<<< Bo Yin Ra

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

"Време е да се внесе „повече Светлина“ в този объркващ мрак, защото в такива времена безброй хора се лутат хаотично в лабиринтите на спекулативните умозаключения или тръгват след мними духовни „водачи“, които подвеждат своите следовници единствено към себе си и към своята собствена глупост."

СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение

На всички, на които е дотегнал сънят

Майсторите строители на Храма на човечеството

Теософия и лъжетеософия

За трите степени

Какво е нужно да се разбере

Мистерията на художествената форма

Западноизточна магия

Светлината на Духа в християнството

Тайната на древните ложи на строителите на катедрали

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

Междувременно с „Hortus Conclusus“ аз завърших публикуването на книгите от моето духовно учение, като отнесох и към цялата поредица символичното заглавие на нейния последен том. Но оставеното от мен в тридесет и двете органично свързани произведения на това цяло — без да се изключва и настоящата книга — не бива да се разглежда просто като „литературна продукция". Дори ако учението изобщо не съществуваше, ако не бях му придал словесна форма, неговото съдържание пак би останало тъждествено с мен: — с моето нетленно Битие, от което имам живот, — а не би представлявало просто сбор от произведения появили се в резултат на импулс за земна творческа изява. До ден днешен сред всички народи на нашата планета едва ли е имало и десетина земни човеци, родени в този обвързан с времето живот, на които да се е удавало да постигнат езикова тъждественост между собствената си вечна същност и земното си себеусещане. А онзи, който е успявал да постигне тази идентичност, е имал по всяко време пълното право да заяви: «Небе и земя ще премине, ала думите ми няма да преминат!» — Казаното в „предисловията“ и „послесловите“ на моите книги в повечето случаи също е част от тези „думи“ и не бива да се разглежда откъснато от тяхното цялостно съдържание!

Както някои скъпоценни камъни, получили сякаш отдавна окончателния си вид, понякога се подлагат на допълнителна шлифовка, за да отразяват по-добре светлината, така и текстовете на настоящата книга бяха наново „шлифовани“ и никой, който познава предишното им оформление, не би се усъмнил, че новата шлифовка е придала на съдържащия се в тях кристален материал една по-съвършена, истински достойна за него форма. Тази книга представлява интегрална част от моето завършено вече учение само в това свое ново оформление. Казаното е в сила преди всичко за главите, които трябваше да получат нов наслов, по-всестранно изясняващ вложения в него смисъл.

Много от моите думи са били използвани „в услуга“ на каузи, на които не са имали никакво намерение да служат, затова мой дълг е да ги предпазя занапред от неправилно разбиране и злоупотреба, макар че подобни предпазни мерки би трябвало — Небето ми е свидетел! — да са излишни, защото не съм давал никога повод за съмнение в това, че не служа на нито една човешка институция и съм абсолютно независим от каквато и да е човешка идеология. Във всеки един от тридесет и двата раздела на духовното ми учение единствената ми поставена от Вечността задача бе да създам словесно тяло на самия себе си, в което да могат да ме възприемат другите. Независимо че моят духовен Живот ще стане по духовен път в течение на идните столетия достояние на безброй човеци, той ще принадлежи неделимо на всеки един от тях: — субстанциално споен с неговата собствена вечна духовна субстанция.

ВЪВЕДЕНИЕ

Има периоди в човешката история, когато земният човек се чувствува напълно изоставен от духовната си Прародина и — неспособен дори да предусети нейното съществуване — той загубва всяка вяра в нея.

Има обаче и други периоди, когато голям брой търсещи от цял свят се насочват отново към Духовното, обзети от смътното предчувствие, че и роденият на тази земя човек би могъл да придобие своето духовно наследство, но не знае пътя, извеждащ към сияйния Дух. Те полагат немалко усилия да намерят, опипвайки в тъмното този път, но са готови да поемат слепешката по всяка погрешна пътека, стига тя да им се стори достатъчно необичайна и тайнствена.

Време е да се внесе „повече Светлина“ в този объркващ мрак, защото в такива времена безброй хора се лутат хаотично в лабиринтите на спекулативните умозаключения или тръгват след мними духовни „водачи“, които подвеждат своите следовници единствено към себе си и към своята собствена глупост.

Днес ние се намираме в такъв именно период на духовни търсения, въпреки че в същото време безогледността на човека-животно продължава повсеместно да празнува евтини успехи.

Би било безотговорно да се твърди, че всички търсещи, устремени днес въпреки многобройните противодействия към Светлината на Духа, са водени единствено от „жажда за сензации“, суетно любопитство или високомерен стремеж към повече знания.

Глупаво би било да се подценяват онези търсещи, които се надяват да намерят в древните религии червената нишка, способна да ги изведе от тъмните коридори на философската спекулация към истинско познание.

Има много възможности за изтръгване от мрака и онзи, на когото се е удало да се измъкне от него, не бива да пита дали не съществуват „и други“ пътища към изхода, щом неговият път наистина го е извел към Светлината.

Ала мнозина от търсещите в наши дни са вече уморени да търсят, защото всеки път, по който са тръгвали, се е оказвал погрешен и защото всеки уж духовен „водач“, спечелил тяхното доверие, се е показвал в края на краищата също толкова невеж и неспособен да посочи пътя, колкото и предвожданото от него множество.

Именно за тези многобройни търсещи пиша преди всичко своите книги и в тях аз говоря само за неща, които са ми тъй близки, както рядко биха могли да бъдат на някой земен човек. А убедените, че вече са намерили, ще получат чрез тях пробен камък, годен безпогрешно да отличава истинското от измамното.

Всички глави на тази книга са написани поотделно и могат да се четат всяка сама за себе си.

Те имат за цел да дадат общ отговор на по-голям брой търсещи, тъй като още тогава времето и силите ми не биха стигнали да отговоря лично на всяко отделно питане. Темите са подсказани от самите въпроси.

Ето защо се наложи да спомена и неща, които едва ли бих намерил за нужно да обсъждам, ако не ми бяха отправени някои твърде основателни запитвания. Неизбежните повторения също могат да се обяснят с естеството на въпросите.

Но въпреки това главите на настоящата книга са — и това е толкова естествено! — най-тясно свързани помежду си в духовен план и образуват в своята цялост основа, върху която всеки един спокойно може по своему да доизгражда, стъпил на винаги сигурни устои.

Затова едва ли ще се намери читател, който не би извлякъл най-голяма полза от тази книга: — на когото тя не би могла наистина да донесе „повече Светлина".Стремящият се към прозрение трябва обаче да разбере, че истинското вникване в тайните на нетленния духовен живот не може да се постигне чрез някаква нова учебна система от религиозен или философски тип. Ето защо в моите произведения търсещият едва ли ще намери някакви систематично съгласуващи се „основни сентенции“. Моята цел всъщност е да покажа на търсещия духовното начало, към което се стреми, от най-различни гледни точки и във все нови и нови образи, като се доверявам на чувството му и на собствената му способност да преценява, за да съумее сам да извлече от това многообразие вътрешната сигурност, която всяка душа може сама на себе си да даде. Не отдавам ни най-малко значение на умозрителното съгласие на читателя. Искам само да му помогна да добие онази вътрешна нагласа, която единствена би му позволила да прозре нещата, скрити за душата му от заобикалящия го мрак!

Абсолютно погрешно е да се търсят в моето учение „сентенции“ или „тези“ — тоест твърдения, формулирани по точно определен начин и валидни само в тази своя формулировка. Няма да се домогнете до учението, дадено от мен на изживяващото се във времето човечество, ако не оставите всеки един от „уроците“ му да упражни въздействие върху собствената ви душа, като се стремите във всеки от тях да почувствувате на първо място моята вечна духовна същност. Усетите ли най-после това мое вечно, истинско „Битие“, ще получите в самите себе си всички жадувани от вас „отговори“ заедно с пълната сигурност в тяхната непоклатима истинност като свидетелство на вечната Действителност.

Погрешно също така е да се мисли, че в личен разговор с мен може да се получат повече разяснения, отколкото се съдържат в предложените от мен напътствени текстове. Когато някой говори с мен, той стои пред моето тленно физическо проявление, — не пред самия мен, тъй като за това му липсват необходимите възприемателни органи! Аз мога наистина да му отговоря посредством временно предоставения ми мозък, но ми е абсолютно невъзможно да си придам в негово присъствие онази словесна форма, която би ми позволила да проникна субстанциално в него. — За това е нужно уединение и пълно изолиране от вибрациите на другите мозъци: — нужна е невъобразимо силна концентрация!

НА ВСИЧКИ, НА КОИТО Е ДОТЕГНАЛ СЪНЯТ

Стават знамения и чудеса в наши дни и Духът обикаля земята като ураган, ала човеците са потънали в дълбок сън, от който не могат да бъдат събудени.

Те търсят чудото в своите сънища и така проспиват действителното чудо.

Но дори в сънищата си те търсят знамението на мрака и биха изпаднали в страх и ужас, ако до тях можеше да стигне — докато още спят — знамението на Светлината.

Едни бълнуват за някаква обосновка на любимата им вяра с помощта на тяхната наука, докато други си въобразяват, че със своите знания са успели да надмогнат всяка вяра.

Ала никой не се досеща, че недокоснатата от неговите сънища будна Действителност няма нужда нито от умозрителни знания, нито от вяра като „приемане на доверие“, за да породи чудеса и знамения.

Никой не подозира, че докато се върти, неспокойно търсейки в съня си, той е всъщност заобиколен от чудеса и знамения.

Ако поне малцина не се бяха изтръгвали по всяко време със сила от съня си, останалите нямаше да имат никаква възможност да се пробудят и — продължавайки да спят — щяха да изчезнат от „Всесъзнанието“ като мимолетно съновидение.

Но Князете на Светлината са намерили все пак неколцина люде с отворени очи и уши, на които да разтълкуват знаменията и да възвестят Словото на Светлината, и тези редки пробудени са единствените, които могат и днес, в това ваше време, да ви изтръгнат от съня, ако наистина искате да се събудите и ако сънят ви не се е вече превърнал в оловна плащаница на смъртта.

Нека четящият тези думи, макар и потънал в дълбок сън, потърси спомен в собствените си дълбини! Може би там, в заобикалящия го сумрак, ще попадне на бисер и тази безценна находка ще му даде смътна представа за богатото съкровище, което някога и той е притежавал!

А който е до такава степен в плен на съня, че не може да открие в себе си дори този последен проблясък от спомена за някогашното си будно съществувание, нека не чете тези думи, защото, неспособни да го изтръгнат днес от съня, те само биха смутили любимите му сънища, с които отдавна е свикнал и на които ще продължи да се наслаждава до онзи нерадостен ден, когато ще бъде принуден да осъзнае, че всичко — тъй „живо“ досега за него — е било само илюзия и сън.

За да не ви залъгвам с празни думи, ще се наложи да съкруша не един от така горещо обичаните ви блянове.

За да ви изтръгна наистина от съня, не бива да се колебая да употребя тежки думи.

За да ви вдигна за буден живот, ще трябва да се въздържам от бледите, немощни, натегнали от дрямка думи на сънуваните от вас спасители и избавители.

Някога и аз бях — макар и само външно — сънуващ ученик на тези родени от съня спасители, докато не настъпи денят, когато с разтърсване ме пробудиха, за да разбера, че за нас открай време е роден един-единствен „Спасител“ и че сладникавата гнилостна атмосфера на съня не ни позволява да предусетим неговото съществуване.

До вашите пустини достигаха наистина гласовете на зовящите, едничкият Спасител на будната Действителност бе наистина роден за всички времена от непорочна „Дева“, ала мощният гръм на гласовития рог, зовящ към него всички призвани да овладеят великото изкуство, ви се стори твърде груб и суров смутител на игривите ви сънища.

Така вие превърнахте космичните звуци, отекващи все отново и отново от мощното му дихание, в кротка, сладникаво съблазнителна пасторална мелодия, обещаваща ви нови приятни сънища.

Зад всеки така наречен от вас „спасител“ е стоял онзи, който наистина е бил такъв, защото удостоените с това име са носели в себе си единствения, вечен Спасител, и — събудени от тежкия сън — са усъвършенствували в себе си „Сина човеческий“! А почитаните и превъзнасяни във вашите сънища фантастични образи на тези велики мъже са само родени от съня ви призрачни сенки.

Все едно дали твърдите, че вярвате в Бога или че го отричате: — и в двата случая вие говорите за един сънуван от вас самите „Бог“, или пък за „Бог“, когото вече не желаете да сънувате.

Отдавате се на най-жалко идолопоклонство, въобразявайки си, че „познавате“ и „почитате“ „едничкия“, истинския Бог. — Отричате своя Бог и си създавате нови, също тъй родени от вашите сънища богове. — Обзет от съня, никой от вас не се досеща, че всичките ви спорове дали има или няма Бог противопоставят само едно илюзорно нищо на друго илюзорно нищо.

Но както зад вашите сънувани избавители и спасители стои един истински „Спасител“, така и бленуваният от вас Бог е обусловен от една Действителност, нямаща нищо общо с тесногръдите ви сънища.

И аз, който се обръщам днес към вас в будно състояние, бях навремето потънал във вашите сънища, и аз вярвах във вашия „Бог“ и го отричах, докато не се пробудих във вечната си същност и не се убедих, че несъзнателният сън на земния човек не би могъл никога да обхване величието на живия Бог.

Искам с гръмогласни слова да ви изтръгна от съня, за да ви поведа към беззвучната тишина на вечно будния живот на Действителността, защото само там може да се роди във вас „живият Бог“!

За да можете да го почувствувате, той трябва да се роди в земно съзнание именно във вас — в тебе, и в тебе! —

Той не ще може да бъде намерен от теб и за теб нито във Всемира, нито извън него, докато не се роди в теб — докато не се въплъти за теб единствено в тебе!

Ти оскверняваш своя жив Бог и когато вярваш в сънувания от теб „Бог“, и когато го отричаш в съня си!

Ти скверниш вечното Битие — единствено Действителното, което се стреми да се пресъздаде в теб като твой жив Бог и чиято форма си ти, — когато се мислиш в съня си за „дело на неговите ръце“!

Като ято подгонени от вятъра птици вашата представа за „Бога“ е била отнесена далеч отвъд всяка будна Действителност. Сънувайки, вие сте си измислили един „Бог“, който не е нищо повече от умозрителен фетиш. — Дивакът прави своя „Бог“ от дънер и продължава да дялка с ножа, докато дървото не проговори на душата му. Вашият „Бог“ пък е изграден в мисълта ви от идеи! — Той „трябвало“ да бъде такъв, какъвто вие искате да бъде, а когато — макар и насън — откриете, че Действителното не би могло никога да проговори от устата на вашия истукан, вие пак не се отказвате от представата, че „Бог“ можел да съществува само такъв, какъвто самите вие сте го създали, — ако изобщо съществувал.

Вие не знаете, че ако иска да стане „Бог“

на земния човек, живият Дух се нуждае от произлезлия от него човек, за да се формира „по негов образ и подобие“. Искате да схванете безформения океан на Духа, но той се изплъзва от ръцете ви, колкото и да се залъгвате, че го държите здраво!

Някога един мъдрец ви бе казал: « Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Бджии! —» А вие дръзвате да изследвате в съня си и самия Дух, — приписвате му желани от вас атрибути и, безкрайно доволни от собствената си мъдрост, го наричате непочтително, макар и не без привидна почтителност: — свой „Бог“!

Онези, които го отричат, си остават въпреки всичко в плен на една илюзия, защото тяхното отрицание е също толкова илюзорно, колкото и вярата на останалите сънуващи. Кумирът е изграден от мисли и пак мислите рушат това порождение на мисълта, оставащо си все така безкрайно далеч от всяка Действителност.

Всъщност този блян на сънуващите се основава на нещо действително, но то не би било действително, ако можеше да бъде докоснато от един илюзорен сън.

Недосегаема като мълнията, прескачаща от облак на облак, ослепителна като издигнало се в апогея си слънце, което скоро пак ще се скрие под нощния покров — такава е тази вечно жива Действителност, действуваща сама по себе си в своето могъщо величие.

Но тя си остава безкрайно далеч от вашата представа за „Духа“ — безкрайно далеч от всяка представа за „Бога“, залегнала в основата на различните „религии“ на тази земя.

И все пак: — всеки път, когато „Бог“ дава ухо на един вярващ, независимо дали този вярващ призовава Брахма, Аллах, „Отца“, „Господа“ и „Спасителя“, Христос или Буда, тази именно Действителност единствена се вслушва в него. —

Тя се разкрива само пред истински пробудените.

Могат да я познаят само онези, които завинаги са се изтръгнали от съня и неговите видения.

Да се надява, че Бог ще произнесе в него Словото на Живота, може единствено този, който е способен да го възприеме с будни сетива.

Докато продължаваш да вярваш, че можеш да срещнеш Божеството в своите сънища, ще трябва да се примириш с ролята си на посмешище и играчка в ръцете на създадените от самия теб кумири.

Не мисли че тези кумири за толкова безсилни, колкото смяташ, че си самият ти! —

Именно ти си им вдъхнал сила, но сам не знаеш това!

Все още не ти минава през ума, че можеш да даряваш със сила и че твоето могъщество се заключава именно във възможността ти да се разпореждаш със сили, които са далеч по-могъщи от теб...

Така ти си измислил своите кумири и си ги надарил в мислите си с могъщество благодарение на своята вяра!

Вие се надсмивате на вярата или се стремите да я обосновете с наука, ала не знаете все още, че вашата вяра е повече от онова, в което вярвате!

Вярата е вашата най-голяма сила, защото чрез вярата вие можете да поставите в своя услуга сили, които действуват с изначална мощ, щом вярата ги освободи от стягащите ги окови.

Вие имате способността да подчините чрез вярата си тези сили, но можете също така да ги принудите и да ви измъчват, или дори да ви унищожат!

Чрез онова, което вярвате за своите самосъздадени кумири, вие сте ги надарили пребогато със сила, — но тази сила не действува за ваше добро, защото чрез вярата си вие сами сте ги превърнали в свои тъмничари!

В наше време често ви е било казвано, че мислите били „предметни“, че били „реални“ с осезаемата „реалност“ на земните неща, аз пък ви казвам, че вашите мисли са нещо повече от „нещата“ на тази земя, — те са сили: — целеустремени съзнателни енергии, с които не може да се сравни нищо на тази земя, — изпълнени с неутолима, подхранвана от вашето мислене, жажда за живот!

От такива именно сили сте създали своите идоли, надарявайки ги чрез вярата си със способността да ви причиняват добро или зло в зависимост от вашата воля.

Вие казвате: «Господ наказва, когото обича», — и вашият „Бог“ — сътворен от вас от целеустремени съзнателни енергии — е принуден от вас самите да ви измъчва толкова по-силно, колкото по-горещо обичате формиралия го представен образ...

Не можете обаче да премахнете от днес за утре Бога на своите съновидения, създаден от най-дълбока древност от милиарди човешки воли, макар да заявявате с гордост, че „Бог е мъртъв!“.

Той непрекъснато ще ви напомня, че продължава да живее, подхранван от безброй наново измислящи го човеци и силен в своето могъщество, всекидневно укрепвано от нов приток на вяра.

Той се надсмива над сънуваното от вас величие на свръхчовека и спокойно ви оставя да си викате: „Бог е мъртъв!“ — защото животът му е осигурен за хилядолетия напред по силата на хилядолетно подновяваната вяра.

И вие няма да отхвърлите господството му, докато за вас не удари часът, който да ви изтръгне от съня и неговите видения.

Ала вие сте все още роби на съня!

Вие обичате все още съня, който скрива от вас светлината на деня, и го вземате за буден живот.

Все още не подозирате, че дори сънищата от вашите земни нощи са по-близо до истински будния живот от онова, което наричате реалност на деня...

Твърде много обичате все още теснотата на своите съновидения, също както излюпената в клетка птичка не отлита дори когато вратичката на кафеза и е отворена.

Там тя се чувствува у дома си, защото познава и обича само решетките, които и отнемат свободата. Вие също се чувствувате у дома си в рамките на своите знания за нещата, които си мислите, че добре познавате.

Струва ви се непривично и страшно да напуснете тъмницата на това знание и да отлетите в онзи свободен, буден свят на Действителността, който е отвъд всяко знание,а той може да бъде преживян само от онзи, който сам е станал истински, действителен в него и е дошъл „на себе си", отхвърлил всички мъки на стремежа към знание.

А заговори ли ви някой, който наистина може да говори за заобикалящия го свят на Действителността, макар да познава и обитаваното от вас царство на сънищата, вие веднага сте готови да го отрупате с хиляди въпроси, чиито отговори биха обогатили вашите знания, но твърде рядко се среща човек, решен да се откаже от всички знания на своите съновидения и да стане действителен в може би предугаждания вече от него свят на Действителността...

Ала тук именно е скрит ключът — в дълбок, от веки пазен от „Майките“ кладенец!*

Който не се спусне долу при тях, няма да го получи.

Който не предостави на съня си знанието на своите съновидения и — отказвайки се смело от самия себе си — не се обърне с лице към непознатото, винаги неподвластното на неговото знание, той, колкото и да се смята за знаещ в своите сънища, може вечно да търси, но няма никога да намери онова, което търси.

Той е прекалено влюбен в съня си и затова в него не може да се развие крепка воля за пробуждане.

Вашият стремеж към знания ви препречва пътя към истинското познание! — Вашият стремеж към знания не ви позволява да се пробудите! —

Вашият стремеж към знания ви превръща в роби на вашите кумири, все едно с какви имена ги наричате!

Но докато сте подвластни на създадения от самите вас — от вашите „мисловни импулси“ — кумир, макар и наречен „едничкия истински Бог“, живият Дух няма да може да се роди във вас като ваш „жив Бог“.

Преди „живият Бог“ да се е родил в теб, ти си само един „безбожен идолопоклонник на сънувания от тебе свят“.

Преди „живият Бог“ да се е родил в теб, ти си един жив мъртвец и дори в най-дръзките си сънища не подозираш какво всъщност е твоят Живот — Животът, който в съня си мислиш, че отдавна вече познаваш.

Преди „живият Бог“ да се е родил в теб, „знанията“ от твоите съновидения неизбежно ще те „водят за носа“ и всичко, което ти се струва по-вярно от предишните ти убеждения, ще се оказва само нова заблуда, нов сън, — лишен от каквато и да е стойност извън сферата на сънувания от тебе свят.

Само твърдата ти воля да се пробудиш може да те изтръгне от твоите сънища и да помогне на вече пробудилите се да те спасят от съня.

Само в пробудени души може от „Дух и вода“ да се роди „живият Бог“. (От теб не се очаква да „знаеш“ какво означават тези думи. А искаш ли да ги разбереш, ще трябва първо да се събудиш!)

Ти може би желаеш да се пробудиш, но волята ти е все още насочена към продължаване на твоя сън!

Ти си все така обвързан със сънувания свят, който те заобикаля още от детските години.

Все още си прекалено зависим от съновиденията на другите и не се решаваш да тръгнеш по свои пътища, защото се ужасяваш от самотата, която ще трябва, надвил умората, да пребродиш, искаш ли да стигнеш един ден при новите си спътници от света на Действителността.

Ще се наложи да превъзмогнеш всички тези пречки, ако искаш да постигнеш някога яснотата на будния ден.

Съветвам те: изпълни се още днес, докато четеш тези думи, с твърда воля да не се отдаваш вече на колективните съновидения на своите другари по сън!

Съветвам те: изпълни се днес още с твърда воля да положиш всички усилия, за да разпознаеш в светлината на моето учение своите сънища такива, каквито са!

Съветвам те: всичките си досегашни „знания“ остави спокойно на сънувания свят, който ти ги е дал, използвай ги без задръжки и занапред, доколкото оставаш свързан със сънуващите, ала не очаквай от тях решение на най-дълбоките въпроси, вълнуващи човешкото сърце!

Ето и още един съвет: пази се от всяка масова вяра, служеща си с благочестиви фрази особено ако се опитва да те спечели чрез страха! Пази се още повече от онези, които искат да обединят всички илюзорни вярвания на сънуващите, смесвайки ги безразборно в една нова илюзорна вяра!....<

Пази се от хората, които лустросват с нова лъженаука старата вяра на своите съновидения!

Старай се да отхвърлиш всяка представа, привнесена от други сънуващи в твоите сънища в отговор на въпроса ти за тайната на всички тайни!.

Вярно е, че във всяка илюзорна вяра се крие зрънце истина, както едно или друго външно обстоятелство или физическото ти състояние е често в основата на сънищата от земните ти нощи, ала тъкмо заради тази мъничка, обвита в празни химери, истина всяка илюзорна вяра от сънувания свят, в който се мислиш оттогава за „пробуден" може да се окаже гибелна за теб и да те подведе — в името на истината — да приемеш за истинна една химера!

Пази се от желанието да извлечеш чрез умозаключения или да подложиш на проверка с помощта на добре познатите ти закони на мисленето онова, което се стараеш всъщност да постигнеш: — истината в ясната светлина на Действителността!

Търсеното от теб стои над мисленето и едва след като го постигнеш, ти ще можеш да извисиш мисълта си до неговото равнище!

Трябва сам себе си да превърнеш в онова, което искаш да постигнеш — то няма никога да ти се разкрие, ако продължаваш да го търсиш, както досега си търсил истината.

Първата ти стъпка трябва да има за цел да създаде в теб една голяма празнота, за да може новото, което трябва да те изпълни, да намери в теб свободно пространство.

Не очаквай това ново да ти се покаже „от днес за утре“!

Нужни са години — може би десетилетия, — може би, в зависимост от характера ти, и по-дълго време, докато се окажеш така подготвен, че да може да бъдеш изтръгнат от съня, без да се излагаш на опасност.

Само мъжеството и постоянството ще те отведат до началото на твоя път.

Но ако стремежът ти да се освободиш от оковите на своите собствени сънища и на съновиденията на другите е наистина сериозен, твърде скоро нещата, които днес все още си мислиш, че познаваш в съня, ще ти се показват ту в един, ту в друг аспект и това ще бъде за тебе знак, че вече си стъпил на правилния път.

Не мисли, че бленуваните чудеса, смятани в света на досегашните ти съновидения за знамения на пробудата, изведнъж ще изпълнят твоя живот!

По новия ти житейски път ще има личби и чудеса, но аз много се съмнявам, че ще ги забележиш, докато на челото ти не се отвори „третото око“...

А и не е нужно да ги забележиш преди това.

Мнозина са били близо до пробуждането, но са потъвали отново в сън, защото не са били още дозрели за многобройните чудеса по своя път и са се поддали на странни и гръмогласни внушения.

Колкото по-трезво и по-далеч от всяка романтика крачиш по своя път, толкова по-добре!

Не бива да очакваш нищо и да се стремиш към нищо, освен към едно-единствено: да искаш да се пробудиш от своя сън — от сънувания свят на другите!

Колкото по-силно и по-уравновесено се концентрираш върху това единствено желание, толкова по-бързо ще се появи надежда, че може да ти се помогне, а помощта ти е абсолютно необходима, защото никога не ще успееш да се справиш сам с тази задача, независимо колко висока степен на земни знания си постигнал,като човек от сънувания тукашен свят.

Не смятай за „несправедливо“, че на теб ти е дадено да постигнеш нещо, което другите все още не могат да постигнат!

Обръщам се към теб като към човек, за когото пробуждането може да е вече близо, — независимо че е заобиколен само от сънуващи хора, подвластни на своите тревожни и потискащи видения. А ако не можеш още да се пробудиш, думите ми и без това ще са неразбираеми за теб и ще си останат засега такива. В този случай едва по-късно — може би чак след хилядолетия — и в друга форма на съществуване до теб ще достигне подобен зов за пробуждане и тогава ти ще можеш да го разбереш!

Търсената в сънувания свят на тази земя „вечна справедливост“, която най-често така и не се намира, е всъщност изискване на обвързани със съня човеци.

В света на Действителността, който заобикаля както вас, така и мен, и който не ще можете да видите, докато продължавате да го търсите насън, цари непоклатима справедливост, но тя няма да се разкрие пред вашите очи, ако самите вие не станете действителни в този свят на Действителността!

Чак тогава ще видите, че много неща, които очаквате в съня си като проява на „Божията справедливост“, биха се оказали ужасно несправедливи, ако се сбъднат според надеждите ви...

А много от онова, което ви се струва днес крещяща неправда в „световния порядък“, ще ви разкрие тогава своята непоколебима справедливост, защото най-сериозните и най-неумолими последици от създадените на земята импулси започват да се проявяват в крайбрежните царства на духовния свят още преди смъртта на земното тяло!

Не се опитвайте прибързано да сграбчите нещо, което по справедливост ви се полага едва след като заплатите съответната „цена“, оставайки години наред верни на поставената цел!

Всяко ваше завоевание в света на Действителността става възможно само след изпълнението на точно определени закони.

Тук нищо не може да се постигне по обиколен път, нищо не може да се „спазари“ на по-ниска цена! — Онези, които искат да ви помогнат да се доберете с хитрост до обекта на своите търсения, са вашите най-вероломни врагове, по-страшни от кой да е открит неприятел, изправил се на следвания от вас път. —

Не вярвайте на думи, обещаващи ви да стигнете бързо и без сурова дисциплина до познание!

Не вярвайте на учители, предлагащи ви „методики“, с чиято помощ да прогледнете духовно, използвайки средствата на сънувания от вас свят!

Не вярвайте на свидетелства на сомнамбули или „медиуми“ — било жени, било мъже, — изпаднали в нервна криза!

Не вярвайте на учения, според които най-високата придобивка на човека зависела от режима на хранене или от някакви факирски „упражнения“.

Всичко това ви води само до нови съновидения и ви кара да потънете още по-дълбоко в съня, от който искате да се изтръгнете!

Който наистина иска да се пробуди, нека се изпълни с вяра в себе си!

Който наистина иска да встъпи като „възкръснал“ в света на Действителността, нека насаме със себе си провери в своето сърце истинността на моите думи и нека действува с постоянство според възвестеното от мен учение!

Така той ще стане господар на своята вечна съдба!

Така пред него ще се разтворят дверите на Храма на светлото познание, днес все още затворени за него, защото само вътрешно пробуденият може да намери в себе си ключа за тях.

Духовни помагачи ще бъдат в духовна близост до него всеки път, когато се нуждае от тяхната помощ!

Ала те ще могат да му помогнат само във връзка с духовното му пробуждане и с обусловената от това пробуждане възможност да моделира душата си за Вечността.

Напразно и нелепо е обаче земният човек да се уповава на духовна помощ в случаите, когато собствените му сили са достатъчни и трябва да бъдат използвани от него, за да се научи да ги развива на дело.

Онзи, на когото е дотегнал сънят и който си спомня за своите собствени сили, ще може най-бързо да бъде пробуден в Духа!

МАЙСТОРИТЕ СТРОИТЕЛИ НА ХРАМА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Има на тази земя малък брой мъже, свързани по чисто духовен път — един конституиран във Вечното „конвент“, — който от хилядолетия действува в тишина и скритост, но стига по духовни пътища — без изговорени или написани слова — до всички човеци, чиято вътрешна душевна култура е достигнала благодарение на работата им върху себе си такова равнище, че лъчите духовна Светлина, изхождащи от тази скрита, действуваща само из вечния Дух, Общност, могат да изпълнят техните сърца.

За човека от западния свят това може да се стори учудващо и крайно съмнително, докато ориенталецът — намиращ се в пространствена близост със скритото и за него метафизично силово поле с определено геофизично местоположение — би се усъмнил по-скоро в съществуването на слънцето, отколкото да подложи на съмнение нещо, което всеки осведомен там знае за делото на тези малцина мъже, а и нерядко е имал сам възможност да изпита тяхното въздействие.

И на Запад някои хора, живеещи в тихо усамотение, са запазили още от времето на Едите вътрешно знание за тази духовна даденост. Макар не винаги да се е проявявало така ясно, както в легендата за свещения Граал и неговите рицари, цялото западно средновековие изобилствува със забележителни свидетелства на един високопоставен кръг съединени с Бога човеци и навсякъде в легендите, народните поверия и поезията могат да се открият следи от тези свидетелства.

В по-ново време знание за „мъдреците от Изтока“ се е запазило у определен кръг изследователи с подчертано религиозна насоченост, посветили усилията си на мистичната традиция, а от половин столетие насам така наречените „теософски“ книги говорят за „Махатми", обединени в една „бяла ложа“, макар малцината, които някои си въобразяват, че познават под това име, да нямат нищо общо с ученията на тези книги. Те не влизат в състава на никаква масонска ложа и други подобни организации, нито са членове на някакво тайно общество, а представляват една чисто духовна Общност, абсолютно несравнима с никое друго обединение на земни човеци.

Тъкмо на съобщенията, изхождащи от „теософски“ кръгове, членовете на тази духовна Общност дължат една мистериозна репутация, за която не са дали никакъв повод и в която виждат само жалка, фантастична карикатура на самите себе си.

Въпросните съобщения ги представяли като един вид чародеи или полубогове, преливащи от природонаучни „знания“, към които те всъщност са напълно безразлични, — надарявали ги с „божествено“ всезнание по отношение на земните събития и им приписвали почти неограничена власт над Дух и материя.

Създателите на този карикатурен образ вярвали в своята правота, защото при появата на движението, където за първи път на Запад се заговорило за „Махатмите“ като за необикновени свръхчовеци, се случили някои доста странни неща, които били приписани на „полубогове“ от неосведомени хора, убедени в хипнотичната си омая, че между причинителите на споменатите събития и „мъдреците от Изтока“ няма никаква разлика.

Ала истинските „Махатми“ — ако останем и занапред при това название, широко разпространено като почетна титла в Индия и изтъркано от многократна употреба, за обозначаване на членове на Общността на Светещите във вечната Прасветлина, изживяващи се тук като земни човеци, — никога не са основавали „духовни движения“ или съюзи, опитвайки се да въздействуват върху хората с факирски номера и представяйки се за всезнаещи в областта на науката.

Те смятат необуздания стремеж на западната наука към знания за един вид духовна „вивисекция“ и намират, че тази човешка склонност е в реда на нещата само там, където остава в границите на нормално достъпния за човека земен живот.

Тяхното духовно „знание“ е от съвсем друг тип: — то е една непоклатима сигурност на душата по отношение на духовните неща и няма абсолютно нищо общо с научното познание.

От земночовешка гледна точка те биха предпочели наистина членовете на Общността им да имат и интелектуална представа за разкриващите се единствено пред разума земни области: да споделят до известна степен общата образованост на своето време и своя народ, но в стриктния смисъл на техните чисто духовни закони кой да е овчар, макар да е израснал далеч от всяка култура и да не може дори да се подписва, би могъл да стане един от техните, при условие че се е родил за това, — защото „Учителят“, „Майсторът“, не може да бъде „направен“, както от непритежаващия художествена дарба човек не може да се направи гений на изкуството.

Излишно е всъщност да подчертавам, че един „Майстор“ от възвишения кръг, определен от ширещата се през последните десетилетия гротескна „теософия“ като „Бяла ложа“ — един действителен „Махатма“, — един в истинския смисъл на думата „Велик вдъхновен“ или една „Велика душа“, — може да се роди на кое да е място по земята, а не само в Индия, Китай или Тибет; че по същество няма никакво значение дали в по-ранна или по-късна възраст той ще влезе във връзка с центъра на „всички Братя тук, на земята“, дали като подрастващ младеж или като старец ще премине през спиралите на духовното обучение, за да се пробуди в даден момент като законен приемник и наследник на един преминал в отвъдното „Майстор“, който и занапред остава при земята, съединен с духа на своя приемник, предавайки му по този начин своето усъвършенствувано вече „Майсторство“.

Едва тогава роденият да бъде „Майстор“ става де факто Майстор, едва тогава той осъзнава своя висш ранг като свещеник „по чина Мелхиседеков“. —

Преди това той е трябвало да премине в течение на дългогодишното си развитие през цялата гама от окултно-духовни възможности, както детето в майчината утроба минава през всички стадии на живите твари, оставащи под равнището на земния човек.

По този начин непостигналият още съвършенство се оказва в даден момент изправен пред решаващия избор какъв да стане: факир или духовен Майстор. —

Открил в себе си сили, с чиято помощ би могъл твърде лесно да стори привидно най-невероятни „чудеса“, той е подложен на голямо изкушение да си остане на равнището на факира. Именно чрез способността си да устои на това изкушение той доказва, че е един от изключително редките истински избраници, но същевременно налага неразбиваем печат върху окултните факирски сили на своята природа, по силата на който те остават под възбрана за всички времена, освен ако пребъдващият в субстанциалния чист Дух „Старейши“ на Братята тук, на земята, не даде духовно разрешение на бъдещия Майстор да свали този печат. Такова разрешение обаче се дава само веднъж на хиляди години, и то единствено с цел да бъде изпълнена определена мисия, която не може да се изпълни по никакъв друг начин. *

Но ако става въпрос един истински Майстор да окаже съдействие за създаване на „движение“, подобно на изграденото от основателката на „теософското“ общество с позоваване на нейните въображаеми „Учители“: — за изпълнение на вземаните на подбив от всеки факир и всеки лама-вълшебник нелепи спиритически фокуси с чаши и писане на послания, които, както изглежда, са се разигравали около тази патологична жена, такова разрешение не може никога и при никакви обстоятелства да бъде дадено! Надявам се иронията ми да бъде разбрана! -

Трудно ми е да си представя как сериозни хора са могли, слисани от такива трикове, сериозно да повярват, че една чисто духовна Общност — не само високо етична, но и кореняща се изцяло в духовния живот на Космоса — би си послужила с подобни нелепици с единствената цел да докаже по такъв тривиален начин своя „суверенитет върху природните закони“.

Силите, с които разполага на земята един въплътен и постигнал съвършенство в земното си проявление Светещ на Прасветлината — един истински „Майстор“ на духовната „Бяла ложа“, ако запазим засега това разпространено вече наименование, колкото и произволно да е то, — едва ли биха му послужили за предизвикване на външни явления, с които да може да конкурира кой да е напреднал в своето изкуство факир.

Във външния живот на тази земя всеки истински духовен Майстор е подвластен на същите природни закони, на които се подчиняват и останалите хора; той отдавна се е доброволно отказал да използва силите, с чиято помощ би трябвало, като открито или тайно действуващ факир, да добие славата на вълшебник.

Ала с цената на този отказ той е получил една сила, обединяваща под своята власт — подобно на царицата в пчелния кошер — безброй други сили, които чрез нея служат единствено на волята на Майстора, но на всеки друг биха неизбежно донесли само гибел.

Наистина тази висша сила простира действието си, заедно с останалите подчинени и сили, чак до външния свят на физически-сетивните явления, макар произходът им да не се забелязва вече тук, но плоскостта на действие, в която тези сили могат да бъдат задвижени от един истински духовен Майстор, е затворена за всички, които за разлика от него не са родени и усъвършенствувани в течение на дълги години обучение като Светещи на Прасветлината.

Всеки човешки дух на тази земя прониква несъзнателно в онази висша сфера и това именно прави възможно всички човеци да бъдат достигнати оттам.

Ала докато за повечето хора едно „внушение“ от онази сфера не води до никакви резултати, понеже духовните им органи остават в нещо като трупно вцепенение, във всеки период от време има и немалко човеци, чиито по-висши духовни органи са вече дейни, макар това да не се регистрира още от земното съзнание.

Тези напреднали вече люде, постигнали чрез собствена работа върху себе си един вид спонтанна, несъзнателна дейност на духовните си органи, образуват — въпреки че това не достига и до тяхното земно съзнание — истинския кръг на хората, изпитващи въздействието на „Майсторите“, на Светещите в Прасветлината.

Това въздействие се осъзнава едва тогава, когато по-висшите духовни органи на такъв един човек достигнат достатъчно висока степен на развитие и когато пробудената от латентното си състояние воля се стреми да следва така последователно и съвестно внушенията, идващи от неговата висша духовна сфера, че опасностите, заплашващи неподготвения при пробуждане на духовните му органи, могат в неговия случай да се смятат за избегнати.

Като обвързва това пробуждане с извършването на предварителна дългогодишна и постоянна работа върху себе си и като поставя условието стремящият се към пробуждане да не може да се пробуди истински, преди да е издържал изпитанията на способността си да оказва морална съпротива, природата осигурява всъщност защита на беззащитните с това, че хората не се раждат на света с напълно пробудени духовни органи.

Ако не съществуваше такава защита, висшите духовни органи на човека, от които зависи неговото най-голямо блаженство, не биха му послужили за друго, освен — изпаднал в състояние на пълно отчаяние и безнадеждност — да унищожи духовно самия себе си, без изобщо да подозира за какво всъщност ги е използвал.

Не бива, от друга страна, да се мисли, че онези, които не са се още „пробудили“, но въпреки това са били подложени на духовното въздействие на „Майсторите“, не могат по никакъв начин да усетят това въздействие.

Те всъщност го усещат, но не си дават сметка какво го е породило и обикновено тълкуват по тривиално рационалистичен начин или изхождайки от суеверни и религиозно обагрени представи онова, което дължат единствено на високото духовно въздействие на „старшите Братя“.

Това въздействие не се състои, както би могло да се предположи, във внушаване на някои особени идеи от сферата на познание на духовните Майстори, макар подобно въздействие да не е напълно изключено при по-високо развити индивиди, а се свежда обикновено до прилив на сили — до духовно предизвикана помощ, — позволяваща на съответния човек да вникне посредством духовните си органи в неща, еднопосочни със собствените му импулси от по-висок порядък.

Казано е, че Учителите могат да стигнат духовно „до всеки народ и до всеки отделен човек“, а доколкото цели народи са се намирали за дълги периоди от време под тяхното въздействие, това се обяснява единствено с обстоятелството, че тези народи са дали необичайно голям брой индивиди, успели да проникнат — в една по-висока духовна плоскост — в зоната на действие на Майсторите на Светлината. В тази чисто духовна Общност са непознати каквито и да са привилегии или предразсъдъци по отношение на „народи“, „нации“ или „раси", що се отнася до способността за възприемане на духовната Светлина. Във всички случаи става въпрос само за отделни индивиди, от които са съставени тези външно разделени съвкупности от хора. Във високата духовна плоскост на действие на Светещите в Прасветлината принадлежността към определени раси и народи или към техните партии е не само абсолютно без значение и не играе никаква роля, — тя изобщо не се забелязва! Тук наистина цари „всеобщо братство“ — разбира се, от чисто духовен порядък — между успелите да получат достъп до тази свещена сфера. Всеки носител на разрушителни тенденции си остава чужд за нея и тя се чувствува до такава степен отблъсната от него, че не би могла никога да го приеме в себе си.

В тези висши духовни сфери „свобода“ има само дотолкова, доколкото може да бъде осигурена чрез съобразяване с изискванията на космичния Закон, а „равенство“ нито е имало, нито някога ще има, тъй като във въпросните области цари единствено законът на йерархията — закон, който с неумолима необходимост посочва мястото, полагащо се на всеки индивид. Готическата катедрала е най-съвършеният образ на този йерархичен, космичен ред! Докато градивните камъни за иззиждане на стените и сводовете са хиляди, броят на камъните, подходящи за направа на колоните, е вече по-малък и продължава да намалява при орнаментираните кули, за да се стигне до увенчаващия всичко кръст, изработен от един-единствен камък.

Колкото и неравностойни да са помежду си тези камъни, те всички са еднакво необходими за хармонията на цялото и само в този смисъл може да се говори за „равенство“. Всъщност цари абсолютна субординация., като се почне от кръста и също така видимите фиали на кулите и се стигне до скритите в основите камъни, чиято единствена задача е да носят цялата конструкция.

Нещата не стоят различно в духовния свят, където вечната хармония е невъзможна без непоколебимото действие на йерархичния закон. @

Оставайки, макар и в по-друг смисъл, при символа на готическата катедрала, можем да кажем, че скритата духовна задача на Просветените, като Майстори строители на Храма, е да оказват духовна помощ при „каменоделската“ работа върху себе си на отделните „камъни“, нуждаещи се от такава помощ, за да се самоформират. — Би било обаче безполезно един духовен, жив „камък“ да започне да се оплаква, че не го употребяват за колона или за кула, докато в същото време той е може би абсолютно необходим като един от многобройните камъни, подпиращи отвън свода на катедралата.

„Знанието“ на истинския Майстор на космичната архитектура, пред когото са разкрити вечните строителни планове, е абсолютно сигурно знание на душата, — то не е изведено чрез умозаключения или изчисления, с други думи, не е знание в смисъла на коя да е земна наука.

Това твърдение може да бъде онагледено с един пример. — Всеки човек със здрави очи знае, че може да вижда, когато клепачите му са отворени.

Но процесът, който наричаме „виждане“, е изключително сложен от научна гледна точка и са нужни немалки мисловни усилия, за да бъде опознат, доколкото изобщо подлежи на умозрително обяснение.

В този случай Майсторите се държат като най-простодушните сред хората или просто като деца...

Те не искат нищо повече и нищо по-малко от това да могат да виждат и им стига да „знаят“, че виждат.

Изследването на този процес със средствата на земната наука е във всяко отношение безпредметно за техния свръхматериален свят, а то би било на всичко отгоре изключително вредно и осъдително, тъй като тук — за разлика от познавателните методи на земната наука — дейността е неделима от нейното изследване, така че всяко изследване би направило невъзможна самата дейност.

С други думи: абсолютно сигурен опит в чисто духовната, свръхземна сфера може да се постигне само в състояние на съвършен наивитет. Много неща изглеждат изключително важни за земната наука и затова някои благочестиво вярващи учени са стигнали в надеждите си дотам, че смятат за невъзможно да не получат в „отвъдния свят" „пълни обяснения“ по всички вълнуващи ги въпроси, обаче — погледнато в духовен план — тези неща не само не заслужават да бъдат опознати, но са и крайно вредни и опасни.

Там във всеки аналитичен стремеж към знание се съзира злото, прогонило човека от „Рая": — той се възприема като проява на безразсъдство, сравнима с постъпката на човек, който в желанието си да разгадае действието на един часовников механизъм, решава да го залее със силна киселина, за да го разложи на съставните му елементи и така да стигне до търсеното обяснение.

В тези сфери се разбира, че всяка аналитична по своя характер воля за знание е насочена против действието на космичния Закон, който от хаотично разположени силови точки поражда форми, намиращи своето истинско обяснение едва в духовните форми от най-висок порядък. Там се знае, че всяка по-висша форма просветлява по-нисшата, но че обратният — индуктивен — ход на мислите води неизбежно до погрешни заключения, макар в известни граници да дава привидно задоволителни резултати.

Тъкмо заради това на никого от истинските духовни Майстори не би дошло наум да обръща повече внимание на времето, в което живее — а за неговите мащаби то представлява само един безкрайно малък атом от време, — отколкото е стриктно необходимо за нуждите на личния му земен живот.

Атавистични окултни остатъци като „ясновидство“ и тем подобни са поначало изключени при неговата определена още от самото му раждане природа.

Можем да бъдем напълно сигурни, че пред нас стои един „фалшив“ Учител, ако той, макар и да се смята съвсем искрено за духовен Майстор, се занимава с „ясновидство“.

Всеки ясновидец вижда в най-добрия случай само някои скрити неща, представляващи част от невидимия физически свят. А ако е убеден, че вижда духовни неща, той значи е станал жертва на отразени образни представи от земен произход, изпълващи като миражи от хиляди и хиляди образи физическата — невидима при нормални условия — аура на нашата планета.

Никога освен това не е имало истински, автентичен духовен „Майстор“, който да е бил „всезнаещ“ в една или друга област! Всякакви приказки по този повод, разпространявани във всички времена от суеверни мечтатели и безсъвестни измамници, са чисти басни.

Ако един истински духовен Майстор покаже необикновена прозорливост по въпроси, свързани със земния живот, това е само проява на неговите лични човешки дарби, защото той не би могъл да прибегне до окултна помощ за тези неща, без да престъпи строгия Закон, с чието безпрекословно съблюдаване доброволно е обвързал цялата си съдба. —

Един духовен „Майстор“ също може да „падне“, доколкото става въпрос за земната му „компонента“, и той единствен от земните човеци може да извърши едничкия „грях“, за който „няма прошка“ — „греха срещу Светия Дух“, равносилен в неговия случай на самонадеяно противопоставяне и незачитане на онова в него, което иска да се разкрие чрез него. Тогава той изчезва от духовния свят и потъва беззвучно, като угаснала звезда, в космичното пространство. Името му бива изличено от „запечатаната със седем печата“ „книга на живота при Агнеца“.

Разбира се, вечната същност на такъв един престъпник на духовните закони не може никога да бъде унищожена като последица от духовното му самоубийство, но неговото индивидуално съзнание се разтваря постепенно във всеобщото планетарно съзнание в траещ хилядолетия процес на разложение и последното нещо, което той знае за себе си, е, че сам се е осъдил да потъне в мъчителен мрак.

Той именно е „Луцифер“, падналият от висините Светител, стоял някога пред трона на Вечното. Съвсем не е „измислица на алчни за власт свещенослужители“, че докато на земята има хора, съществува и „ад“, че тази планета е заобиколена от цял легион „дяволи", които не са нищо друго освен паднали „синове Божии", неспособни след своето падение да намерят покой, докато бездната на хаоса не погълне и последната искрица от съзнанието им.

«Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.» —

Тези паднали същества са си намерили съучастници сред хората на тази земя и са ги запознали с всички факирски изкуства, от които те самите са се отрекли най-тържествено навремето.

Те поддържат у своите ученици заблудата, че не били „паднали" а извисени далеч над някогашните си Братя, и сега вече разбирали, че самоналоженото им съблюдаване на вечните Закони било само една благочестива илюзия. Всичко, което е смятано на земята за демонично, зло и подло, се представя като позволено на техните сподвижници. Те поддържат до ден днешен в сърцето на Азия една сатанинска карикатура на духовната Общност на Светлината, — едно тинесто блато на отвратителни безобразия, чиито отровни миазми пръскат заразата си сред всички по-ниско развити човешки раси, но са взели немалко несъзнателни жертви и в западната част на света. Към тази сфера на влияние принадлежат и разпространените из цяла Азия, както и на други места по света, тайни съюзи, братства и окултни секти, които по религиозни причини смятат, че човекът не би трябвало изобщо да съществува, но които се стремят — твърде характерно! — към изтреблението преди всичко на белия човек.

Зная много добре, че доста читатели ще се възпротивят на тези мои думи още по-енергично, отколкото на казаното от мен във връзка с така наречената „бяла ложа".

В тях те биха надушили „суеверията на древните религии“, облечени в нови одежди.

Ала проповедниците на древните религии, жреците на античните култове, са били в голямата си част „зналци“, така че нещата стоят всъщност обратно: въпросните древни вестителства крият едно повече или по-малко забулено знание за Действителността.

Тук аз не предлагам на вашето внимание фантазии и не ви разправям празни приказки! Говоря ви само за факти, които няма да бъдат изличени от света само защото някои отричат тяхната реалност.

Неоспоримото предимство на истинския духовен Майстор пред другите хора е абсолютната сигурност на опита му в чисто духовните неща и способността му да създава във висша духовна плоскост такива условия, благодарение на които да се избегне доколкото е възможно, злото в по-нисшите духовни сфери и в невидимата физическо аура на тази планета.

Борбата срещу някогашните му Братя, стремящи се да увлекат в своето „падение“ всичко, до което могат да се доберат, е една от неговите най-важни задачи.

А тъй като тази борба не може да се води нападателно, а само чрез отбиване на ударите, задачата му става толкова по-лесна, колкото повече успее да заостри вниманието на хората към заплашващата ги опасност.

Днешното човечество няма обаче да се отнесе сериозно към надвисналите от всички страни невидими опасности, ако самото понятие „духовен Майстор“ продължава да бъде все тъй неясно и проблематично, каквото е било досега.

Докато от здравия човешки разум се очаква да вярва в „Майстори“, които живеят на нашата земя и същевременно са извисени като полубогове над човешкия живот; докато трябва да се вярва в „Махатми“, чиито „постижения“ надминават по своята тривиалност фокусите на индийските факири; докато Братството на Светещите се възприема като „Велика школа по естествознание“ (която, разбира се, знае безкрайно „повече“ от всички представители на естествените науки в нашите университети!), — дотогава никой сериозно мислещ човек не може да бъде упрекнат, че посреща само със състрадателна усмивка вестта за подобна общност.

Ала „на деня под ярките лъчи потаен“ си остава в много отношения животът на достигналия съвършенство истински духовен Майстор и затова няма смисъл върху него съзнателно да се хвърля съмнителното було на мистериозност.

Във външния си живот той е човек като всички други и няма никакво право да злоупотребява с чисто духовните си възможности, като ги поставя в услуга на външните си земни интереси.

Присъщата му духовност съвсем не прави от него човешки „гений“, а още по-малко „светец“.

Само много упражнено око би могло да го разпознае във външния му живот.

Тук той е само един човек и нищо повече!

Неговото „Майсторство“ се проявява единствено в духовен план и той дължи възможността си да бъде, като земен човек, осъзнат едновременно в двете сфери и да действува активно и в духовния свят именно на това свое вродено Майсторство и на утвърдената си човешка воля, направила го от определен момент нататък способен да изкачи спиралите на духовното ученичество и така — независимо от всички външни пречки и опасности — да постигне съвършенство в царството на Духа.

Тайнствена и за самите тях остава във външния живот постоянната духовна връзка между Майсторите, макар да живеят в противоположни краища на света, както и връзката на всички Майстори с техния скрит земен център в сърцето на Азия. Но никой истински духовен Майстор не би повдигнал, дори да можеше, това було и никакви красиво звучащи обяснения от окултната литература, никакви позовавания на изтъркания термин „телепатия“, не могат да обяснят въпросния „метод“ на когото и да било, ако самият той не е в състояние практически да го упражнява. А за имащия тази способност е напълно достатъчно, че може да я използва, и той няма никога да изпадне в изкушението да търси, макар и само за себе си, някакво „научно“ обяснение за нея.

За всички останали нека бъде достатъчно да знаят, че един истински член на „Бялата ложа“: — с други думи, един истински Светещ на Прасветлината — не би дал никакви устни или писмени напътствия по чисто духовни въпроси без пълното одобрение както на Братята си, така и на своя — и на всички тях — духовен Предстоятел във вечната Прасветлина.

Духовният „Майстор“ може да бъде абсолютно сигурен единствено по отношение на духовните неща! Достоверността на преценката му във всички други области и във всички клонове на човешките знания зависи само от неговия опит и от познанията и уменията, които е придобил във всекидневния живот. —

Дано тези обяснения помогнат да бъде отстранено от духовните очи на човеците „сляпото петно“, което обрича на непълнота всеки светоглед, колкото и логично и хармонично обоснован във всички други отношения да изглежда той!

Дано разясненията ми позволят на захваналите се да търсят „Светлината“ да се изпълнят по-лесно с упование, че техният път се закриля — „от Майсторите на светлия ден“, Майсторите строители на Храма на човечеството, на които Майсторът на всички Майстори е поверил мярата на „крайъгълния камък“, носител на всяка духовна „правомерност“!

ТЕОСОФИЯ И ЛЪЖЕТЕОСОФИЯ

Към историята на обезценяването на едно понятие

Ако за хората от западния свят, взети като цяло, стане възможно да се отърсят един ден от различните наркози, лишаващи ги от каквото и да е трайно, ясно самоосъзнаване, би ги обзела тръпка на ужас от непоносимия мрак, в който тънат по отношение на духовното познание.

Приема се наистина, че в нашата част на света царствува „християнството“, чиито следовници се придържат към писанията на четиримата автори, наречени „евангелисти“ — тоест носители на „благата вест“ и на светлината за „езичниците“...

А според авторите на тези „Евангелия“ техният възвишен Учител се обръща със следните думи към учениците си:

«Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат, и като слушат, да не разбират!»

Тежки и страшни думи, ако всички хора наистина бяха — както упорито ни убеждават — „равни пред Бога“, ако и „другите“ имаха правото също така да опознаят „тайните на царството Божие“! —

Ала в свещените книги, на които се основава християнското учение, няма нито дума за подобно „равенство пред Бога“. — Те различават ясно и недвусмислено: „синовете на този свят“ от „синовете на Светлината“. —

Според тях Учителят предупреждава: «Не давайте светинята на псетата и не хвърляйте бисера си пред свинете»... Сравнения, които достатъчно ясно показват колко далече е бил той от убеждението, че всички хора са „равни пред Бога“!

В древните вестителства за живота и смъртта му се разказва как отвърнал с мълчание на въпроса на Пилат кой е той; но на домогналите се до онова, което „кръв и плът“ не може да „открие“, дава с царствено величие следното потвърждение:

«Вие ме наричате Учител, и добре казвате, понеже аз съм такъв!»

Ала къде в четирите книги, наречени „Евангелия“, са онези думи, които Учителят е казал единствено пред своите довереници, пред избраните от самия него ученици?

Има наистина думи, позволяващи да се заключи за съществуването на учение, известно само на апостолите, но напразно бихме търсили самото учение.

Римската църква съвсем не е на погрешен път, когато обосновава учението на Учителя от Назарет не единствено с писаното слово („Писанието“), но и с традицията („Преданието“), само че: — не е ли това „Предание“ отдавна вече избледняло до неузнаваемост и изопачено, — макар и в наши дни да проблясват тук-там последните следи от него?

Твърди се, че Учителят от Евангелията не бил оставил никакви собственоръчно написани бележки.

Всеки е в правото си да ми вярва или не, но на тази малка планета живеят хора, които с пълна и абсолютна сигурност знаят, че Учителят от Назарет е оставил записки на своето тайно учение: — че последните от тях са се запазили до времето на християнските гонения, но са били по-късно унищожени от верни следовници на апостолите, за да не попаднат в ръцете на „езичниците“; те знаят също, че в Евангелието „от Йоана“ е възпроизведена голяма част от тези собственоръчни записки, доколкото в тях е използван символичен език и доколкото е било възможно да бъдат включени в текста като „пряка реч“.

Тези хора знаят също така, че собственоръчните записки на Учителя са били разпространени и в известен брой преписи, извлечения от които се срещат не само в Евангелието, носещо името на Йоан, но и на други някои места.

Онова, което тези малцина мъже знаят за Учителя от Евангелията, съвсем не свършва дотук, но, подобно на първите му ученици, и те са обвързани с един закон, изискваш от тях да пазят в тайна всичко, което не може да стане всеобщо достояние. — Затова говорят „на другите“ само „с притчи“ и скрити символи. —

Те именно са подновяваните с всяко следващо поколение пазители на едно свещено съкровище, съхранило се благодарение на тях на тази планета: — те са легендарните „рицари на свещения Граал“, — жреците на една духовна служба, която е по силите на премалцина от всяко поколение, понеже премалцина са родени за нея.

А човек трябва наистина да е „роден за нея'\ както един е бил роден да стане Моцарт, друг — Бетховен, и никой не би могъл да „стане“ равен на тях, колкото и големи усилия да полага.

Мъжете, за които става дума тук — и сред които от хилядолетия вече рядко има някой с европейска кръв, — са по всяко време единствените човеци, притежаващи в по-голяма или по-малка степен онова тайно „знание“, което е притежавал и Учителят от Евангелията, а той го е притежавал само защото е бил един от тях, но е знаел, че има и „друг“, на когото и той самият, и неговите духовни Братя дължат всичко и за когото сам с благоговение признава, че е „по-голям“ от говорещия в негово име. —

Учителят е имал възможност да приготви на своите „жилища“ при себе си и наистина ги е приготвил, — той и днес продължава да живее в духовен облик сред синовете на своя „Отец“, понеже тези единородни във вечния Дух човеци се разпореждат свободно със своите сили и след така наречената „смърт“ на земното тяло, — неподвластни, за разлика от „другите“, на планетарните закони.

Те са единствените истински духовни „Учители“ на тази земя. Светещите на Прасветлината, живите носители на вечния, духовен „Христос“, преобразователите на нетленната, божествена премъдрост в земно-човешка способност да се схваща...

А ако някой намира всичко това за невероятно или се опасява, че то би могло да застраши благочестивата му църковна вяра, нека спокойно продължи да се съмнява в него, но по този начин той няма с абсолютно нищо да промени едно фактическо положение, което не познава.

Хилядите „християни“ от всички вероизповедания, чиято вътрешна душевна култура им е позволила да се извисят над ревностната църковност и да почувствуват истинското присъствие на своя Учител, съвсем не са жертва на самозаблуда!

Но аз вече предупредих, че Светещите на Прасветлината, в това число и Учителят от Назарет, който до ден днешен живее в духовния си облик на тази земя, не бива по никой начин да се отъждествяват с „учителите“, за които се говори в някои така наречени „теософски“ съчинения, нито с вече споменатата „Велика школа по естествознание“, основана в Америка и носеща — за всеки непредубеден човек — печата на неистинността въпреки всички гръмки и морализаторски фрази на своя междувременно демаскиран основател!

«Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните.» —

«Синовете на тоя свят в своя род са по-досетливи от синовете на Светлината.»

„Синовете на Светлината, истинските представители на „Тео-Софията“ тук, на тази земя, са действително „знаещи“, но тяхното знание е твърде различно по своя характер от знанията на коя да е наука.

Принуден съм въпреки всички съмнения да заявя, че за премалцина на тази земя наистина съществува такова тайно „знание“!

Това „знание“ черпи своята сигурност от практическото си реализиране и остава непостижимо за всеки, който не е по рождение способен да го упражнява на дело, защото то не е знание „за“ нещо, нито „по“ нещо, а се състои в перманентно действие: -в съзнателно, живо отъждествяване със самия предмет на познанието.

Индийският мъдрец Патанджали казва приблизително следното: «Както излятата в даден съд вода приема, изпълвайки го, неговата форма, така и духът на йогата приема формата на онова, в което прониква, за да го опознае!» (От само себе си се разбира, че мъдрецът няма предвид йогите, срещани по улиците и пред храмовите двери!)

Вътрешното състояние на способните да постигнат такова знание би могло да се предаде с думите: „знаещи чрез себепревръщане".

Освен това духовно „знание“ съществува и едно „Учение" което не може да се „предаде“ с думи, — което изобщо не би могло да се запише в книга, защото и то се постига единствено чрез собствен опит, — и което от първите дни на пробудилото се за човечност животно-човек е било предавано от поколение на поколение по духовен път от „знаещи чрез себепревръщане“ Учители.

За да възприеме това тайно „Учение" човек също трябва да е по природа предразположен към него, и все пак хората, способни да възприемат този вид напътствие, са без съмнение повече от родените да постигнат знание чрез себепревръщане.

В духовната сфера на нашата планета има едно вътрешно, тайно царство на Духа и духовните сили, на което всички земни жители дължат най-доброто в себе си!

Има вечен живот преди встъпването на човешкия дух в този свят на видимостта и има вечен живот след „смъртта“ на земното тяло!

Има напълно реални духовни „чудеса“, макар че те биха засенчили всяка ориенталска приказка!

Ала всичко, което може да се каже с думи на човешкия език за тези неща и което е стигнало от „Прасветлината“ — през цяла йерархия възвишени духовни същества — долу, до „Светещите“ на земята, за да тръгне благодарение на тях по „каналите“ на човешките езици, е неизказано малко в сравнение с това, на което дължи своя опит „знаещият чрез себепревръщане" имащ пълното право да каже за себе си, подобно на Учителя от Евангелията: «Всичко, що има Отец е мое» — «Аз и Отец — едно сме!»

Общността на премалцината „знаещи чрез себепревръщане“ е проявлението на вечния „Христос“ на тази земя, а Учителят от Евангелията е един от най-възвишените Синове на тази духовна Общност на Светещите на Прасветлината, които единствени познават „Отца“ и могат да постъпват, както „Отец“ ги учи.

Храмовите служители от неговото време обявили духовния Учител от Назарет за „чревоугодник и пияница“, защото не можели да разберат, че един „Божи“ човек живее с „грешниците“, без да пренебрегва даровете на земята.

Те не знаели, че „царството небесно“, в което живеел духом, било вече близо в него, посред кипежа на този земен живот; чуждо им било и прозрението на Симон Петър: «Господи, при кого да отидем? — Ти имаш думи за вечен живот!»

Но „Синът Божи“ от Евангелията никога не е помислял да гледа на собствената си човешка личност като на единствен носител на това синовно родство тук, на земята.

Едва по-късните му тълкуватели вложили този погрешен смисъл в думите му, като ги преиначили и извъртели по своему. —

Безброй са заблудите, породени от неразбирането на мистерията „Христос" и немалко погрешни учения можеха да бъдат лесно надмогнати, ако бяха правилно разбрани думите: «Аз съм вратата; който влезе през мене, ще се спаси.» —

Така камъкът, предназначен да стане „краеъгьлен“, бе „отхвърлен от зидарите“ и човеците търсят по криви пътища, понеже пътят, който е „истина“ и „живот" им изглежда непроходим.

Днешното човечество смята за повеля на справедливостта жената да бъде равнопоставена с мъжа и предупреждението на един истински духовен ученик на своя Учител — ученик, получил знанието си чрез „духовно предаване"— че жената трябва да „мълчи“: — че тя не бива да поучава другите, понеже не може да получи знание нито чрез „духовно предаване“, нито „чрез себепреврьщане“, бе обявено за недостойно и осмяно като „остаряло и подценително схващане за женската същност“.

Но при цялото си уважение към жената, произтичащо от благоговение пред „женската същност“, всеки, получил своето „знание“ чрез „духовно предаване“ или себепревръщане, може само да потвърди, с цялата тежест на лежащото върху плещите му бреме на познанието, думите на Павел, запазили до ден днешен своята валидност — валидност, която те и след хилядолетия не могат да загубят!

Не случайно линга в Индия и фалос в древна Елада са били почитани като най-свещени духовни символи, — и дори хората, които са успели малко от малко да се издигнат над общодостъпните знания на древните азиатски култове до една по-висока степен на вникване, са разбирали, че определени тайни, възвишени духовни сили може да притежава единствено онзи, който като земен човек — в натура — е носител на изобразеното от тези символи. Хермафродитите са били винаги изключвани дори и от най-външните „мистерии“, а жената е имала достъп само до най-ниските степени на общите напътствия. Единствен мъжът е можел да бъде „посвещаван“, макар че и на жените е било винаги с готовност давано онова, което са били в състояние да „носят“. (Дегенериралите общества на някои мистерийни култове, приемащи и жени, са стигали дотам, понеже истинската мистерия е била осквернена и напълно забравена от тях!) Всички висши мистерии в най-възвишения смисъл на тази дума са в своята същност чисти, духовни сексуални мистерии — под каквато и форма да са се появявали в досегашната история на човечеството, — и не случайно „кундалини“, духовно преобразената зачеваща сила, е почитана в Индия като най-святата и най-възвишената от йогийските сили, — макар владеещите тази сила да не се срещат сред йогите, на които може да попадне пътешественикът.

Всяко задействуване на духовни енергии се нуждае от съответните телесни органи, за да може изобщо да се прояви в този земен живот.

Един духовен Учител от женски пол е сам по себе си противоречие, понеже жената не може да изпълни телесно-духовната предпоставка, която би и позволила да придобие практическата способност да знае на един духовен Учител, — доколкото тя изисква подчертана и ненакърнена мъжка сексуална полярност! —

Жената може да се роди като сомнамбул или като „ясновидка" но тя никога не би могла да стане „посветена“.

Своето най-високо духовно стъпало жената достига без изключение едва след земната си смърт чрез спойка, чрез единение с един божествено преобразен човешки дух от мъжка полярност, който я носи в себе си, в мистериозно единение — защитена като в дарохранителница и обгърната в любов, — през безкрайността на духовните сфери.

Ако се спрем на различните мъжки образи в Евангелията, от самия Учител до най-далечния му ученик, и сравним с всички тези достигнали вече зрялост мъже и с тяхното могъщо слово женските фигури, описани в същите евангелски текстове, ще разберем каква е онази единствена нагласа, която жената трябва да придобие, за да може мистерията „Христос“ на мъжа да упражни действено влияние върху нейния живот.

Двата пола са вечни по своята същност и се извисяват до най-съкровените дълбини на Прасветлината.

Противно на широко разпространените пророчества на разни лъжемъдреци никоя :жена не е била мъж „в предишните си въплъщения“ и никога не би могла да стане мъж „в някое бъдещо превъплъщение“!

Онова, което днес на земята е „мъж“, е било от веки с мъжка поляризация на своята изначална духовна същност, и онова, което живее днес на земята като „жена“, е било от веки женско по духовната си същност, произтичаща от женското Битие в Божеството, а то е „Мъж“ и „Жена“!

Абсурдното твърдение, че сексуалната полярност била само физическа по своя характер и можела да се променя, издава пълно непознаване на основните закони на Духа, където е от веки дадена всяка полярност на половете, в това число и сексуалността, присъща на целия „извънчовешки“ физически свят.

Обстоятелството, че някои жени „биха предпочели да са мъже“, се обяснява единствено с тяхната женска духовна природа.

Ако те наистина са „били“ някога мъже, това желание щеше да им бъде чуждо.

Освен това при нормални обстоятелства се „превъплъщават“ само неизявилите се докрай душевни сили, които се повтарят в душевните комплекси на все нови и нови хора, докато не се изчерпи окончателно импулсът, станал причина за тяхното формиране в някой по-рано живял човек.

Тези душевни сили могат наистина да се предават от мъже на жени и от жени на мъже, но без да променят обособената сексуална полярност на своя пореден носител.

Всеки човек обаче е една абсолютно неповторима еманация на „заредения“ с воля за индивидуализиране вечен Дух с мъжка или женска полярна напрегнатост — въпреки че и в мъжа има нещо женско, а в жената — нещо мъжко, — и човек, който е изминал житейския си земен път, при нормални обстоятелства не се връща никога в ново земно тяло на тази земя.

Излизащите извън нормата случаи, когато наистина може да настъпи „прераждане“ в грубия смисъл на разните популярни учения: — самоубийство, смърт в ранна детска възраст или пълна отдаденост на животинското начало, — едва ли са от значение за общото правило, а и не се налага да бъдат обсъждани тук, доколкото и при тях не може да настъпи никаква смяна на от веки дадената сексуална полярност.

Така наречената в наши дни „теософия“ изразява наистина други становища по тези въпроси и убедените последователи на съвременната „тайна доктрина“ ще възприемат казаното от мен като посегателство върху любимата им догма.

Ала кой — всъщност е надарил така щедро света с тази „тайна доктрина“?

Нима всички напътствия, всички мними „откровения“ на тайното познание, омаяло от почти половин столетие толкова духове, не произлизат от една жена?

Една в известен смисъл „гениална“ жена, съумяла да схване някои истински мъдрости от онова, което е могла да получи благодарение на сомнамбулската си предразположеност, но изпаднала за съжаление във властта на мъже, владеещи определени сили и злоупотребили по най-груб начин с нейната душа просто защото като жена тя не е била дорасла да се справи с такива сили. Една жена, която е трябвало да бъде в крайна сметка въведена в заблуждение от най-авторитетно място, понеже иначе — без да осъзнава последиците от своите действия — е щяла да се превърне в „опасност за цял свят“.

Тази жена е имала за жалост амбицията да даде онова, което е в състояние да даде само един от „знаещите чрез себепревръщане“, макар че той никога не би го дал в избраната от нея форма.

Казват ни: «Но тя е била само оръдие в ръцете на своите „учители“, на които всеотдайно е служила!»

Точно така! — За съжаление това твърдение е абсолютно вярно и тъкмо по тази причина нейният предложен с такава смесица от високомерие и сляпо доверие дар се е оказал — данайски подарък!

В произведенията и се срещат откъслеци от истинска, вечна мъдрост, преплетени в странна арабеска със суеверията на всички векове и народи.

В произведенията и се срещат догадки от най-висок порядък, потънали в мъгливите изпарения на едно мнимо „знание“, водещо началото си от мрачните гробници на човешката заблуда и обявено за „свято“ от онези, които са и го дали, тъй като е дошло на света единствено с цената на отказ от най-святото достояние на човешкия дух.

В произведенията и се срещат следи от изконни духовни пътеки, обрасли в пародийни опити за обяснение, дадени и с единствената цел да бъде „водена за носа“.

Източниците на нейните вдъхновения са крайно неравностойни помежду си, затова и полученото от нея е всеки път различно.

По силата на своите сомнамбулски и медиумистични предразположения тази злочеста жена е била принудена да приема — подобно на жив „радиоапарат“ — всичко стигащо до нея от цял свят, а и от още по-далече.

Като жена тя не е могла да бъде подложена на необходимата проверка, затова е била напълно неспособна да упражнява контрол върху източниците си.

Изпълнена с упование, тя е вярвала в „дълбоката премъдрост“, внушавана и впрочем от място, което и до ден днешен изпитва особено удоволствие да пародира „знанието на хората от Запада“, — което и днес още използва за тази цел — при „спиритически сеанси“ и изобщо навсякъде, където успее да се добере до някой европеец с медиумистични наклонности — всички окултни изкуства. Това може без съмнение да се стори доста странно и невероятно на онези, които не познават тази област на човешката дейност от собствен свръх-сетивен опит, макар че не е изключено те самите да са станали вече по духовен път несъзнателна жертва на подобни хора.

Поради изцяло пасивната си нагласа тя е изпаднала под влиянието на друга тайна секта, разпространена из цяла Азия и пуснала най-дълбоки корени в някои райони на Тибет, чийто религиозен дълг е да използва всички добре познати и окултни средства, за да навреди на европейците, а при възможност и да предизвика тяхната гибел.

Била е изложена освен това и на влиянието на някои благородни мечтатели, правили известни опити да я отърват от тази хватка, но самите те нямали какво да и предложат освен евтина имитация на чистото злато; те на всичко отгоре постъпили и твърде непочтено с нея, като я оставили да вярва, че някои други, силно импониращи и явления от физическо естество били също предизвикани от тях, а после се възползвали най-безогледно от тези феномени за собствените си цели.

Клетата жена е била твърде склонна да свързва с безкритична суетност всички явления с възможно най-високия и най-благороден източник, за чието съществуване е узнала като сомнамбул, — но с който никога не е установявала контакт.

Често пъти върху лесно възбудимата душа на тази окаяна жена са се стоварвали — във вихъра на истинско самодивско хоро — най-неравностойни окултни въздействия и ако г-н Ходжсън е подозирал какво в действителност е ставало с нея, неговите „Proceedings of the Society for Psychical Research" щяха да се обогатят с още няколко книжки, които биха възбудили безпрецедентен интерес в цял свят. А така той е успял да разобличи само опитите и за външна измама.

Както вече казах, наложило се е и от най-авторитетно място да бъдат объркани по косвен път всички сведения, стигнали до тази жена и свързани с неща, чието запазване в тайна е неотменен дълг за всеки запознат с тях, ако не иска страхотният арсенал от унищожителни изобретения на западната „цивилизация“ да бъде обогатен с чудовищни окултно-духовни енергии с експлозивно и разлагащо действие. —

(Както огънят и електричеството могат да свършат много полезна работа на човека, но могат и да унищожат всички човешки ценности, така и споменатите сили действуват благотворно в ръцете на призвани хора с чувство за отговорност, но попаднали у всеки друг, те се превръщат — дори против волята му — в разрушителни енергии.)

Става ясно, че в резултат на всички тези действия и противодействия не би могло да се получи нищо друго освен изтъканата от странни лиани гъста джунгла, каквато представляват съчиненията на тази необикновена жена и описанията на нейния живот.

От причудливите орхидеи и омайващите с упоителния си дъх цветя на тази тропическа джунгла са свити венците, полагани с преклонение пред олтарите на храма на „учителите“, откак се е появила на света тази измъчена, сомнамбулна ясновидка...

Върху ученията на тази жена, увенчана за външния наблюдател с някакъв мистично-авантюристичен ореол, почива всъщност всичко, което от нейната поява насам е незаконно обсебило името „теософия“.

Мъже, които по силата на собствената си сомнамбулна предразположеност са се чувствували привлечени от съчиненията и или от разказите за нейния живот, са били изложени на същите въздействия като нея и са потвърдили — с методите на така нареченото от тях „духовнонаучно изследване“ — възвестеното от тяхната изгаряща в пъклени пожари прорицателка.

Изпълнени с най-чист ентусиазъм жени с особено изострена чувствителност така са се вживявали в представния свят на прочутата си предшественица, че скоро са се научавали да виждат всичко точно както е очаквала от тях госпожа Елена Петровна Блаватска, затова и най-малкото съмнение в кое да е подкрепено с нейния авторитет твърдение им се е струвало престъпление срещу самата духовна истина.

Така в крайна сметка била подготвена благоприятната почва за избуяването на всякакви духовни паразити, чиито огнища на зараза безпрепятствено намирали все по-широко и по-широко разпространение, тъй като се оказало съвсем лесно и най-обърканите учения да бъдат подкрепени с цитати от тази „служителка на Учителите“ или представени като най-нови резултати от „духовнонаучни търсения“.

Особено действен се оказал последният подход, защото формулата „духовно-научни изследвания“ внушавала такова доверие на свикналия с научноизследователските методи на точните науки човек от Запада, че той бил склонен лековерно да приеме представените му от особено обиграни жонгльори на мисълта „научни резултати“, които били — в най-добрия случай — плод на самохипнозата на „изследователите на Духа“, а сега ставали на свой ред причина за пагубни колективни хипнози, насърчавани с всевъзможни допълнителни средства...

Всеки, който поне малко познава историята на англо-индийското „теософско“ движение и породените от него последици, с лекота ще намери примери в подкрепа на моите думи.

Обстоятелството, че това движение е намерило разпространение и в Индия, не говори много добре за съдната способност на съвременните, полуевропеизирани индийци. Не може, разбира се, да се оцени по-високо и критичното чувство на мнозина европейци, които следват на тълпи всеки фантазьор, всеки бродещ по света користолюбив азиатски фокусник, стига само мнимият „ясновидец“, „учител“, „йога“, или както там предпочита да бъде наричан, да е драпиран в някакъв екзотичен кафтан и да има колкото е възможно по-тъмен цвят на кожата. —

Който си даде труда да прочете съчиненията на основателката на това движение не само с доверчиво удивление и почтително пристрастие, — който дръзне да подложи на критична оценка тези книги и се отнесе с не по-малка критичност към разказите за живота на авторката им, твърде скоро ще може сам да потвърди всичко, което казах за източниците на нейното вдъхновение. Той скоро ще разбере и това, че вдигналият много шум навремето опит тази нещастна жена да бъде представена като жертва на европейски окултисти, говори за пълна неспособност да се проумее истинското положение на нещата.

На хората, запазили някаква способност да преценяват, едва ли ще е нужно да давам отчет откъде аз самият знам всичко това.

След всичко казано читателят е в пълното си право да се откаже да ми вярва, ако след проверка на онова, което може лесно да бъде проверено, у него останат все пак някакви съмнения, но че аз — с пълното съзнание за носената от мен отговорност — говоря с абсолютна сигурност, едва ли ще е убегнало от вниманието дори на ония, които в името на преследваните от тях цели биха предпочели тези думи да не са били изобщо написвани.

Аз също бих предпочел да не съм ги писал и да запазя за себе си онова, което зная, ако не бях длъжен да ги напиша.

Говоря в пълно съгласие с онези, за които госпожа Блаватска се е догаждала наистина поради сомнамбулната си нагласа, — с които е вярвала, че се намира във връзка, но с които никога не е имала нито „окултен“, нито дори най-малкия външен контакт.

Нашето знание за нещата не се основава на някакви външни наблюдения, а е резултат от един начин на възприемане, за който не може да има нито було, нито завеса, колкото и плътни да изглеждат те за външното ни зрение.

В името на „знаещите чрез себепревръщане“, чиято тиха, скрита духовна Общност съществува от хилядолетия, заявявам, че госпожа Елена Петровна Блаватска се е заблуждавала, когато е вярвала, че се намира в пряка окултна или външна връзка с някого от нас, и че изобщо не е подозирала кои всъщност са нейните вдъхновители — вдъхновителите на ученията, които тя самата е сметнала за уместно да нарече с името „теософия“ по даденото с тъй лека ръка обозначение на основаното от нея общество, носило преди това „прекръстване“ твърде различната, но затова пък доста откровена форма: „спиритическо“.

Разпространяваните от нея учения са странна смесица от най-различни по характер представи на всички времена и народи, разширени от лични добавки на авторката и на нейните тъй готови да и се притекат на помощ приятели от Запада, преди всичко от Англия, и имат толкова малко общо с истинската „Теософия“ в смисъла, влаган в тази дума столетия наред след като е била използвана за пръв път от апостол Павел, че обозначаването им с това име представлява чисто фалшифициране на понятията.

Истинската „Теософия“ може да се облича в най-различни верски одежди, но никога една мантия, съшита от парчета култови облекла на всевъзможни религии, не би могла да осени своя носител с „Тео-София“: — с „Бого-мъдрост“ или „Бого-знание“.

Към вестителите на истинската „Теософия“ могат да бъдат причислени ЛаоДзъ, великите религиозни учители от Индия и Тибет, апостол Павел и авторът на Евангелието „от Йоана“, както и автентичните мюсюлмански „Суфи“ от древна Персия или „последният индийски пророк“ Рамакришна, — мистичните философи Таулер и Майстер Екхарт или така дълбоко прозрелият в Духа Якоб Бьоме, чието учение и до днес си остава твърде малко разбрано, — но и дума не може да става да бъде обявена за „Теософия“ утайката от окултна вманиаченост, изпълваща „тайната доктрина“ на госпожа Блаватска.

Истинската заслуга на тази авантюристка се състои в това, че е дала известни указания на западния свят за съществуването на един извор на мъдрост във „вътрешния Изток“, който тя наистина е предусетила, както Мойсей е предусещал обетованата земя, но чиито живителни води така и не са наквасили ненаситните и устни.

Как действително да се стигне до този чист, „извиращ от високите планини“ извор, съм показал все отново и отново в своите книги.

Който иска да се доближи до този извор, нека търси вътре в себе си, за да изкачи пак там извеждащия нагоре път.

Нека запази спокойно вярата от детските си години и нека си «преведе съдържанието на моите текстове в съответствие с традиционно възприетите понятия на тази вяра, като не забравя, че аз пиша на първо място за хора, които не са намерили удовлетворение в господствуващите религии, но въпреки това полагат усилия да постигнат своя жив Бог.

Който смята, че се нуждае от допълнителни напътствия и е способен да чете между редовете, нека проучи спокойно и трезво изброените по-горе мистични философи, към които с пълно основание могат да бъдат причислени Ангелус Силезиус и Тома Кемпийски.

Нека подбере онова, което говори на душата му, където и да го намери, но да се пази винаги от заблудата, че „знанието на душата— истинската „Теософия“ на всички народи и времена! — било „знание“ в „научния“ смисъл на думата, че това „знание на вечната душа“ се нуждаело от подкрепата на някакви външни общества или че можело да се постигне чрез изучаване на дебели книги. — Ако някой си постави впрочем задачата да се запознае с всяко писмено свидетелство, изхождащо от хора, живели наистина в Духа, би трябвало да посвети на тази работа целия си живот, а един прекаран по този начин живот би го отклонил твърде далеч от пътя, извеждащ душата към Светлина. Всички, които са посвещавали живота си на подобна задача, са си отивали накрая с най-дълбоки душевни терзания от тази земя.

«Който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори»: — но само упоритото постоянство при търсенето и хлопането в самите нас води до целта, посочена от Учителя от Евангелията на неговите избраници с думите:

«Който вярва в мене, не в мене вярва, а в Оногова, който ме е пратил!»

«Защото аз от себе си не говорих; но Отец, който ме прати, Той ми даде заповед, що да кажа и що да говоря. И зная, че неговата заповед е живот вечен. И тъй, което аз говоря, говоря го тъй, както ми е казал Отец.»

С тези думи той говори от името на всеки, който познава „Отца“, независимо дали се е родил в земно тяло в Индия, Китай, Тибет или пък в съвременна Европа. Словата на всеки, който учи, както „Отец“ му е наредил, водят към истинска „Тео-София“, идентична с изконното, тайнствено-духовно „християнство“ от вечния „Христос“ в Прасветлината, чийто най-възвишен Храм на земята се е намирал във „вътрешния Изток“ много преди Учителят от Назарет да възвести като един от неговите жреци своето учение за вечната Любов. Тук той ще остане до свършека на дните на тази земя, а заедно с него ще пребъдат във всички времена неговите „свещеници навеки по чина Мелхиседеков“: — по „чина“, порядъка, който Вечното само си налага във временното!

Единствени тези безкрайно малко на брой земни човеци, които са получили от „София“-та: — от Премъдростта! — Божия като вечен женски полюс на субстанциалния Дух необходимата форма на съзнание, могат да предадат, по правилата на този „чин“, и на другите хора на земята познанието и знанието за тази София в Бога!

@

ЗА ТРИТЕ СТЕПЕНИ

Заобиколен от един свят, достъпен единствено за физическите сетива, — чрез външното си тяло сам част от този свят, — човек съвсем не изчерпва съществуванието си само с живота на този свят.

Изследователската мисъл прониква дълбоко в неговото вътрешно устройство и действие, но далеч по-дълбоки страни на това устройство,и действие си остават скрити за нея.

Тайнствени сили, разкриващи се само пред малцина, формират отвътре този свят. Ала някои хора изпадат все отново и отново в плен на илюзията, че можели да „овладеят“ въпросните сили, макар последните да са подчинени единствено на своите присъщи закони и да са принудени да унищожат рано или късно всеки, който се одързости в глупостта си дотам, че се опита да ги отклони от техния път.

В крайна сметка никой прекрачил прага на окултното царство на природата, за което говоря тук, не е извличал печалба от това.

Както паякът изсмуква попадналата в мрежата му муха, така бива уловен, омотан и изсмукан всеки, който се осмели да навлезе по-навътре в това царство.

И както уловилото се едро насекомо разтърсва цялата паяжина, така и безразсъдният смелчага друса неистово мрежата, изтъкана от окултните сили на природата,а последователите му се чудят и казват: «Вижте как само е овладял окултните сили!»

Те не подозират, че той всъщност друса нишките, които го държат в плен и които твърде скоро ще го омотаят напълно, за да го погубят... Обречен на гибел, той примамва и други жертви по пътя на унищожението.

Но човешкото съществувание не се изчерпва с тази сетивно опознаваема природа, нито със скритите в нейното лоно окултни сили, макар той самият да се проявява единствено в резултат на тяхното действие — макар той самият да е всъщност окултна сила.

Наистина земният човек сам е една от тези окултни сили на природата, но той същевременно е и нещо друго!

Много добре разбирам онези, които казват: «Няма нищо свръхестествено! — И най-неразгадаемото явление, наблюдавано от земните ни сетива, си остава в рамките на природата!» — и които искат с това да защитят своята интерпретация на единството във всяка форма на живот.

Но с подобни думи ние всъщност се самозалъгваме, защото наистина има нещо коренно различно по характер от всичко онова, което обикновено разглеждаме като „природа“ дори в най-всеобхватния смисъл на това понятие!

Наистина има нещо, което надхвърля рамките на процесите, разглеждани от нас като „закономерно обусловени“ — което се подчинява на коренно различни условия от всичко включено в нашата представа за физическата „природа“!

Ако упорстваме да причисляваме към „природата“ и в обичайния смисъл на тази дума нещо тъй съществено различно от нея, ние само объркваме в собствената си представа дадености, които в действителност са ясно разграничени помежду си въпреки всеувенчаващото ги единство.

За това объркване допринася обстоятелството, че не се познават вечните, „окултни“ за обикновените опознавателни методи, първични сили на природата, които са единствено действителното нещо във вечно менливите външни явления.

Съвсем малко хора на тази земя имат някаква представа за способностите на тези сили, както и за това, че много от така наречените „свръхестествени“ явления носят техния ясен отпечатък.

Напълно оправдано е впрочем причините и за най-тайнствените явления да бъдат разглеждани като оставащи в границите на „природата“, но далеч отвъд най-мистериозните процеси вътре в окултната физическа „природа“ има сфери на действие, които си остават абсолютно непознати, докато продължаваме да ги разглеждаме в неразривна връзка с възможните събития, подчинени според нашите разбирания на природните закони. —

За означаване на тези висши сфери имам на разположение две понятия: „душа“ и „ Дух“.

Напоследък доста хора са склонни да припишат по-висок ранг на „душата“, но аз мисля, че самият произход на тази дума в немския език ми дава право да я избера за обозначаване на „развълнуваното“ светло междинно царство разположено между така наречената физическа „природа“, и изначалното, субстанциално царство на висша сила и премъдрост, наречено от мен царство на Духа.

Царството на душата е като „развълнувано море“ от тайнствени, просветлени от царството на Духа, сили, извисяващи се над всичко в сферата на окултните сили на физическата „природа“ и абсолютно независими от законите, обуславящи действието на тези окултни сили.

И в сферата на душата земният човек се чувствува така „у дома си“, както в сферата на физическата „природа“. И тук той самият е част от едно неизмеримо Цяло, а собствената му душа представлява комплекс от безброй такива сили от „морето“ на душата.

Тук обаче той има право да властвува над силите! Тук негов дълг е да се научи да владее тези сили! —

Разположено между силите на физическата „природа“ и тези на чистия Дух, царството на „душата“ е изложено на влияния и от двете страни. Неговите сили не са обаче подвластни на силите на физическата „природа“!

Човекът е призван, доколкото е част от нисшата област, да се постави в услуга на висшето начало в себе си. Само така той може да добие вечен облик като индивидуално същество.

За тази цел той трябва да се издигне и над царството на душата, за да се върне към своето изначално Битие в Духа, което някога е напуснал.

Едва тук той наистина е в своята „Родина“ и само оттук може да се съхрани навеки.

Тук именно е Храмът на възвишената Общност на Духа, от чието име ви говоря, и оттук бива насочван всеки, който сериозно и на дело търси нашата помощ.

Ние, Братята в Духа, родени от чистия Дух и работещи открай време сред човеците, сме свързани тук в пълно единение, но като свой „Брат в Духа“ сме приемали винаги само онзи, който е бил подготвен от „Словото“ на Прасветлината още преди своето раждане и когото поради това можем да приемем като един от нас, след като усъвършенствуваме способността му да се изживява в земно тяло.

Във всички времена е била подхранвана глупавата илюзия, че до нас можело да се стигне по някакви околни пътища, но непристъпният зид от вечните закони на чистия, субстанииален Дух не позволява нашият Храм да бъде макар и отдалеч съзрян от онзи, който — обзет от суетно самодоволство— се смята призван да открие пътя към Духа, без да е тръгнал по единствения път, приготвен открай време за всички търсещи от самия Дух.

«Никой не дохожда при Отца, освен чрез мене!.» — Така е казал навремето един от нашите, който наистина бе станал „път"— но хората не го разбраха и го превърнаха— според господствуващите по онова време представи — в един добил човешки образ Бог.

Той впрочем наистина бе „син Божи“, роден от чистия Дух като своите духовни Братя, и не скриваше, че в дома на Отца му има „много жилища“. —

«Защо ме наричаш благ? — протестираше той. — Никой не е благ, освен един Бог!»

Не той е виновен, че около името му се е увило като лиана едно родено от древни митове учение, което го превърна в човешки Бог на тази малка планета.

Озарен от Прасветлината, той наистина е излъчвал по-силно сияние от оня индийски принц, когото светът познава като Гаутама Буда, защото в Буда е живял само един постигнал Светлината човек, а не човек, роден в Светлината на Духа. —

Този Буда не се е превърнал сам в „път“! Не е бил подготвен от Духа като път! Единствено безграничната му любов към всяка твар му е позволила да прокопае един път, извеждаш към просветление, към духовната Светлина, но не и към истинско възобновяване на духовното единение с Бога. Някои разклонения на този път могат все пак да доведат в последна сметка до такова единение, но това не е вече исторически познатият път на Буда, защото следва други, стародавни пътни знаци.

В днешно време съществува тенденция да се размиват очевидните разлики, очертаващи ясни граници между учението на този мъдрец и живото духовно могъщество на Учителя от Назарет.

Необходимо е преди всичко да се осъзнае кой в действителност е бил този Учител, заявил с пълно основание за себе си, че е „пътят и истината, и животът"—

Необходимо е преди всичко да се разбере защо той е имал пълно право да заяви: «Който не е с мене, той е против мене; и който не събира с мене, той разпилява.»

Тук аз говоря за историческото проявление на човека, за когото свидетелствуват Евангелията, — не за култовия образ, смятан от толкова голям брой вярващи за тъждествен с него!

И от друга страна, говоря единствено за мъжа, бродил някога из Индия като Гаутама Буда.

Трябва да се прави много ясна разлика между тези човешки личности и възвишеното божествено същество, обожавано и почитано при северните будисти като висш небесен „Буда“, а при християните — като „Христос“ в смисъл на „лице у Божеството“.

Богословското объркване на един роден на земята човек с висшето самопроявление на вечната Прасветлина: — на вечния Дух, - като виеше индивидуално духовно същество, има немалка вина за това, че нито може да се разбере кой в действителност е бил Учителят от Назарет, нито да се стигне до високото схващане за „Лотоса“, за „Словото", което е „Бог“, като индивидуализирано себеизричане на вечната Прасветлина.

А това виеше индивидуализирано самопроявление на Духа е вечната отправна точка на всички духовни йерархии, чак до малцината духовно пробудени човеци на тази земя — най-ниското равнище, достъпно за въздействието на тези йерархии, — които те подготвят, за да възстановят в съзнанието на земния човек връзката на човешкия дух с тъкмо тази вечна отправна точка. Така най-високите и най-ниските звена на тази йерархия се оказват объркани в богословските догми, но малцина си дават сметка за това.

На висотата, до която Гаутама Буда е успял да се домогне, молитвата няма вече логически доказуеми права, — съществува обаче едно далеч по-висше състояние, останало недостижимо за Буда дори при най-високото му възлизане нагоре, което не може да се изкачи, а само да се „прелети“ с крилете на Духа. Едва в това състояние на съчетание с Бога в чистия Дух молитвата наистина се превръща в израз на най-дълбоко единение на индивидуалния вечен духовен Човек с Прасветлината, от която той има живот.

Едва тогава става ясен смисълът на думите, изречени от Учителя от Назарет: «Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.»

И по-нататък: «Каквото и да поискате от Отца в мое име, ще ви бъде дадено.»

Но той, обещалият вечен живот на всички вярващи в него и живеещи според думите му, е знаел много добре, че за да бъде разбран, е нужно повече от онова, което може да даде „природата“, — „плътта и кръвта“.

Говори за онези, които са „отвън“, които «гледат с очи, и не видят, слушат с уши, и не чуват».

А по всяко време ще има такива, които са „отвън“...

Който се стреми все още към овладяване на окултните сили, скрити дълбоко във физическата „природа“, който си придава вид на Учител, без да подозира откъде получава въображаемата си мъдрост, който продължава да тъне в дълбок мрак, а в същото време иска да мине пред другите за ярък факел, който се кланя на своите постигнати чрез мислене убеждения като на идол, който отказва да тръгне по единствения проходим за него път към Духа, нему ние не можем да окажем духовна помощ, колкото и да му съчувствуваме заради дълбоката му заблуда.

Който в своето „сляпо неведение“ е убеден, че е намерил сигурно убежище в царството на душата, без да е овладял истински силите на това царство: — и той напразно ще зове за „духовна помощ“.

Само който се е отвърнал от окултните сили на земната „природа“, съумял е да овладее силите на душата и се е устремил след това по-нагоре, към царството на чистия Дух, единствен той получава помощ от Духа, защото само тогава тя може да бъде приета, — а и ние имаме право да помогнем чрез силите на Духа само на онзи, на когото Духът ни нареди да окажем помощ.

Той ще бъде избавен от всеки недостоен стремеж към власт над другите и ще си възвърне отново предишното съзнание в чистия Дух, от който е произлязъл от веки.

Оживотворен в чистия Дух, той ще живее от Любовта, съзнавайки, че в Духа няма място нищо, което да е недостойно за Любовта — нищо, което би могло да събуди омраза. —

Злоезично безсилие прави от хиляди години напразни опити да бълва отровната си слюнка срещу Общността в чистия Дух, за която свидетелствуват моите думи, но винаги досега отвратителните лиги са се връщали обратно върху онези, които са си поставяли за цел да ни омърсят.

В чистия Дух живеят заедно с нас вечно Живите, станали някога обект на подобна сляпа, разпенена ярост, но напразно бихме търсили във всички сфери на космичната физическа „природа“, в царството на душата и в царството на чистия Дух, и най-малката следа от някогашните им безкрайно глупави противници.

Нищо нечисто не може да достигне до вечния живот в чистия Дух!

«А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците и всеки, който обича и върши лъжа.»

«Блажени обаче са поканените на сватбената вечеря на Агнеца!»

Тези слова стоят записани от преди две хиляди години и техният автор е съзнавал много добре откъде е бил „поканен“ да ги напише. Нужно е също да се знае, че само малка част от онова, което му се приписва, е плод наистина на неговото перо.

Както мнозина други „поканени“, и той е говорел за същите неща, за които аз ви говоря днес с помощта на други символи.

Разкрилата се пред него Общност на Духа винаги си е служела с отговарящи на съответното време символични образи.

Формите на нейното откровение са различни при всички народи и религии, но който го е постигнал макар и само в една от формите му, има вече сигурна почва под краката си! — Той е тръгнал по приготвения му от Духа път, все едно с какво име нарича този свой път към Духа. Всъщност духовно призваните възприемат по един и същи начин през различните епохи най-дълбоките откровения на субстанциалния вечен Дух, независимо дали става въпрос за мюсюлманина, възпитан в така стриктно очертаните в Корана рамки на исляма, за — истинския -индийски йога, или за съпричастния в античните мистерии на древна Елада!

КАКВО Е НУЖНО ДА СЕ РАЗБЕРЕ!

Всички религии по света призовават по един или друг начин към завръщане, към ново търсене и намиране на духовната Пра-родина на човека, колкото и различни да са представите за тази „Прародина в Духа“, колкото и различни да са препоръчваните пътища към нея.

Общо за всички религии е схващането, че за нашата Прародина в Духа е характерно състояние, различно от онова, в което се намира човекът на тази земя, и че той не може да постигне това ново състояние, без да облагороди по някакъв начин поведението си, без да подчини нисшите си импулси на по-високото и най-високото в себе си.

В почти всички религии се съдържа представата за едно индивидуализирано самопроявление на вечната Прасветлина като белег на дълбоко познание за Действителността. Само при даоизма, шинтоизма и у южните будисти — школата „Хинаяна“ — няма следи от такова познание, но би било погрешно тези религии да бъдат обявени чисто и просто за „атеистични“ само защото техните представи за Божественото не са могли да се издигнат над неоформеното море като първооснова на божественото Битие.

Напротив, у северния будизъм — школата „Махаяна“, на „голямата колесница“, за разлика от тази на „малката колесница“, „Хинаяна“ — съществува съвсем ясна представа за едно индивидуализирано самопроявление на вечната Прасветлина под формата на небесния Пра-Буда, „Адибуда“, макар различните аспекти на догмата да замъгляват до голяма степен чистотата на тази представа. Възможно е тя да води началото си от гностицизма, за да стигне значително по-късно през Персия и Туркестан до Непал и Тибет, откъдето вече е намерила по-широко разпространение.

Именно от гностичен произход е понятието „Логос“. А това „Слово“, което е от Бога и което е Бог, не е нищо друго освен себеизричане на вечната, непостижима Прасветлина в индивидуализиран духовен образ. Това прозрение за духовната Действителност е преминало в християнското учение, където е било напълно объркано с коренно различното схващане за Учителя от Назарет като „Син Божи“, така че от почти две хиляди години насам „Помазаникът“, евангелският Христос, е обожаван като „добил човешки образ“ Логос.

В основата си обаче гностично-александрийското учение за Логоса показва съвършено ясно прозрение за една Действителност, оправдаващо напълно всички — както обикновено се казва —„персонални“ представи за Бога, при условие че те не се израждат в антропоморфна бездуховност, водеща до седналия високо над облаците, измислен „личностен Бог“, който не е нищо повече от един надарен с всемогъщество „земен -преземен“ властелин.

Споделяното от повечето християни схващане за Бога не е за жалост твърде далеч от подобна представа.

В желанието си да се доближи до този небесен „Цар“ човек разполага в този случай само с две възможности.

Той или се бои, че „Бог“ ще отвърне уши, ако се изправи сам, без застъпници, пред него, и затова, по добрия стар царедворски обичай, се оглежда за духовни посредници, или пък се отнася с гордо, самомнително презрение към всяко посредничество, смятайки се в правото си да установи контакт сам и без „ходатаи“.

Обща и за двете гледни точки е безкрайно тесногръдата и земна представа за божествената същност, — колкото и да е убеден търсещият, че имал много „одухотворено“ усещане за своя Бог.

Усещаният по такъв начин „Бог“, с когото се търси контакт по един от тези два пътя, е винаги само плод на въображението!

Колко тесновата и същевременно: колко самонадеяна и високомерна е представата за вечния Първоизвор на всяко Битие, която е готова да приеме, че благоволението на нейния Бог би могло да бъде постигнато чрез ходатайство, или пък подвежда да се търси пряк диалог със самата Прасветлина, без изобщо да си дава сметка, че тази Прасветлина, както и нейното вечно себеизричане в индивидуализирана форма, надхвърля всяка човешка способност за схващане така, както най-голямото от огнените слънца на физическата вселена затьмнява с блясъка си едва мъждукащата искрица в домашното огнище!

Ако вечният, всеобхватен Дух не бе подготвил проходим път, изхождайки от Прасветлината на всяко Битие, нито един човешки дух не би могъл да се завърне при своя вечен Първоизвор.

А този „път“ е същият, който духовният Човек е изминал някога, преди да се свърже със земния човек-животно.

Той щеше да бъде непроходим за човека на тази земя, ако всички духовни Човеци бяха някога „паднали“ едновременно.

Но претърпелите такова „падение“ са винаги малка част от цялото духовно човечество, макар че всъщност става въпрос за огромен брой отделни индивиди, принудени да споделят през хилядолетията съществуванието на животното в съответния отрязък от време.

А някои от непретърпелите „падение“ в животинско тяло индивиди са останали открай време доброволно в невидим облик на тази земя, обзети от пламенна божествена Любов и състрадание, за да поддържат открит за падналите си братя обратния път към Прасветлината, докато техният водач, един от изначално сътворените духовни Човеци в първичния свят на чистия Дух, никога не е напускал своето изконно място в „Словото“, което е „Бог“.

От незапомнени времена тези малцина са подлагали на съответна подготовка човешки духове преди още да е настъпил моментът за раждането им в тялото на човека-животно. Благодарение на тази подготовка те достигат след раждането си състояние, представляващо мост, по който човешкият дух може да се прехвърли към най-близките брегове на благословения „горен“ свят на Духа, откъдето сам се е обрекъл някога — чрез падението си — на изгнание.

По силата на разкрилата се в тях вечна същност така подготвените земни човеци стават „Светещи на Прасветлината"— малцината, които могат да бъдат наречени с използвания вече израз „старши Братя на човечеството“: „старши“, защото са щели да се родят в земното тяло на човека-животно още преди хиляди години, ако не са се били доброволно обрекли на малкото си непаднали Братя, живееши тук в духовен образ, за да бъдат подготвени като човешки „събирателни лещи“ за лъчите на Прасветлината, независимо че и те са били сред претърпелите падение духовни Човеци и поради това също е трябвало да се съединят с животното.

А като част от тази подготовка те се поставили хилядолетия наред в услуга на просветителното и спасително дело на своите не-паднали Братя, пребъдващи с Любов и състрадание в духовен облик при земните човеци, и така са оказвали действена помош на тази земя дълго преди раждането си в животинско тяло.

След появата си в човешко-животински образ на земята те не получават едни и същи задачи.

Всеки един от тях обаче е обвързан с отреденото му призвание и го следва неотклонно, независимо дали в земния му живот то ще го доведе до известност, слава и богатство, или пък до бедност, унижения и мъки.

А рече ли да се отклони от предначертаната му тук съдба, той ще падне още по-дълбоко отпреди, все едно от каква земна участ се е отказал — от рядко щастлива или от изключително тежка, — защото никой не би могъл да отговори на всички изисквания на своето призвание, без да приеме начина на живот, предопределен от една мъдра ръка така, че да може да следва отреденото специално за него призвание.

Тази безкрайно „ефирна“ Общност на живеещи в Духа човеци въздействува на земята с един вид „магнетична“, изключително неуловима, чисто духовна мощ върху всички човешки духове, които могат вече да започнат своето изкачване. Тя ги издига до едно духовно състояние, твърде сходно със състоянието на нейните собствени членове, с една-единствена разлика: така пробудилият се духовен човек се изправя само за да продължи хода си напред. Той не е нито длъжен, нито способен да участвува в помощното дело, осъществявано безспир от самата духовна Общност на Светещите, понеже то изисква, както вече казах, предварителна подготовка в течение на хиляди години.

Пробудилият се благодарение на невидимата помощ на определените от Духа помагачи ще може веднага след смъртта на човека-животно, с което е живял съединен на земята, да се издигне на следващото по-високо духовно равнище, където живеят в духовен облик иепретьрпелите падение, чието най-важно дело е Общността в чистия Дух, проявяваща се на земята в тялото на човека-животно, — защото тази действуваща на земята Общност получава непрестанно от тях духовни импулси, без които никой земен човек не би могъл да стане изразител на разкриващата се в него вечна същност.

Някои от „умрелите“ за земята, издигнали се до това по-високо състояние и изпълнени — подобно на непадналите си Братя — с любов и състрадание, решават също да останат невидими при земните човеци, съдействувайки на помощното и спасително дело на непретърпелите падение, доколкото това е възможно чрез един вид акумулиране на волята.

Но освен тези неколцина, известни у северните будисти като „Бодхисатви на милосърдието“ и отговарящи на „светците“, „ангелите“ и „архангелите“ на ранната християнска църква (към тях следва да се причислят и по-късните „Четиринадесет спасители“!), всички останали се устремяват към още по-високи състояния на Духа. Така, в течение на непостижими за земните представи периоди от време, човешкият дух минава постепенно през всички степени на йерархиите на Духа, за да се върне накрая при най-възвишеното прадуховно Същество —при самопроявлението на Прасветлината, — при „Словото“, което е „Бог“, и да намери во веки веков, съединен нетленно с него, своята висша индивидуална духовночовешка същност, след като отдавна вече се е обединил с еротичния си допълващ духовночовешки полюс като „Мъж и Жена“ в Духа.

По такъв начин „падналият“ някога духовен Човек се завръща от земното животно обратно към своята изначална Родина във вечния, чист Дух, в „света“ на блаженството и яснотата, където „Животът“ е съвършено различен от познатия дори в най-тайнствените сфери на космичната природа живот, част от която е и тази земя!

Светът на чистия Дух, както и морето на душевните сили, благодарение на което човешкият дух може да придобие своя индивидуална форма, не са някъде „далеч" от тази физическа природа! И все пак между всички нейни сфери и света на чистия Дух зее пропаст, която би била все така непреодолима, ако непретърпелите падение помагачи, останали в духовен облик при падналите човешки духове, не бяха изградили и поддържали още от зората на времето единствените „мостове“, правещи възможно връщането към живота във вечния Дух.

Едва след окончателното си завръщане, съединен със „Словото“, което е „Бог“, духовният човек съзира Божеството, каквото то от веки пребъдва и действува, „лице в лице“, ала не отвън, а вътре в самия себе си.

Едва тогава той „познава“ и бива „познат“!

Но още в самото начало на този безкрайно дълъг път в него може да се роди в достъпна за човешкото усещане форма неговият „жив Бог“.

„Живият Бог“ на пробуждащия се или вече пробуден човек на тази земя прилича на незабележима искрица от вечното лъчезарно сияние на „Словото“, което е „Бог“ от веки и во веки и което е самата Прасветлина в нейното себеизричане като Праслово, — схващащо „същевременно“ себе си като вечно „Божество“.

За по-голяма яснота нека ми бъде позволено сравнението с една от силите на физическата вселена, която човекът е съумял да постави в своя услуга:

Както силата на електричеството може да нажежи и да накара да засвети една тънка като косъм нишка, но токът на същото това електричество би в миг изгорил въглената жичка, ако бъде пуснат през нея с цялата си мощност, отговаряща на нуждите на един голям град, така и способността за схващане на земния човек би била мигновено унищожена, ако можеше да се доближи неподготвена до лъчезарния блясък на вечното „Слово“ и с това до самата Прасветлина,— докато същата способност на земния човек може спокойно да понесе безкрайно ефирния ток, създаващ в най-съкровените дълбини на душата онзи „отблясък от Отца“:— онази сияйна звезда, в която неговият „жив Бог“ може единствено да стане достъпен на тази земя за него, ако не иска да разруши съзнанието му с пълния си блясък.

А когато най-после пробудилият се тръгне по единствения път, извеждащ наистина обратно към Прародината на духовния Човек, тази звезда ще свети пред него и ще става все по-светла и no-лъчезарна с изкачването на всяко ново, по-високо стъпало, докато не се съедини най-накрая во веки с него в неизразимия блясък на вечното „Слово“: — в раждащата самата себе си Прасветлина.

Такъв е, описан според човешките възможности, пътят, по който духовният Човек се връща след своето падение отново нагоре!

Това именно е нужно да разбере търсещият, решен да опознае действителния път към субстанциалния Дух, — единствения проходим за човешкия дух път, който всички духовно оплодени религии на тази земя са предусещали и към който по своему са насочвали вярващите.

Който си мисли, че може да посочи други пътища към Духа, сам себе си заблуждава, — макар да действува воден от най-добри намерения, той всъщност тласка себе си и всички, които го следват, към мъчителен душевен смут още тук, а и в продължение на хилядолетия след земната смърт: — ако не към пъпно „разтваряне“ на съзнанието — то към вечната „духовна смърт“, от която няма възкресение...

Непогрешимо е действието на „Законите“ на вечното духовно царство, никаква власт и никаква премъдрост — нито небесна, нито земна — не могат да ги пречупят, защото те са израз единствено на вечната воля на самата Прасветлина, излъчила всичко, което е.

Ти се вглеждаш в рояците звезди на нощното небе, питайки се какво ги крепи, и все пак цялата тази вселена със своите безброй слънчеви системи е най-малкото свидетелство за една сила и присъщата и воля — сила, на която и ти дължиш живота си и която може да ти се разкрие до най-възвишената си и дълбока същност, ако извървиш пътя, открит за теб от Любовта и Милосърдието!

«Око не е виждало, ухо не е чувало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат!» Нищо физическо и земно не може да възприеме Вечното!

Дано думите ми те научат да обичаш всичко Божествено!

А ти ще обикнеш Божественото едва когато го познаеш, доколкото това ти е възможно при съзерцание! Иначе обичаш само един фетиш, създаден от самия теб в твоето въображение.

Едва когато почувствуваш, съсредоточен вътрешно, теглещата нагоре сила на Божественото, ще познаеш в себе си и вечната Любов, благодарение на която ще можеш да направиш всичко необходимо за своето спасение!

Тогава чак ще се научиш сам да използваш онази несравнима сила, която владее всички сили: — Любовта, освободена от какъвто и да е обект на Любовта!

Тази божествено жива, вибрираща прасила от духовния „свят“, която единствена може да освободи от всяка обвързаност живота на земния човек!

Тази висша сила, чрез която ще можеш да отхвърлиш игото на невидимите властелини от заобикалящата те физическа природа, — стоящи далеч по-долу от теб, но превъзхождащи те по могъщество, докато не превърнеш Любовта „сама по себе си“ в непознаващ поражение господар на своя живот!

Тогава ще ти стане ясен и смисълът на следните слова:

«Бог е Любов, и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог — в него!»

МИСТЕРИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ФОРМА

Било е време — а за мнозина то може би още не е завършило, — когато се е държало на много ясното разграничение между "тяло" и „душа“ и мнозина са изпитвали едва ли не свян, че са обременени с тяло, щом предявявали някакви претенции за духовна насоченост.

Когато някой се сещал за душата си, не бил далеч от убеждението, че няма вече нужда от тялото, и гледал на него в най-добрия случай като на тежко, досадно бреме, способно само да тегли надолу душата, — като на едно може би необходимо, но отблъскващо зло: — като на крайно нежелателна пречка за всяко душевно развитие.

Били са правени опити да се „умъртви“ — ако е възможно — тялото, с илюзията, че по този начин душата щяла да се „освободи“, но предприелите подобни опити изобщо не подозирали, че за човека на тази земя душата би представлявала зейнала пустота, лишена от съдържание реч, часовник без циферблат, работилница с хиляди бръмчащи на празен ход колела, необръщаем в звонк капитал, — ако беше лишена от съдържанието на своите преживявания, които тук, на тази земя, тя получава не без посредничеството на тялото.

Липсвало разбирането, че ние не сме в състояние да схванем нито една мисъл, ако тя няма аналогична корелация в земното тяло, ако липсва земно-сетивно изображение на същинското и съдържание. Липсвало също разбирането, че всичките ни образни представи — дори и най-сложните от тях — имат своя първообраз в тялото и че нито едно чувство не може да бъде възприето от съзнанието ни, ако не е съотнесено с чувствителността на тялото и неговите органи.

Но и днес не се срещат често хора, които знаят, че при всяко земно осъзнато душевно възприятие, при всяка наша мисъл, в действие влиза не само мозъкът: — че докато сме пленници на това тяло в един свят на физически-сетивните явления, всеки атом от тялото ни е абсолютно необходим като носител на душевните възприятия, — и че не можем да имаме достъп тук, на тази земя, до богатствата на душата и да се ползваме от тях без съдействието на земното тяло.

Всичко „усетено“ или „почувствувано“ от нас е в известен смисъл проява на същата сила, на която дължим и способността си да „мислим“, и нашите усещания и чувства могат да се развият до същата, ако не до далеч по-голяма, прецизност, но във всички случаи до много по-висока сигурност от тази на мисленето.

Процесите, които имам предвид, могат да се сравнят със светкавично бързо изпращане на съзнателни и полусъзнателни въпроси, чиито отговори се получават обикновено със същата бързина и идват винаги — без да подозираме това — от тялото въпреки неблагодарността и презрението ни към него и въпреки убеждението ни, че то изобщо не ни е нужно...

При всяка мисъл, колкото и абстрактна да е тя, при всеки чувствен импулс, колкото и неуловим да е той, ние изпращаме с помощта на мозъка си нещо като вестоносец към онази част от тялото — независимо дали знаем коя е тя, или не, — където съществува телесно-физически аналог на онези съотношения, които се стремим в момента да обхванем в мислите или чувствата си. И този пратеник се връща почти мигновено, за да ни съобщи — отново чрез посредничеството на мозъка — какво е намерил там.

Не е много лесно да се разбере този процес. Но всичките ни възприятия от физическия свят стигат до нас единствено по този начин и целият външен свят щеше да бъде за нас някакъв душевно непостижим, лишен от мяра и граници хаос — ако не беше това съдействие на тялото — не само на мозъка! — макар мозъкът да е без съмнение централният команден пункт на тялото, така че нищо телесно не може да проникне до душевното ни съзнание, без да е минало през този централен пункт, където се преобразува във форма, способна да упражни въздействие върху душата ни.

Всяко художествено послание на душата също се нуждае на тази земя от съдействието на тялото.

Художествената изразна форма може — във всеки отделен случай — да се превърне в разбираем за душата език само ако в нея и чрез нея бъдат съзнателно или несъзнателно доведени до трептение ритми, способни да предизвикат някъде в тялото резонансни трептения на аналогични ритми.

Дори външното възпроизвеждане на човешкия образ и заобикалящите го предмети в изобразителното изкуство не може да проговори на душата, ако не бъдат задействувани определени осъзнати съотношения в тялото на наблюдателя, макар той да е убеден, че възприема видяното единствено с помощта на очите и мозъка си.

Който обаче иска да схване истински същественото във всяко изкуство, ще му се наложи да възприема чрез тялото си повече, отколкото си дава сметка и е готов да признае.

Наистина музиката се възприема първоначално от ухото, но процесът на осъзнаването и е по-сложен, отколкото предполагат мнозина слушатели! — Ухото е само апарат за приемане на звуковите вълни и за да може да ги разтълкува, то трябва да препрати през цялото тяло получените ритмични и звукови импулси, чак до онези места на тялото, които са аналогични на тях: — които се характеризират със същите съотношения на интервалите, същите показатели на трептение и същите ритми, — и връщат като ехо отговора към механизма на ухото, а то на свой ред го съобщава веднага на мозъка, където единствено може да се редуцира в разбираем за душата език.

Същото нещо става и с окото, когато сме изправени пред архитектурна творба, скулптура или картина, а става ли въпрос за възприемане на художествено слово, макар и четено „наум“, вземат участие едновременно всички сетива — на първо място, разбира се, слухът.

Процесът е все същият!

«На деня под ярките лъчи потаен...»

Всяко въздействие посредством „художествени изразни форми“ е: — магия на знаците, свързана с откриването на същите силови диаграми, които са изобразени физически-реално в тялото.

Това е в сила както за творческото създаване, така и за прочувственото възприемане в душата на всяко едно произведение на всеки вид изкуство, независимо че „механизмът“ на съответните преживявания си остава тайна и за създателя на художествената форма, и за онзи, за когото тя е предназначена.

ЗАПАДНО-ИЗТОЧНА МАГИЯ

Малцината истински и безбройните мними „кабалисти“, както и самонадеяно присвоилите си това прозвище — в по-голямата си част, нещо твърде любопитно, с антисемитска окраска, — в чиито ръце тази книга е попаднала по волята на Водачите на „огнената колесница“, едва ли биха очаквали оповестяване на някакъв таен трактат върху староеврейската мистика. Колкото до новака, имащ твърде смътна идея какво точно представлява кабалистиката, бих го насочил на първо време към появилите се на всички основни езици специализирани трудове, посветени на юдейската мистика, кабалата, за да почерпи от тях известни познания по обсъжданата тема. Той може обаче да мине и без тях, ако не изпитва специален интерес към проблемите, които ми предстои да засегна тук!

Нямам възможност да се спра подробно върху основните староеврейски текстове, от чиято вътрешна сила се подхранва мистиката и магическата практика на строго ортодоксалния източен юдаизъм, а не виждам и необходимост от това, след като отдавна вече са публикувани подобни проучвания на призвани изследователи.

Разполагайки със сигурни знания за забравените нееврейски първоизточници на въпросните текстове, аз предпочитам да се обърна именно към тези източници, за да почерпя от техните дълбини повече яснота относно истински същественото в кабалистичните прозрения.

Въпреки риска да обидя, без да искам, кабалистите с еврейска кръв, принуден съм да направя основополагащата констатация, че цялата мистична система на кабалата е от нееврейски произход: — че тя се корени всъщност в традициите на едно тайно индийско учение, отнасящо се към най-ранния период от мъдростта на Индия, и че последователите на това тайно учение до ден днешен практикуват по своему „кабала“, без да имат каквото и да е понятие за юдейската кабала и без дори да са чували някога за нея!

Нямам намерение да навлизам в повече подробности, но истински сведущият кабалист едва ли би отказал да ми повярва, след като спокойно и непредубедено се запознае с всички раздели на тази книга, като чете, разбира се, и „между редовете“. А що се отнася до новака, нека на първо време се довери на моето водителство, докато не стане и той способен да провери, доколкото му е възможно, верността на казаното от мен!

Тези думи имат за цел само да потвърдят дълбоките истини на кабалата, но нека изпълненият с благоговение приятел на кабалата ми прости, че тук аз разглеждам, далеч от всякакво желание за полемика, само високата стойност на основните принципи на цялата система, без да обръщам внимание на забулените с мистериозност вулгарни формули, към които той се е привързал и които може би смята за свещени и заслужаващи пълно уважение. Истинската кабала не може да бъде никога работа на „profanum vulgus“, на „непосветената тълпа“, и завинаги ще си остане тайно учение, предназначено за премалцина!

Тези кратки разяснения имат за цел да подтикнат към по-задълбочено изучаване на кабалата онези, които и днес предусещат истинската сърцевина на древните учения, и да внушат у по-малко запознатите уважение към дълбоката премъдрост, стигнала от Далечния изток в одеждите на средновековната еврейска мистика чак до западния свят: — мъдрост, накарала да се замислят и най-видните духове на Средновековието и Възраждането, която, макар и разбирана едва от малцина, е била осквернявана с най-глупава самонадеяност от мнозина. На отделни места, преди всичко в северните страни, тази мъдрост е все още жива сред неколцина малобройни избраници, които смятат, че тя е достойна за дълбоко уважение и че си заслужава да посветят целия си живот на неуморни изследователски търсения в нейната област.

И в кабалата, както във всички практически мистични учения, основната цел е да се намери пътят към висшата Духовност, дала начало на всеки живот: — да се постигне съединение на душата с напуснатия от нея източник на живот, да се осъществи „Unio mystica"- спойка на отделния индивид с вечния Пра-Индивид като единствена обща основа на всеки проявен индивидуален живот.

Този процес е съпроводен и с една чисто магическа дейност: с упражняване на силово въздействие в света на явленията — способност, която строго школуваният истински кабалист придобива, като живее изцяло в духа на кабалистичната дисциплина, но тя не е самоцел и се постига от само себе си, щом търсещият изпълни условията, които му позволяват да осъществи преди това споменатата по-горе Unio mystica.

Цялата система е една благородна древна разновидност на йогийската школа, водеща началото си от Индия.

Тази особена йогийска практика, която познаваме в западния свят в нейната евреизирана форма като „кабала"се упражнява усърдно и сега — както преди хилядолетия —на някои места в Централна Азия, макар никой околосветски пътешественик да не е имал възможност да се запознае с нея. Дори да прекара десетилетия наред в Индия, един европеец едва ли би си спечелил достатъчен духовен кредит при тамошните зналци, за да му разкрият макар и малка част от своето грижливо пазено мистично знание, оставащо най-често недостъпно и за сериозните учени, въпреки че не минава нито една нощ, в която основаващата се на него магическа практика да не е най-тържествено упражнявана в строго пазени от всяко осквернение храмове.

Едва ли е нужно да подчертавам, че „кабалистите“ в Индия, Тибет и Китай се намират в най-тясна духовна връзка с високата духовна Общност, от която и аз черпя сведения за тези неща като неин духовен, избран от веки член. Досега те едва ли са били разкривани пред някой европеец дори ако той познава от личен опит всички посочени страни и владее свободно техните езици.

Когато говоря за западноизточна магия, нека не се забравя, че средновековната еврейска кабала е нещо като „превод“ и видоизменен вариант на онази първична „кабала“, която е все още жива в Централна Азия и която, макар да не носи същото име, се покрива с нея във всички съществени елементи. За действените принципи на въпросната чиста и достъпна за премалцина йогийска практика се говори, с друг език, в цялата тази книга и изключително малобройните истински „кабалисти“ на Запада, в чиито ръце попадне тя, твърде бързо ще разберат основателните причини да посоча изрично индийския произход на „кабалата“, позната в своята евреизирана форма едва от средните векове.

Под „кабала“ обаче аз съвсем не разбирам суеверната лъжемагия, упражнявана в някои кръгове на големите европейски и американски градове от хора, претърпели житейски крах и узурпирали това име по един най-безотговорен и безсрамен начин, а изключително дълбокото духовно познание, срещано все още, макар и твърде рядко, в източния ортодоксален юдаизъм, чиято жалка карикатура са нееврейските, най-често направо чужди на всяка еврейска духовност, лъжекабалисти, които си въобразяват, че практикуват кабалистика, като си служат с нелепи заклинателни формули, мислейки се за дръзновени похитители на еврейската мъдрост.

Просветените и внушаващи респект духове на средновековния и по-късния юдаизъм в горещото си желание да защитят тайното познание на кабалата, смятано от тях за достояние на еврейския народ, от безплодните спекулации и мрачното суеверие на вулгарната магия, едва ли са се страхували, че няколко столетия по-късно ще се намерят толкова многобройни и тъй враждебно настроени към евреите не евреи — незнаещи иврит и лишени от каквато и да е представа за юдейската благочестивост люде, — които ще злоупотребят с езиковото и мисловното богатство на кабалата, познато им в повечето случаи само от крайно съмнителни преводи, като го превърнат в нелепо вълшебничество, нямащо нищо общо с еврейската чувствителност и мисъл! Налага се, от друга страна, да отправя решително предупреждение против широко разпространеното боязливо подценяване на всичко свързано с кабалистиката и на първо място против глупавото убеждение, че всички тия неща трябвало да се „знаят“, ако не искаме да отминем като невежи някои тайни, чието разгадаване се смята от толкова много хора за най-важна задача на техния живот. За да се стигне наистина до най-високите прозрения, криещи се в претрупано орнаментираните и преднамерено двусмислени изображения в кабалистичните трудове, е необходимо, както вече казах, човек да посвети цял един живот на тяхното изследване. Повърхностната разходка из тази идейна област би довела само до вулгарен, противен окултизъм, който и без това се подхранва непрекъснато от безброй евтини брошурки, написани от безотговорните търгаши на кабалистична мъдрост.

СВЕТЛИНАТА НА ДУХА В ХРИСТИЯНСТВОТО

Във всички големи религиозни системи, дадени на света от постигнали просветление човеци, могат да се намерят следи от духовна Светлина, но аз нямам тук за цел да правя преглед на всички религии от гледна точка на съдържащите се в тях свидетелства за Духа, защото едно правдиво и балансирано изследване, посветено на този въпрос, би изпълнило цели томове дори ако се ограничи само с най-важните религиозни учения и с живота на вярващите, съобразяващи своите постъпки с тях.

Тук ще се занимаем само с християнството, което — смятано от мнозина за носител на единствената истина, но внушаващо просто респект, а често пъти направо омраза и враждебност у още повече хора — е без съмнение най-важната религиозна система за човека от западната част на света.

Ала кое „християнство“ — ще ме запитат — имате предвид? Привърженикът на по-старите форми, тоест на източното православие или на римския католицизъм, е склонен да смята за „правилна“ единствено своята интерпретация, докато търсещият опора в някой от многобройните по-нови варианти е склонен да вижда само „глупаво суеверие“ в по-раншните изповедания и техните изразни форми. Омразата между християни и християни, породена от противопоставяне на убежденията им, е много по-страшен враг на християнството от язвителната критика на всички виртуози на изкуството да се охулва неговото учение!

Неизказани беди и страдания са били стоварвани досега върху много хора и върху цели народи заради стълкновения по религиозни причини и нямат край злочестията, ден след ден предизвиквани в по-тесни кръгове в името на християнската вяра.

Но нещата, заради които би упрекнал християнството един повърхностен наблюдател, нямат всъщност нищо общо с него.

Те са породени от човешката ограниченост, човешката пристрастност и несговорчивост, плод са на погрешно насочена жажда за власт: — на манията да се държат в подчинение другите чак до най-скритите дълбини на тяхната духовност, както и — не на последно място — на извинителната илюзия, че единствено ние „притежаваме истината“ и че сме длъжни да я натрапим на другите, за да „спасим душите им“ дори те да не искат това.

Не за тези криви пътеки на проявите на християнската религия и не за обичайните по тези погрешни пътища действия имам намерение да говоря тук.

Онова, което би могло да се каже по този въпрос, е вече добре известно, а и най-нелепите заблуди винаги си намират остроумни и изпълнени с уж „истински“ религиозен плам защитници.

Християнството е твърде младо още на тази земя, за да могат да бъдат осъзнати неговите божествени дълбини, и убедените, че то е „отживяло времето си“ и че е било доведено до абсурд поради греховете на своите „църкви“, се заблуждават дълбоко, понеже изхождат само от досегашния му път на развитие. Те не подозират, че ще дойде време, когато на по-голямата част от така нареченото днес „християнство“ ще се гледа не без срам в сърцето, както зрелият човек гледа на глупавите безобразия и необузданите претенции на своята младост.

Но нека тези думи не бъдат погрешно разбирани!

Много далеч съм от намерението да твърдя, че светът до този момент не познава нищо от същинското християнство, — но не мога да престана да изтъквам, че за голямото мнозинство от хората, които са се наричали и се наричат „християни“, истинската сърцевина на християнството е до ден днешен скрита зад безброй повече или по-малко твърди черупки и че те не са вкусили още от нейната божествена сладост, макар понякога да им се е удавало да оберат през пукнатините на черупките няколко процедили се капки от изобилните и сокове.

Хората още не разбират, а в много отношения и не искат да разберат, че тази вътрешна сърцевина на християнството представлява субстанциалнодуховна Действителност. и че е нужно първо да се осъзнае колко несъществени сами по себе си са всички „черупки“, преди да бъде освободена от тях и съзряна в цялата и чистота божествената мистерия на християнството, — преди да стане възможно да се изгради дарохранителница за тази най-съкровена сърцевина, където във вечни времена да и се оказва дължимата почит, и то в истински достойни за нея форми на преклонение. —

Постоянното напомняне за началния период на християнството може би събужда в душевността на вярващия чувството за нещо добре познато и благотворно, — но той е склонен да забравя, че семето е нещо различно от кълна, а той пък е нещо различно от напълно развитото растение, което на свой ред е различно от цвета, а цветът далеч не е същото, каквото е узрелият плод.

Който непрекъснато подкастря развиващото се растение, да не би то да надмине по форма скромната простота на кълна, не може по никой начин да бъде смятан за добър градинар.

Християнството и днес още прилича на намиращо се в процес на развитие растение и неговите привърженици имат за задача не да кастрят всеки покарал от корените му филиз, колкото и избуял да им се струва той, а да му дадат възможност да расте на воля и да развива свободно пищните си форми, без да посягат на нито една почерпила сили от неговите корени форма, макар тя да е усвоила характерните за местната почва сокове.

Всякакви „опити за прочистване“ са крайно неуместни тук, защото растението - ако останем при този символ — не може да извлича храна от самото себе си; то е принудено да асимилира „чужди“ вещества, да се изпълни с първоначално чуждите за него сокове, за да ги преобразува и превърне в част от самото себе си. —

Прекомерно избуялите около възловатите корени листа сами залиняват, след като са изпълнили предназначението си да предпазят покаралите филизи, и отстъпват място на нови форми, каращи ни бързо да забравим загубата на първите защитни листа, защото, станали вече неразделна съставна част от растението, те също имат всички характерни белези на вида.

Твърде много, и то с най-добри намерения, е било „подкастряно“ растението, наречено християнство. То е принудено да усеща все отново и отново острието на ножа върху себе си и това може би обяснява защо е така изостанало в естественото си развитие.

Би могло да се сметне едва ли не за чудо, че въпреки това жестоко отношение към него то е все още живо! —

Ако престанем да посягаме на живата му сърцевина, ако приемем с радост всичките му по-стари и по-нови филизи и предоставим грижите за израстването им в ръцете на вечния Градинар, който знае кое е полезно за тях, ние твърде скоро ще видим как изчезват всички вредни израстъци и как красиво се вият и разлистват могъщо напиращите кълнове.

Нека ми бъде простено, че съм принуден да прибягна тук до разни символични образи, но който има волята да ме разбере, лесно ще отгатне какво искам да кажа с тези алегории, а те ще ми спестят необходимостта да нанасям — в една или друга посока — рани на вярващите души.

Не се застъпвам за никое от съществуващите християнски вероизповедания и във всяко едно от тях съзирам действието на божествени духовни сили, възпирано единствено от добронамерени, но прекалено дребнави и пристрастни религиозни убеждения — от страх да не би да се наложи да изоставим някои любими схващания или да признаем, че други от тях, уж отживели времето си, всъщност не са непременно осъдителни.

Не бива да се забравя, че всяка изначална истина може да се изяви под най-различни форми!

Крайно време е добре да се осъзнае изконната същност на християнството и с благоговение да се приеме влиянието на човешките различия между неговите последователи върху формите на изповядването му!

Условията на живот не са едни и същи за орела и за славея, но всяка жива твар на тази земя диша все същия животворен въздух, опасващ земното кълбо. Така и потребностите на човешката душа са безкрайно разнообразни, но за да преуспява и пребъдва, тя навсякъде се нуждае от божествената Светлина на Духа,

В християнството, такова, каквото се е развивало до днес — исторически обусловено, но винаги подхранвано от един вечен духовен Извор — въпреки всички споменати вече „човешки-пречовешки“ несъвършенства, а и всички по-раншни страхотии, — са в действие най-дълбоки духовни сили. Привилегированото и доминиращо положение на тази религия, приписвано и от нейните последователи, се основава изцяло на реални дадености, макар досегашните форми на изява на християнството да не позволяват все още да му се признае такова особено положение.

В неговите верски догми се крият първоосновни, коренящи се във Вечното, учения на премъдрост от зората на времето, чийто смисъл твърде рядко и само от малцина се разбира докрай, докато у далеч по-голямата част от привържениците му няма все още и най-смътно предусещане за него.

Гибелната духовна сухота на нашето време смята за вкаменелости от древните „езически“ суеверия много неща, включени някога в християнското учение от слънчево-сияйни, пламтящи в Светлината на Духа, мъдреци, но изхвърлени от по-късни пуритани като уж „чужди“ на неговата същност.

Високо посветени жреци на древни мистерии, познаващи действителната същност на Вечното, са издигнали някога храма на това учение с мъдро, величаво прозрение. Колкото и чисти и простосърдечни намерения да са имали онези, у които по-късно формите на този храм са предизвикали неодобрение, те са били много далеч от космичното прозрение на човеците, начертали някога плановете на храма.

Водени от най-добри намерения, а и получили — по силата на някои събития — достатъчно основания да бъдат критични, тези хора са извършили, без да подозират, тежки прегрешения към изграждането на храма. Историята сочи повече от ясно, че са били отстранени много важни за строителната конструкция камъни, така че е почти невъзможно вече да се спре прогресивното и подриване.

Само едно ново, дълбоко вникване във вечните мистерии, на които християнството е призвано да бъде жива изразна форма, може да сложи край на това съдбоносно прекъсване, да създаде общо разбирателство и търпимост и да подтикне отделните му изповедания към взаимно обогатяване и обновление.

Нека противоположните гледни точки продължат да съществуват спокойно, докато има нужда от тях, и нека никой не се нагърбва с ролята на съдник там, където само висшето духовно ръководство е в състояние да обедини подлежащото на обединение, когато настъпи моментът за това.

Действена помощ в днешните си неволи християнството може да получи преди всичко от вестителите на Духа, известни като „немски мистици от Средновековието“: -от истинските „теософи“ в смисъла на употребения от апостол Павел термин, постигнали действително прозрение в духовните неща, като Екхарт, Таулер, Франкфуртския рицар на Тевтонския орден, чието име не знаем и на когото дължим „Малка книга за съвършения живот“ („Theologia deutsch" каноника Тома Кемпийски, дарил на единоверците си „Подражание на Христа и -за онези, които не намират космичните му видения за прекалено грандиозни и потискащи — „визионера“ от Гьорлиц Якоб Бьоме. — Макар че е преди всичко поет, не бива да бъде забравен тук и Ангелус Силезиус.

Широко поле за работа се разкрива и пред една нова теология, едно ново богословие, без чиято целеосъзната помощ едва ли ще могат да бъдат поправени нанесените вече щети.

Необходимо е преди всичко да бъде размотано кълбото на догматична обърканост, оплело се поради отъждествяването на Учителя от Назарет със себеизричането на вечната Прасветлина — с Лотоса, — отъждествяване, дължащо се на религиозно-исторически, тоест на чисто временни фактори.

Тук е належащо нужна истинска реформация, истинско пречистване на понятията.

Представянето на себеизричането на Бога, на Логоса, на вечното „Слово, което е у Бога и което е Бог“, и рязкото му разграничаване от духовно-човешката потенция, намерила израз за нас в Учителя от Евангелията — така обосновано теологически, че по-старите догми да не бъдат накърнени, а изцяло изяснени в най-прекия смисъл на думата, — това дело чака решителния човек, който да се осмели да го извърши, зналеца, който е способен да се заеме с такова дръзко начинание, чиито последици ще се окажат невероятно благотворни.

Прастарата мъдрост, чийто вестител ми е отредено да бъда в наши дни, не противоречи по никой начин на вечната същност на християнството, макар доста неща от изложеното чрез мен учение да създават — на първо време и повърхностно погледнато - такова впечатление.

Самата мисъл, че тук би могло да има някакво противоречие, ще се стори абсурдна на всеки, който е разбрал от какъв източник черпи мъдростта си това учение.

Но аз нямам за задача да бъда застъпник на която и да е религиозна система на човечеството, пък била тя и величавата доктринална постройка на християнството.

Длъжен съм само да посоча възвишените вечни ценности, чийто свидетел е всяка от големите, оплодени от Духа, верски системи на тази земя.

Това не пречи аз — роденият от потомци на древни германски, християнски родове, възпитан в християнската вяра и знаещ, че всички мои предци са намерили навремето убежище в тази вяра — да поема сам задължението да допринеса от своя страна за едно истинско задълбочаване на християнското схващане за живота, изхождайки от разкриващото се пред мен вътрешно прозрение на Действителността.

Не са малко вече хората, в това число и значителен брой пастири от двете главни християнски изповедания, за които моите напътствия са станали ръководно начало при техните странствувания из чудния свят на християнското учение. Нямам основания да се съмнявам, че все повече люде с добра воля ще усвояват, преведено на „християнски" език, онова, което често пъти съм казал под друга форма, давайки по този начин безпогрешна опора на своята вяра.

Съвсем не е нужно, би било дори крайно опасно, да се търсят възможности за основаване на нови християнски или други духовни общества.

Разполагаме с предостатъчно верски общности и групи!

Ала нека всеки член на някое от тези общества, който е убеден, че християнската форма на „общуване с Бога“ говори на сърцето му повече от другите, се опита по своему — чрез собствения си живот, собственото си задълбочено прозрение и собствената си вяра — да съдействува за разкриване на вечната божествено-духовна сърцевина на християнството.

Нека се постарае обаче да разбере и другите, опитващи се по друг, различен от неговия, начин да се доближат до същността на християнството и нека възпита в себе си чувство на благоговение пред тяхното духовно водителство.

Но нека остане далеч от „праведните“ фарисеи, убедени, че дават най-добър израз на почитта си към християнското учение, като се отнасят с неразбиране или направо с омраза към онези, които търсят истината в някоя нехристиянска форма!

В уединени места на Централна Азия и днес още живеят мъже, с които нито един европеец освен пишещият тези редове не би могъл дори формално да се сравни по отношение на истинското разбиране за същността на християнството и които въпреки това нямат абсолютно никакво намерение да се присъединят към каквато и да е общност, наричаща себе си „християнска“.

«Мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно.»

Нима е все още нужно да казвам от каква смешна самонадеяност и сляпа претенциозност трябва да страда онзи, който се смята в правото си така дръзко да определя намеренията на божествения Дух във връзка с бъдещето на християнството?! —

Навсякъде „стопанинът на гроздобера е изпратил своите работници в лозето си“ и всяка плодоносна лоза ще бъде намерена и най-грижливо запазена от тях.

Все същото духовно Слънце ще накара да узреят, в духовно отреденото им време, гроздовете на всички лози!

ТАЙНАТА НА ДРЕВНИТЕ ЛОЖИ НА СТРОИТЕЛИТЕ НА КАТЕДРАЛИ

Небходимостта да се хвърли светлина върху определени въпроси налага да бъдат казани тук някои неща за духовните ложи на строителите на катедрали. По всяко време те са търсели „работници" готови да помогнат при великото духовно „строителство“ на възвишения Божи Храм, планът и размерите на който се знаят единствено от Светещите на Прасветлината на тази земя, служещи само на Вечното в човека и лишени от всяка жажда за власт, от всяка лична амбиция. „Труженик“ при изграждането на тази Катедрала на човечеството може да стане всеки човек, стига да е твърдо решен да работи духовно върху себе си, докато не постигне съответствие с чисто духовната форма, до която е способен да се извиси.

От най-дълбока древност готовите за учение и работа са се събирали в различни външни общества, изградени върху особени канонични правила. Символичната „история“ на тези обединения от духовно търсещи хора не разказва празни приказки, когато отнася тяхното начало към времето, в което човешките животни за първи път са се превърнали в истински „човеци", и е всъщност много по-близо до истината за произхода на въпросните обединения от съвременните рационалистични изследвания на най-ранните източници, стигнали до нас чрез хроники, датиращи от доста по-късно време.

Храмовете на древния Египет са били издигнати от истински познавачи на Духовното в човека с цел да способствуват за душевното му развитие точно така, както и Партенонът, и редица световноизвестни християнски катедрали. — Всички тези външни храмове показват във видими форми дyшевни символи от сградата на вечния невидим Храм — учебен модел за всеки строеж, насочен към поощряване на душевното развитие. Не случайно именно от древното строително изкуство водят началото си символите за духовни неща, които били смятани за толкова свещени, че не се допускало навлизането им в езика на всекидневието. Тези символи са създадени от самите Майстори на строителното изкуство! Създателите на големите архитектурни творби на древния и средновековния Изток, както и майсторите строители на древно Мексико, са били традиционни духовни ученици на тези „изкусни строители и орнаменталисти“, за които и днес свидетелствуват толкова много оцелели и порутени паметници.

Произходът на импулсите към взаимна духовна помощ не бива обаче да се смесва с произхода на разните имена, под които са действували тези обединения. — Наименованията се сменяли, но задачата да се подпомагат взаимно по пътя си към Бога, която хората в тях сами си поставяли, пребъдвала по същество една и съща.

Не бива наистина да се смята, че в някоя от многобройните работилници с духовна насоченост могат да се срещнат духовно съвършени „зналци“ на вечната премъдрост!

Днес тези общности за духовна дейност са в най-добрия случай само места за съхранение на работните сечива, на строителните планове и модели: — хранилища на стародавните, свещени символи, чието вярно тълкуване единствено открива достъп към учението, но които никой от хората, събрали се с цел да се поучават взаимно, не може и не смее вече да тълкува, — освен по един филистерски хуманистичен и рационален, или пък глупаво фантастичен начин.

Така или иначе, всяка истинска духовна ложа на строители на катедрали си остава свещено място и нищо от онова, което е запазено — макар и несъзнателно — в нея за по-късни времена, няма никога да бъде изгубено, въпреки че на отделни места някои символични реквизити са били разрушавани от хора, обхванати от мания за преследване, и че днешните им пазители почитат само от пиетет неща, които не умеят вече духовно да използват!

Когато му „дойде времето" отново ще се появят истински, добре владеещи сечивото и духовно озарени „строители“ — един ден те ще бъдат несъмнено признателни на днешните пазители на древните учебни съкровища, ако тези пазители, макар и невежи в най-свещения от занаятите, поне не пръснат онова, което не е „означавало“ вече нищо за тях.

Възможно е новите „душеведи“ да запазят и за бъдните поколения името на своите предшественици, но това съвсем не е условие за взаимното им духовно „изграждане“ в съответствие с „работните правила“, както впрочем не е било такова условие и през отминалите вече столетия. Наименованията, избрани в по-ново време от някои общности, както и злоупотребите с едно или друго име, нямат абсолютно нищо общо с онова, за което става въпрос тук!

Не е необходимо, от друга страна, всеки духовно насочван „каменоделец“ при строежа на Божия Храм да бъде непременно външно приобщен към някоя работна общност, дори е близо до ума, че мнозина от тях признават в своята „работа“ единствено авторитета на Светещите на Прасветлината като пазители на духовния строителен план и се свързват с пазителите на сечивото само ако открият сред тях такива, които знаят как да го използват. —

Но какво всъщност е това духовно „сечиво“, — какво представлява духовната ,,каменоделска работа", — и какъв е духовният „строеж на Храма“? —

Ще се опитам, в името на най-възвишеното изкуство: — изкуството на себеизграждането, — да дам отговор на всички способни да напреднат в това изкуство, доколкото мога да го сторя, без да издам на все още незрелите търсещи такива тайни на изкуството, които се овладяват с упорит труд, и такива мистерии на плана за изграждане на Храма, които се разкриват само на посветени, защото не бива да забравяме предупреждението: «Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете!» (Не-християнските общности от древността и Изтока също наказвали по най-строг начин дръзналия да пренебрегне този съвет.)

Всеки участник в строежа на величавата Катедрала, за чийто духовен градеж става въпрос, е едновременно и работник, и сечиво, и градивен камък.

Станал „работник“ по силата на собствената си свободна воля, той се превръща в „сечиво“ чрез овладяното от него „изкуство“: — чрез тълкуване на разкрилите му своето предназначение символи, и накрая — в „градивен камък" чрез извършената работа върху самия себе си, след съответната, съобразена с изискванията на строежа, подготовка как най-правилно да използва предоставеното му сечиво.

Катедралата на човечеството може да бъде изградена в съответствие с вечния строителен план, даден от Любовта, която е Бог, само от камъни, одялани съгласно духовните указания на ръководещите строежа „Каменоделци“.

Всеки, който помага според силите и възможностите си да се „изгради“ този архисвещен Храм Божи, трябва да включи сам себе си в строежа като носещ градивен камък, следвайки указанията на онези, които — одялани по своя собствена воля като величаво изправени монолитни колони — имат за задача да поддържат високия свод на Храма.

За да стане градивен камък, всеки устремен към тази цел трябва да изучи занаята, да получи указания от някой вещ в него човек и така да усвои правилното използване на сечивото, с чиято помощ ще обработи самия себе си според предписанията на духовния план.

Засега той е само един неодялан и неправилно оформен камък, взет направо от каменоломната. Ще трябва да се одяла и изпили чрез работа върху себе си, за да се превърне е градивен камък, чиито размери и форма да са съобразени с отреденото му място.

Стане ли веднъж такъв, той с готовност ще се остави да бъде вграден на предназначеното за него място в строящия се свещен духовен Храм.

Но с това неговата работа не е още завършила.

Той е все още вътрешно тъмен, — а е нужно, като истински градивен камък, да светне, защото тази Катедрала се изгражда от вътрешно просияли камъни, за да озарява с духовната си Светлина неизмеримите пространства на Вечността.

Тук за посветения започва вътрешна работа, направлявана от старосвещените символи на духовната ложа на строителите на катедрали, с които се е запознал още в самото начало и които и сега запазва като непогрешими съветници в себе си, макар след като е станал градивен камък, да няма вече нужда от работни сечива.

Ще му бъде обаче много трудно и ще му трябва неимоверно дълго време, ако за да стигне до своята Светлина, разчита единствено на себе си и на собствените си сили.

Той има нужда да поеме в себе си лъченията, изхождащи от другите „камъни“, които са се формирали някога като него, но са вече просияли, — ала най-нужна му е Светлината на монолитните колони, разположени във вътрешността на Храма.

Ако не извърши сам вътрешната работа, към каквато го насочват разпознатите дълбоко в него символи, той така и ще си остане неспособен да приеме тази Светлина, обливаща го отвсякъде със своите лъчи, и великите Майстори строители на катедрали може да се окажат принудени да съзрат в негово лице един „мъртъв“ камък: — тогава те ще трябва да го отстранят от градежа и да го заменят с друг камък. —

Но ако чрез вътрешна работа върху себе си той напредне достатъчно, за да може заливащата го отвред Светлина да накара и него да се просветли вътрешно, той ще засияе в своята собствена Светлина за вечни векове и, постигнал най-сетне целта на неуморните си усилия, ще озарява с лъчите си всички бъдни поколения.

Или казано с други думи: един от човешките духове, паднали преди това в нощта на животинското съществувание и непознанието, ще се намери отново в Светлината на Вечността, съзнаващ вече себе си като вечно жив Човек.

Строежът на въпросната духовна Катедрала съвсем не е завършен и няма да бъде завършен, докато и последният от обвързаните със земята човешки духове, устремени назад към своята Прародина, не намери своя път за връщане към Светлината.

Ето защо и днес са нужни нови строителни работници, нови „градивни камъни“ за тази Катедрала.

Който има искрена воля да се самоодяла с тежък труд като „градивен камък“, той ще бъде намерен във Вечното, ще бъде духовно напътствуван и ръководен и ще се научи духовно да открива и разбулва други символи, понеже на мястото за съхранение на древните, първични символи липсват днес вещи познавачи, а и външната принадлежност към дадена работна общност не може по никой начин да направи от търсещия съвършен познавач на духовното строително изкуство.

Ако пък принадлежи към днешните външни пазители на съкровището на древните работилници, нека знае, че всичко онова, което продължава да почита просто от пиетет и което смята за традиционен обичай, без да го „разбира“ в неговата дълбочина, крие в себе си дълбока духовна мъдрост и че той може със собствени усилия да усвои най-съкровената тайна на духовното строително изкуство с помощта на поверените му свещени символи дори никой от наставниците му да не е в състояние да му я разкрие.

Ала горко на днешните пазители на сечивата и прадревните символи, ако не съумеят да опазят свята строителната ложа: — мястото на тяхното съхранение! Горко им, ако учат не да се изгражда, а да се руши онова, което великите им предшественици са създали за спасение на душите!

Мъдростта на най-древни култове — най-дълбокото духовно познание, с което човечеството е могло някога да се похвали — е все още запазена в добре прикрити съдове, поставени в ложите на строителите на катедрали. Ако някой не умее да тълкува онова, което му е възложено да пази, нека поне не допусне то да бъде осквернено.

Един ден светьт ще види как за работа отново се захващат действителни познавачи на духовната истина и накрая ще бъде издигната една кула на мъдрост, която ще се изправи — сред толкова мрак и измамни светлини — като истински Фар на Вечността!

Тогава обаче съвсем не всички ония, които и днес още успяват — макар и без да са издържали съответните изпитания — да получат достъп до някои мистерии от далечните времена на нашите предци, ще имат право да се доближат до величавите, родени от Вечността символи!

По-сурови изпитания ще са нужни, за да се отдели зърното от плявата: — за да се създаде духовната атмосфера, необходима за една наистина духовна работа при строежа на Катедралата!

Дано в бъдеще истински устремените към тази цел намерят постепенно онези предпоставки, без които е невъзможно да се поднови стародавното познание за Действителността!

И нека всеки един, близък или не до духовните ложи на строителите на катедрали, се подложи на проверка дали не би могъл да се посвети на тяхната възвишена, изначално дадена и хилядолетия наред почитана като свещена, крайна цел, — дали не би могъл да стане работник върху самия себе си, градивен камък в сияйния духовен Храм на човечеството?!

Всеки, който се чувствува способен да се одяла чрез работа върху себе си от необработен каменен отломък в правилно оформен градивен камък на Храма на човечеството, ще бъде поставен под вътрешно духовно напътствие дори ако до рамото му не стои външен водач.

Очевидно не е още време всички да получат духовното прозрение, отредено някога от древните ложи, създали старите християнски катедрали, на преминалите през най-строго изпитание търсещи, — ала за онези, които се подготвят с вътрешно достойнство за това, един ден, по силата на духовно обусловена необходимост, отново ще грейне пламтящата звезда, просияла някога над„яслата“, където Светлината на Вечността бе слязла отново при човеците сред окаяните животински твари на тази земя.

ЗА ИСТИНСКОТО „БОГОСЛУЖЕНИЕ“

През хилядолетната си история човечеството е измислило безброй начини за преклонение пред Бога и в зависимост от своята представа за „Бог" в него е намерил съответен израз всеки вид човешка чувствителност — от най-грубата диващина до най-възвишената духовност. *

Но в основата на всички тези форми на преклонение пред Бога е залегнала антропоморфната мисъл, че „Бог“ имал нужда от човешко „служение" — че този Бог очаквал от човека да му служи, — както мъртвият истукан се нуждае от службата на човека, за да продължи да живее във въображението и подсъзнанието на своя служител.

Наистина по~издигнатите разновидности на такова богослужение са способни да обогатят и извисят човешката душа, да накарат понякога да избликнат най-дълбоки извори на истинска духовна чувствителност и да създадат в култовите форми символи на висше познание, и все пак всички те си остават само служба на човека, породена от нуждата на човека да възвиси своя собствен дух, да направи разбираема за самия себе си под формата на култ своята връзка с бленуваното, предусещано, вярвано или вече познато Праначало на всички неща.

Всичко това може да даде на човека изключително силен подтик по пътя му към духовния свят, но то си остава служене на собствената душа, погрешно окачествявано като „богослужение“, и не се покрива с „истинското богослужение“, за което говоря тук.

Това истинско богослужение не е „обслужване“ на Божеството, нито култ, имащ за цел да му отдаде дължимата дан, а доброволно предоставяне на всички сили и способности на човека в служба на божествената воля и безусловното им подчинение на водителството на живия Бог във вечната духовна същност на самия човек, — спасение от хаоса на необузданите желания, процес на кристализация, при който всеки силов атом се отдава на вечната космична съграждаща сила и така заема отреденото му място.

Колкото и да се стреми към извисяване чрез външни култове, колкото и дълбоко да е покъртена душата му от култовите свещенодействия, — човек не може да постигне истинско единение на душата си с Божеството без такова отдаване на всички свои сили в неговите ръце.

Тук е нужна една „готовност да се служи“, която е непременно условие за постигането на най-голямата възможна свобода, едно служение, което позволява да се научим да властвуваме в самите себе си, едно подчинение с цел всичко нисше да бъде доведено до съзвучие с най-висшето, — да затрепти в неговия ритъм и така да се съхрани за безконечността на вечния Живот. —

Това запазване на индивидуалността, на пълнотата на съзнанието, отвъд смъртта на тялото и незасегнато от нея във вечни векове, — този резонанс на вибрациите на всички сили с вечната божествена искра, около която трябва да се подреди и изкристализира всяко съзнание, — е за „зналеца“ крайната цел на всички правилно насочени духовни стремления на човека на тази земя.

Каква полза от всевъзможните окултни способности, дори когато става въпрос за най-изумителни факирски фокуси, след като те си остават изцяло в рамките на този свят на физическите явления, който ни напуска такъв, какъвто е, щом мозъкът на човешко-животинското тяло не може вече да изпълнява ролята си на преобразовател на нашите усещания?

Каква полза от ясновидската дарба, след като тя в най-добрия случай ни разкрива само образи от астралната, физически невидима при нормални обстоятелства, „аура" на тази планета и въвежда в тежка заблуда „ясновидеца“, карайки го да вярва, че вижданото от него било вече близо до световете на чистия Дух или дори неотменима част от самите тях?

Каква полза от мисловното познание, от всички знания за световете на Духа, след като при прекратяване на мозъчната дейност те се разтварят беззвучно и без остатък в нищото и изчезват безвъзвратно за душевното съзнание, ако то не е постигнало преди това, още докато мозъкът е бил на негово разположение, вечната воля за единение със своя жив Бог, с божествената духовна искра в своята най-съкровена същност?

Това обединяване на всички душевни сили, на всички — в това число и на породените само от тялото — способности да се усеща, в най-вътрешното „Аз“: — в най-висшата сфера на вътрешната чувствителност, единствено способна да стигне в самия човек до Божеството като до жив в него Бог, е единствената задача на човека, която наистина си заслужава всички негови усилия.

«Царството Небесно търпи насилие, и само които го насилват, ще могат да го грабнат!»

Наистина е нужно „насилие“, за да бъдат отблъснати смущаващите внушения на разума, ограничен в рамките на физическия свят и на почиващите върху него спекулации, и така да се установи вътрешната тишина, която ни дава възможност да почувствуваме Първообраза на своето „Аз“ — своя жив Бог, сътворяващ ни все отново и отново във всеки миг от живота ни по свой образ и по-добие, — на чието вечно творение сме духовен израз и с когото трябва да постигнем пълно съответствие, за да можем, изхождайки от неговото съзнание, да запазим себе си в идентичност на съзнанието во веки веков!

Не става въпрос за някакъв пресилен гърч на волята, нито за измъчена „концентрация“, а за едно винаги будно, енергично отхвърляне на шумната натрапчивост на интелекта, за обуздаване на арогантните му претенции да има решаващата дума и в сфера, до която никога не би могъл да получи достъп! — А това отхвърляне е абсолютно необходимо, за да може да настъпи в нас великото отречение, като предварително условие всички сили на чувствителността ни да се превърнат в покорни слуги на нашия вътрешен Бог, благодарение на когото живеем и сме, — за да възкръсне от гроба си вечният Човек в своето земно проявление, роден отново от Духа: — образ и подобие на своя „Отец“, който е на своето „Небе“ в него.

При тези наши усилия интелектът може, „като впрегатно добиче“, да ни помогне да вървим напред, стига да сме го овладели! Няма очевидно никакви пречки да подложим и на интелектуално разглеждане нещо, което преди това сме почувствували духовно: — да си изградим по правилата на логиката една мисловна конструкция, в която да съхраним, като в добре подреден „трезор" скъпоценните придобивки на вътрешното си чувство. Всъщност без такава изградена от самите нас съкровищница нашите вътрешни преживявания, съкровищата на духовните ни усещания, щяха да се окажат в голяма опасност да бъдат отново загубени за нас и пръснати по всички ветрове в живота на всекидневието, вместо да останат, добре подредени, винаги на наше разположение.

Ала интелектът не бива по никой начин да се превръща в ръководно начало, когато, в зората на едно далечно предусещане, се отправим в търсене на нетленния и неразрушим живец на всички нас, на нашата съкровена Родина, на нашето най-непостижимо чудо: — „брилянта в лотосовия цвят“.

Разумът е добър следотърсач, когато трябва да бъдат открити следите, водещи към познание на онези неща, чиито крайни последици се проявяват във физическия сетивен свят, и тук на него трябва наистина да се вярва, трябва да му се даде възможност да се развива, защото разумът също е от божествен произход и може да бъде много полезен в отредената му сфера на действие.

Искаме ли обаче да стигнем до Бога, не бива да търсим във външното — дори не и в онова външно, което повечето хора смятат за „вътрешно“, защото никое от сетивата им не е в състояние да го възприеме.

Дори цяла вечност да търси Бога в най-високите духовни сфери, човешкият дух няма никога да попадне на него, защото както дадена природна сила не може по никакъв начин да бъде сама по себе си намерена никъде във физическата природа, макар да се изявява във всеки атом от този видим свят, така и Божеството се проявява само в породените от него духовни същества — индивидуално обособено във всяко едно от тях в съответствие с присъщия единствено на този индивид начин на проявление, — и не може никога да бъде намерено в изолиран, самостоятелен вид дори в някое от най-високо стоящите духовни същества.

Трябва да открием Бог в самите нас, в неговия вечен, съзидателен Живот, а за да можем да го намерим в себе си, без да си създаваме идол от самите нас и да станем по този начин жертва на най-тежка заблуда, ще трябва да се доверим на водителството на онези, които вече живеят в Божието съзнание, които са предоставили силите си в услуга на Бога и са се съединили с пораждащия ги вечен Първообраз.

Би било абсурдно да очакваме, че е възможно да срещнем най-висшите богосъчетани духовни същества като видими проявления в този земен живот, подвластен на закони от съвършено друг характер. А и човешката душа, съединила се тук със своя жив Бог и станала господар на силите си благодарение на Бога, на чиято служба е обрекла тези свои сили, не би могла никога да се освободи от земна обвързаност, докато продължава да е свързана с тялото на човека-животно, и дори постигнала висше съвършенство, може да се изкачи само до най-ниското стъпало на духовно единение с Бога. Даже богосъчетаният човек, избран да стане проявление на един Светещ на Прасветлината, би се оказал сам по себе си неспособен да изкачи достъпните му по-високи стъпала!

Наистина в духовната сфера на тази планета също живеят духовни същества, намиращи се на много по-високо стъпало от онова, до което биха могли да се издигнат, ако бяха въплътени в земно тяло, но те или отдавна вече са се освободили от физическото си тяло, или не са били никога свързани с такова тяло, тъй като не са претърпели падението на духовете.

Те обаче могат да бъдат усетени от нас само отвътре, могат съгласно вечните закони да бъдат видени и чути само от една напълно съединена с Бога човешка душа, и то при особени обстоятелства.

Изключително редки и малобройни са случаите, когато един земен, обвързан със сетивния свят, човек е бил в състояние да възприеме тези духовни индивиди, — безброй обаче са възможностите за заблуда, безброй са съобщенията за такива хора, които са видели измамни образи с твърдото убеждение, че им се е разкрило някое духовно същество.

Неизкоренима е заблудата, че тези възвишени духовни индивиди можели да станат видими за „ясновидците“, и хиляди искат да се „научат“ на ясновидство, понеже си мислят, че ако го овладеят, щели да бъдат в състояние да възприемат Духовното с вътрешни сетива.

Но нито е възможно ясновидството да се „научи“, нито пък има ясновидец, който да е видял някога нещо друго освен намиращите се в нисшата астрална — съвсем не „духовна“! — аура на земята илюзорни форми и измамни създания, напълно чужди на Духа.

Съществуват наистина методи, с чиято помощ силите на творческото въображение на един човек могат да бъдат до такава степен превъзбудени, че да го накарат да види и чуе като мнима действителност всичко, каквото той самият иска да види и да чуе. Изиграният по този начин човек може наистина да получи някои „вътрешни откровения“, където истина и заблуда са объркани в гротескна смесица. Той може наистина да съзре — като уж „действителни“ — грандиозни форми, родени от фантазията на други, или миражи, създадени от самия него. Ала кой би могъл да се съмнява, че този човек е много по-достоен за съжаление от истинския ясновидец, който носи от рождение съмнителната си „дарба“ и който поне действително вижда една земна „реалност“, макар да е погрешно убеден, че пред него се разкриват световете на Духа!

Изцяло погрешна е нагласата на желанията у човек, който вярва, че се стреми към Духа, а в същото време очаква да получи в най-скоро време повече или по-малко осезаеми доказателства за съществуването на духовни светове.

Независимо от факта, че дори всички „светове“ на чистия субстанциален Дух да се разкрият пред физическото му око, това не би го придвижило нито крачка напред, — че и след непрекъснат стогодишен разговор с най-възвишените духовни същества пак би си останал на същото стъпало, на което е започнал някога беседата, — той не бива да си мисли, че когато един ден напусне земното си тяло, ще може незабавно да опознае Духовното във всичките му степени на духовна изява.

Тук се възприема само еднородното и дори изцяло съединените с Бога духовни човеци могат да се издигнат в духовните светове само до онези стъпала, които отговарят на собствената им духовност.

При необходимост някои духовни индивиди се спускат надолу от по-високите духовни стъпала, за да свидетелствуват за разкриващите се пред тях неща, както това е неизбежно при изграждането на земния човек, съединен с един Светещ в Прасветлината, — тъй като за по-издигнатата Духовност е напълно възможно да встъпи себеотрицателно и за известно време в по-ниските степени, докато духовните същества на тези по-ниски стъпала направо биха се самоунищожили — при условие че това изобщо беше възможно, — ако направят опит да проникнат в сфери на Духа, в които не са още подготвени да встъпят. (Нисшите ментални влияния, които може да изпита върху себе си всеки земен човек, не произлизат от духовни сфери, а от областите на невидимия физически свят!) Навсякъде царят най-строги духовни Закони и на тях доброволно се подчинява всичко, което е наистина от вечния Дух.

Вечната Прасветлина, озаряваща всичко Духовно, е забулила мъдро лъчите си, за да предпази онези, които не са все още съединени по такъв начин с Духа, че да могат да понесат самата субстанциална Светлина на божествения Дух!

Каква полза би имал земният човек да съзре Духовното, ако не е още абсолютно съединен в себе си с Духа?

Това би му причинило неизразими страдания и никакви адски мъки, родени от демонично-сладострастното въображение на човека-животно, не могат да се сравнят по жестокост с мъченията, на които неизбежно би било подложено съзнанието на човек, способен да съзре Духовното, преди да се е съединил субстанциално с Духа, така че да може сам да сподели неговия живот.

Едно-единствено нещо се очаква от нас: — да предоставим доброволно и безрезервно всички сили на душата си, цялата чувствителност на тялото си, всеки свой импулс и всеки свой порив в служба на Духа — на живия Бог в самите нас, за да може божественият Дух да се съедини постепенно с нашето човешко съзнание и да ни върне отново, вече от своето Лоно, същите тези сили, импулси, пориви и чувства като отзивчиви наши слуги, — след като сме били вече подготвени да властвуваме над тях, изхождайки от вечно зачеващия ни сияен Живец на нашето Битие.

Това е „истинското богослужение“ и то трябва да бъде извършвано от всеки, който иска да вземе със себе си в отвъдното своето земночовешко съзнание, не само за уж безкрайно дълъг период от време, а за цялата Вечност!

«Работете, докато е ден, после настъпва нощ, когато никой не може да работи!»*

Тук, в този земен живот, човек има възможност да „работи”. — След като напусне обаче физическия свят, той се озовава в състоянието, което сам си е създал, и ще трябва пасивно да изчака, докато душата му не се проясни — (може би не след дълго, а може би едва след хилядолетия според земните представи, но във всички случаи без съдействие от негова страна) — до такава степен, че за субстанциално богосъчетаните духовни същества да стане възможно да пробудят в него съзнанието за вътрешно присъщия му Живец, за неговия жив Бог. Едва тогава в него може да настъпи онова обръщане на волята, чрез което той предоставя всичките си сили в служба на своя „жив Бог“ — необходима предпоставка за обединяване на съзнанието му с вечното съзнание на божествения Дух в него, което никаква „милост“ Божия не е в състояние да предизвика по друг начин!

Тогава обаче земночовешкото му съзнание отдавна вече ще е изчезнало за него като потънало в забрава съновидение.

Той ще е наистина „спасен" но животът му на тази земя с всичките си въжделения, всичките си радости и мъки, ще бъде забравен за вечни векове. Така търсещият ще остане без наградата на победителя — без разширеното съзнание на човек, минал през най-външните царства на божественото себеоткровение!

Наистина и той — станал вече форма на проявление на божествения Дух и съединен с присъщия си, мъжки или женски, допълващ духовен полюс — ще живее изпълнения с безкрайно блаженство живот на чистия Дух, ала от несравнимо по-високо „естество“ е себеусещането на вечните духовни същества, успели при цялото си безконечно щастие да запазят и съзнанието за най-дълбоките бездни, до които са слизали по време на някогашното си обвързване със земно-човешкото животно.

Както жителят на долината се изправя очарован и разтърсен до дъното на душата си пред чудесата на високите планини, неспособни обикновено да развълнуват сърцето на планинеца, така и духът, който може съзнателно да си спомни и за всички пребродени от него бездни, е единствен в състояние да оцени цялата висота на щастието си и колкото по-високи стават достигнатите от него, макар и след хилядолетия , стъпала, толкова по-малко е готов той да се лиши от възможността да си спомня за най-ниските, до които някога се е спускал.

Тъй като Духовното е вечно неизменно по своята същност, при това изкачване на душата изобщо не става въпрос за някакво изменение на нейната вечно пораждаща я божествено-духовна сърцевина.

„Живият Бог“ в най-съкровената вътрешна същност на човека, с когото той може да се съедини в съзнанието си още тук, на тази земя, е все един и същи на всяко достигнато от него во веки веков духовно стъпало.

Разширява се само състоянието на душата. състоянието на душевно-човешкото съзнание, за да се издигне до все по-висока духовна съзнателност, до възможността да усеща все по-необятни простори на духовното Битие.

Ако въпросът беше само в това, да се образува какво да е индивидуално съзнание от душевен тип около животворното духовно ядро, всеки стремеж към съединение на съзнанието с Духа още тук. по време на този земен живот, би бил напълно излишен, защото — с изключение на случаите на пълно разпадане на съзнанието и съгласно вечните, присъщи на божествения живот Закони — това единение може така или иначе да се осъществи, макар и хилядолетия по-късно.

Пробудният зов на всички истински духовни Учители на човечеството е бил винаги мотивиран от това, че върховното щастие на душата се състои в запазването во веки веков на нейното земно съзнание и следователно на способността и да си спомня и че благодарение на съединението и с Духа по време на земния живот могат да бъдат избегнати неизказани мъки на душата, застрашена от разпадане след напускане на земното тяло.

Да бъде човечеството винаги насочвано от техните призвани говорители по този път на виеше щастие — такава е задачата на онези, от чието лоно възвестявам това учение, и всяка дума в настоящата книга има за цел да учи своите читатели тъкмо на този вид „истинско богослужение".

Нека никой, който чете тези думи, не напусне този живот на земни неволи, преди да е обединил съзнанието си със своя „жив Бог"!

Нека никой не попадне в „нощта“, където всяко лично усилие става невъзможно и от която няма измъкване, преди дългът му да е изплатен до „последния кодрант“!

Все още е „ден" и на работа са спасителни ръце, готови да окажат духовна помощ на всички, които се стремят към нея. — Не е нужно никакво специално обучение, за да бъде повикана тази помощ, и не са нужни никакви „частни уроци", за да се възползваме от нея.

«Който има уши да слуша, нека слуша!»

***