябва някога да дадеш пред самия себе си отчет за всички свои постъпки през този земен живот, — и никаква полза не ще имаш тогава, че най-после ще си разбрал каква огромна глупост е било заради едно “бъдеще”, което с всеки ден се отдалечава все повече и повече, да пожертваш собственото си настояще! —

Не искаш ли сам себе си да отречеш, ще трябва — веднъж самоопределил се — да "искаш” съществуването и на другите в чужди за тебе форми също така решително, както и собствения си живот, защото в своето време всеки един е зависим от другите и постоянно свързан с тях, колкото и непонятно “чужди” да му изглеждат те. —

А изпитваш ли "омраза” към различното от теб, ти несъзнателно ставаш враг на самия себе си, защото единствено благодарение на онова, което не си ти самият, ще можеш да се съхраниш сега и во веки. . .

НЕЗДРАВА ИКОНОМИКА

От един и същ закон поначало зависи преуспяването както на най-дребното стопанско сдружение — малкото домакинство на младата съпружеска двойка, така и на най-голямата народностна група — многолюдната държава!

За да нямаме затруднения, налага се и тук, и там да държим точна сметка за средствата, които можем да изразходваме, тъй като подлежат на възстановяване през същия период, както и отнапред да осигурим допълнителни суми за извънредни нужди, които не могат да бъдат възстановени от текущите постъпления. . .

И в най-малкото сдружение това се постига не много по-лесно, отколкото в най-голямото, макар успоредно с разрастването на даден съюз да става все по-сложна и формата на изискваното от Необходимостта възстановяване.

И тук, и там истинска свобода може да се постигне само ако всеки разход на наличните в даден момент средства бъде най-грижливо балансиран от нови постъпления, — но и тук, и там миражът на свободата непрекъснато ни изкушава да изразходваме суми, които не могат да бъдат възстановени в бюджета от редовните постъпления!

Ала докато в по-малките сдружения обикновено само малцина биват ощетени, когато натоварените с тази отговорност лица се поддават на изкушението да тръгнат подир миража на свободата, държавното стопанство неизбежно ощетява в подобни случаи хиляди и милиони, които са вярвали, че сигурността на външното им съществуване е гарантирана от държавата.

Фатална е тази злоупотреба с доверието, — тя същевременно лишава и индивида от вяра в себе си на стопанското поприще, тъй като последиците от нея нямат край и сковават енергията на всички онези, чийто труд всъщност е единственият възможен източник за възстановяване на изразходваното. —

Наред с това тя създава и илюзията, че "държавата” не е нищо повече от една безлична формация, в каквато тя наистина може, външно погледнато, да се превърне в резултат на некадърно управление, — и кара да се забравя, че ”държавата” — в действителност — не е нищо друго освен съвкупността от всички граждани, обединени в нейните граници. . .

Така се стига дотам, че мнозина, доказали извън всяко съмнение своята добросъвестност и почтеност в тесния кръг на всекидневните си дела, изведнъж започват да се ръководят от други максими, щом се изправят лице в лице не пред някой сънародник, а пред — ”държавата”!

Хора, напълно неспособни да се стремят към неправомерна печалба, щом тя е за сметка на отделния човек, понякога се оказват тутакси готови да вземат каквото могат, ако техен контрагент е "държавата”, или ако им се представи възможност да се облагодетелстват несправедливо за сметка на държавното имущество.

Те намират собственото си поведение за извинително, като се позовават на това, че неправомерната печалба била само "за държавна сметка”, и не смятат за нужно да се запитат: откъде всъщност идват управляваните от "държавата” средства, които с такава лека ръка и се отнемат? —

Без да се замислят и без особени угризения на съвестта те — подведени тъкмо от импозантната величавост на самото понятие за държавата — се поддават на изкушението да се обогатяват единствено за сметка на своите съграждани...

Ние не разбираме, или пък не желаем да разберем, че ограбвани всъщност са всички отделни граждани, когато вземаме от държавата средства, които не сме придобили в замяна на собствения си принос в полза на другите! —

Бързо обаче проумяваме, че се върши нещо нередно, като видим други да постъпват по същия начин, защото инстинктивно все пак чувстваме, че като граждани понасяме солидарно всяка вреда, причинена на държавата.

Има наистина и такива, които са склонни да виждат такива “нередности” само защото ги мъчи завистта, че някой друг стриже държавната овца, чиято вълна с готовност би грабнал и свидетелят на това безчинство, стига да можеше сам да се добере до нея. . .

Могат да се посочат толкова много форми на безразсъдно ощетяване на съгражданите поради лекомислено отношение към управляваните от ”държавата” средства, че едва ли е целесъобразно да се изброяват всички тук.

Освен това в книгите си аз винаги се стремя да давам на своите читатели всеки път нови указания за нещата, на които си струва да обръщат внимание, и съм много далеч от намерението да си приписвам славата, че ”изчерпвам” всестранно всичко, което се е натрупало вече в душата и мислите на читателя във връзка с повдигнатата тема!

Лош четец на моите книги е този, който не прочита и "вложеното” съзнателно от мен във всеки обрат на речта, за да бъде то самостоятелно открито от онези читатели, които въпреки припряността на всекидневието не са се отучили да мислят, докато четат. . .

Читателят, възприемащ с будно съзнание това, което имам да изложа тук, не се нуждае от купища примери, за да може да разбере за какво всъщност става дума.

А и всеки ден ни поднася предостатъчно отрицателни примери, така че не се налага тепърва да търсим нещо, на което, и без да желаем, повсеместно се натъкваме. . .

Но когато не се държи сметка — а може би не се и разбира, — че всички средства, с които се разпорежда и които може да изразходва ”държавата”, постъпват само от образуващите я индивиди. Грубото объркване на понятията твърде скоро помрачава всяка душевна яснота.

Като ”полезно за държавата” се обявява тогава всичко, вършено от онези, които само извличат полза от нея, осигурявайки си несекващ източник на прехрана, без да се съобразяват със своите съграждани, от които всъщност постъпват средствата за издръжка на държавата...........

Други пък са убедени, че имат "правото” да предявяват към държавата изисквания, каквито никой човек, вслушващ се що-годе в своята съвест, не би дръзнал да постави към един или друг от индивидите, образуващи заедно с него “държавата”. —

За ”задължение на държавата” се обявява нещо, което никой роден от разума земен — а още по-малко духовен — закон не би могъл да вмени в дълг на нито едно сдружение от индивиди.--------

И всичко това — само защото възприемаме “държавното имущество” като несвързано с отделните индивиди, които всъщност непрестанно го изграждат чрез индивидуалния принос, внасян от тях в качеството им на граждани в името на общото благо!

Безумно заблуждение при това е да виждаме в лицето на съотечествениците си, разпореждащи се с държавното имущество, негови неограничени господари и да насочваме лютия си гняв към тях, когато те не са в състояние да изпълнят всички произволни искания, които биха могли да бъдат изпълнени само ако тази земя беше: — "страна на чудесата", неподвластна вече на повелите на Необходимостта...

До нездрава икономика се стига по Необходимост и тогава, когато онези граждани, в чиито ръце е поверено управлението на "държавното имущество“, поддържано чрез заделени — често с цената на сурови лишения — от самите тях и от останалите членове на обществото вноски, си позволяват да изразходват държавни средства за задоволяване на всяко по-настойчиво искане, при все че подобни разходи могат да бъдат покрити само с цената на нови налози, водещи до крайно неразумно изчерпване на снабдителните артерии, които единствени могат да предпазят извора на всички постъпления от окончателно пресъхване.........

До нездрава икономика се стига неизбежно и в случаите, когато безброй хора биват отклонявани от производителна дейност, за каквато те са напълно годни, за да заемат постове в административния апарат.

Силно деморализиращо въздействие оказва, от друга страна, стремежът да се внуши на отделния човек убеждението, че самата му принадлежност към държавата му дава вече правото да очаква с предимство държавна издръжка, — било като заема една не чак дотам необходима помощна длъжност в административния апарат, било защото съумява да принуди държавата да се откупи от безотговорната му воля да руши. . .

Недостойно е да се задържаме на дадена служба само заради възнаграждението, след като не е никак трудно да разберем, че интензивният труд на далеч по-малък брой чиновници е достатъчен, за да поддържа в образцов ред държавната администрация, — и пред самия себе си се унижава всеки, който, имайки власт да попречи на успешното развитие на държавата, принуждава съгражданите си да му плащат, за да не използва тази своя прекомерна власт, постигната единствено с цената на все по-нарастващо унищожаване на всички възможности за работа, които биха могли да осигурят на заслепения и опиянен от своята власт човек хляб и прилично положение чрез остойностяване на неговия собствен принос, ако тези възможности не бяха проиграни от самия него. . .

Миражът на свободата обърква навред с фалшивия си блясък мозъците и мнозина смятат, че е лесно да отклонят немалките наистина изпитания, понеже са убедени, че е възможно да заобиколят безнаказано повелите на Необходимостта, които и в стопанския живот не могат никога да бъдат заобиколени, без това да доведе до далеч по-тежки беди!........

Същата съблазън, породена от миража на несмислени надежди и желания, е поразила дълбоко със заразата си стопанския живот на всички страни.

Икономическите несгоди са се задълбочили до такава степен навсякъде, че изнемогващите под тяхното бреме са готови твърде лесно да се поддадат на всеки роден в мозъчни напъни софизъм(популизъм) и да се откажат на бърза ръка от всяка способност за разумно мислене, щом им се стори, че е вече близо така горещо жадуването спасение. . .

Обзети от трескав страх пред постоянно растящото бреме на житейските неволи, те не съзнават, че отдавна търсеният и утоляващ всички нужди оазис, възхваляван от самонадеяни водачи, е само един мираж...

От доста време вече помрачаващите всичко наоколо си икономически несгоди са парализирали способността ни да преценяваме трезво и ние с готовност се поддаваме на заблудата, макар последните трепети на верни инстинкти да хлопат все така на портата на душата ни в опит да пробудят приспаната ни прозорливост с надеждата тя да предотврати онези беди, които могат все още да бъдат предотвратени!

Премалцина само си дават сметка, че всеки от нас споделя вината за тези злини...

Твърде много подобава на изкуствено подклажданото критикарство да търсим единствено у другите вината за причинените от самите нас злини!

Наред с възприеманата безлично "държава”, върху която сме склонни да стоварваме отговорността за последиците от собствената си глупост, във вътрешния икономически живот има по-дребни, съставени от индивиди, структури, които по същия начин смятаме за източник на всички беди, и сме убедени — понеже погрешното умозаключение обича да се върти в затворен кръг, — че трудностите ще бъдат преодолени много бързо, стига само държавата да поеме управлението на стопанската единица, нуждаеща се наистина от сигурността, която държавата може несъмнено да и даде, но неспособна, поради своеобразието и мащабите си, да се развива и процъфтява, ако не следва — във външните рамки на държавните закони — своя собствен, основан на Необходимостта закон. . .

Но също както “държавното имущество” се възприема от нас като ничия собственост, така и тук сме склонни да гледаме неправилно на продуктивно вложеното в икономиката имущество на отделни хора като на несвързано с конкретни лица.

Ние не само намираме за извинителен стремежа си да се обогатяваме и да получаваме неправомерни предимства "за държавна сметка ” без равностоен насрещен принос, — но и смятаме, че сме в правото си да "черпим” с пълни шепи от имуществото на други, стига отделният човек да е скрит зад някакъв стопански организъм, в чието разпореждане той доброволно е предоставил средства, които биха останали безплодни и лишени от продуктивност, ако беше предпочел да ги запази под свой личен контрол.

Не са малко хората, които дължат своята прехрана и издръжка единствено на превърналото се в производителна сила имущество на отделни лица и които никога не биха посегнали неправомерно на нечие лично имущество, — но те остават просто глухи за гласа на съвестта си, когато посягат на чужди средства, вложени като оръдие на труда в един икономически организъм и осигуряващи препитание не само на своя собственик, но и на други около него. . .

"Фирмата”, "компанията”, се възприема като нещо безлично, а имуществото, изградено по собствена инициатива от личните средства на отделни хора, изглежда ничие в очите на мнозина от работещите в тази организация и те са готови да го използват без колебание за собствена облага, доколкото законите на държавата не им пречат да сторят това.

Едностранчивото надценяване на собствения принос позволява при това на прегрешилия да успокои съвестта си с мнимото позоваване на някакво “право” да "получи съответно заплащане”, щом уговореното възнаграждение за извършената от него работа му се стори недостатъчно като обезщетение.

А дали неговият труд носи на стопанския организъм, който единствен го превръща в производителен фактор, стойностите, необходими, за да бъде този организъм поддържан на такава висота, че да може да осигури редовното заплащане поне на първоначално уговореното възнаграждение, — такъв въпрос рядко се задава, макар тъкмо от неговия отговор да зависи цялото бъдеще и на самото предприятие, и на препитаващия се от него човек. . .

И в частния сектор на стопанския живот се стига до нездрава икономика, когато ”разходите” не се възстановяват от постъпващите "приходи”!

И тук за отделния човек е недостойно да се опитва да запази заеманото място само заради заплатата, макар да вижда, че не е необходим и че хранещият го стопански организъм търпи щети, понеже наличната работна сила е повече, отколкото е необходимо за работата, която трябва да се извърши.

Разбира се, не е никак лесно за изпадналия в подобно положение да осъзнае това, особено ако трябва да храни жена и деца и да издържа собствено домакинство, а не вижда друга възможност за препитание.

И все пак: където е налице твърда, непоколебима воля за труд, там по всяко време ще се намери скоро някакъв друг, по-достоен начин на препитание, дори ако се наложи да бъде сменен видът на дейността.

Ако навремето мнозина са намирали прехрана в далечни, чужди страни отвъд морета и океани, научавайки се да вършат работата, от която е имало потребност, макар тя да не е отговаряла на привичната им дейност, то и днес не е далеч денят, когато никой няма вече да се “срамува” от подобни усилия и в своята родна страна!

Вече и в наши дни истинската воля за труд създава навред и нови възможности за труд!

За всеки труд се полага възнаграждение и дори в тези тежки времена действителната воля за труд може да си осигури подобаващо заплащане, стига само да се освободи от отживялата времето си власт на условностите, свързваща все още ръцете на толкова много хора в “стара” Европа, опитвайки се да ги задържи в утъпканите пътища! —

Ако една работа е "зле платена”, това винаги е само признак, че тъкмо за този вид дейност има твърде голямо предлагане на работна ръка, и всеки, който упорито настоява да върши точно тази работа, макар тя отдавна да е намерила достатъчно умове и ръце, само ощетява заетите вече в нея и в резултат не само не печели нищо за себе си, но и спъва собственото си развитие! —

Работата трябва да се търси там, кьдето тя може да бъде намерена!

Дори ако е от такъв характер, че не ти изглежда много "подходяща” и затова си я подценявал досега, тя може да те доведе в края на краищата до такава цел, която едва ли би сметнал за маловажна, ако можеше да я постигнеш — без какъвто и да е преход — още днес! —

На тази земя никога няма недостиг на възможности за работа, твърде голям обаче е недостигът на хора, готови да приемат всяка възможност за работа!..........

Стопанският живот не би могъл да “оздравее”, ако всяка симулативна дейност не стане занапред невъзможна, — това е единственият начин да се излекуват и държавните бюджети на всички страни!

Когато днес продължават да ни говорят с изтъркан патос и фразьорско опиянение за "правото на труд”, нужно е да се запитаме: — дали тези хора имат предвид наистина труда, а не въображаемото право да получават — въз основа на уж изразената от тяхна страна готовност да се трудят — издръжка, която пък е станала възможна само благодарение на създаденото от труда на други.. .

Нека не принизяваме правото на труд до “изискване”, тъй като нито един земен човек не може да бъде освободен от задължението да се труди!........

Мнозина само си въобразяват, че изпълняват този свой дълг, а всъщност плащат дан просто на една привидност. . .

Истинската воля за труд обаче има всички основания да се отнася единствено със съжаление към онзи, който симулира заетост и се задоволява с външни жестове, вместо да се стреми към духовно обусловено себеосъществяване на душата, намиращо израз във всяка, дори и най-груба работа!

Това, че трудът е и средство за препитание, е заложено в духовната природа на земния човек, също както сладострастието е вродено на животинската природа, за да се осигури продължението на всички животински видове.

Който е способен да се труди, а не обича труда като средство за себеизява на душата, той все още е твърде далеч от вътрешното предусещане на своето свръхземно битие, — дори да е най-ревностен поборник на вярата, в която е бил възпитан!........

И стопанският живот на тази земя е строго подвластен във всичките си прояви на повелите на Необходимостта!

Всичко, което не успява да намери място в структурния порядък на Необходимостта, е обречено да загине, колкото и да се опитват науката и най-новата техника да го поставят на друга основа! —

Целият живот е постоянно вземане и постоянно даване!

Само един вечно валиден закон може да определи дали тази размяна се извършва в условията на справедливо равновесие.

А фантасмагориите на болни човешки мозъци, напиращи да се изтръгнат от действието на този закон, пораждат само илюзорни построения, преходни като винаги менливите очертания на облаците.

Онова, което остава трайно и което — постепенно и едва забележимо за човечеството — създава нови форми, след като вече е научило редица поколения как да живеят в благосъстояние, — може да възникне само там, където се установява присъщото на Вечността равновесие, в което се чувства включен всеки индивид.

Докато отделният човек не осъзнае, че сам на себе си вреди, когато заради лична изгода ощетява другите, няма да бъде сложен край на нездравата икономика, заплашваща в наши дни да доведе цели народи до изнемога!

Никакви грижливо конструирани теории не могат да помогнат тук, колкото и добре обосновани сами по себе си да изглеждат те!

Само практическата проверка може да отвори очите на хората и опитът ще ги научи как най-сигурно да избягват — и в големите, и в дребните неща — онова, което неизбежно би довело до нездрава икономика...

КОНКУРЕНЦИЯ

Когато стоки или услуги от един и същ вид се предлагат от различни хора, никой, който държи на тях, не бива да бъде упрекван, че следи за качеството и отдава предпочитание на по-доброто.

Все едно при това е дали става въпрос за самата дейност, или за готовия продукт от нея, — дали се отнася за дребни услуги и най-обикновени стоки, или за изключителни способности и възвишени творби.

Всяко умножаване на човешките способности: — от техническата сръчност и умелото управление до най-възвишената дарба за художествено творчество — зависи до голяма степен и от предпочитанието, отдавано винаги на съвършеното пред несъвършеното.

Ако дейността или нейният продукт са предназначени за всекидневна употреба, то просто самозащитата от евентуални вреди ни кара да предпочитаме най-доброто, а става ли въпрос за удовлетворяване на по-възвишени потребности, нашата осведоменост за вече постигнатото от други не ни позволява да се задоволяваме с посредственото.

Като следствие от този непрекъснат подбор възниква съревнование между предлагащите своя труд за одобрението и предпочитанието на нуждаещите се от него.

В това отношение конкуренцията се основава на Необходимостта и е израз на родена от Действителността свобода!

Свободен си да избираш кое може да ти върши работа и какво би желал да придобиеш срешу равностойна замяна, — не по-малко свободен си обаче и да съгласуваш или не онова, което ти самият изнасяш на пазара, с предявените там към тебе изисквания.

Няма да си жертва на несправедливост, ако избиращият отмине твоята "работа”, твоето "произведение”, защото може да намери нещо по-добро!

Та нали и ти имаш избор дали да се задоволиш с по-посредствен принос, или да дадеш най-доброто от себе си!

А решиш ли се — по собствен избор или по силата на Необходимостта — да предложиш най-доброто, на което си способен, сега вече неизбежно ще проличи дали си даваш сметка докъде всъщност се простират твоите възможности, — дали и към самия себе си можеш да приложиш верния критерий...

Оплакваш ми се от "несполуки” и намираш горчиви думи за “несправедливостта”, на която, според тебе, си жертва, но не се запитваш дали не си се излъгал в своята самооценка, опитвайки се да дадеш нещо, за което никога не ще ти достигнат силите! —

Може би в по-скромни рамки ще си способен да дадеш най-доброто, а вместо това напусто се мъчиш да надвиеш съперници, които по природа са надарени с далеч по-големи способности! —

Така безброй хора се мислят за “преследвани от лош късмет” и поглеждат със завист към онези, които биват предпочетени пред тях, защото са знаели по-добре на какви изисквания биха могли да отговорят най-високите им постижения.---------

Безброй търпят крушение, защото корабът им, макар и добър, е твърде малък, за да прекосят с него океана, но въпреки това не могат да обуздаят амбицията си да се втурнат в открито море. —

Който иска да се впусне в конкуренция, трябва преди всичко да познава своите съперници! Той не бива да се опитва да мери сили с онези, на които подхожда съвсем друга мярка!

Не бива да вижда в конкурентите си свои "врагове” само защото те са способни да го надминат!

На победа той може да се надява само там, където силите му са наистина сравними със силите на онези, които също като него се стремят към победа.

По-добре е, разбира се, да постигне съвършенство в най-скромни рамки, вместо да се състезава с посредствени постижения там, където победата е отредена само на обладаващия изключителна сила! —

Всеки носи в себе си способността да постигне съвършенство в едно или друго поприще, което наистина отговаря на неговите възможности!

Всеки може да почувства как се множат силите му, когато полага най-големи грижи за тяхното развитие!

Ще трябва обаче да разчиташ само на онова, което ти е дадено като твое “притежание”!

Можеш наистина да прибавиш нещичко към него, но винаги естеството и вътрешната напрегнатост на вродените ти сили ще определят какво ти подобава и кое ще си остане докрай непостижимо за теб!

Ето защо победа и в конкуренцията ще удържиш само ако знаеш докъде се простират собствените ти граници и ако надмогнеш илюзията, че те биха могли произволно да се разширяват само защото ти се иска да победиш!

Не е нужно обаче съперничеството между конкурентите да се изражда в “борба”!

(Не говоря естествено за онзи вид съперничество, който е немислим без борба, тъй като при него силите си мерят "борци”.)

Нека тук се ръководим единствено от изискването за по-високи постижения, което всекидневието предявява навсякъде и към всички!

А в този случай конкуренцията може безспорно да мине и без "борба”!

Зная наистина, че у всички, хвърлили се тъкмо в тази борба, моите думи ще предизвикат само усмивка на досада, — но зная също така, че маса неща могат да се променят по-бързо, отколкото мнозина си мислят, стига само да се промени волята...

Едва ли е твърде смело да се твърди, че и днес повечето хора, проливащи кръвта си в “конкурентната борба”, воюват всъщност против волята си, понеже отдавна са разбрали, че влаганите в тази битка сили биха могли да бъдат използвани далеч по-добре. —

Но и тук миражът на свободата продължава с измамния си блясък да минава все още за самата свобода и да подмамва безброй жертви в пустини от цифри, където те, душевно изсушени, се превръщат в застинали мумии и всичкият натрупан върху тях златен пясък не е вече в състояние да им върне свободния живот на душата. . .

Безсилен обаче става миражът, разберем ли веднъж, че истинската свобода може да вирее само там, където се зачитат правата на душата!

Жалко и несъмнено под човешкото достойнство е домогващият се до благоразположението на купувача да се остави дотам да бъде завладян от животинска алчност, че да доведе конкурента си до разорение или да се стреми безочливо към такава крайна цел!

Жалко е, когато конкуренцията не се спира дори пред лъжата, стига само да може от нечистите и нишки да усуче въже, с което да удуши съперника!

Недостойно и в същото време глупаво е да се домогваме до успех, постижим само след като сринем онова, което други са изградили!

Ще ми възразят, че именно този начин на действие е направил възможни някои твърде значителни успехи и че така постигнатото стои до ден днешен “на здрава основа”.

Това също ми е добре известно, но тук аз боравя с други понятия за време и познавам сигурни закони, които рядко бързат да проявят своето действие. . .

Не само отделният човек, добрал се на такава цена до успех за самия себе си и за разчитащите на него близки, не може да избегне действието на тези закони, — неговото поведение излага на опасност добруването на цели държави, на цели континенти дори!-------

И когато един черен ден издигнатото с бездушна алчност върху руините на честно построени сгради се срине с гръм и трясък на борсата, — това далеч още няма да е най-голямото зло!

Там, където човешкото общество е неспособно да възпре такива позорящи душата действия, внуците и правнуците ще има скъпо и прескъпо да "плащат” за някогашните грехове на единици, дори те да не са техни преки предци!

А онзи, който не се е побоял от такъв ужасен грях — дори на смъртния си одър да се чувства победител, — няма во веки да намери никой, който да се смили над него, докато тук, на земята, не се заличат всички последици от неговия грях. . .

Родената от Бога Любов може да въздаде опрощение само там, където и самият грях е бил извършен от любов!

Дори когато заложената в животинската природа “любов” е направила "виновен” един човек, „Любовта Божия” ще го оневини, щом вече му е простил и споделящият неговата вина! —

Който обаче е бил тласнат към греха от себичност, единствено от него зависи да се освободи от вината си!

А заслепеният от собствената си алчност не ще може да се освободи от последиците на своите действия преди окончателното изчерпване на импулсите, създадени от самия него, за да служи на своя нагон тук, на земята!--------

Никога не може да бъде издигната преградна стена между импулсите, генерирани от земния човек в неговото всекидневие, и техните последици, проявяващи се едва когато той отдавна вече е напуснал този свят! —

ИЗМАМНОСТТА НА ЛОЗУНГА

Малко неща са причинили толкова пакости в обществения живот на човека, колкото лозунгът: — това изчадие на мисловната леност и стремежа да убеждаваме!

Жертва след жертва взема той във всички сфери на земния живот!

На първо място обаче лозунгът пречи на тези, които му робуват, да мислят самостоятелно.

Всеки човек, несвикнал да мисли самостоятелно, се оставя лесно да бъде хванат, стига на врата му да бъде хвърлено ласото на подходящо подбран лозунг, а попадне ли веднъж в тази примка, той бързо забравя предишната си свобода. . .

Твърде скоро всяка съпротива се превръща в раболепие и накрая жертвата тръгва вече с истинска наслада след опънатото въже, докато не влезе в кошарата, приготвена от матадорите на лозунга за техния улов. —

Рядко някому се удава да се измъкне от такава кошара, а и рядко се събужда дори желанието за бягство у затворените в нея.

Повечето усещат някаква приятна “сигурност” и отдавна са изгубили всяка самостоятелност на мисълта.

Така те се превръщат в постоянна опасност и за останалите извън кошарата, също както опитомените слонове се използват като примамка за улавяне на все още свободните им братя. . .

Лозунгът може да създаде илюзията, че изразява много неща, които нямат нищо общо с неговото съдържание, — а усещането за “удар”, който ни поразява вътрешно и ни кара да му се покорим, най-често е само надхитряне на мисловната леност.

Колкото и безспорно да е, че мисленето може да се превърне в най-зъл враг на човека, толкова необходимо ни е то като оръжие навсякъде, където думите се опитват да ни направят беззащитни.

А по същество лозунгът не е нищо друго освен думи, които се стремят да ни обезоръжат чрез парализиране на логическата мисъл!

Той може да удържи победа само ако неговата “ударна сила” не срещне съпротива!

Съумеем ли обаче да му се противопоставим с буден ум и да използваме за отбрана оръжието на логически последователното мислене, лозунгът бързо губи силата си и рухва в себе си като причудливо изчадие. . .

Сочената от него цел се оказва тогава празна илюзия, — и единствено готовността да се гони този мираж е криела преди това истинска опасност. . .

Нямат брой заблудените, принудени да следват тази проявяваща се в най-различни форми илюзия само защото не са оказали съпротива, когато някой лозунг ги е заварил неподготвени! —

В този безкраен низ от жертви на лозунга се срещат мъже и жени, разумни и неразумни, стари и млади, глупави и подчертано интелигентни и тази върволица расте от ден на ден, тъй като малцина се осмеляват да мислят свободно, щом бъдат умело нападнати с подходящо подбран лозунг. . .

Неизмерима опасност за човешкия живот се крие в тази готовност да се върви подир всеки ново скалъпен лозунг!

В много случаи така и не могат да бъдат възмездени нанесените по този начин щети и в големите, и в по-малките сдружения, възникнали в съвместния живот на хората!

И в най-малкия от тези съюзи — свързването на две човешки същества в брака — увлечението по лозунга твърде често нанася непоправими вреди.---------

Дори невръстният малчуган внася в семейството, като дар от съучениците си, своя непонятен още за самия него лозунг, — деца и родители се поддават на изкушението и се превръщат във враждуващи страни, всяка със свой собствен лозунг.

Ала най-страшна е опасността там, където целият обществен живот се оставя без съпротива да бъде воден за носа от един лозунг! —

Тогава лозунгът нахлува и през най-тесните пролуки във всеки дом и не допуска организирането на будна съпротива.

Цели народи може да станат беззащитна плячка на такива измамни фрази, за да възтържествуват онези, които не са оставили мисълта си да залинее и не са се спрели пред никакви усилия, пред никакви напъни на мозъка, само и само да станат изкусни майстори на лозунга. . .

Каква полза за вече тежко пострадалите им жертви, ако накрая те все пак се опитат да отхвърлят тази робия?!

Твърде дълго са си служили сами с лозунги и клишета в желанието си да държат другите в подчинение, преди да си намерят и те майстора, умеещ още по-сръчно да мята ласото на лозунга. . .

Само съзнателният, категоричен отказ от измамния свят на лозунгите и фразьорството може да донесе спасение!---------

И крайно време е наистина!

Твърде дълго сте следвали миража на свободата, — твърде дълго сте били сами негови пленници и сте се опитвали да оплетете другите с лозунги, за да ги накарате да тръгнат след вас.

Трябва най-после да осъзнаете измамната същност на лозунга, който няма никога да ви доведе до истинска свобода.

Но вие сте все още до такава степен в плен на старата си фразьорска мъдрост, че в опита си да се предпазите от други измамни лозунги ставате сега неволна жертва на лозунгите, изковани навремето от самите вас, за да подмамите с тях други. . .

При това, обладани от надменна самоувереност, вие твърде наивно си въобразявате, че противникът "няма да забележи” как на неговия лозунг противопоставяте свой собствен, защото не знаете по какъв друг начин да отблъснете нападението.

Ала тези, които са станали истински майстори в борбата с лозунги, понеже са имали волята да доведат до съвършенство това свое умение, са съвсем наясно, че им се отвръща само с лозунги, и то отстъпващи по ударна сила на техните. . .

Така те са отнапред сигурни в предстоящата си победа, — освен ако противниците им не решат най-после да се откажат от това бойно средство, което те бездруго са овладели само наполовина просто защото не са били готови да поемат прекадено голямо бреме върху съвестта си, само и само за да повишат ударната сила на избрания от тях лозунг..........

Без съвест наистина трябва да е онзи, който иска да овладее до съвършенство лозунга, защото ако имаше все още съвест, не би могъл да понесе тежестта на цената, неизбежно заплащана за победата в тази борба! —

А на осъзналите, че лозунгът не води никога до свобода, може днес да се помогне само ако те избягват най-последователно лозунга!

Други оръжия са им потребни, за да осигурят действената си защита!

Думите им занапред трябва да са добре "претеглени” и да имат за цел да въздействат единствено чрез истината!

Не всяка истина обаче е ефикасно средство за отбрана, защото не всяка истина може да бъде веднага разпозната от неопитното око. —

Само ако бъде незабавно усетена, истината е действително годна да служи за защита срещу разпространяваната от лозунга заблуда!

Ако човек се е домогнал най-сетне до разбирането, че зад всеки лозунг се шири само гола пустиня, — ако е осъзнал, че тук всъщност вилнее, в едно от най-страшните си въплъщения, миражът на свободата, — за да намери подобаващ израз на истината, той несъмнено би положил същите усилия, би проявил същата настойчивост, каквато неуморно проявяват и всички, които изострят до краен предел прободния връх на лозунга.--------

Той не бива да се опиянява от своите думи, — не бива да ги превръща в евтина опора на собствените си убеждения!

Не бива никога да забравя, че говори все още на ”врагове”, които могат да му станат приятели само ако осъзнаят заблудата си!

Нека никога не напада, а да действа единствено чрез отбрана, и то такава, която да бъде зачитана от противника дори ако той си остане противник. —

Не може да се очаква, че тръгналите с готовност подир миража на един лозунг ще бъдат незабавно върнати към действителността!

Също както лекарят, полагащ усилия да излекува помрачения мозък на един луд, е принуден на първо време да се прави, че споделя бълнуванията на болния, за да може — ако той подлежи на излекуване — да го върне към действителността, — така и всеки, който иска да изтръгне душата на ближния си от лапите на един лозунг, трябва да има предвид, че попадналият в плен на заблудата смята все още за "истина” онова, от което трябва да се откаже, за да дойде отново на себе си!---------

Клетникът, запленен от хипнотичната сила на лозунга, е все още неспособен да отхвърли стягащите мисълта му окови!

Той не може още да събере смелост да се опре на собствената си способност да разсъждава!

Твърде здраво го държи в плен лозунгът и макар да се опитва да се освободи, все още му липсва смелост да последва свободата там, където тя се отдалечава твърде много от любимия лозунг.----------

Изпадналият в подобна заблуда може да бъде спасен само чрез доброжелателно зачитане на неговото безразсъдство — и само ако му дадем да разбере, че го приемаме такъв, какъвто е, той ще може накрая да пробуди в себе си силата, която ще му позволи да стигне до прозрението, че е бил просто воден за носа от лозунг тъкмо тогава, когато е бил убеден, че свободно следва едно добре обосновано познание.

13.9 САМОИЗЯВА

13.9.1 Съвсем не от най-лошите са онези, които биха искали да бъдат ”повече”, отколкото изглеждат в собствените си очи и в очите на другите.

13.9.2 И все пак пред повечето от тези недоволни от себе си хора се рее една “фата моргана”, — мнозина се оставят и в този случай да бъдат подмамени от миража на свободата тъкмо там, където за тях не може да има истинска свобода, и те завършват земните си дни огорчени, че техните съвременници не са им засвидетелствали онова признание, което те — по собствена преценка — са заслужавали. . .

13.9.3 Един ненавижда длъжността, която заема, за да осигури своето препитание, тъй като преценява, че познанията и способностите му надхвърлят изискванията, поставени от неговия пост, — друг пък пристъпва към работата си с досада, понеже получаваното за нея възнаграждение му се струва по-малко, отколкото той самият смята, че му се полага.

13.9.4 Един се оплаква ден след ден от съдбата си, защото му е отказала образованието, което той би трябвало да удостовери с надлежен документ, ако иска да стигне до единствено подобаващото му според него поприще, — друг пък проклина целия човешки род за това, че още по рождение не е получил онези земни блага, които сам би си отредил, ако имаше съответната власт.

13.9.5 За всекиго от тях непостигнатата цел изглежда различна, — ала всички са единодушни в твърдото си убеждение, че биха могли да бъдат ”повече” от онова, което са, — и това убеждение има наистина своите основания, макар и не такива, каквито те смятат!

Искаш, значи, да бъдеш "повече” от това, което си?!

Следователно ти все още "си” твърде малко! —

Твърде малка част от тебе "е”!---------

Ти чувстваш, че можеш да бъдеш "повече”, но без съмнение и "по-малко”, отколкото изглеждаш в собствените си очи и в очите на другите.

Чувстваш, че в теб се изживява едно множество, — че това множество може да стане както “по-голямо”, така и “по-малко”. -

Искаш ли да бъдеш “повече”, отколкото си, стани тогава повече!

Не се примирявай да бъдеш толкова “малко”, колкото си днес!

Не се задоволявай с желания, а стани “повече”, защото имаш волята да бъдеш.

В тебе има много повече, отколкото би дръзнал да предположиш!

И до днес има в теб от най-дълбока древност твърде много, което съвсем не искаш вече да бъдеш, и ти дори ще трябва да го изтръгнеш с всички сили от своето битие, ако не желаеш да погубиш себе си, като погубваш други. . .

Но в теб същевременно има безброй неща, които не си успял още да усвоиш, — за много от тях не си се догаждал и в най-дръзките си блянове!........

Между това, което вече не бива да бъдеш, и другото, което все още не си, лежи онова малко, което днес с пълно право намираш за "твърде малко”, за да определя твоята себеизява... .

Духовната искра Божия е онова, което се изживява в твоя собствен "Аз”, и тя наистина знае, че би могъл да бъдеш много “повече”, отколкото си бил досега!

Ти само възприемаш в земното си съзнание това, което живее в най-съкровените дълбини на твоето битие.

А там твоето битие жадува да се допълни с всичко, което то още не е!

Затова искаш да бъдеш “повече” във формите на тленността, — затова се стремиш да станеш “повече” във всекидневния си живот, където единствено Необходимостта определя какво можеш да постигнеш! —

Тук обаче ще успееш да станеш “повече”, отколкото си днес, само ако съумееш да възприемеш “повече” неща в своето битие!

Трябва повече да изискваш от себе си.

С ясна, сигурна воля трябва да решиш в себе си какво всъщност искаш да ”бъдеш ”, — с волята, присъща на всеки спортист, който съзнава, че неговата подготовка му дава несъмнено право да защити “класата” си!

И ти като спортиста ще трябва да напрегнеш всички сили, за да бъдеш винаги “във форма”, — а и за тебе, и за него това се постига с цената на отказ от доста неща, позволени наистина за други, но не и за онзи, който се стреми да стане “повече”,— колкото и много да е вече днес!---------

Зад желанието да бъдеш “повече” от "другите” се крие единствено стремежът да бъдеш повече, отколкото ти самият си, защото все още и ти, като другите, си: — едва в минимална степен онова, което можеш да бъдеш! —

Става дума за използването на сили, достъпни свободно и по всяко време за всички хора на тази земя без изключение.

Ала тези “душевни сили” не могат да бъдат “използвани”, докато не успееш да ги обединиш със собственото си битие.

Трябва сам да станеш онази душевна сила, която искаш да използваш и за която приемаш да определя твоята себеизява!

И с по-нисшите сили в себе си ще можеш да разполагаш само ако те изпълнят твоето битие и по този начин се отъждествят с теб.

Единствено онова, което самият ти "си”, може да ти бъде послушно: — да ти принадлежи и да се "вслушва” в твоята воля!

Както ти е невъзможно да стигнеш някога до Бога, освен ако Той не се съедини сам с твоето собствено битие, — така не ще можеш да действаш и чрез никоя душевна сила, докато сам не я обединиш в своето битие!-------

Не бива обаче да се опитваш да действаш схематично, като “призоваваш” една по една душевните сили, които трябва да изпълнят занапред твоето битие!

Не бива да подценяваш онази отприщваща сила, която неизменно се пробужда дейна в теб, щом застанеш пред нещо, само смътно предугаждано!---------

Внимавай и за онова в себе си, което все още се крие от теб! —

Искаш ли да обединиш един ден в себе си възвишените душевни сили, които не са се още събудили за живот в твоето битие: — които поради това ти все още не "си”, — достатъчно е да запазиш общата си насоченост към целта!

И сред престъпниците има такива, които са “повече” от мнозина други, — само че те са устремени към зейналата бездна на животинските предци на човека на тази земя, — докато твоята висока цел е вечният духовен Човек, у когото ти, обединен с всички родени от Духа, искаш да преоткриеш себе си един ден, след като завърши неспирната ти борба със самия теб през този земен живот! —

Държиш ли постоянно пред очи целта си, можеш уверено да крачиш напред, без тревога и без страх!

Така по време на земния си живот ти ще обединяваш в себе си все повече душевни сили, от които ще се нуждаеш един ден за своето най-високо издигане!

Колкото повече се изпълваш вътрешно с възвишени душевни сили, толкова по-лесно ще ти е да осъзнаеш, че можеш свободно да се самоизявиш на всички йерархични равнища в този земен живот!

Никое човешко занятие не е толкова незначително, че да не може да понесе действената себеизява на човек, съумял да обедини в себе си много такива сили!

Във всяка професия, — на всяка длъжност, която Необходимостта ти предлага в даден момент, — ти можеш да бъдеш много “повече”, отколкото изглеждаш!

Не бива обаче да се учудваш, ако скоро установиш, че другите също забелязват богатството на твоето битие и те преценяват вече само по лъчезарната сила на неговата пълнота, както и да се измерва значимостта на поста, заеман от тебе тук, на земята!-------

Сега ти си станал действително “повече” от другите, — а така ще подтикнеш и тях да станат “повече”, отколкото преди това са били, — също както златотърсачът, който се връща забогатял, събужда у другите волята да предприемат и те същото начинание.

В заблудата, че неудовлетвореността ти се корени единствено във външното, твоите непрестанни усилия да бъдеш “повече” от това, което си, са оставали винаги досега напразни.

Ала този твой стремеж няма да остане неосъществен, стига занапред да го насочиш навътре в себе си!

Тук, където самият ти представляваш едно множество, способно както да расте, така и да намалява, — тук никаква външна сила не е в състояние да ограничи свободата ти — и ако станеш действително “повече”, отколкото ти се е удавало до този ден, то и твоята себеизява във външния свят ще те изпълва неизменно с чувство на щастие и вътрешна удовлетвореност!

Едва когато успееш да изявиш всичко, което носиш скрито в себе си, за да стигне то в теб до съвършенство, — чак тогава ще си постигнал и наистина намерил себе си! —

В своята себеизява ти си създаваш онази вечно пребъдваща форма на съзнание, за която копнееш в най-потайните и най-съкровените си молитви към съдбата. . .

Само ти обаче си ковачът на своите съдбини, — и както тук, на земята, трябва да изтърпиш онова, което си предопределил като свой жребий преди падението си в земното съзнание, така и след сетния си дъх ще можеш да намериш отново себе си единствено в сътворената от самия тебе форма на самосъзнание: — в собствената си себеизява.-------

РЕЛИГИЯ

В Азия, майчиното лоно на Европа и първоизточника на всички големи религии, потайно блика един тих извор, подхранващ всяко истинско религиозно чувство, покълнало някога в земния човек, както и всичко, което съумява и в днешно време да пробие закостенялата черупка на материалистичното мислене.

И в най-далечно бъдеще все същият извор ще подхранва същото чувство!

Както по нищо не личи какво дава на живота способността му да покълва, макар тази способност да се проявява тъкмо чрез поникналото благодарение на нея, — така и този извор на всяко истинско религиозно чувство се проявява единствено в предизвиканите от него последици, като само в редки случаи и на малцина той се разкрива непосредствено.

До ден днешен се ширят най-смехотворни небивалици и те намират своите лековерни следовници, които наистина толкова и “струват”, само че майсторите магьосници, заметнати с тъй лесно разпознаваемите си мантии, които се подвизават в тези "приказки за малки и големи”, живеят единствено в меркантилните мозъци на своите винаги разточителни с реквизита на чародейството създатели.

Истинското майсторство на призваните зналци е толкова далеч от романтичните построения на подобни спекуланти с читателската страст на жадните за чудеса, че липсва всяка база за сравнение, макар неуморните изобретатели на приказки за майстори магьосници да “заимстват” материал от всевъзможни чужди писания, само и само да заглушат надигащото се понякога у лековерните души подозрение.

Не е никак странно, че и днес още — сред кипежа на съвременния свят — се намират немалко хора, чиито мозъци понасят без каквато и да е съпротива недостойната представа, че Светлината на Вечността се проявявала чрез факирски чудеса и мистериозни изкуства, подобаващи най-много на някой маг от стара вълшебна опера! —

Принуден съм да изтръгна из корен тези тягостно причудливи цветя на панаирджийската романтика, за да не може да се злоупотреби с онова, което имам да кажа по-нататък, като думите ми бъдат използвани в подкрепа на какви ли не измислици!

Ние, хората на тази земя, живеем не само своя собствен индивидуален живот, а се намираме и в дълбока вътрешна връзка с всички съзнателно мислещи същества, — не само с населяващите това земно кълбо!

Тази космична обвързаност упражнява значително въздействие върху нас, но по своята сила то далеч отстъпва на влиянието, оказвано от земно-ограничения живот на съзнателно мислещите същества, с който ние тук сме по земному обвързани!

И космичната, и земната свързаност не могат обаче да се сравняват по своите последици за отделния човек с въздействието на строго очертаната от сродството на импулсите група, към която той принадлежи душевно! —

Той е непрестанно подложен на невидимите влияния на тази група, както и спадащите към същата група индивиди изпитват постоянно неговото въздействие!

В една такава "група” могат да бъдат тясно свързани хора, които няма никога да се срещнат в този земен живот, не знаят нищо един за друг тук, във външното си всекидневие, говорят на различни езици и са израснали в съвършено чужди представни светове.-------

И най-големите разстояния са преодолими за групите от сродни по своите импулси хора!

Отдалечеността не е никаква пречка за взаимното влияние на принадлежащите към една и съща група. . .

Както електромагнитните вълни опасват днес цялото земно кълбо, но могат да бъдат приемани само от антени, настроени на същата “дължина на вълната”, така и от всеки земен човек се излъчват невидими сили, които осигуряват най-сигурна връзка между сродните по импулси хора във всяка човешка група, без да бъдат възприемани от останалите групи.

Няма никакво значение на кое място на земята се намираш: — ти ще бъдеш безпогрешно достигнат там от всички въздействия, изхождащи от твоята група, все едно дали сродните с теб живеят на твоя или на някой друг континент!

Не е в твоята власт и да прекратиш така установената връзка, — освен ако не промениш естеството на следваните от теб импулси, така че да се свържеш “автоматично” с друга група. —

Твърде различни по обхват и вид, хиляди и хиляди такива групи от невидимо свързани души простират своето въздействие върху всички хора тук, на земята, — свързват отдалечени в пространството индивиди, но доста често и разделят други, намиращи се в непосредствена пространствена близост...

Ти имаш дял, без да подозираш, във всичко, което става във всяка една от душите, спадащи към твоята група на сродни по импулси човешки същества!---------

Мислиш, че усещаш само поривите на собствената си душа, докато всъщност си повлиян — повече, отколкото би могъл да предположиш — от онова, което преживява в същия този момент някой принадлежащ към твоята група човек, тъй както и твоите преживявания се възприемат по всяко време от всички членове на твоята импулсна група!........

Това, което се опитвам да направя разбираемо за тебе тук, може да ти обясни доста неща, изправяли те често пред “загадки” не само в миналото, но и до ден днешен. . .

Сега ти имаш вече поглед върху вътрешната структура на формите на душевна свързаност и знаеш също така, че можеш да определяш кое да упражнява най-силно влияние върху душевните ти преживявания, — защото: откажеш ли се ти самият от нежелателните според теб импулси, стигнали до тебе като въздействие от спадащи към твоята група лица, с това ти се изтръгваш от групата, с която си бил свързан до този момент, и се присъединяваш тутакси към друга, отговаряща на новата ти вътрешна нагласа.

Отговорност за всички свои мисли, думи и постъпки носиш единствено и само ти дори когато определящите поведението ти невидими импулси са ти били предадени, незабелязано за теб, от други!

Хората със сродни импулси от твоята душевна група, които, без да подозират, са били повлияни от теб, носят по същия начин пълната отговорност за своето поведение.

Сега вече няма да ти е трудно да разбереш, че хилядите различни помежду си душевни групи са разслоени “една над друга” на хиляди степени на изживяване и че единственият път да стигнеш до по-висше душевно преживяване е да отклоняваш неуморно по-нисшите импулси и да даваш винаги място в себе си на по-висшите!

Може би ще разбереш и думите ми за тихия "извор”, който и днес, както преди хилядолетия, подхранва от първоизточника на всички оживотворени от Духа религии истинското религиозно чувство в земното човечество, — от каквато и представна форма да води началото си това чувство! —

Може би ще осъзнаеш вече защо трябваше най-недвусмислено да те предупредя за порожденията на прекомерната склонност към суеверно фантазиране! —

Може би сега ще схванеш също, че говоря за “извор”, чиито води бликат от най-съкровеното лоно на Живота, и че тук всъщност става дума не за друго, а за най-възвишената и същевременно най-малобройна група от сродни по импулси земни човеци, която се издига до светлия кръг на непоклатимите първооснови на Битието, — понеже е била вече осъзната в него много преди да стигне до нея земното съзнание! —

Сигурно ще ти стане ясно и това, че нейното влияние може да бъде от полза само за онези, които жадуват за Светлина, — на каквото и стъпало да се намира обединяващата ги група от сродни по импулси човешки същества. —

Не благодарение на близкото родство на импулсите, свързващо помежду им малцината съединени със Светлината помагачи, могат те да бъдат доловени от другите групи, а единствено по силата на онази обща вътрешна връзка, в която са втъкани всички земни хора, — и лесно разбираемо ще бъде за теб, че дори тогава те могат да се доближат само до души, чиято устременост ги води вече всецяло нагоре!

Тук става дума за най-съкровени неща и никакво любопитство, никаква жажда за знание, никаква земна сила не е в състояние да прозре нищо повече от онова, което се струи в душата, подготвила се да възприеме духовно породените “предавателни вълни”, излъчвани безспир от тази група съединени със Светлината човеци към всички техни ближни на земята! —

Безброй хора са отдавна свързани с този светъл кръг, колкото и да са склонни да тълкуват преживяванията си съобразно с догмите на традиционната си религия!

“Изворът”, който блика тук, може да изпълни всяка форма, създадена от една оживотворена от Духа вяра, — и на всеки достоен съсъд се отрежда толкова, колкото той е в състояние да “побере”. . .

Неспособни да поемат каквото и да било са само пълните със земна кал “чаши”, както и “ситата”, които не задържат нищо в себе си!

Твоите религиозни догми няма по никой начин да ти попречат и изповядваната от теб вяра може само да увеличи "вместимостта” ти за живата вода, която трябва да поемеш. . .

Трябва само вярата да блика от сърцето ти, а не да бъде сведена до самонадеяни умопостроения!

Изследвай из основи своята вяра и виж дали тя е пуснала корени и в душата ти!

Убедиш ли се, че тя е крепка и жизнена, светлоструйните води на будното знание няма никак да и навредят, напротив — тъкмо те ще и помогнат да разцъфти, а по-късно и да върже плод!--------

Ще се наложи естествено да изкорениш грижливо всяко суеверие, понеже, за да се храни, то ограбва от твоята вяра силите, нужни й за нейното развитие! —

Недей обаче да смесваш простата шега и безобидното съблюдаване на стародавни обичаи с разюзданите фантасмагории, които напират да задушат с буйния си растеж душата! —

Още по-малко трябва да се опитваш да заличиш формите на древната вяра, станали ти “чужди”, само защото крият в себе си символи, които вече си неспособен да тълкуваш!

Глупецът само изтръгва с корен от земята всичко, което не разбира, и стъпква с див бяс онова, което не е в състояние да оползотвори!

И религията може да се развива само в условията на истинска свобода, макар още от старо време да са предначертани повечето пътища, по които различните структури, породени от религиозното формотворчество, могат единствено да запазят своята гъвкавост и да се наложат като преобразяващи и извисяващи живота фактори.

Ето защо и религията може в крайна сметка да доведе до истинска свобода и да стане гарант на твоята собствена свобода! —

Дълбоко в Необходимостта се корени многоликото разнообразие на догмите и култовете!

Самозаблуда е да се мисли, че различията в религиозното чувство се заличават поради това, че формите на една-единствена доктрина и на нейния култ са намерили разпространение в повече страни! —

Вярно е, че думите могат навсякъде да намерят свои верни ”служители” и символите, дефинирани само като понятия, се поддават без съмнение на едно и също тълкуване от всички народи.

Религиозното чувство обаче — въпреки постигнатото външно уеднаквяване на вероизповеданието и култа — винаги ще си проправя с вътрешна сигурност свои собствени пътища, отговарящи по Необходимост на неговото своеобразие.

Външно погледнато, в много страни господства една и съща религия, доколкото се извършват същите култови обреди и навсякъде звучат същите думи, — вътрешно обаче продължава да съществува онова, което от хилядолетия е било живо и което не може никога да бъде изкоренено, защото е пуснало здравите си корени по-надълбоко, отколкото може би “душевно чуждото” му религиозно учение и неговият култ.-------

Не белег за нелепо “идолопоклонство”, както си мислят днешните хора, е бил обичаят на древните народи да почитат свои местни богове! —

Те са разбирали, че така могат да постигнат нещо действително, — същото това действително се постига до ден днешен в много страни и на много места по нашата земя, макар за тази цел да са били създадени други образни представи и макар външното вероизповедание да е намерило нови имена за скритите за него сили!

Няма особено значение какво точно е записано в хрониките за митичния "герой” на един народ и какво разказва легендата за "местния светия”!

И героят, и светията са "истина” единствено като представен образ, а зад този образ стои родената от Духа Действителност, за която е без значение дали се възприема от земните хора в този или онзи образ, — дали се издигат олтари на нейната Божественост, или пък се почита духовният Човек в нея, на когото се посвещават храмове като на “светец покровител” на страната.--------

Ето защо не винаги е правилно религията да се "прочиства” от всички все още живи в нея образни форми, които водят началото си от една пред историческа религия!—

Както старата икона, станала почти неузнаваема под нагара на свещите и черковния прах, трябва да бъде почистена непременно от веща ръка, за да блесне отново в предишното си великолепие, — така е нужно и нещо повече от стремеж към рационална яснота, за да бъде “изчистена” религията от мътилката, заплашваща да помрачи ясния й лик. . .

Твърде висока цена трябва да се заплати за "изчистването” на религиозната догма, ако поради глупаво неразбиране се заличат и "знаци”, които по-късно ще се наложи пак да бъдат с много труд добавени към общия образ на учението, за да може то да проговори и на онези, които отново ще умеят да тълкуват непонятното за една междинна епоха!........

Ала по-високо от всяко учение стои Животът!

Едва в твоето всекидневие ще проличи дали завладялото сърцето ти учение те води към действителна свобода, или пък си роб на доктрина, която те заслепява и ти пречи да видиш, че обещаваната от нея “свобода” е само един мираж!.........

«Съботата е направена за човека, а не човек за съботата!»

Едва когато навлезе в живота, учението ще покаже колко струва!

Вероизповедание, основано единствено на мозъчни разсъждения, не се различава много от кое да е "наизустено” знание, което има някаква стойност само доколкото му се "приписва” стойност.-----------

Докато животът ти не се е още "проникнал” с религия, изповядваното от теб “верую” няма да ти бъде от полза! —

Религията е истински "жива” в теб само ако още от първия миг, когато се събуждаш и идваш на себе си, до последното ти ясно себеусещане, преди то да бъде забулено от съня, тя е постоянно присъстваща у тебе! —

Само тогава, когато всяко събитие във всекидневния ти живот бива ярко озарено от твоето религиозно чувство — все едно в каква форма го обличаш, — можеш да си сигурен, че отговаряш на изискванията на онова, което е "вечно” в теб!-------

Дотогава ти само спъваш своята душа, тъй като й пречиш да се изяви в този земен живот! —

Дотогава ти съзнаваш само животински себе си, колкото и да си мислиш, че се познаваш духовно! —

Дори цял свят да те почита като един от великите си люде, в Духа ти си оставаш по-ниско стоящ и от най-скромния труженик, потопил всекидневния си труд в могъщото лъчение на истинското религиозно чувство, за да подхранва от всичко, което върши, своята душа!.........

От такова вътрешно изпълване на всекидневния труд с религия са се родили някога тук, на земята, всички цивилизации, на които и днес се възхищаваш, убеден, че едва ли биха могли да бъдат отново достигнати техните върхове. . .

И нашето време жадува за нова световна култура, — само че се опитва да я "изгради”, както се гради железобетонен мост...

Това време ще може обаче да "роди” от себе си такава цивилизация едва когато съумее отново да се проникне с истинско религиозно чувство!-------

А ти, който сам живееш днес на земята като "рожба на времето”, — започни първо от себе си! —

Потопиш ли веднъж сам живота си в религия, скоро ще почнеш на всяка крачка да срещаш и други, които от обикновени земни животни искат отново да станат съединени с Духа Човеци...

За тях тогава твоят живот ще стане най-добрият урок, — и малко думи ще са достатъчни в подкрепа на този урок! —

Колкото и да вярват на думите ти, много повече ще вярват все пак на твоите дела!

Доколкото съумееш чрез живия си пример да дадеш израз на онова, което изпълва душата ти, дотолкова ще могат да го съпреживеят и другите!

Недей обаче да “разваляш играта” на другите, когато се опитват по земному да се насладят на дребните радости на тукашния си живот, — недей като лицемерен набожник да се “възмущаваш” с вдигнати високо към небето очи от всяка безобидна лудория на веселящите се!

Ако всекидневието ти е действително проникнато от подобаващата ти религия, ти ще умееш и да се смееш там, където смехът не е грях!

Скоро ще установиш, че с една приветлива дума се постига повече, отколкото с всички свръхсериозни и навъсени назидания и поучения.

Истинската религия е ведра свобода!

Отнасяй се затова с недоверие към всичко, което иска да мине за “религиозно” чувство, без да е намерило потвърждение в жизнерадостта на сърцето!........

НАУКА

Премъдра майка на всяко познание е речта!

Ала дълъг е бил пътят от нечленоразделното джафкане, служило някога като средство за общуване на рудиментарния разум на нашите животински предци, до първата родена от Духа дума!

Не е било възможно простите звуци, издавани от гласните струни, да се превърнат в "реч”, докато мозъкът на първобитния човек-животно не е развил възприемчивостта си дотам, че да преобразува в себе си заливащия го отвсякъде порой от частици физическа светлина в схващащи сили, способни да обхванат и неуловимото.

Не само езиково сравнение са изразите за "светлината” на разума, на разсъдъка, на мисълта, и за "Светлината” на Духа!

Възприетото от телесното ни око като физическа светлина на слънцето и на звездите, — като отразено от луната отслабено слънчево излъчване, — всичко това е същевременно и духовна субстанция, оставаща наистина недостъпна за невъзприемчивия към нея мозък на другите животни, но възприемана в отдавна вече развилия своята чувствителност към тази субстанция мозък на земния човек, където тя се преобразува в сила, с чиято помощ душата изгражда своето вътрешно царство на познанието.------

Дори във външния си живот едва ли бихме схванали нещо повече от онова, което е достъпно и за най-високо развитите животни на тази земя, ако душата беше неспособна да си създава от чиста, преобразувана светлинна енергия познаваеми за мисълта образи на всички външни неща.

Едва с помощта на тези ”образи ” на външните форми ние съумяваме да направим ”понятно ” за себе си онова, което населяващите земята заедно с нас животни — дори издигналите се до най-висока степен на животинско развитие — не биха могли никога да схванат в сетивно непознаваемите му зависимости и взаимовръзки.

А онова ”мислене”, чиито обекти са вече не отражения на форми от външния свят, а наше собствено вътрешно творение, би било направо невъзможно, ако мозъкът ни не разполагаше в изобилие с преобразуваната субстанция на физическата светлина.

Всяка ”представа ”, възникваща във вътрешния мир на един земен човек, — всяка познаваема за човека мисъл, — не е нищо друго освен образ от преобразувана физическа светлинна субстанция и само полученият по този начин “кондензат” прави постижима за нас тук, на земята, душевната и духовносубстанциалната Действителност.

Звуковото възпроизвеждане на тези вътрешни образи пък е речта, чието своеобразие се определя от жизнения ритъм, присъщ на всяка народностна група.

От тази преобразувана в мозъците светлинна субстанция — проникваща на непрекъснати вълни от невъобразимо малки физически частици светлинна енергия могат да се формират най-различни образи, които далеч не винаги съответстват на нещо действително, все едно дали става въпрос за така нареченото “действително” от външния свят, или за абсолютно Действителното, проявяващо се единствено в душевни и духовносубстанциални форми. —

Така опитът е позволил на съзнателно мислещия земен човек да разбере още в древни времена, че тази вътрешна формотворческа сила трябва да се подчинява на строга дисциплина, за да направи истински действителното достъпно за познанието.

Неправилните заключения и погрешните съждения са били винаги последица от небрежно изграждане на вътрешните образи.

Само благодарение на самоконтрола на безброй индивиди в течение на много поколения е станало възможно да се установи най-после със сигурност кои методи на вътрешно формоизграждане трябва завинаги да се изключат, за да може резултатът от мисленето и разсъждението да води до сигурна и отговаряща на действителността интерпретация на фактите.

Тъкмо така е възникнало това, което с право може да се нарече "наука”.

Но тъй като подобна строга, наложена от Необходимостта самодисциплина е разрушила немалко любими илюзии, не са липсвали и такива самозаблудени мислители, които не са били склонни да се откажат от навика си да изграждат образи без всякакви задръжки и затова навред се срещат обсебени от празни химери хора, смятащи се за надраснали всяка строга научност. . .

Те смятат ”свободата” на мисълта си застрашена от науката, и не забелязват как в желанието си да се изтръгнат от Необходимостта, на която трябва да се подчини и всяко вътрешно изграждане на образи, ако искаме то да отговаря на действителността, тези хора следват всъщност миража на свободата. . .

Вярно е, че някои служители на “точната” наука са само жалки "талигари”, неспособни да съзрат нищо отвъд товара на своята талига!

Вярно е, че мнимата “наука” трябва да прикрива немалко самонадеяност!

Но ако с един инструмент се борави погрешно, това съвсем не доказва, че той не е годен за правилна употреба!

Чиста глупост е да се мисли, че истинското религиозно чувство е застрашено от логически закономерното научно мислене, — и само един глупец може да си втълпи, че за истинската наука пътят към висше духовно познание е преграден, просто защото предпазливостта пречи все още на научно мислещите изследователи да се престрашат да навлязат в области, които подлежат на “научен” анализ едва след като заелият се с тяхното изучаване е съумял да ги разкрие за себе си чрез непосредствено преживяване.........

Ненаучно би било да се заключи, че учените така и не биха се решили да се насочат към собствените си възможности за духовно преживяване само защото за повечето от тях всичко, което си остава непостижимо чрез мислене, понеже трябва най-напред да бъде преживяно, е все така белязано с лошата слава на стари суеверия ...

А ако в резултат на научните си занимания изследователят се окаже все по-отчужден от будния живот, на който единствено е призвано да служи мисленето, той се превръща в също такъв пленник на своите блянове, какъвто е и обзетият от уродливите и объркани порождения на налудничавите си идеи клетник!

Всяко човешко начинание трябва да служи на живота, трябва да бъде насочено към обогатяване на земното съществуване, за да не се превърнем в роби тъкмо там, където се опитваме да утвърдим господството си!

Тъй като всяка наука се подхранва от речта, която на свой ред не е нищо друго освен звуков израз на вътрешните форми на преобразувана физическа светлинна енергия, то и развитието на науката зависи до голяма степен от съответно "анализиране” на езика. —

Твърде рядко се върши такъв “анализ” там, където той отдавна би трябвало да бъде утвърден като най-надеждно средство за стигане до нови интуитивни прозрения. . .

Не всяко познание може да се извлече от поведението и действието на изследваните вещества в реторти и стъкленици, нито пък да се постигне само чрез непрестанно наблюдение!

Извънредно важни открития са били правени благодарение на това, че една дума е успявала да събуди онази мисъл, която е знаела къде се крие търсеният от мнозина отговор. —

Пътят към изнамирането на много още неща ще бъде посочен от речта на оногова, който умее правилно да се ”допитва” до нея!

В нашия земен живот едва ли има познание, правилният път към което да не може да се узнае чрез езика!

Дори когато си мислим, че имаме работа със самите вещи, пак възсъздадените от преобразувана светлинна енергия вътрешни образи са единствените наблюдаеми обекти, с които разполагаме и чието звуково въплъщение е речта.

Ти може би смяташ, че външното ти око съзира самите неща, че то забелязва и най-дребните структурни елементи по тяхната повърхност?! —

Твоето ”зрение” обаче е само концентрирано трансформиране на частиците светлинна енергия в субстанцията, от която се изграждат формите на целия ти ”вътрешен мир”, — и ти в действителност живееш единствено в него дори когато си убеден, че живееш само във външния свят.

“Лещата” на твоето око постоянно събира от заобикалящата те лъчиста маса светлинни частици неизразимо много повече от онова, което и без нея би стигнало до приемателните мембрани на мозъка ти, — а след това предава незабавно в концентриран вид така събраното към "клетъчната мрежа ” на ретината и препраща “автоматично” всяка частица физическа светлинна енергия, трансформирана моментално във формообразуваща субстанция, там, където вътрешният образ на външната форма се нуждае от нея...........

Ти живееш следователно в един невъобразимо богат, променлив свят от вътрешни "образи” и всички твои чувства, мисли и усещания са породени само от този винаги подвижен вътрешен свят!---------

“Науката” по същество не е нищо друго освен готовност да се приеме обусловеният от Необходимостта ред при формиране на вътрешните образи, като същевременно се отхвърлят онези от тях, които са произволно създадени.

Всеки, за когото стремежът към познание не е просто игра, се занимава вече сам за себе си с "наука” дори ако заучените от него знания са доста скромни и не са придобити във висши училища.

Да отхвърляме строго последователното научно мислене, когато става въпрос да се опознаят закономерности и взаимовръзки във външния свят, означава да изпадаме доброволно в самозаблуда, да подвеждаме преднамерено собствената си воля за познание!

А що се отнася до такова познание, което се постига единствено чрез преживяване, научно направляваният процес на строга логическа проверка ще бъде за владеещия го и в своя свръх земен опит само един винаги добре дошъл контрол на сигурността на собствените му преживявания.

Ако нещо не може да устои в крайна сметка и на логически школуваното мислене, каквото науката изисква най-строго от своите служители, то със сигурност не може да се основава и на преживяването, — способно е само за кратко време да симулира илюзорен образ на истинско познание за онези, които предпочитат да бъдат мамени, вместо да признаят на тъй чуждата им "наука” високото място в стремежа на земното човечество към познание, което безусловно се полага на такава трудно постижима дисциплинираност на мисълта.

Не е много радващо, че се налага тъй тържествено да се прокламира такава азбучна истина, но това, уви, е абсолютно необходимо, понеже маса хора се оставят да бъдат водени за носа от объркани фантазьори, в чиито очи всяка “школска мъдрост” изглежда твърде подозрителна просто защото почива на логически предпоставки, изключващи каквато и да е самозаблуда.

Макар и да не може, разбира се, да се твърди, че науката се е опазвала винаги от заблуждения, всяко погрешно заключение на научните изследвания е било рано или късно разкривано като недопустимо от същата тази наука.

Подобно на всяко земночовешко познание, и науката е изложена на опасността да сгреши.

Ала там, където действително се прави чиста наука — а не само идолопоклонство пред нейните служители, — там все пак има далеч по-голяма гаранция за сигурно познание, отколкото в онези диви пустини, където мнозина безкритични чудаци стават тъй лесна плячка на миража на свободата.

ОСЪЗНАВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНАТА СЪЩНОСТ

Всеки земен човек, способен да мисли и да усеща, е убеден, че е осъзнал по своему самия себе си, доколкото познава своето тяло и възприеманите чрез органите на това тяло реакции от заобикалящия го външен свят.

Всеки знае освен това името, дадено му навремето от други, и има известна представа за родословното дърво, на което дължи — като плод на съединението на половете — своето телесно съществуване, колкото и да му се иска понякога да прокълне тези, които са му го дали. . .

Знае какво положение заема във външния свят, — знае какво е успял да постигне с труда си и кои негови желания му изглеждат все още неосъществими.

Той без съмнение знае и кои титли или привилегии му се полагат, ако е получил такива по рождение или в течение на земния си живот. . .

И все пак той не познава още своята действителна същност, понеже всичко, което знае за себе си, се свежда до временни придобивки, а няма никакво съмнение, че един ден те ще му бъдат отново отнети. —

Има обаче и нещо друго — нещо, което той няма защо нито да придобива, нито да изоставя, защото то е било, е и ще бъде вечно част от същността му, дори ако той загуби способността си да се чувства во веки тъждествен с тази същност. . .

Има нещо у нас, което не е от тази земя, при все че в земния си живот ние можем да го доловим само в земно обусловена форма.-------

Него именно трябва да опознаем из основи!

Него, преди всичко, трябва да възприемем в самата му същност!

Който не е опознал в себе си това единствено по рода си нещо, прилича на просяк, залутан в тъмните улички сред здраво заключени домове и взиращ се отчаяно в светещите прозорци — знак, че другите празнуват, докато той самият има още дълго да чака да бъде “поканен” на своя празник...

Много са хората, които като този просяк се лутат още из “тъмните улички” и търсят опиянение във всяка “кръчма” със затъпяващи душата отрови, за да забравят нищетата си, а други пък са престанали вече да се срамуват от нея и я излагат безцеремонно на показ.

Макар егоизмът да се смята с право за осъдителен, доколкото означава самоизтъкване, непризнаващо нищо друго освен себе си, човек се изкушава все пак да попита за него, когато вижда как хиляди и хиляди "забравят” себе си, и то съвсем не за да бъдат полезни с това на другите. . .

Притиснат отвсякъде в едно множество, чиито отделни членове — с малки, броящи се на пръсти изключения — отдавна вече са се "забравили” и смятат, че като изричат външните си имена, назовават себе си, увлеченият в този поток твърде рядко си дава сметка, че не знае нищо за самия себе си и познава единствено пъстрите дрипи, придадени му като временно "обозначение”—

Твърде много невзискателност има в това самоотречение единствено заради хора, които на свой ред не знаят нищо за себе си!

Тук егоизмът би могъл да мине за "добродетел ", доколкото един загрижен за себе си човек е подтикнал и насърчил и други да потърсят себе си. . .

Трудно е за здравомислещия да разбере, че милиони в този земен живот се опияняват от маскарадните си дрънкулки, които са си измислили само защото не знаят вече кои са те!

А където Действителността е принудена да отстъпи пред голата привидност, там със сигурност тържествува заблудата, — и сам себе си мами всеки, който не знае вече кой от веки веков е той!

И най-високите почести, оказвани във външния обществен живот, може да се носят само като заметнат през рамо плащ или като накит.

Техният носител изглежда "важен” в очите на хората, “отдаващи значение” на оказваните му почести, но онова, което той в действителност е, не се влияе ни най-малко от тяхната оценка. —

Ако пък в тази си премяна се чувства някак по-издигнат, отколкото в голотата на човешкоживотинския си образ, той всъщност живее в един измислен свят като жалка жертва на хипнотизиращата го суета и е все още безкрайно далеч дори от “предусещането” кой в действителност е той! —

От отдавна забравеното съзнание за себе си до земния човек достига все пак някакво едва доловимо предчувствие, че всичко, което го прави днес несвободен, му е неприсъщо и не е част от истинската му същност.

Така несъзнателният стремеж към самия себе си се превръща в ясно осъзнат порив към свобода.

Но и тук, както навсякъде в земния живот, този порив веднага предизвиква появата на миража на свободата, който замъглява будната и ясна мисъл с измамните картини на лъстиви и винаги неизпълними обещания.

И тук човекът започва да търси такава “свобода”, която не се корени в Необходимостта, — и взема за "действителност” миражите на някаква несмислена теория, увличаща го от ден на ден все по-надалеч от Действителността.

Ако той, стреснат от настъпилото прозрение, не се реши най-после да поеме обратния път, краят на клетия странник в пустинята ще бъде плачевно залиняване на душата му или задушаването и в подгонените от бурята валма от нажежени пясъци на една възкресена сега химера от незапомнени времена. . .

Подобен край трябва наистина да бъде предотвратен, като осъзнаем, просто разсъждавайки разумно, че родената от Действителността свобода може да се постигне единствено в будно и трезво състояние, което на часа разобличава като празна измама всяко несъстоятелно обещание, ако ще то да е надянало и най-цветистите одежди.

Как би могла свободата да стане достояние на човек, който сам си слага окови, за да задуши инстинктивната си съпротива веднага щом някакъв химеричен мираж се опита да омае превъзбудената му самонадеяност!?

Как би могла свободата да бъде извоювана от човек, заел се сам да кове усърдно веригите, от които му се иска да се измъкне!?

Всеки стремеж към предугажданата свобода произтича единствено от решимостта отново да намерим себе си! —

Не смеем да си признаем, че сме се “загубили ”, затова прикриваме своята неволя зад горчиви жалби по свободата, която е станало възможно да загубим само защото сме загубили и себе си в маскарадните напъни на един необуздан ламтеж към себеизтъкване. . .

Вярно е, че все още познаваме маската си, но не ни е вече известно как да се осъзнаем в действителната си същност, на която тази маска служи само като земно було! —

И от доста време ние сме се така ”вживели" в своята маска, че се чувстваме идентични с нея.

Не знаем вече, а и не искаме да знаем, че "сме" все пак нещо различно от маската си.------

Понякога ни налягат наистина съмнения, но озовем ли се отново на така добре познатия ни вече карнавал, твърде скоро се изпаряват всички въпроси и се разсейват всички съмнения!

Свикнали от ранна възраст да носим навсякъде своята маска, ние се страхуваме да я свалим.

Във всички огледала сме се виждали досега такива, каквито сме искали да се видим, и се боим, че може да не се познаем вече, ако свалим маската, с която толкова сме свикнали.

Неописуемо трудно ни е обаче да открием днес отново себе си под надянатата маска!

Върху търсещия, решен да овладее своята първоприрода, се нахвърлят от всички страни най-невероятни учения, — изричани най-често от устата на непризвани учители, — и всички те имат претенцията да бъдат признати за неоспорима и непоклатима "истина”.

Във всички тези учения, все едно дали искат да вдъхнат нов живот на древни мъдрости, или пък са родени от днешни мозъци, — може без съмнение да се намерят и някои отломки от условни истини.

В тях се срещат немалко мъдри слова — новоизковани или заети от съкровищницата на древни народи — и те непременно трябва да бъдат добре ”претеглени” от всеки искрено търсещ.

Колко далеч обаче е всичко това от Действителността, в която са пуснати най-здравите, най-дълбоките корени на земния човек!? —

Трябва да се стремим към осъзнаване на тази Действителност в самите нас, ако искаме след хилядолетни животински боричкания за плячката да създадем най-после такива форми на живот, които да ни издигнат поне дотолкова, че останалите животни на тази земя — ако имаха нашата съдна способност — да не са все така принудени да се срамуват заради човека.---------

За да се постигне такова осъзнаване на действителната същност, не са нужни нито верски догми, нито философски системи!

Никоя религиозна догма досега не е успявала да попречи на хората да се избиват и разкъсват — преди окончателното избавление на смъртта — много по-жестоко, отколкото заслепеният от глад тигър разкъсва плячката си! —

Нито един логически извод на дръзновената мисъл на големите философи не е бил в състояние да възпре народите от взаимно изтребление, щом триединството на омразата, завистта и властолюбието е превъзбуждало животинските инстинкти и подчинявало мисълта на нагона към унищожение! —

Трябва по-дълбоко да копаем, искаме ли да открием в себе си плодоносната почва, където всички ние сме пуснали корени!

Трябва най-сетне и по-задълбочено да мислим, ако искаме да стигнем до онази осъзнатост в корените на нашето битие, която единствена ще ни научи, че сами спираме жизнените сокове в своите жили, когато, в нагона си да се издигнем над всички, лишаваме другите от животворна струя. . .

Изпълнени с благоговение трябва да вникнем в своята действителна същност, за да доловим “устоите” на едно преображение на волята, което е насъщно необходимо за цялото земно човечество, ако то не иска да регресира стремително до уродлива издънка на волята за животинско въплъщение на тази земя.---------

По тънещия в кръв и тинестата слуз на разложението път на такова връщане назад към един животински вид, пред който маймуните от девствения лес биха изглеждали като възвишени “богове”, за съжаление отдавна вече крачат тълпи от самозаслепени земни човеци, така че крайно време е наистина да се издигне високо глас на предупреждение срещу опасността, която никакъв присмех от устата на налудничава дързост не може да предотврати!

Ако ти, който четеш тези думи, имаш волята да осъзнаеш своята действителна същност, ще трябва да се откажеш от всякакви догадки, че посочената тук цел на твоите стремежи би могла да се постигне с помощта на някакви особени мозъчни гърчове или на акробатични номера на мисълта, при които въображаемите ”покорители” на интелектуалния живот се превръщат най-често в покорени: — в хора, обсебени от маниакалното желание да овладеят потайни сили!

Не е нужно и да придобиваш каквито и да било знания от научно естество!

Който реши да насочи усилията си към осъзнаване на своята действителна същност, може да стигне до желаната цел единствено при условие че от самото начало тръгне по пътя, сочен му от Действителността в неговия земен живот.

Няма нужда, подобно на Пилат, да задаваме сега пак въпроса: «Що е Действителност?» —

Нека оставим спокойно това на "трижди умните”, които на четвъртия път неизбежно се оказват глупци!

“Действително” нека бъде на първо място онова за теб, което и детето усеща като своя действителна същност!

Не се колебай да наречеш тази “Действителност” с думите, които си научил в училище, за да разграничаваш необходимите за мисловната ти дейност “понятия”!

Дори да си изкусен майстор на подобни тънки разграничения, пак не ще е нужно да пожертваш интелектуалните си знания, защото и проявлението на Действителността може в името на поставената тук цел да се разглежда като земносетивно възприемана “действителност”. . .

Макар да си се отказал вече да наричаш “действително” онова, което си опознал чрез физическите си сетива, опознатото по този начин си остава все пак отправна точка на понятието за “Действителност”, на каквато и висота да си го издигнал в мисълта си. —

По същия начин земносетивната "действителност” трябва да стане сега за теб отправна точка по твоя път!

Най-близката за теб земносетивна “действителност” е твоето собствено земно тяло и само като тръгнеш от него, ще вървиш напред по сигурен, прав път, искаш ли да стигнеш накрая и до абсолютната Действителност.-........

Доста дълъг е пътят, който ти предстои да извървиш разсъдливо и с отмерена крачка!

Ала целта, към която по такъв начин все повече се доближаваш, ще ти вдъхне и сили да издържиш по този път. —

Започни с увереността, без която никое човешко стремление не би могло да се увенчае някога с успех!

И тук е в сила старата мъдра поговорка, че няма нищо по-трудно от началото.

Ти обаче си свободен сам да избереш по какъв начин да започнеш.

От тебе се изисква само едно — да се стремиш да обхванеш в своето себесъзнание цялото си тяло, от главата до петите!

Може да ми възразиш, че това отдавна вече е станало и че не са нужни повече усилия, — повярвай ми обаче, че дълбоко се лъжеш!

Докато не си стъпил на пътя, който ти предстои да извървиш, ти още не знаеш какво изисква той от теб.

Едно е клетките на тялото ти да са осъзнати от мозъка и съвсем друго — цялото ти земно тяло да бъде проникнато от потока на твоето себесъзнание!

Онова, което Необходимостта налага тук, изисква много усилия, огромно постоянство и неуморно търпение!

Тогава обаче ти с абсолютна сигурност ще постигнеш своята цел, а стигнал веднъж до нея, всички положени усилия ще ти се сторят нищожни като цена за извоюваната от теб нетленна придобивка!

Сигурно осъзнал своята родена от Вечността действителна същност, ти ще си постигнал най-висшата форма на свободата и не без тръпки на ужас ще си спомняш за дните, когато и ти си бил сред заслепените, взели един мираж от гробниците на измамни въжделения за така горещо жадуваната свобода. . .

<<<

* *

*