(Joseph Anton
Schneiderfranken)
Мистерията на молитвата..............................7
Търсете, и ще намерите!..............................17
Искайте, и ще ви се даде!............................31
Хлопайте, и ще ви се отвори!.....................49
Духовно обновление...................................63
Така се молете!............................................87
НА ВАС,
КОИТО ИСКАТЕ ДА СЕ НАУЧИТЕ ДА СЕ МОЛИТЕ!
***
Както възвестява осветеното от
времето Писание, учениците на мъдрия дърводелец, на възвишения „Раеви“ от
Назарет, отишли веднъж при него с молбата:
«Господи, научи ни да се молим\»
Тогава, както свидетелствува древният текст,
единородният с Бога Учител на Живота ги посъветвал да не редят вече машинално,
като незнаещите, традиционните дълги литании, а да употребяват само онези
чудно хубави, прости думи, които и до днес са на устата на
всички изповядващи — или мислещи, че изповядват в една или друга
форма — проникнатото от любов учение на величавия Богочовек.
Но въпреки това и до ден днешен премалцина умеят
истински да се „молят“, а още по-рядко се среща човек, който да е схванал
какво означава да се „молим“ по възвишения и свят начин, посочен от
изпълнения с любов Учител.--
Наистина думите, които той — както разказва
древният текст — е дал на учениците си, се знаят, — но и тези думи се „редят“
днес също така машинално, както навремето и другите, не
особено ценени от него молитви. —
Молитвата си остава все така лишена от святост, колкото и елейна да е интонацията, с която се произнасят
съдържащите се в нея думи, — дори и най-благоговейната медитация върху разкриващия се пред разума смисъл не прави още от повтарянето
на тези величави слова истинска „молитва“.---
Ето защо отново е станало, изглежда, необходимо да се
разясни какво всъщност представлява истинският „молитвен“ процес, — как думите на човешката реч могат да се
подредят в „молитва“ и каква дълбока тайна се крие в
молитвата!
Свещеното
изкуство на древните жреци да създават „молитви“ и да се „молят“ истински е почти забравено днес, а там, където
са се запазили все още някакви следи, то се изпълнява механично, бездушно или суеверно. —
Но
дори и онези, които все още си мислят, че се молят, възприемат
молитвата просто като молба към Божеството, като израз на признателност или на възхвала; те вече не знаят, че всички тези неща могат наистина да
бъдат съставна част на молитвата, но съвсем не изчерпват нейната същност.--
На никого не му идва наум, че и най-красивите
думи на възхвала, на благодарност или на молба трябва да
бъдат първо включени в един истински „молитвен“ акт, преди да се
превърнат в „молитва“. —
Че „Бог“ е достъпен за нас единствено в нас
самите, — че само най-дълбоко вътре в нас може да се „прероди“
в безкрайнократно, индивидуално самосътворение Живецът на чистото, вечно
Битие: — това е първото нещо, което трябва непременно да се разбере от всеки
истински решен да се научи да се „моли“! —
В същото време трябва да му е напълно ясно, че на
предвечния „Отец“ — каквото и тълкуване да влага вярващият в тази дума —
е безкрайно чужд човешкият стремеж към признание или възхвала,
— би било направо светотатство да се мисли, че Живецът на Битието очаква
да бъде горещо „помолен“ от човеците, за да се „смили“ в края на краищата над тях, —
защото „ молбата“ като част от истинската молитва няма абсолютно нищо
общо с просешката нагласа, с която толкова хора се
обръщат към „Бога“ на своето въображение.--
Подчертавам изрично думите за „Бога“ на въображението, тъй като голямото мнозинство от
хората не отиват за съжаление по-далеч от това порождение на своята
представна способност, понеже поради недостатъчна или просто неправилна
осведоменост смятат, че пътят към Бога извежда наистина нагоре, но във
всички случаи е насочен навън. —
По този начин те няма никога да почувствуват живото Божество
просто защото не търсят там, където живият, вечният Бог е единствено достъпен за тях.--
А в древното Писание е казано още:
«Търсете, и ще намерите!»
«Искайте, и ще ви се даде!»
«Хлопайте, и ще ви се отвори!»
Нека спрем на това място и стихнали да изчакаме,
докато скритата в тези слова тайна не започне да просветва пред вътрешния ни
взор...
Аз пък ще се опитам през това време да изразя с думи
онова, което се поддава на словесен израз!
♦
„Търсенето“ може само тогава да доведе до намиране, когато търсим там, където действително е скрито търсеното от нас! —
„Искането“ в този именно смисъл, изключващ напълно каквото и да е
„изпросване“, може да бъде успешно само ако искащият има правото да му бъде дадено! —
А „хлопането“ с цел да се получи достъп в Дома има само тогава
изгледи за успех, когато хлопащият е напълно сигурен къде следва да хлопа и умее по такъв начин да похлопа на портата, че
да бъде чут отвътре и веднага разпознат като човек, който е в правото си да очаква, че ще бъде пуснат! —
В случая обаче „търсенето“, „искането“ и „хлопането“ не бива по никой начин да се отделят едно от друго, защото само съединени те образуват — „молитвата“\ —
Блажен е, който умее така да се „моли“\
Той ще бъде „чут“ още докато „хлопа“\
Нему ще бъде „дадено“ още в момента на самото „поискване“\
Той с абсолютна сигурност ще „намери“ онова, което „търси“ по такъв начин, че не може да не го
намери!
Този молещ се ще почувствува в най-съкровените си
дълбини какво искат да кажат думите на възвишения Животворец, казани някога
на онези, които е смятал за достатъчно напреднали:
«Каквото
и да поискате от „Отца“ в мое „име“, той ще ви го даде!»
В пълна яснота ще се открои пред молещия се смисълът
на хвалебствените слова:
«
Да се свети Твоето „Име“!» — и той най-сетне ще разбере
защо Учителят бе учил някога своите да се молят в негово „име“, тъй като:
«Всичко, що има „Отец“, е мое!»
Молещият се по този начин ще осъзнае също с кристална
духовна яснота, че „каквото и да се поиска“ от „Отца“ в „името“ на неговото собствено
самовъплъщение, е вече дадено и предоставено от веки веков, макар че се нуждае от „поискване“, за да се изяви и като „явление“ във времето, — за да породи възприемани във времето
последици...
Но да се научи така да се „моли“ може единствено онзи, който
съумее изцяло да обедини собствената си воля с волята на „Отца“\—
А за човека, който умее да се „моли“, свързан с волята на вечния „Отец“, всяка една молитва — към каквото и да е насочена тя —
ще бъде всъщност молитва за „криле“: — за онези криле, които наистина „отнасят по-високо
от полета на орела“\
*
Търсенето“, изисквано от всеки, който е твърдо
до решен да се научи да се „моли“, е всичко друго — само не
и ровене в мозъка\ —
Самото обещание, че търсещият — без всякакво съмнение
— ще „намери“, говори в лапидарната си простота съвършено недвусмислено,
че тук става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което обикновено
се нарича „вътрешно търсене“ и което в повечето случаи не е нищо друго
освен „блъскане на главата“ и мисловно преследване наслуки,
лишено от каквато и да е увереност в твърдо обещания успех. --...,
Обичайното
„търсене“ на нещо вътре в самия тебе е винаги израз на вътрешно безпокойство,
— и какъвто и да е предметът на търсенето, той неизменно се търси, за да
може чрез намирането му да се постигне успокоение. —
Ето защо не е трудно да се предположи, че и другото „търсене“,
за което е тъй твърдо обещано, че непременно ще доведе до „намиране“, е
на свой ред породено може би от някакво безпокойство, жадуващо да намери
покой .
Ала „търсенето“ като
необходимо условие за истинската „молитва“ всъщност предполага
онова голямо спокойствие: — онова спокойствие, което се основава само на себе
си и което не може по никой начин да бъде разколебано отвън. —
Това „търсене“ се нуждае винаги от целия човек, а
не само от непрестанно ровещия като неспокойна хрътка интелект!
То представлява спокойно потопяване в съкровените
дълбини на душата, —без каквото и да е вълнение, — без каквото и
да е желание, — и без каквото и да е тревожно нетърпение.
Непростима глупост е да се мисли, че търсеното
от нас ще бъде намерено по-бързо, ако се домогваме пламенно и
бурно към него!
Това е равносилно на самозалъгване, което неизбежно би
ни накарало, сломени и обезсърчени, да се откажем в края на краищата от всеки
опит да „търсим“...
Търсещият трябва, напротив, да разбере, че сам спъва
своите търсения, ако не запази пълна увереност в крайния си успех, — като
човек, който знае къде точно е
скрит даден предмет и е сигурен, че ще го намери, стига само да отмахне
струпаните върху него неща.
Тази увереност не бива да почива единствено върху
обещанието, че търсещият ще „намери“!
Такова търсене предполага само по себе си
безусловното намиране, тъй като е невъзможно. да се търси, без
веднага да последва и намирането. —
Обект
на това „търсене“ е самият търсещ!
Ала
колкото по-малко се стреми към себе
си, , толкова по-бързо ще се намери!
Не бива да си създава никакъв образ, никаква
предварителна представа за онова, което се надява да намери!
Трябва сам себе си да потопи в собствените си
неизбродни дълбини, — без страх и без съпротива!
Прав
трябва да се потопи в себе си и да не загубва присъствие на духа дори ако
нозете му напуснат привичната
си опора!
Нека с упование се остави да потъне до най-неизбродните си дълбини,
напълно сигурен, че тук ще срещне не гибел, а единствено самия себе си!
Никаква предварителна представа на въображението му не
бива да помрачава неговия поглед!
Не бива да очаква да съзре било вътре в себе си, било
навън, „образи“, каквито никога досега не е
виждал: — видения
на други същества и на тайнствени светове!
Не бива да се надява на явления от царството на духовете!
Спускайки се в дълбините си, той ще се озове отначало
обгърнат отвред в мрак,
— ала колкото по-дълбоко в себе си се потопява, толкова повече този мрак ще
отстъпва пред една нова, чудна светлина, докато търсещият не намери в най-съкровените си
дълбини просветлен самия себе си, — докато не стане кристално ясен в най-вътрешната бездна на своето
същество.--
Така неговото спускане ще бъде още от първия миг едно
непрестанно намиране, докато не намери най-после в
себе си онова, което не може да се изкаже, а само да се почувствува, тъй като и най-ясните слова си остават тъмни
пред тази неописуемо сияйна вътрешна яснота...
Който е решен да „търси“ така, че непременно да намери, нека първо доведе до пълен покой цялото си земно тяло и просто да забрави, че
съзнанието му се „носи“ от тялото на едно животно.
Нека след това търсещият затвори бавно очи и скръсти
ръце, докато не почувствува, че през него кръжи, в пълен покой, един жив енергиен поток.
Твърде скоро всеки ще открие за себе си как най-добре да бъде постигнато това
състояние на покой, изпълнен с интензивен живот...
Един го постига само в легнало положение, — друг, като седи или коленичи, — а някои пък трябва да
стоят прави.
Но веднага щом постигне състоянието на оживен покой, търсещият не бива вече да обръща внимание на външното положение на
тялото си!
Сега той трябва да съсредоточи навътре в себе си всички свои усещания.
След известно време неговото вътрешно усещане ще се усилва все повече и повече, докато съзнанието му не бъде
постепенно обзето от чувството, че целият е вътрешно „изпълнен“ от самия себе си.
Сякаш той самият е някаква течност, а тялото му — съсъд, и сякаш течността все
по-отчетливо се усеща като съдържание на този съсъд...
Мислите в това време трябва да останат в пълен покой и не бива в никой случай да им
се позволи да разстроят така почувствуваното състояние с шумните си
коментари. —
Ако те продължават все така неспокойно да пърхат, не бива да им се обръща повече внимание, докато сами постепенно не стихнат. —
А когато вътрешното самоусещане се окръгли като едно завършено цяло, всяко по-нататъшно мислене спира от само себе си, тъй като новото ни самосъзнание поглъща изцяло вниманието ни.
Добре ще е търсещият да се задоволи отначало с постигнатата способност да усеща вътрешно
самия себе си
като с един твърде значителен вече резултат. —
Нека се върне с радост към всекидневните си задължения, щом това усещане започне
да отслабва.
Не бива в никой случай да го поддържа насилствено, ако
почувствува някаква умора!
А ако стигне постепенно — колкото и седмици или дори
месеци да са били нужни за това — най-после дотам, че по всяко време и без особени усилия е в състояние да усеща и да изживява себе си в тишината на своето доброволно
наложено уединение по току-що описания начин като „съдържание“ на земното си тяло, — приело
формата на това тяло, както течността приема формата на съда, в който е налята,
— тогава той е достоен и готов да започне вече „търсенето“ като съставна част на истинската „молитва“...
Сега търсещият трябва да се предостави с будна воля изцяло в ръцете на своя най-вътрешен живот, да потопи усещанията си в
бездънните дълбини на този предугаждан живот, — винаги с ясно съзнание и без нито за миг да се отдава на някакви блянове в просъница! —
Ако в него изплуват образи или видения, те трябва да бъдат оставени без каквото и да
е внимание и търсещият не бива по никой начин да се поддава на стремежа си
да им дава някакво „тълкуване“\
Още по-глупаво би било да се бори с тях, тъй като с това само би ги усилил и би ги
направил по-упорити...
А не успее ли да се отърве от тях просто като ги
остави без
внимание,
ще се наложи за
този път
и в този
час да прекъсне самовглъбяването си и да се заеме
с интензивна
работа във външния свят, докато някой друг ден не се почувствува отново в състояние да продължи
безпрепятствено започнатото по-рано занимание.
Едва когато спускането в собствените вътрешни дълбини
се преживява напълно
свободно от
всякакви образи, той може да му се
отдаде спокойно.--
Невъобразимият мрак, който се опитва да сплаши от самото начало душата, трябва да се приеме невъзмутимо и преди всичко: без всяка сянка от боязън, дори ако се наложи да бъде
понасян много
пъти,
преди да бъдем вътрешно озарени от първия лъч светлина!
Ала веднага щом мракът започне да просветлява, постепенно се развива и укрепва едно ново, вътрешно съзнание, напълно непознато до този момент. —
Това ново съзнание става все по-ясно и по-ясно, докато не съчетае най-после волята
на търсещия в неразривно единство с волята на вечното Пра-Битие...
Който е стигнал дотам, от собствен опит вече знае какво значи „намиране“ и с това е изпълнил първото условие на истинската „молитва—
И когато изговаря занапред величавите, тъй прости и
ясни по смисъл слова, дадени някога като „молитва“ от възвишения Учител от Назарет
на неговите ученици, постигнатото ново съзнание ще възприема всяка една от
тези думи само като укрепване на собствената воля. —
Цялата
Господня
молитва „Отче наш“ ще бъде от този ден за търсещия
най-категорично признание за неделимото му единство с волята на вечното Битие...
Вътрешно преживяното е намерило в тази молитва форма, изградена от думи на човешката
реч, и тази форма оказва сега на свой ред въздействие върху неговата душа,
където се превръща бездруго в „искане“, съдържащо своето удовлетворение в самото себе си . —
Така
търсещият се отървава занапред от глупавото
заблуждение, че молитвата е някаквосредство за „омилостивяване” на Божеството...
Сега той знае, че „молитвата“ не е нищо друго освен: сливане на собствената воля с
волята на вечното Прабитие и насочването и към онова, което е от веки веков утвърдено от тази воля, за да може то,
задействувано чрез правилното „искане“, да се прояви, окръгли и утвърди. —
Търсенето му наистина се е превърнало в „намиране“'.
Негово вечно притежание остава онова, което по този начин е намерил в самия себе си!---
*
Тук ще стане вече ясно дали търсещият,
стигнал до второто условие на истинската молитва, е действително в
правото си да „иска“!
Това „искане“ не е измолване на нещо, което той
се надява да получи „отвън“\ „Искането“ в случая е отприщване на
една духовна сила, която води до проявяване на вече
придобитото в процеса на „търсенето“ и „намирането“. —
При истинската „молитва“ може да се
„иска“ единствено онова, което е от веки дадено във волята на
Прабитието.
Ала тази даденост може да се усвои само ако търсещият
пожертвува доброволно в процеса на само-вгльбяването си своята собствена
воля, за да я потопи без остатък във волята на вечното Битие. Щ—
Така истински „молещият се“ отнапред получава
онова, което иска...
Истинската „молитва“ може, разбира се, да бъде
насочена и към нещо съвсем определено и конкретно, — но действеността
на „искането“ далеч не е безгранична!--
Тази действена сила се обуславя най-стрикт-но от онова, което искащият е съумял
действително да
усвои от всичко вече дадено, и не е било толкова
глупаво убеждението, разпространено в някогашните времена на пламенна
вяра, че молитвите на определени хора се увенчават със сигурен успех там, където молитвите
на всички останали са се Оказвали безсилни...
Напълно безразлично е при това дали онези, чиито
молитви са били смятани за резултатни, са осъзнавали в какво се състои тайната на
истинската „молитва“, или пък само смътно са се догаждали за истината. —
Дори когато мрачно суеверие ги е подтиквало да извършват несъзнателно необходимото, те пак са постигали
чрез своите молитви такива резултати, които в очите на другите са
изглеждали като „чудеса“.--
Но въпреки това и за тези майстори на истинската „молитва“ нерядко се е съобщавало, че при
един или друг случай молитвите им са оставали без никакъв резултат, — било поради неверието и коравосърдечието на хората,
за
които са се молели, било защото са се опитвали за самите себе си да „измолят“ нещо, което не е било по силите им да „измолят“...
Би било направо преувеличено да се каже, че истинската „молитва“ е „всесилна“, Доколкото могъществото на вечното
Битие само
си налага своите вътрешни ограничения просто защото вечното
Божество не може по никой начин да действува срещу самото себе си.—
Премалцина в наши дни обаче знаят от собствен опит на какво все пак е способна истинската „молитва“.---
Мнозина са изпитвали силата на „молитвата“, макар изобщо да не са се
догаждали защо
всъщност
са били „чути“, и по своему са си обяснявали онова, което не успявали да
прозрат.
Изпаднали в тежка душевна неволя, те са стигали съвсем
несъзнателно до потопяване в своите най-съкровени дълбини и
с това — до „намиране“, успявайки по този начин да придобият онова, което — също така несъзнателно — са съумявали както трябва да
„поискат“, а накрая
са
се научавали и правилно да „хлопат“, което неизбежно е водело и до отваряне на портите на Храма.--
А тъй като всеки човек тук, на земята, може да се „моли“ правилно, с пълното съзнание за светостта на този акт,
стига само да е готов да се научи как да прави това, вместо да чака телесни страдания
или тежки душевни мъки да го тласнат несъзнателно по верния път, — то за всеки докоснал се до
правилното учение би било равносилно на незачитане на божествената помощ, ако не се стреми занапред
да постъпва според съветите на това учение...
На мнозина ще се стори може би доста странно, че
трябва да се научат да се „молят“, така както се
изучава коя да е друга дейност, изискваща определено умение?!
Нека те знаят, че всички, които са упражнявали
съзнателно „молитвата“ като свято, възвишено изкуство, дължат тази своя способност на
получените напътствия и на собствените си усърдни занимания.--
Впрочем и от древното, свещено Благовестие се вижда,
че учениците на изпълнения с любов Богочовек, отправили към него молбата
да ги научи да се молят, са били явно
стигнали вече до определено вътрешно прозрение, защото единствено
осъзнаването на факта, че човек може да се научи да се моли, ги е накарало да
се обърнат с тази молба към Учителя.
Те са знаели предостатъчно молитвени формули и не са
поискали: «Господи, научи ни на нова молитва», — а са казали ясно и недвусмислено: «Господи, научи ни да се молим!»
Дори ако цялото древно Писание беше само една поетична приказка, авторът му се разкрива тук
пред нас като мъдрец, защото само един мъдрец
би могъл да сложи тези ясни и точни слова в устата на последователите на
възвишения Учител.---
А сега е време да покажа как трябва да „искаме“, за да ни се „даде“.
Още веднъж изрично подчертавам, че „искането“ като
неотменима част от истинската „молитва“ няма нищо общо с изпросването и из-молването.
Тук не става въпрос да се смекчи най-сетне едно кораво
сърце или да се изтръгне някаква придобивка, на каквато просителят
всъщност няма право!
Който чрез правилно „търсене“ и „намиране“ си е извоювал
правото да „иска“, трябва само да внимава искането
му да бъде, така да се каже, разбираемо: — да запази необходимата вътрешна нагласа,
водеща до освобождаване на силите, благодарение на които ще му бъде
наистина „дадено“.
Това „искане“ представлява тихо, спокойно и сигурно оформяне на един прецизен
представен образ, служещ като „модел“ на онова, което се „иска“. —
А веднага щом волята на молещия се изгради в представата си този образ и му
придаде максимално възможна плътност, тя трябва да се отдаде, подчини и довери, заедно със своята творба, на вечната воля на Прабитието.
Всичко се свежда до това, собствената воля, заедно със създадения от
нея „модел“, така изцяло да се потопи във волята на Прабитието, чб да не се забелязва
и най-слабото потрепване над необятната повърхност на морето на вечната
воля, — че и най-малката частица от „модела“ да бъде изпълнена и проникната от
могъщите вълни на това море.
И ако онова, което по такъв именно начин се иска в „молитвата“, е изобщо „дадено“ във вечната воля на Прабитието,
ако молещият се го е придобил вече в резултат на своето „търсене“
и „намиране“, то и самото удовлетворяване на искането става в същия момент, в който е било осъществено пълното потопяване в
Праволята, — нужно е само да изтече неизбежният за земята период от време, за да може да се прояви действието на молитвата, стига
искащият да съумее също така правилно и да „похлопа“.---
Единствената наистина непреодолима пречка, на която това „искане“ може да се натъкне в
самия човек, е съмнението\--
Колкото до възможността искането му да бъде удовлетворено, молещият се може
естествено само да предполага и да се догажда.
Той не може със сигурност да знае дали предметът на молитвата му е
сред нещата, които са дадени от веки в Праволята, както не може да знае
твърдо и дали има „правото да получи“ всичко поискано от него.
Затова той не може да бъде предварително сигурен, че
дадено негово искане ще бъде удовлетворено, и би било твърде дръзко и самонадеяно от негова
страна да очаква това във всички случаи...
Не бива обаче нито за миг да се съмнява, че непременно ще му бъде дадено всичко, което може да му се даде при съществуващите
обстоятелства!
Той е длъжен безследно да изкорени от мислите и чувствата си въпроса: — дали наистина ще му
бъде „дадено“ онова, което иска! —
Длъжен е, така да се каже, да „неутрализирай в себе си всички свои желания и очаквания!
Трябва да се съчетае безрезервно с волята на
Прабитието, — изцяло да се спои с тази воля и да не допусне да изплува и най-малкото
съмнение, че молбата му ще бъде непременно удовлетворена, стига да
съществува възможността тя да бъде удовлетворена! —
Това също трябва да се „учи“ и само научилият го
ще стане господар на всички свои съмнения! —
Колкото повече доказателства се натрупват с
течение на времето за това, че правилното „мс-кане“ е вече само
по себе си гарант и на „даването“ — разбира се, в рамките на възможното, —
толкова по-лесно ще бъде за молещия се да се пребори с всяко съмнение,
преди още то да се е изпречило на пътя му.
Но преодолее ли успешно съмнението, той не бива да
става самомнителен в своето упова-ние!
Не бива преди всичко да си въобразява, че може сам
да определя вида и начина, по който да бъде изпълнено искането му,
нито да прави
дръзки
опити да наложи удобния за него момент за това...
Тези неща не са дадени в неговата власт!
Той е длъжен да предостави всичко това на онези висши сили, на които вечната Праволя е
възложила така да насочват духовно съдбините, че във веригата на събитията да
се подредят една след друга тъкмо брънките, необходими за да предизвикат, без объркване на земно-физическите закони, онези резултати, първоначален
тласък за които е бил получен в царството на Духа, — в царството на изначалните причини...
Може понякога да изглежда, че дадено „искане“ не е било чуто, докато всъщност са
вече в ход
всички сили,
водещи до
неговото изпълнение, макар често пъти то да се осъществява съвсем не така, както си го е представял
молещият се.
В много случаи изтича доста време, докато не му стане най-сетне
ясно, че неговото искане е било отдавна вече удовлетворено, и то по начин, далеч надхвърлящ всичките му очаквания...
Обетът, че на искащия непременно ще бъде „дадено“, не бива да се отнася единствено
за нещата от земния живот, а който го разглежда само откъм земния му аспект, трябва да признае, че
той може да намери потвърждение дори ако молещият се получи нещо различно от онова, което е искал.--
В този обет, толкова съществен за разбиране на
излаганото от мен учение, става преди всичко дума за това, че отреденото от веки на земния
човек като негово вечно
достояние може да му бъде „дадено“ при правилно поискване.
Но заради едното не бива да се изоставя другото!
Човекът на земята е притиснат най-вече от проблемите на земния живот, затова напълно в реда
на нещата е да използва силата на „молитвата“, за да облекчи и земния си жребий или пък да окаже помощ на ближния си и тогава, когато
всички външни възможности за това са
отдавна вече изчерпани или са се оказали недостатъчни. —
Преди всичко друго обаче „молитвата“ е
дадена
на човека, за да влезе той отново във владение на своето вечно наследство:
— за да му бъде „дадено“ онова, което на езика на така наречените
„богослови“ е обозначено с твърде двусмислената дума — милост.--
Ала онова, което хората, знаещи за какво
става въпрос, наистина са имали предвид, е всичко друго, само не и
произволен дар на случая!
Дори предвечната Любов, от която произлиза всичко
— както в нетленния, така и в земния живот, — не е в
състояние да измени своята собствена „структура“, — не може от
любов да отрече „Закона“, присъщ на нейното собствено вечно
Битие, и е принудена да се увери, че -са изпълнени
необходимите условия, преди да може отново да приеме отчуждилото се
от
нея
в своето Лоно.--
Затова
правилното „искане“ всъщност позволява на потока на вечната Любов
да проникне в съзнанието на земния човек...
„Искането“, което не е нито просия, нито пазарлък, а спокойно самоотдаване
с най-непо-колебима сигурност, че на искащия непременно
ще
бъде даден потокът на божествената Любов, — че той просто не може
да не му бъде даден.
Това е неотменима духовна закономерност, която
трябва да бъде изпълнена, преди да последва резултатът\
Също както търсещият намира в себе си онова,
което напразно е търсил дотогава навън, така и на искащия се дава
в самия него насъщният му животворен поток на Любовта.--
Преди това той прилича на електромотор, който, проверен
до най-дребните детайли, е готов наистина да върши работа, но през него
не протича още ток от централата.
Сега вече веригата е затворена: — моторът се задвижва
от тока, — но той продължава да чака мощността му да намери приложение,
защото какъв смисъл би имало протичането на енергия през него, ако не се
намери възможност да бъде оползотворено въртеливото му движение. —
Чрез това сравнение са показани символично
трите изисквания на
истинската „молитва“.
„Търсенето“ и „намирането“ могат да се
сравнят с техническата проверка на електромотора до най-дребните му
детайли.
„Искането“ и „даването“ отговарят на
зят-варянето на веригата и протичането на електрическия ток през нея.
А „хлопането“ и „отварянето“ приличат
много на включването на мотора към задвижваните от него машини и
на извършваната по този начин работа.
Ала това сравнение, взето из областта на съвременната
техника, си остава само пример, предназначен да подкрепи до известна степен
моите думи.
Който не изпитва нужда от подобен пример или пък се
чувствува смутен, че съм дръзнал да дам едно сравнение от всекидневния
живот, нека спокойно го отмине, но аз държа все пак то да си остане част
от моето изложение!
Вярвам, че с това съм прехвърлил вече мост от второто
към третото изискване на истинската „молитва“, и се надявам, че
всички, към които се обръщам тук, ще ме последват и по-нататък по този
мост.
*
«ХЛОПАЙТЕ, И ЩЕ ВИ СЕ
ОТВОРИ!»
Не
случайно древният
обет е прибягнал до символичния образ на „похлопването“! —
Ако „търсенето“ е потопяване на молещия
се в себе си, за да намери своите най-съкрове-ни, най-скрити дълбини,
— ако „искането“ е волеви акт с непоклатимото упование,
че ще му бъде „дадено“, — то „хлопането“, тоест почукването
за получаване на достъп, представлява външно, активно поведение в
подкрепа на определено изискване. —
Тук на този, който е решен
да се научи да се „моли“, е в известен смисъл казано, че той има правото да изисква, да настоява — Колкото
и самонадеяно да звучи на пръв поглед това, — но че това право му
принадлежи само
тогава, когато
умее и дейно да се моли: — когато и делата му отговарят на условията на истинската
„молитва“.---
Това условие е задължително при всяка молитва,
— дори когато става въпрос за неща от външния живот. —
Чут бива само онзи, който наистина „хло-
па“,
— наистина чука на вратата, — който подсилва
своето справедливо „искане“, своето очакване, чрез съответното дейно поведение, превръщайки го по този начин само по себе си в изискване, което трябва по необходимост да бъде изпълнено.---
Молещият се не бива да се учудва, ако не бъде чут,
макар неговото „търсене“ и „искане“ да изглеждат съвсем безупречни в
собствените му очи, докато не се е научил също тъй правилно и да „хлопа“.--
Иначе не е още изпълнено третото условие на съвършената „молитва“!
Той се моли може би за неща, които по принцип му се полага да получи, — но без да си помръдва пръста
тогава,
когато молитвата разчита на самия него, — когато активното му участие е необходимо за тъкмо тези
неща...
Иска например чрез молитвите си да помогне на някой друг човек, опитва се да облекчи материалните му затруднения, но е твърде далеч от мисълта да направи със собствени средства
нещо за него
или да се възползва
от предоставящите
му се възможности да осигури някаква практическа изгода за този човек...
Или пък иска да изцери от някакво страдание
било самия себе си, било други хора, но същевременно пренебрегва
помощта на лекаря и не си дава труда да потърси подходящ лек...
Във всички тези, както и в хиляди други случаи липсва
изпълнението на третото основно изискване на истинската „молитва“,
представено в Евангелието чрез образа на човек, който не само стои
отвън в очакване да бъде въведен, но и „хлопа“, за да му „се
отвори“.---
И при онези набожни жалби към Небето, които тъй често
биват окачествявани като „молитви“, просителите бъркат най-вече с това, че
смятат дейната „молитва“ за напълно излишна. —
На мнозина би могло иначе да се помогне, Колкото и далеч да са от представата
какво всъщност означава истинската „молитва“, защото те, тласкани от пламенния
си порив, стигат понякога опипом и несъзнателно до някакво „намиране“
и „получаване“, Колкото и несъвършено да е то...
Дори ако и „хлопането“ им беше също така незадоволително,
то пак би могло да помогне да не останат напразни „молитвите“ им,
практикувани по общоприетия начин и с искрена вяра.—
Но и сред незнаещите още какво всъщност е
истинската „молитва“ има немалко такива, които по вътрешно
чувство изпълняват и трите изисквания, макар че биха постигнали
много повече, ако разбираха цялата тайна на същинската молитва. —
Впрочем и правилното „хлопане“ не се отнася, според древния
обет, единствено до „молитви“ за земни неща, а трябва да помогне на
молещия се да получи преди всичко достъп до възвишения Храм на Вечността, за да преживее тук, с дълбок
душевен трепет, мистерията на Човека: — неговото отпадане от Светлината и завръщането
му към тази Светлина...
В този Храм не може да получи достъп никой, който не е
усвоил преди това „търсенето“ и „намирането“, — който не се е научил вече
така да „мека“, че да може да му бъде „дадено“.--
Много добре се знае „вътре“, — като и тук вътрешността на Храма е не някъде
другаде, а в самия
човек, — кой е този, който „хлопа“ отвън, и няма да му бъде отворено, преди да е изпълнил първите две изисквания на
правилната „молитва“.
Да „хлопа“ за молещия се в случая означава така активно да изгради живота си, че всяка негова постъпка да потвърждава основателното му
изискване да
бъде приет във вътрешността на Храма, и наистина: — който по такъв начин „хлопа“, нему ще бъде „отворено“, защото той сам създава необходимата за това предпоставка.--
Векове наред са правени най-странни догадки и
предположения за „мистериозния“ смисъл, скрит зад тези думи за „хлопането“ и „отварянето“, така че немалко плиткоумни и
велемъд-ри глави са съчинявали най-невероятни и объркани „упражнения“,
отговарящи според тях на правилното „хлопане“.
Познавам и в наши дни някои хора, които бла-
гоговейно
съхраняват като драгоценни реликви оракулски заклинания на объркани
фантазьори и са достатъчно скромни да си обяснят факта, че всички
подобни „упражнения“ не са им донесли никакъв успех, с обстоятелството,
че те, при цялото си пламенно усърдие, „не ги изпълнявали както трябва“,
и са твърдо убедени, че техният оракул непременно трябва да е имал
успех с тях, иначе той — о, свещена простота! — нямало изобщо да
напише тези безкрайно глупави напътствия. —
Винаги се намират все нови и нови вярващи в подобни
безсмислици и непрекъснато се появяват мистагози, които — на свой ред
заблудени или пък невиждащи друг начин да се наложат —
поощряват с мистериозни жестове разпространяването на най-невероятни глупости.
Трудно би било да се разбере как изобщо са възможни
подобни безумства, ако голяма част от търсещите не намираха за прекалено
просто и недостатъчно екстравагантно онова, което всъщност се иска
от тях, тъй като те изпадат в екзалтирана доверчивост само ако бъдат
изправени пред най-абсурдни неща.--
Всяко отзивчиво към човешките неволи сърце е направо
потресено от тези гибелни заблуди и е готово да направи всичко за спасяването
на подведените клетници, но неговата готовност да окаже помощ е
просто неуместна в случая.
То може само да предупреди онези, които не
са все още подведени, и да назове с истинските им имена нещата, за
които те може би са вече чули. Може да се опита единствено да
посочи, че евангелският обет няма абсолютно нищо общо с всички тези
причудливи и явно измислени „упражнения“.
Според
вложения в заветните слова смисъл хлопането“ означава „молитва“ на
дело и който не се проникне от това убеждение, напразно ще чака
да му бъде „отворено“!--
Никой не бива, от друга страна, да си въобразява, че „отварянето“
в евангелския смисъл е някакво внезапно разкриване на неподозирано духовно
великолепие, — незабавно откровение на най-съкровена премъдрост, —
мигновено и широко разтваряне на всички храмови двери, — рязко дръпване на
завесата, пазеща Све-тая светих от погледа на непризвани!
И Храмът на Вечността си има своите преддверия
и новопосветеният има всички основания да се смята щастлив, ако бъде
допуснат да встъпи — образно казано — в най-външното от тези
преддверия...
Който идва с големи претенции, смятайки се за
достоен да влезе, ако не направо в Светая светих, то поне в най-близките
до нея капели, нему положително няма да бъде „отворено“ и той
няма да получи достъп дори до преддверията. —
Ала никой тук не е „жертва на несправед-ливости!
Тук нищо не зависи от нечий произвол!
Всичко е подчинено на духовен Закон и този
„Закон“ не е нещо измислено, а необходимо следствие на духовния Живот,
неотменим като самото Божество, чиято природа и същност той разкрива за
зналците, добили „познание“ чрез неговото съблюдаване!--
Наистина и Божеството е пак в самия човек, —
наистина в най-съкровените дълбини на човека е издигнат величавият му Храм,
— и наистина „БОГ“, каквото и тълкуване да се влага в тази
дума, може да се постигне и почувствува само в най-вътрешните дълбини
на човешката душа!
Ала повечето хора не подозират дори какви безкрайни
широти обхваща собствената им, винаги трептяща във вечен ритъм „душа“! —
Повечето не подозират какви неизмерими пространства
лежат между собственото им съзнание и съзнателното битие Божие,
макар че „Бог“ ги изпълва и че те имат своя живот единствено
в „Бога“.---
В своето въображение те са „на ти“ с
Бога, без изобщо да осъзнават колко кощунствена е тази представа.--
Трудно е наистина да им се внуши, че Бог — като божествен
Живот — е наистина най-близък до тях, — но като съзнателно Битие
божие той е неизмеримо отдалечен, — че се налага в самите тях
да бъде издигната една
„Иаковова
стълба“, по чиито стъпала трябва първо да се спуснат и да си подадат ръце
всички „чинове“ на сияйните духовни йерархии, за да може съзнанието на земния човек да
преживее будното
си свързване
с вечното, невъобразимо, съзнателно Битие божие, без да се бои от гибел.---
Глупаво душевно високомерие кара някои да си въобразяват, че нищо не бивало да
застава между Бога и човека, — но единственият достоен отговор на тази надута
претенция е молбата: «Прости им, Господи, защото те не знаят как те оскърбяват!»--
Затова, който наистина иска да му бъде „отворено“, стига с целия си живот, с всички свои земни дела и
постъпки
решително да „хлопа“, нека не очаква, че „Бог“ — в каквато и форма да вярва
той в Бога — ще стои, като вечно Праби-тие, на дверите, за да му „ отвори“ сам!--
Който е решен истински да „хлопа“, трябва преди всичко да изпитва
поне дотолкова благоговение пред Божеството, че да се чувствува без-
мерно
щастлив, ако склони да му „отвори“ —
образно казано — дори и последният божи служител в Храма...
Никой друг така и няма да отвори за истински молещия се онова,
което единствено в самия него може да бъде „отворено“!
*
ДУХОВНО
ОБНОВЛЕНИЕ
Ако някой вярва, че чрез истинската „молитва“ може да се стигне до духовно обновление на цялото земно човечество, тази
вяра съвсем не е лишена от основание!
А тъй като „човечеството“ тук, на земята, не е нищо друго освен съвкупност от
голям брой отделни човеци, такова обновление може да стане единствено чрез
индивида, ето защо ние няма да се губим в цялото, а ще говорим тук само за отделния човек, понеже иначе той би
бил твърде много ощетен.
Ако някъде на тази земя съществува макар и един-единствен човек, готов и решен да
обнови себе
си чрез
истинска „молитва“, това представлява голяма
придобивка и
за цялото човечество, тъй като ние, хората, не се намираме изолирани един
от друг в някакво празно пространство: потокът от добри или лоши импулси,
преминаващ през отделния човек, се разпространява по-нататък и през всички човешки души дори ако живеят и работят на
другия край на земята, все едно дали съзнават това, или не...
Ако в предишните глави се спрях толкова подробно върху
съставните части на истинската „молитва“ и върху същността на
„молитвения“ акт, това сторих, защото повечето хора не могат да си
представят нищо по-лесно и по-инертно от молитвата, —
защото повечето хора си мислят, че вече се молят, щом разговарят във
въображението си, и то по един самомни-телно свойски начин, с някакво творение
на своята фантазия, което наричат свой „Бог“, възприемайки самовнушената
реакция върху собствените им чувства като едно твърде евтино утешение. —
%
Този вид въображаема молитва може да доведе единствено
до самозаблуда и да породи мимолетното и фалшиво чувство на
приповдигнатост, — но съвсем не и истинско духовно обновление, от каквото
така остро се нуждае молещият се.
Най-много би сгрешил обаче онзи, който се почувствува
макар и най-малко обезсърчен след прочитането на дадените от мен
разяснения.
Не е трудно да се предположи, че един или друг от
читателите ми би могъл да си каже: — „Щом истинската молитва изисква
изпълнението на толкова много предварителни условия, така и няма да се науча да
се моля! — Иска ми се да излея сърцето си пред своя Бог и да намеря утеха
в мисълта, че молбата ми ще бъде чута, а защо не и изпълнена!“
Ала щом някой е прочел внимателно казаното дотук от
мен и въпреки всичко е способен да каже това, той наистина не е разбрал моите думи докрай!
В стремежа си да изтъкна изискванията на истинската „молитва“ с помощта на евангелския обет за
„търсенето“, „искането“ и „хло-пането“ не можех да не навляза в
подробности, ако исках читателят да не изпитва вече никакво съмнение,
че истинската „молитва“ е нещо
съвсем различно от благочестивото рецитиране на определени молитвени формули.
Прочел тези разяснения, прозорливият читател ще добие
бързо увереност
в себе си
и ще разбере какво следва за него от всичко това. —
Той ще си даде сметка, че ще може истински да се „моли“ едва тогава, когато е вече претърпял пълно преображение на всичките си мисли, чувства и постъпки, свидетелствуващо за това,
че у него са изпълнени всички предварителни условия за
истинската „молитва“ още преди да е започнал да се „моли“.--
Само заради най-боязливите подчертавам тук изрично, че
аз наистина описах какво всъщност става при истинската „молитва“, но че целият този
процес се осъществява напълно от само себе си, стига човек да е изградил целия
си живот така, че да се намира в постоянна молитвена готовност. —
А на онези, които си представят молитвата като
занимание едва ли не само за малодушни и печални хора, трябва да кажа, че
винаги готовият
за молитва
живот няма
защо да се
отказва от нито
едно
благородно удоволствие, — напротив, той може да стане истински залог за едно винаги добро настроение, за постоянна нагласа към
щастие.--
А що се отнася до желанието да „излее сърцето си“, изпитващият такава потребност
човек просто чувствува особено осезателно истината, че не е нещо съвсем откъснато и оставено само на себе си в
цялата Вселена, — че въпреки космичната си изолираност и волевия си акт на бягство от Духа той си остава — макар и пасивно — свързан със своята
Прароди-на:
с царството на субстанциалния чист Дух, и че помощта, която може да дойде оттам, има по-широко поле на действие от всяка друга
помощ във физическисетивния свят на грубо пространствените неща.
Той се заблуждава само в тълкуването на своето чувство, когато си
въобразява, че стои — без каквото и да е междинно стъпало — лице в лице с вечното Прабитие\ не по-малко се заблуждава и
когато възприема като „молитва“ това изливане на своята мъка пред невидими свидетели, което всъщност е една истинска,
правдива, свята „изповед“.---
Подобна „изповед“ отговаря на една вродена необходимост на човешката
природа и представлява акт на освобождаване на душата с
неоценимо
значение за живота, затова всеки земен човек, който и да е той, би трябвало да излива от време на време сърцето си пред невидимите истински „изповедници“ така, че
да стане способен да получава постоянен приток на нови сили от
невидимия свят. —
Не бива да чакаме да бъдем сполетени от най-тежки
душевни терзания, за да се решим на такава истинска „изповед“, която неизменно носи в себе си своето вечно валидно „опрощение“...
Едва след подобна „изповед“ и след осъщественото
благодарение на нея освобождаване на душата трябва в истинска „молитва“ да поискаме онова, което се
стремим да „измолимЩ---
Човек, който се „моли“ така, както трябва да се моли, наистина ще постигне духовно обновление, а такова обновление е нужно всеки път, когато външният живот притъпи
душевните „пипала“. —
Ала „духовното обновление“ не е някакво обновление на животворната
духовна искра в човека, а обновление на способността на душата да
възприема всички
влияния, които могат и искат да стигнат до нея от царството на чистия Дух посредством
„антената“ на собствената й духовна сърцевина. —
Едва ли е възможно да се
представи с думи на човешката реч единствената по рода си връзка между „духовната искра“ и „душата“ в
земния човек, или пък да се направи опит тя да бъде обяснена с образи и
сравнения.
Макар „душата“ ни да е
за нас „единствено Реалното“, тоест: единственото дейно нещо, възприемано вътре в
нас, сама
по себе си
тя не е нищо друго освен една органична, образувана по определени
ритмични, хармонични закони структура, изградена от вечния океан на
душевните сили, — структура, чийто кристали-зационен център е
потопената в този океан „духовна искра“.--
Ние сме способни да
възприемем в себе си своята собствена „духовна искра“ само дотолкова, Доколкото
сме „душа“, и то
единствено посредством проникващите до чистия Дух свое-
образни сили на „душата“, които са един вид нейни „пипала“...
Всяко духовно въздействие, стремящо се да стигне до земното ни
съзнание, трябва неизбежно да мине през вечната „духовна искра“ в нас, където да бъде
уловено от „пипалата“ на „душата“ и предадено по-нататък на
мозъчната ни мембрана посредством определени „душевни органи“.---
И обратно, — понеже всички интензивни възприятия от външния земен живот привеждат на свой ред в трептене „душата“ посредством мозъчното
съзнание, неизказано деликатният организъм на „душата“ бива непрекъснато разтърсван, което не само понижава — кога повече, кога по-малко — способността му да възприема духовни въздействия, но може
понякога, и то за доста продължително време, да доведе до един вид „душевен паралич“. —
Който го е изпитал вече в себе си — а малцина всъщнбст
не са го изпитвали, — едва ли ще има
нужда да му казвам какво е обратното въздействие на този „душевен паралич“ върху
душата...
В човека непрекъснато се извършва такова взаимодействие, ето защо „душевната“ хигиена не е в никой случай по-маловажна от хигиенните грижи за видимото земно тяло и неговите органи.--
Ние изпитваме постоянна потребност от „духовно обновление“ в смисъл на възобновяване на душевната ни енергия, за да остане „душата“ способна
да възприема и да предава по-нататък духовни въздействия, — както не
можем да се лишим от възобновяване на земнотелес-ните си сили, ако искаме да посрещнем както трябва
изискванията на земния живот.--
А не съществува no-действен начин за непрестанно духовно обновление от постоянната готовност за молитва, — от „молитвата безспир“ като последица от тази готовност!
—
Който е постоянно готов за молитва, чрез цялата нагласа на своя вътрешен и външен:
— на своя съзерцателен и деен живот, за него истинската „молитва“ е също такава жизнена потребност, каквато е земната храна за физи-
ческото му тяло, и той няма вече нужда от особени
поводи, за
да бъде подтикван към „молитва“, макар че такива поводи никога не ще му
липсват...
И не само наредените една след друга златни брънки от
веригата съзнателни, добили форма молитвени актове
освещават
неговия живот! —
Освещава го и постоянната му волева нагласа за „молитва“, която — така да се
каже — се „моли“ вместо него и тогава, когато
всекидневните задължения и външните поводи за отвличане на вниманието правят невъзможно
съзнателното
формулиране на „молитва“.--
Стигнал веднъж дотам, за такъв човек става немислимо да започне или да завърши
всекидневната си работа без истинска „молитва“.
Казано е обаче: — «Кога се молиш, влез в скришната си стая и си заключи вратата!»
Така че съвсем не е нужно — това би било дори посегателство срещу „душевния
свян“ — околните
да знаят, че се молим, освен ако не
са се събрали повече хора, обединени от една и съща волева нагласа за „молитва“ и
предоставили на едного от своите да даде словесен израз на тази нагласа. —
Но тогава всеки от тях трябва да знае какво представлява истинската „молитва“ и да се
е издигнал вече
до постоянна молитвена
готовност,
— иначе съвместната молитва би се превърнала в празен жест или в най-добрия случай — както например при общата „настолна молитва“ — в съблюдаване на един благочестив
обичай, произлязъл наистина от някогашните съвместни молитвени актове на такива хора, които са знаели за тайната на
истинската „молитва“ и не са искали да оставят без 1молитва“ и храненето на земното тяло.--
А на детето спокойно могат да се дадат молитвени текстове, съобразени с неговата чувствителност и
възприемчивост, без
на първо време да се очаква от него вътрешна нагласа, надхвърляща засега способността за концентрация на душевните му
сили!
Невръстният още човек трябва да бъде въведен с
най-голяма предпазливост най-напред в практиката на истинската „молитва“, преди да му се разясни механизмът на действува-
щите тук духовни съотношения.
Усвоил така практическото умение да се моли, той ще
чуе близки вече за него неща, когато се запознае с цялото учение в
неговата пълнота. —
Словесният израз, който запознатият с
изкуството на истинската „молитва| решава да даде в един или друг момент
на своя молитвен акт, е предоставен изцяло на неговия избор.
Молещият се може с еднакъв успех да се придържа към съществуващи
молитвени текстове, станали може би скъпи и близки на сърцето му от
най-ранно детство, или пък сам да подбере думите под напора на
избликналите в него чувства дори ако такава молитва си остане само едно
развълнувано сричане от гледна точка на словесната форма.
Подобно сричане може също да се превърне в
истинска „молитва“, но от това съвсем не бива да се прави погрешният извод,
че е по-добре истинската молитва да е някакво неясно „сричане“
вместо стройно подредена последовател-
ност от думи. —
Става въпрос за виеше проявление на духовни закони и за неговото използване, така че дори само от благоговение пред Духа трябва да се стремим и
към най-високото възможно формално съвършенство на молитвения акт...
Възможно е обаче да съществуват и молитвени формули,
които, далеч превъзхождащи всички останали, са съставени в съответствие
с духовните стойности на звуковете и въздействуват неизказано благотворно
— така да се каже, с двойна сила — върху душата.---
Всеки е убеден, че знае за какво трябва да се моли онзи, който наистина може да се „моли“, но се налага да
бъдат казани още някои неща, за да не се повтаря до безкрай все една и съща
грешка, допускана от мнозина, които, без да познават мистерията на истинската „молитва“, най-добросъвестно вярват, че се молят, Доколкото могат.
Едва ли не всеки от тези мними молещи се смята за нещо
напълно естествено да се моли
преди всичко за своето собствено добро и за доброто на онези, които са му — както обикновено
се казва — „най-близки“ в земния живот...
Те знаят наистина за предупреждението: щ «Молете се за ония, които ви мразят и гонят!» --и на Разпети петък в
„римокатоли-
ческите“
църкви се произнасят с особен патос молитви дори за „еретиците“, евреите и „езичниците“, ала никой не се замисля, че —
от гледна точка на духовно пробудените — нашите врагове и гонители, както и най-далечните за нас хора, чиито лица никога досега не сме виждали, са също така свързани духовно с нас, както и най-близките ни кръвни роднини, макар и да не можем, разбира се, да изпитваме любов
в същия вид и в същата степен към непознатите или към причинилите ни големи злини, — което впрочем не се и
„изисква“ от никакъв божествен закон, тъй като тъкмо този закон сам поражда и установява различията.
Ала който се е научил истински да се „моли“, ще трябва да разшири занапред своя кръгозор, за да се
„моли“ преди
всичко и на първо място за всички, които искат тук, на земята, да
станат човеци и които се стараят да бъдат човеци: — които пъшкат под игото на животното и които полагат усилия да опитомят това животно!--
Едва тогава молещият се има право да помисли за определени групи хора, — след това за своите приятели и роднини, — после за най-тесния си семеен кръг, — и чак накрая: — за самия себе си!---
Изложеният порядък е точно обратният на онзи, който е в сила за житейските ни
задължения във външния свят, защото там човек трябва да си е изградил преди всичко
сам установено положение, преди да
може да поеме отговорността за създаване на семейство, — трябва да се
погрижи първо за своето семейство, преди да има право да помогне на роднини и приятели, — и трябва те пък на свой ред да нямат вече нужда от него, за да може да помогне
на по-далечни
групи хора
или пък да постави силите си на разположение на човечеството като цяло. —
От изключително голямо значение за цялото човечество е всеки, който истински се е научил да се „моли“, да се моли занапред
по такъв именно начин на първо място за всички, преди да използва „молитвата“ за своите по-далечни или по-близки „частни§ работи, без да говорим за чисто личното, за което би желал
да прибегне до помощта на „молитвата“...
Така с течение на времето може наистина да се стигне
до духовно
обновление
на все по-голяма част от човечеството, и то само благодарение на „молитвената“ дейност на неколцина!
Но нещата няма да останат само в тесния кръг на тези
неколцина, защото силата на истинската „молитва“ е такава, че тя бързо съумява да достигне до всички, които са достатъчно зрели и укрепнали, за да се научат да се „молят“...
А в днешно време те съвсем не са толкова малко!--
Носещите днес бремето и тегобите на земята нека не забравят и онези, които преди тях са бродили по нея, превивайки
гръб под същото бреме и същите тегоби.--
Нека
никой не си въобразява, че им е чуждо всяко желание за помощ, или пък са
до такава степен недостъпни за помощта на земните човеци, че тя не би
могла да им послужи
за нищо\
Твърде много на брой — уви! — са изпитващите настоятелна нужда от истинска „молитва“, понеже се намират сега в такава
фаза на своето душевно развитие, която не им позволява вече да влияят сами върху своята съдба!---
В една древна свещена книга са записани думите: „Свята и благотворна е мисълта
да се молим за починалите, за да бъдат те спасени! “ — и ние имаме пълно основание
да бъдем сигурни, че тези думи би могъл да напише само човек, който е
виждал отвъд плътната завеса, скриваща „страната, от която никой не се е
завърнал“, от погледа на неподготвения за това земен човек...
И ако тук аз призовавам всеки, който е готов да се научи да се „лса/ш“, да
включва в своята истинска „молитва“, след като е усвоил вече това умение, и отишлите си от тази земя, правя това по силата на
абсолютно сигурното си „знание“, без да съм ни най-малко повлиян от каквито и
да са земночовешки представи за живота след физическата смърт!
Но и тук не бива да забравяме да се „молим“ на първо
място за всички, преди да насочим силите на истинската „молитва“ към отделни хора! —
И нека никой не се безпокои, че понякога „молитвата“ му би могла да се окаже напразна, понеже някои може и да нямат вече нужда от помощ!
По този повод трябва да кажа, че сред хората, които са
били познати на когото и да е от живеещите днес на тази земя или за които
си спомнят техните родители, няма нито една-единствена душа, която не би приела с благодарност всяка помощ по своя път, макар
и да не се числи към онези, на които
истинската „молитва“ би помогнала направо да се „спасят“. —
И в онова душевно състояние, в което „душата“ се изживява свободна от земното тяло и което обикновено се нарича „отвъден свят“, духовното
обновление —
в обяснения по-горе от
мен
смисъл — си остава постоянна необходимост, защото „душата“ е все така разтърсвана от остатъчното въздействие на земното съзнание върху нея, но
същевременно е подложена и на вибрациите на нови преживявания, принудена да ги
приема пасивно,
без да може да участвува активно в тях, както е правила това на земята с помощта на
физическото тяло.--
А онези малцина от „починалите“, които са пребивавали активно в света на Духа още през земните си дни, ще съумеят без съмнение
да използват за доброто на други помощта на истинската „молитва“, ако тя бъде насочена
към тях...
Нека всеки бъде спокоен, че не се губи нищо от онова, което любовта изпраща „отвъд“ границите на физическисетивния
свят.
Ако това важи за всяко пропито с любов чувство, — за всяка изпълнена с любов мисъл, — толкова повече е в сила за
направо чудотворната помощ, която може да бъде оказана
чрез практикуване на истинската „молитва“\--
Така правилният начин да се „молим“, посочен от мен в тази книга,
упражнява своето въздействие не само по цялата земя, но и далеч отвъд този свят на физическисетивните явления!
Истинската „молитва“ свързва всички душевни носители на духовната искра както във видимия, така и в невидимия Космос, и задействува енергийни потоци, които, минавайки
през предвидените за тях „станции“, стигат накрая до самото Сърце на абсолютното вечно
Битие, за
да потекат оттам, „заредени“ с „благодат“, обратно към молещия се и към
всичко, към което е насочена неговата „молитва“...
Истинската „молитва“ издига „Иакововата стълба“, която се възправя тогава вътре в човека нагоре до най-съкровената воля на Пра-битието, — „небесната стълба“,
позволяваща на висшите духовни йерархии да доведат вечно сияйната
Светлина долу
на земята,
в
живота на земния човек!---
Истинската „молитва“ е най-висша възхвала на вечната Любов, — предоставена с любов възможност за съединение с вечното твор-
ческо
Всемогъщество, вечно създаващо нов живот от Пралюбовта...
Ето защо земният човек само изпълнява един най-свят дълг, когато полага усилия да се
научи истински да се „моли“!
Спасение и благослов ще донесе за него и за всяка една душа такава „молитва“ и благодарение на тези истински „молитви“ лицето
на земята ще претърпи все по-голямо и по-голя-мо духовно преображение за благото на всички идващи
след нас.---
Ратници на бъдещето са всички, които умеят истински да се „молят“! —
Те са предшественици, проправящи пътя за новия човек, който очаква с нетърпелив копнеж земното си въплъщение, но не може да се появи тук, преди земята да
бъде достойно подготвена за неговия нов начин да бъде човек!--
Истинската „молитва“ ще превърне земята в негова родина, — на него: — новия човек, който ще обедини всичко, което е все още разделено
и разпокъсано, защото той ще има вече живот единствено от Любовта!---
*
ТАКА
СЕ МОЛЕТЕ!
Свещено войнство!
Ти бди и днес над новия ми ден!
На помощ свише се уповавам, за да
извърша своето дело!
Чисто сега е моето чувство: нека да бъде все така чисто!
Точна сега е моята мисъл: — нека да бъде все така точна!
Ясно сега е моето слово: — нека да бъде все така ясно!
Аз
подчинявам своите мисли на Любовта!
Аз
подчинявам своите думи на Любовта!
Аз
подчинявам свойте постъпки на Любовта!
*
ПРИ
ХРАНЕНЕ I
Да благодарим на труженика за плодовете
на труда му!
Да
посветим храната, и напитката също: на вечната Любов!
Дар
на земята, съхрани за нея онова, което й принадлежи! —
Бъди
благодат за земното тяло!
III
Живителна сила!
Стори сега чудо: — превърни
онова, което поглъщам, за да укрепна, и тъй го погубвам:
— във воля и мъдрост!
*
В
КРАЯ НА ДЕНЯ
0,
радост на покоя!
На
тишината радост!
О,
радост на нощта!
Подир
дневния труд, подир дневния шум и подир суетнята, отмалели
копнеят душата и тялото да си отдъхнат, да притихнат и
да замлъкнат.
Свършена е вече земната работа!
И
сега, душа, в себе си вглъби се! Привикни в този миг да забравяш
тялото! Остави го да отдъхне на своята постеля!
Закрила
свещена на висши закрилници сега го закриля от всяка опасност,
— от болест и зло.
A ти, — o, душа, моли се и в
съня!
*
В
ЩАСТИЕ
Свободен!
Избавен съм вече от гнетящи въпроси!
Спасен
от парливи желания!
И
вече свободен, аз искам да стана твой повелител, щастие
мое, искам да бъда твой господар!
Хвала на силата, която при
мене днес те изпрати!
Хвала на силата, която ми даде да те постигна!
И все пак не искам от теб да завися!
Ако очакваш да съм ти покорен, тогава върви си, — защото аз искам да
бъда свободен дори и от тебе, о, щастие мое!
В НЕВОЛЯ И ГНЕТ
О, помогнете!
Стига да можете, то помощ пратете!
О, помагащи сили! Ръцете си светли към мен протегнете!
Знаете вие, че тежка неволя сега ме постигна! Знаете
вие, че грижи и скърби днес ме терзаят!
Но аз съм уверен, че — има ли как, — помощта ви ще дойде!
Ако пък вече е невъзможно моето бреме
да облекчите, помагащи
сили, поне помогнете да го нося достойно!
Макар
и приведен под своето бреме, не искам
безсилен да рухна
под него!
Не ще се оплаквам, не ще възроптая от своята участ, — и с вашата
помощ готов съм да нося товара си тежък, щом именно него трябва да нося!
*
С ГРИЖА ЗА ЕДНА ДУША
О, Любов предвечна! Погрижи се да избавиш от неволи
и
немилост, от заблуда и принуда, от безсилие и
лфак
всичко
онова, което сам не мога да избавя нито с обич, нито с воля!
Укрепи
със
свойта сила волята ми уморена!
Научи
я как самичка болката да уталожва, Колкото със воля може!
Изпрати
й светла помощ от най-висши помагачи, — стражи мъдри на
доброто!
Зло,
отстъпи!
Мъко,
мъхни cel Болко, замри!
Стига неволи!
Ти,
"гибел нелепа! Заблуда, опасност, тозчас изчезнете!
Мрак,
отдръпни
се!
Светлина,
засияй!
Нека
по-скоро да бъде свободна тази душа, — строшила оковите
си до една!
*
В
ИЗКУШЕНИЕ
О,
свети помагачи!
О, сияйни водачи! Бдете незрими около
мен, — зова ви тревожен и угнетен!
Зова
за спасение! Недейте допуска да се погубя!
О!
Поне
един от вас да имаше над мен да бди, та мен от мен самия
да освободи!--
Поне
един от вас!
Нека
ме обгърне и не ме изпуска, — нека ме избави от
гибелния плен на гнетяща зависимост! И нека ме спаси от
изгарящи страсти!
Нека
да прогони пъклената жад, — душата що смущава, приспива
съвестта, бедата предвещава,
подбужда все към зло, разсъдъка размътва и волята руши!
Помогни ми, закрилнико!
Дръж мойта ръка! Додето
заблудата своя аз сам отрека!
ПРЕД ТЕЖЪК ДЪЛГ
Сияйни водачи!
Аз вече готов съм!
Готов с вяра и воля!
Готов
всички пречки да
превъзмогна!
За дело готов!
Дълга си разбирам: — не ще жаля
сили, където е нужна моята дан!
Сега ще се види какво
всъщност мога и какво не мога!
Ала не стигнат ли моите
сили, тогава ви моля, докрай доведете, каквото съм почнал! На вас се осланям!
О, нека дълга си докрай да изпълня!
И нека във всичко сега да
успея!
Не позволявайте да се клатушкам! Ръката ваша да не изпускам!
Насочвайте точно моите
мисли!
Как да довеждам нещата до края ме научете, та моето
дело чрез мен да успее!
О, свети Помагачи!
О, Водачи към Светлина!
*
В ДЪЛБОК МРАК
Не мога да се моля вече,
не
мога вече да зова,--
останаха ми сили само...
да закрещя за
Светлина!
Така съм объркан, така заблудих се, че нищичко вече не мога да видя, обгърнат отвред от мрак непрогледен.
Така изтерзан и обхванат от ужас, крещя с всички сили:
— крещя
за Светлина!
Закрилници мои, сияйни, любящи, недейте допуска аз сам да остана, — да страдам отчаян и път да не
виждам! Да
нямам утеха, дори и привидна! Недейте допуска!
О, вие, които сте все в Светлината, вместо мен се молете,
— понеже аз вече
не
мога сам--
да
се моля!
О, чуйте ме вие!
Чуйте вика ми!
Към вас аз въпия,
крещя с всички сили от страшните
бездни на своята страшна, бездънна неволя, зова Светлината, — за да мога отново... пак...
да се моля!!
*
КРАЙ СМЪРТНИЯ ОДЪР
Сега е изстинало вече напълно, —■ сега вкочанено е то и безмълвно, — но въпреки всичко аз пак го обичам: — туй тяло, което
обичах, додето бе топло и живо и тъй отзивчиво към моите думи...
То бе на живота обител и бе податлив изразител на скритата в него светла душа.
Усещам със ужас, — за вярване не е, че свидното тяло,
уви,
ще изтлее!--
Че любимите форми и линии меки ще трябва от
днес да изчезнат навеки! — До дъно потресен, сега осъзнах — преходно е земното, пепел и прах!
Ала сега обичта ми се моли за теб,
светла душо, — останала вече без тяло, което да служи!
За тебе се моля, та нека веднага явят се пред тебе помагачите висши и тъй да намериш и ведро, и
леко, своя път в Светлината отново да станеш сама Светлина ти, тъй както била си Светлина ти самата в началото
още на всички неща!
Водете,
напътствайте и поучавайте,
т
сияйни Учители от висшето
царство на
Светлината!
Водете
към цел най-висока: — към
съвършенство
сияйно във вечния Дух оногова, когото обичам с цялата своя
любов и
преди, и сега!
*
КРАЙ ДЕТСКАТА ЛЮЛКА
Очички любопитни, —
дошли
на този свят
за пръв и за последен
път, — не
схващате
все още какво ви се показва във земна светлина!
О,
Небето нека ви благослови, та — пълни с упование — по-скоро да
съзрете окъпан в светлина света на таз земя!
И нека сам Духът пречист си изгради душа
в детето, — нека силите му да разбудят все още „спящото“
в сърцето!
Закрилници любящи, над него вие бдете!
И
земния му път
към Светлината насочете!
Напътствайте живота му! Дано да го очакват изпълнени
със радост дълги дни
и
с вашата подкрепа към Светлината вечна то все да се стреми! —
Пазете го, Любящи, по дългия му път, до оня миг,
когато най-подир,
постигнал
щастие и мир, и без да се нуждае от утеха ще смъкне земната си
дреха за да се слее с вас, — възкръснал в Светлина за вечна
бъднина!
*
В
ГОЛЯМА РАДОСТ
Благодаря ти, о, Извор на радост,
— Светлина изначална на животворна Любов! Благодаря ти,
задето ми даде възможност да изживея това щастие днес!
Скърби
и грижи стопиха се в миг!
Сбъдна се всичко, което мечтаех!
Още не смея дори да повярвам, че наистина има толкова радрст!
Но чуйте ме вие: Любящи в Духа!
Вие, които познавате
всички потайни пътеки към Светлината и за които Любов означава да се помага, — чуйте ме вие: в
голямата радост на мен, Помагачи, пратете от своята сила!
С какво най-достоен ще бъда, кажете, за своята
радост и как да я срещна?!
Дано благодатен е светлият трепет, който днес
ме изпълва!
Свети помагачи!
Дано не оставам вече самичък!
Сам с радостта си! Закрилници мои, край мене бъдете и
опазете от гордост душата ми вие!
В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ
Мой вътрешен живот! Ти, същност моя!
Просияла звезда .на Светлината предвечна в земния мрак!
Ти,
чийто „образ“ съм аз, —
по земному вплетен във
земното, — неспособен сам себе си да разбера: — от теб единствено в тебе познат!
О, толкова далече бях се отклонил, тъй далеч от себе си, — такъв, какъвто
съм в
тебе!
Къде е моят път? —
Моят път към мене, — какъвто от веки съм аз във теб!?
О, помогни ми!
Не позволявай на
земното твоя
„образ“ да
обезобрази!
О, нека с твоя помощ пак към себе си,
към същността си да се върна! Към теб, сияйна Светлина дълбоко в мен!
Разкъсай
моите окови,
които изковал съм сам!
От робска заблуда спаси туй, което само с теб в единение ще намери живот!
Всяка
надежда загубил, аз теб призовавам, зова те в нерадост: — на
Вечността Светлина! Светлина на Живота, — Светлина на Любовта!
Недей
да оставяш душата и разума
в мрак непрогледен I да тънат!
Изясни им неясното!
А
Духът нека тъмното да проясни!
И
така да намеря просветление в теб, о, Светлина!
При
мен в моя път
изпрати
просиялите в твоя Светлик!
Нека
зорко да бдят те над моя стремеж: над стремежа ми към Светлина!
Ще
поема с готовност тяхната веща десница!
С
готовност ще тръгна по пътеките стръмни!
Мои
светли водачи, от страната на мрака отведете ме вие към
Светлина: към просиялата вечна Любов!
СЛЕД
СПАСЯВАНЕ ОТ ОПАСНОСТ
Отци
в Светлината, — свети Помагачи, — отиващи бързо при всички,
които се борят
за
свойто спасение!
Сърцето
ми тръпне, изпълнено с плам — и аз
съм
ви вечно признателен!
Живота
си аз посвещавам на вас, спасители мои от страшния мрак!
Неволя,
опасност сега са далеч, закрилници мои, — надмогнах враждебните
сили и ето ме —
цял
потопен в Светлина!
О,
бдете над мен
непрестанно,
додето
от
моите светли стремежи
съграждате
новото
в мен!
Дано
се превърне животът ми тук в истински Храм на безкрайна признателност
*
ЗА
ДОБРА СПОЛУКА
Творящи,
градящи,
премъдри
Учители!
Посочете
ми правия път, та дано увенчая
с успех своя труд!
Вие знаете всяко число, всяка
мяра, — най-скритото дори по име зовете! —
Надарете ме с мъдрост,
със сила, но също така и с търпение!
Благословете
високото мое
стремление!
Дано във всичко аз да
успея!
Дано
не ме стигне провал!
Дано всяко нещо под мойта
ръка се извиси
до
съвършенство!---
*
ЗА МЪДРОСТ
Недейте ме оставя сред
Нищото да се удавя!
Затънал
сред привидности, — недейте ме оставя!
Знам: — за да не завися от сухия разсъдък и за да постигна висша премъдрост, предпазваща от
гибел, отново се обръщам към вас,
Любящи мъдри,
и вас
зова на помощ!
Защото само вие знаете какъв е пътят, извеждащ от заблуди, от
хаоса спасяващ!
Мъдреци любящи, над мене
вечно бдящи, с любов ми посочете отде минава пътят към
Светлината вечна!
И също посочете ми как да
разпознавам и кДк да определям най-истинската
същност, действителната стойност на всичките неща!
О, нека с ваша помощ,
сияйни Помагачи, успея да надмогна измамната привидност и нека
тъй постигна премъдрост изначална!
*
ЗА ИСТИННА ВЯРА
Отче на всички вярващи в Тебе!
Ти съществуваш, защото сам
Себе Си вярваш! —
И като вярваш, живот
сътворяваш, — със своята вяра Себе Си създаваш, и сам си за
Себе Си Светлина и Живот!
Вдъхни сега вяра Ти,
Отче, и в мен! Дано се науча на истинска вяра,
— да вярвам тъй силно, както само Ти вярваш!
Просветли ме Ти,
пресъздай
ме из своята вяра!
О,
живот ми вдъхни, и в мене самия ме пресътвори!
Нека
със вяра
до
Теб се издигна!
Та
да не позная, обгърнат от мрака, разрухата страшна на свойто
безверие!
*
ЗА
НАДМОГВАНЕ НА СЪМНЕНИЯТА
Раздиран
без милост от жестоки съмнения, към Теб се обръщам и Теб
призовавам, о, Отче мой!
Прати
незабавно при мен помагачи!
Покой донеси на сърцето смутено! —
О,
Светлина в Светлината предвечна, озари моя път с безкрайното
свое сияние! Разпръсни земния мрак!
За
да виждам по-ясно посоката вярна, — заблуда от истина да
различавам!
Да
не изпускам десницата твоя и да не изпадам пак в плен на
заблуди!
ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ
Моята вяра е все
колеблива като люляна от вятър тръстика... Ту се
възправя, ту пак поляга...
Понякога вярвам като
децата, — друг път в безверие тъне душата.
Искам да стъпя на сигурна
почва — непоклатима като скала...
Терзан от мисли, с мъка в
сърцето, — така не мога да продължавам!
Чуйте ме вие, постигнали
вяра и сигурност ведра! Избавете и мен от
изгаряща мъка! Вяра ми дайте и твърдост, и воля! Водете
ме, закрилници, със
здрава ръка, — във вашата сигурност да се спася!
*
В
БОЛЕСТ И БОЖИ
Готов
съм напълно да приема онова, което със воля не мога да спра, — дори ако
това жестоко страдание сложи край на земното
ми съществувание!
Сега
се моля
само за едно
и на това
се уповавам —
дано мъчителните
земни изпитания,
които търпеливо
и безропотно понасям,
да ми оставят
малко сили9
та все тъй ясно
да осъзнавам,
че с всяка нова болка
аз само се отърсвам
от земната
обвързаност.
*
ВЪЗПОМЕНАВАЙКИ
ПОЧИНАЛИТЕ
Вас,
свободните вече от земната плът, изживяващи се сега във душевно тяло, — останали близо до
тази земя, но все пак отделени от
нея, — нека вас
Любовта поведе към сияйно водачество!
Любовта
да разсее омаята земна!
С упование светло изпълнени,
научете се как
да поемате
отзивчивите
и протегнати вече
за помощ ръце
на светите Закрилници,
останали близо
до тази земя
и изпълнени
с вечна Любов!
Всички
земни задръжки да останат зад вас! Заблудите нека потънат в забрава!
Да се пробуди в вас
мъдрата воля! Отхвърлили
всяка обвързаност земна,
свободни
от всичките земни окови,
последвайте радостно пътя, посочван от светлите, вечни Водачи!
Та по-скоро да може и вас
да осени Светлината пред вечна!
*
|
Лук. 11:1-4, Мат.
6:7-13. Молитвата „Отче наш“. Мат. 7:7, 21, 22; Марк. 11:24; Лук.
11:9; Йоан. 14:13. Йоан. 14:13; Марк.
11:24. Мат. 6:9; Лук. 11:2. Йоан. 16:15; 17:10. Мат. 6:6. Мат. 5:44; Лук. 6:27,
28. |
Йозеф Антон
Шнайдерфранкен
Превел от немски Борис Стоянов Стилов
редактор Нина Иванова
Консултант
Страшимир Джамджиев
Печатни коли 8,5
печат
® nOflUfPftO) ООД ПЕРНИК
2300 УЛ. ОТЕЦ ПАИСИЙ -.55 P01VGRAPH LTD PERNIK
2300 OTETZ PAISI STR. - 55