В една своя книга, носеща заглавието „Пътепоказатели“, съм посочил достатъчно ясно защо съм против публикуването на писмата, изпратени от вече починали хора по конкретни поводи, поради което те имат стойност само за момента и не могат да бъдат преценени без най-точно познаване на обстоятелствата около тяхното написване.

Но понеже нямам никаква власт да предотвратя публикуването след „смъртта“ ми и на онези мои писма, които също държа да бъдат разглеждани като породени от моментни, свързани с определени дати, особени причини и следователно валидни само за момента и в своята сфера на значимост, би било направо глупаво от моя страна още приживе да се измъчвам от мисълта за възможна злоупотреба от този характер с нещо, което ми принадлежи.

Затова пък намирам за уместно да посоча как да бъде безпогрешно разпознаван винаги ефимерният, еднодневен характер на свързаните с времето и обстоятелствата обичайни писма, предлагайки тук — като пример за обратното — писма, които по всяко време могат отново да помогнат на отделни хора, защото единствената им цел е да улеснят разбирането на моето учение, отнасящо се до всички времена.

Такива писма съм писал в миналото многократно и до мнозина, наистина всеки път с известни различия, така че в лицето на получателя немалко читатели ще познаят самите себе си. Надявам се все пак, че никой от тях няма да възприеме настоящото публикуване на мои текстове, за което единствено аз имам правото да взема решение, като „профанация“ на адресираните някога лично до него писма, тъй като и сега казаното в тях може да бъде от полза само за подготвилите се вътрешно за него души.

Тук са обобщени отделните отговори, дадени някога от мен на писмата и въпросите на голям брой различни хора, тъй като всеки път ми се е налагало да се занимавам с озовалата се в земен плен душа и с възможните за нея при тези обстоятелства преживявания, както и с нейните все едни и същи „въпроси“. Всяко едно от поместените тук писма е във връзка с действително отправени до мен запитвания, съобщения и разкази, така че поводът, споменат в едно или друго писмо от тази книга, в никакъв случай не е измислен от мен само за да напиша съответния отговор! Отдавна обаче минаха времената, когато аз, освен най-стриктното изпълнение на известните единствено на мен задължения във вечния Дух, можех от зори до мрак — практически без прекъсване — да работя продуктивно, а после, похапнал набързо, да седна на бюрото и да отговарям на писма до следващото утро и след кратък дълбок сън да се заловя отново с палитрата или с ръкописите си, за да ги приведа в онзи вид, в който те трябваше да стигнат до жадуващите за Светлина. Не ми се иска днес да обсъждам дали не съм проявил прекалена всеотдайност в отговорите си на получаваните от мен писма, но земнотелесният ми организъм реагира в края на краищата твърде зле на този продължил дълги години режим, така че бях принуден да се откажа веднъж завинаги от него.

Затова пък нека събраните тук писма стигнат до всички достойни за моето учение, тъй като единствено за тях са предназначени те!

Възможността да обогатя значително съдържанието им в сравнение с тъй често писаните някога лични разяснения и съвети произтича от характера на поставената от самия мен задача, да създам една книга във формата на писма: — книга, която, макар и отдавна подготвена, можеше да се появи само в този си вид.

Въпреки многобройните физически затруднения, пречещи в момента на моето писане, писмата не са диктувани, а са писани на ръка — така, както навремето, без всички тези мъчителни спънки, съм писал и техните първообрази. Но тук не става дума за някакво „изключение“, защото до ден днешен не съм публикувал нищо, което да не съм написал саморъчно със собственото си перо. Манускриптът за словослагателя се изготвя винаги по мой ръкопис, който обикновено не успява да прикрие физическите мъчнотии, свързани с написването му, и е толкова далеч от изискванията ми към собствения ми почерк, че редките, абсолютно наложителни писма, които все още се опитвам да пиша, се налага да бъдат диктувани в стенографски запис за по-нататъшно преписване. Писането на ръка, доколкото то още ми се удава, трябва да остане днес запазено единствено за създаването на моите напътствени текстове където то е абсолютно необходимо. В настоящата книга тези текстове са дадени във формата на пцсма и всеки читател, за когото те наистина са предназначени, е в правото си да разглежда всяко от тях като адресирано до самия него дори ако никога досега не ми е писал и следователно никога не е и получавал личен отговор от мен.

Отстъпете! — Назад се дръпнете! —

От всичко, край което усърдно и ревностно се тълпите!

Не за вашата похотливо облизваща се алчност и за пръкналите се от телата ви нечисто вонещи животински души е предназначено то!

Не съм дошъл заради вас — единствените, които не призовавам, — не вие ще ме наречете „свой“!

Това, което нося,

е единствено за пречистените,

за съзнаващите своята вечна душа,

за неопетнените, за трезвите и сдържаните,

за дълго колебалите се търсещи,

които с чисти ръце

поемат всичко,

що вие само — скверните!

«Кажи ни: — Кой си ти? Пред нас разкрий се! — Как истински да назовем ний твойта същност?!»

Аз съм лъчът и вечната му светлина! Аз съм словото, което само се изрича!

Аз съм мечът,

но и щитът закрилящ!

Аз съм творецът, но и неговата творба!

Аз съм пръстенът, но и камъкът в него!

Аз съм лозарят,

но и гроздът на лозата!

Аз съм стъблото, но и клонката на него!

Аз съм човек, който знае как да изтръгва искри от вечния лед!

Това, което нося, отначало се дава на собствената кръв, преди от своето да раздам после пръв и на чужди народи, доколкото го приемат. —не вземете ли това, което на вас

като на първи предлагам, то после вие, — повярвайте ми: повелята зная, на нея залагам! — ще трябва надалеч да дирите: бродейки в нощта с плахи и безшумни стъпки... — А днес то само ви намира!

31.02 <<< ПЪРВО ПИСМО

ЗА ДОСТОЯНИЕТО НА ДУШАТА

Пишете, че в „Книга за живия Бог“ намирате много неща, които от дълго време чувствувате като достояние на собствената си душа, макар да не Ви е все още възможно „да изразите с думи“ това свое вътрешно усещане.

Тъй като не давате повече подробности за отделните пасажи от книгата, събудили у Вас чувството, че разпознавате едно преживяно вече усещане, предполагам, че в несъмнено новите за Вас по общото си съдържание и по своето оформление глави сте попаднали все пак на изречения, създали у Вас впечатлението за словесни изложения на нещо, което сте имали вече случай да почувствувате вътрешно и без моята книга.

Ако съм Ви разбрал правилно, става наистина въпрос за „разпознаване“ на неща, притежавани и от Вас, тъй като душата Ви произлиза от същата Праоснова като моята, а в книгите си аз не си поставям друга цел, освен да покажа вечната, абсолютно недосегаема за всякакви преходни мнения и вярвания Действителност, която е изначално достояние на всяка душа, макар по време на земния живот, така силно заглушаван от гласа на физически телесното, съзнанието за това достояние да е до такава степен потиснато, че се превръща в някакво далечно, избледняло, призрачно възпоминание. Погледнато по този начин, Вашето твърдение не ме изненадва ни най-малко. То ми показва само, че отделни мои думи са успели да откроят у Вас недоловимия при нормални обстоятелства по време на земния живот образен спомен на душата достатъчно, за да стане — в точките на съприкосновение — понятен за Вас в словесна форма. Като споделяте какво щастие изпитвате, че с помощта на моите думи можете винаги „когато пожелаете“ да преживеете отново добре познати Ви душевни усещания, с това Вие само потвърждавате дадените тук разяснения, ето защо не бива да се тревожите ни най-малко от „толкова странното, но в действителност благотворно“ чувство на сигурност, постигнато в една вътрешна сфера, която Ви се е струвала съвсем недостъпна досега.

Вие сте на съвсем прав път и когато заявявате, че сам чувствувате колко много се нуждаете все още от моите думи и че тъкмо в тези думи сте намерили истинските „ключове" от съкровищницата, криеща Вашето душевно богатство.

Радвам се също да чуя от Вас, че умеете да си служите с тези ключове.

Не бива наистина да очаквате редовна размяна на писма между нас. Би трябвало да притежавам способността да се раздвоявам до безкрайност, за да мога да отговоря дори на съвсем малка част от изпращаните ми писма. Не „скъпоценното ми време“, споменавано за жалост до втръсване в много писма, ми пречи да напиша всички отговори, които от все сърце бих дал, а отредените ми земни сили, отдавна вече претоварени отвъд всяка допустима мяра.

Но ако във Вашите бъдещи известия, които изрично Ви моля да ми изпращате, открия някаква спъваща пътя Ви напред заблуда, ще направя все пак всичко възможно, за да не Ви оставя без добър съвет.

Небето да Ви благослови!

31.03 <<< второ писмо

ЗА НЯКОЙ ИЗЛИШНИ ОПАСЕНИЯ

Нашата способност да преживяваме душевното е ограничена от известни трудности на възприемането, които — по аналогия с отслабването на физическите ни способности — могат да бъдат наречени „признаци на умора“. Описаното в последното Ви писмо състояние представлява точно такова проявление на умора.

В началната си радост от първата среща със словесни описания на някои познати Вам душевни преживявания Вие очевидно сте отминали временно без внимание всичко останало в моята книга и не сте се занимавали по-нататък с онова, което Ви е било непознато. Вълнението Ви от онези мои думи, които сте почувствували като „точно описание“ на познати за Вас душевни преживявания, е било, както сам казвате, „изключително силно и продължително“. Никой човек обаче не е в състояние да поддържа непрекъснато и с неотслабваща сила подобно състояние на душевна възбуда. По природна необходимост и за щастие на нашия физически организъм и най-силното душевно вълнение неизбежно отзвучава, но Вие сте решили да се противопоставите на тази закономерност, вярвайки, че непрекъснатото препрочитане на изреченията, предизвикали такъв жив отзвук у Вас, не може да не доведе до все ново и ново чувство на щастие, породено от потвърждаването на собствените Ви душевни преживявания. Явно не Ви е дошло на ум, че така само все повече се преуморявате, и тъкмо в подобно състояние на преумора пред Вас изведнъж са изпъкнали онези думи, които имат за предмет напълно непознати все още за Вас неща. Ала това съвсем не е „тревожно“, Нито „будещо опасения“, както пишете в писмото си до мен!

Вие просто сте започнали да си давате сметка, че при първото Ви вглъбяване в описания на познати Вам неща от вниманието Ви се е изплъзнало все още непознатото, тъй като при четенето Вие неволно сте го отминали.

Нещо подобно ще ви се случва обаче всеки път, когато препрочитате някоя от моите книги, дори да сте убеден, че знаете едва ли не наизуст съдържанието на отново взетия в ръка том. Макар да сте смятали съдържанието му за добре познато, Вие не без учудване ще установите, че при поредния прочит неизменно откривате ново съдържание!

Тези книги не могат да бъдат „изчетени докрай“, защото тяхното съдържание е израз на всички изобщо възможни комбинации от състояния на душевна осъзнатост и защото при всяко ново четене читателят с различно възприемчив към душевното.

Нямате прочее никакви основания да се съмнявате във възможността да разширявате и задълбочавате своята способност за душевни преживявания. Нужно е само да се въоръжите със същото търпение, каквото се очаква от всеки, който иска да овладее един музикален инструмент или да си служи свободно с някой чужд език.

Изглежда, сте надценили познанията си за онова, което ние, хората, можем да преживеем в душата си, и сега се налага да стигнете до прозрението, че възможните душевни преживявания са несравнимо повече, отколкото сте предполагали досега.

Ако сегашните Ви съмнения във Вашата способност да преживявате душевното Ви предпазват занапред от подобно, тъй съдбоносно надценяване на онова, което според Вас сте преживели в душата си, днешното Ви разочарование е най-добрият предвестник, че един ден — дори този ден да е по-далечен, отколкото би Ви се искало — ще се озовете пробуден в царството на душата. Въоръжете се с ново мъжество и не забравяйте, че е нужна голяма всеотдайност, за да постигнете целта си!

Понеже сам отдръпна се от себе си без мяра и в сънища измамни изгуби свойта вяра,изплъзна ти се нишката, свързваща те с Бога: на заблуда жертва стана и чезнеш в изнемога.

Притиснат вътрешно, тогава Бог ти призова, — В неволя, угнетен, пред стъпала се озова, които — в теб самия — към Бога сочат брод: сред дим и мрак нагоре, към нов за теб Живот!

31.04 <<< Трето писмо

ЗА НЕОБХОДИМОТО СЕБЕУПОВАНИЕ

Във всичко имате право да се съмнявате — също и в мен, — само не във възможността да се пробудите един ден в Светлината на душата! В последното Ви писмо обаче няма нито едно изречение, което да не е продиктувано от подобно съмнение, а то е пречка за всяко душевно преживяване.

Може би сте прав, като ми пишете, че — противно на последното ми изявление —Вие сте се почувствували „надценен“ от мен. Но онова, което Ви соча в далечината като постижимо за Вас, няма да стане по-малко постижимо, колкото и да бъде надценявана личностна Ви!

Когато напреднете един ден достатъчно, за да стигнете до посочената от мене цел, няма, разбира се, да Ви „надценявам“ вече, ако днес изобщо може да се говори за някакво надценяване. Но сегашният Ви тъй настоятелно проявен стремеж да омаловажавате себе си е само реакция на по-раншното Ви прекомерно акцентиране на душевното пред Вашето собствено съзнание. Просто връщане на махалото в обратната посока!

Трябва преди всичко да се успокоите и да намерите собственото си равновесно състояние!

Може би ще разсея опасенията Ви, че съм Ви дал надежда за постигане на преследваната от Вас цел само защото самият аз съм Ви „надценил“, ако в отговор Ви разкрия, че у Вас съзирам първоначално присъщата на всички душевно търсещи склонност да си отдават прекомерно значение. — както на самите себе си така и на чуждото мнение!

А това вече е, образно казано, нещо като психофизическо детско заболяване, даващо поводи за безпокойство само ако не отзвучи в обозримо бъдеще.

Днес Вие се намирате в самото начало на един път, чиято цел бихте могли наистина да си представите мисловно, но за действителната и същност можете само да се догаждате. Вашият път е във Вас самия и единствено в самия себе си ще стигнете един ден и до душевната цел на този път. В самия Вас обаче са и всички онези горски езерца, блата и локви, в които с такова удоволствие сте се оглеждали досега.

Сигурно разбирате какво искам да кажа, въпреки че нарочно не назовавам същността на подобни „отражения“ със специалните термини на психологията. Ще трябва постепенно да стигнете до окончателен отказ от това себесъзерцание и от склонността си да се любувате на собствения си образ, ако не искате по пътя към самия себе си да изгубите от очи целта.

Вие сте си все същият, все едно дали Ви харесва или не самоотразеният Ви образ! Всеки вътрешно възприет от Вас отразен образ на дадено състояние на съзнанието Ви води обаче до застояване на тъкмо онова място, което трябва да сте готов да напуснете, ако искате да вървите напред. —

За какъв минавате пред самия себе си и в очите на другите тук, в земния живот: — какъв пост заемате и колко важен е този пост, — дали трябва да давате нареждания, или да ги изпълнявате, и хиляди други важни за земята неща, с които се чувствувате обвързан, или пък просто не Ви се иска да бъдете освободен от тях, - всичко това са неща между люлката и гроба. — Докато онова, което чака да бъде потърсено и намерено от Вас във Вашата душа, е вечно и остава недосегаемо от тъй важните за Вас от земна гледна точка неща.

Стремете се спокойно към онова, на което отдавате висока земна стойност в земното си съществувание, ала не пренебрегвайте заради него Вечното в себе си!

Земното Ви тяло е само работилницата, в която можете да придадете форма на Вечното в себе си. — То Ви предлага необходимото за Вашето себеизграждане сечиво, но единствен Вие самият си създавате с негова помощ — формата!

Без сам да сте си изваяли тази своя духовна „форма“ от Вечното в себе си, не ще можете да се осъзнаете в него при тъждественост на съзнанието с Вашето лично земно съзнание! — От гледна точка на земния човек, окован в обусловените си от животински органи сетива, Вечното във Вас би си останало завинаги най-чуждо за Вас, защото той не знае абсолютно нищо за него и може — в най-добрия случай, и то по крайно проблематичен начин — да бъде само увещан да „повярва“ в него. Вечното във Вас ще бъде обаче осъзнато от Вас като незаличимо притежание на Вашето съзнание, след като му изваете подобаващата на Вашата индивидуалност духовна форма, каквато единствен Вие сте в състояние да му дадете, като запазите трайно отговарящата Вам нагласа на волята.

31.05 <<< Четвътро писмо

ЗА МОЯ НАЧИН НА ПИСАНЕ

Струва ми се несправедливо да оставя без отговор по-дълго, отколкото се налага от обстоятелствата, последното Ви писмо, изпълнено с такава ясна и мъжествена решимост. Ето защо слагам временно настрана немалко неща, които ми предстои да свърша, за да мога веднага да Ви пиша.

Разбирам много добре и проявената от Вас загриженост и съм готов да изградя за Вашата, както твърдите, „суха и — поради самата професия — предимно умозрително настроена“ натура всички мостове, които са и нужни.

Посочете ми спокойно своите затруднения!

За мен самия ще е поучително да открия, че изложеното по свойствения ми начин съдържание на моите книги би могло да се излее и в по-обичайна за Вас форма. Не по-малка е готовността ми да науча от думите на един сериозен и трезво преценяващ човек къде може да съм отминал без отговор основателни въпроси или да съм поставил пред читателя задачи, с които той не би могъл да се справи с течение на времето.

Що се отнася обаче до споменатия от Вас „необичаен начин на писане“, използван от мен за излагане на това, което имам да кажа в своите книги, позволявам си най-непредубедено да заявя, че в нито една от тях досега не съм имал възможност произволно да избера друг начин на изразяване на казаното в нея освен използвания в дадения момент.

Никога и никъде не съм търсил определен стил на говорене и писане, а винаги съм давал на написаното формата, изисквана по моя преценка от действуващите в Духа закони на звуковите стойности.

Ако у мен имаше и следа от някаква литературна амбиция, бих могъл, общо взето без особени трудности, да използвам по-обичаен за времето си начин на писане. На мен обаче не само винаги са ми били и продължават да бъдат — напълно чужди всякакви литературни стремежи, но и до такава степен влагам цялата си любов във всяка употребена от мене дума, — във всяка написана от мене буква, — че не мога на всичко отгоре и да се питам какво място ще заеме онова, което трябва да кажа, сред общото книжовно творчество на моето земно време. Намеря ли думите, които ми трябват, не изпитвам никакво желание да търся други, а когато не ми стигат наличните, сам си създавам необходимата в дадения случай словесна форма.

Освен това не мога да напиша нищо, ако то не ми звучи съвсем определено като изречено на глас. Това обстоятелство обяснява всички особености на моя начин да отделям изреченията и да подреждам препинателните знаци, които биха могли на пръв поглед да минат за преднамерено оригиналничене. Тъй като Вие притежавате написаните от мен в течение на две десетилетия книги, в някои от първите сигурно ще Ви направи впечатление щедрата употреба на тирето, обяснима с потребността да разполагам с някакви знаци за по-късите или по-дълги паузи между словесните пасажи, усещани от мен като изговорени. Фаталното неразбиране на това мое намерение ме накара обаче да огранича по-късно употребата на тези знаци до най-необходимото.

Така или иначе за читателя остава в сила изискването да си представя написаното като изречено на глас, ако не иска сам да се лиши от най-същественото и съкровеното, което могат да му дадат прочетените изречения.

С това сякаш се изчерпват първите поискани от Вас обяснения, които смятам, че Ви дължа, след като зная вече за решението Ви да посвещавате всеки ден по един спокоен час на задълбочено, макар и на първо време по-скоро умозрително, изучаване на моите напътствени текстове.

Колкото до последователността при тяхното изучаване, бих предпочел да Ви предоставя пълна свобода, макар че би ми се искало да сте прочели вече някои неща, преди да пристъпите към други, предполагащи известна яснота по отношение на определени представи. Съветвам Ви обаче всекй път, когато завършите една книга и посегнете към друга, да изберете само такава, която още при първото прелистване веднага ще породи силен отзвук у Вас. А ако Ви е трудно да продължите четенето, оставете по-добре тази книга за по-късно и си изберете засега някоя друга, в която имате чувството, че по-лесно ще навлезете.

Моята благословия е винаги с Вас!

31.06 <<< Пето писмо

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ДА СЕ САМОРАЗКРИВАМ

Няма защо да се извинявате, че сте намерили възможност да ми пишете отново едва сега, след четири месеца.

Знам, разбира се, за Вашата непрестанна и усилена професионална заетост, но и независимо от нея можех да предположа, че ще се обърнете с въпроси към мен само ако след обстойно проучване на текста Ви се е сторило невъзможно да стигнете сам до правилния отговор, а за такова проучване е нужно време! Когато някой е принуден да работи непрекъснато и без никакво ограничение на работните часове, далеч надхвърляйки всичките си резерви от сили, за да може да се справи поне с най-неотложните си задължения — какъвто е случаят с мен, — един период от четири месеца може понякога така да се свие, че да му се стори едва ли не като четири дни.

Разбирам, че е трябвало да добиете първо „общ поглед“ върху книгите и техните отделни глави, преди да се заемете с разработване на съответните текстове, но не мога да скрия учудването си, че сте успели да получите такава обща представа в сравнително краткия срок от четири месеца, през който сте имали да вършите и достатъчно друга работа. Досегашните Ви изказвания потвърждават този успех!

Много сполучлива е била идеята Ви да прегледате книгите и брошурите в последователността на публикуването им и с голяма радост научих, че по-късните открития са Ви помогнали до прозрете непринудено толкова много неща, които още в „Книга за живия Бог“ са Ви изглеждали постижими единствено по този начин. За сигурна и изострена чувствителност говори и фактът, че в тази първа книга и в някои от следващите Вие сте доловили между редовете — а и в самия текст — вътрешната борба като дан, която трябваше да заплащам всеки път, когато бях принуден да разкривам себе си пред света. Тъкмо затова отначало давах, и то винаги неохотно, само съвсем общи сведения, които успяваха така или иначе да скрият повече, отколкото бяха принудени да разкрият. Но и днес дори, аз скривам повече от онова, което ми е възможно и поносимо да разкрия, доколкото другите сами не го долавят ясно и недвусмислено.

Подпомогнат от тази тънка чувствителност, с течение на времето Вие ще се натъквате и на немалко други недвусмислени себеразкрития в моите напътствени текстове, които бях наистина принуден да правя, но които скривах под плътна обвивка за незнаещите какво да сторят с тях. Признавам, че понякога изпитвах потайна радост, когато успявах така да изпълня дълга си да се саморазкрия, че само малцина истински призвани да са в състояние да открият онова, което винаги е оставало скрито за непризваните, въпреки че самата форма на обвивката съвсем не е лишена от стойност, нито пък би могла да предизвика душевен смут. Това е всичко друго, но не и игра на криеница! То е по-скоро защита, която трябваше сам да си изградя: защита срещу глупави инсинуации и гротескно неразбиране.

Сигурно ще приемете подбудите ми за достатъчно основателни, ако не забравяте, че моята вечна, недосегаема от никакво земно влияние същност ми е добре позната в резултат на абсолютно ясно вътрешно преживяване като свръхвременна, но тя съвсем не е нещо свръхестествено за мен, защото, изхождайки от Вечното в себе си, винаги съм осъзнавал нейното духовно естество като свое собствено. Един ограничен във времето проблем възникна едва след като ми се роди земночовешко тяло и така се появи поставящата в известен смисъл непосилни изисквания към всяка воля за човешко себеизживяване необходимост да се идентифицирам в своето земночовешко съзнание със себе си, вечния. Съвсем естествено е — този път в земния смисъл на думата, — че, за да бъде окончателно изпълнено това изискване в земното, нужни бяха дълги десетилетия и че съпротивата на волята за човешко себеизживяване непрекъснато ограничаваше възможността за.такова неограничено идентифициране. С едно упорито своенравие, водещо понякога до грубо-комични ситуации, волята да се изживеем като земни човеци се съпротивлява неизменно срещу превземането на подхранващия я човек от една свръхземна същност, за която не знае отнапред, дали няма да и отнеме всяка възможност за осъществяване.

Не предполагах, че толкова скоро между нас ще стане дума за тези неща, но Вашето умение да си помагате сам и по възможност без да задавате особени въпроси налага от самото начало да погледнете в очите някои факти, с които други търсещи се сблъскват често пъти твърде остро в хода на душевното си развитие.

Имам чувството, че по следвания от Вас път Вие ще се нуждаете не толкова от „помощ“, колкото от утвърждение, и че дори то не Ви е чак толкова необходимо.

Вътрешната, чисто духовна помощ е осезаемо близо до Вас.

Тези, които още хранят самонадеяни мечти, в действителност не са онези, които търсеното ще открият! Само тези, които дълбоко в себе си самите себе си заравят, ще постигнат в себе си така жадуваните дарове...

31.07 <<< Шесто писмо

На какво трябва да се сложи край.

Сам се учудвате сега, колко убеден сте били до неотдавна в необходимостта да задавате толкова много „въпроси“ във връзка с текста, докато днес думите от моите книги стават „от ден на ден по-разбираеми“ за Вас и аз мога само да поздравя такова живо вникване в тях. Но не защото по този начин ми спестявате труда да Ви давам обяснения, а преди всичко заради самия Вас. --

Единствено онова, на което сам сте съумели да си отговорите, е намерило своя истински отговор за Вас! От друга страна, всеки отговор, дошъл отвън, може — в най-добрия случай — да укаже посоката, в която трябва да се търси желаното от Вас решение на даден въпрос, но дори тогава единствено от Вас зависи да стигнете сам до своя собствен отговор. Всеки отговор, дошъл отвън, ако не сте го усвоили истински, поражда потиснатост и извиква нови объркващи въпроси, от които няма никаква полза.

Все по-ясно ще си давате сметка, че действително всички въпроси, отнасящи се до вечната духовна същност на човека, са получили в моите книги отговори дотолкова, доколкото мозъкът е способен да ги разбере. Те обаче дават ясно указание винаги само за посоката, която душата трябва да следва, ако иска да си отговори сама на занимаващите я въпроси. Всеки честен пред себе си читател много скоро ще разбере дали даден пасаж от моите напътствени текстове се отнася до него и неговата индивидуална ситуация, или не, макар да не може естествено да очаква, че ще намери в моите думи изброени всички възможни отсенки на преживяването, чиито елементи разглеждам.

Съвсем съзнателно се въздържам от обичайните определения, изведени от философски и теологически възгледи, тъй като в моето учение става въпрос за преживяване на Действителността, която започва тъкмо там, където свършват философиите и теологиите, създадени от търсещия човешки дух на земята като мисловни пътища към вечния Дух. Ако свързаните с определена философия или теология хора искат да извлекат полза от учението ми, това може да стане едва след като надраснат самите себе си, а следователно и вярата си, че в своята обвързаност те притежават „истината“ за Действителността.

Това не е обикновено твърдение, имащо нужда да бъде тепърва доказвано, —тук аз ви давам необходимите предварителни сведения за едно фактическо положение, с което неизбежно се сблъсква всеки сериозно занимаващ се с моите книги търсещ. Човек трябва да е веднъж завинаги приключил с философските и богословските си открития, за да може да намери пътя към вечната Действителност, по който ще стигне до целта толкова по-скоро, колкото по-малко е обременен с измислени неща.

Сигурно още при първия преглед на книгите ми сте се убедили с каква търпимост се отнасям към всяко религиозно или постигнато чрез мисъл човешко мнение, стига то да е наистина в съгласие, пък макар и в преносен смисъл, с вечната духовна Действителност.

Тази търпимост не бива обаче да подвежда към погрешното предположение, че според мен философското и богословското мислене би могло също да ни отведе до вечната Действителност! Аз просто проявявам разбиране и зачитане към подобна човешка дейност единствено заради нейните чисти сами по себе си подбуди и уважавам малкото частични истини, за вечно Действителното, които могат да се постигнат, или вече са постигнати, по този начин.

Ала единственият път, който води до „вечната“ по всяко време Действителност, е път на ставането, — а не просто на познанието, — и тъкмо за да бъде очертан възможно най-ясно този път, е написано всичко онова, което съм написал.

Бъдете благословен във Вашето започнало вече странствуване по този път!

31.08 <<< Седмо писмо

Питате ме дали и от други читатели на моите книги не съм вече чувал нещо подобно на онова, на което е посветена основната част от последното Ви, тъй съдържателно писмо, но отговорът на този въпрос се намира в същата глава, която цитирате. Всъщност този отговор е в самото начало на втората страница от главата „Божията хижа сред човеците" в „Книга за живия Бог“, докато текстът, на който се позовавате, се намира по-нататък.

Но тъй като подчертавате, че от най-ранна възраст сте имали „твърдата увереност“ в съществуването на един „абсолютно непознат за света, дълбоко скрит кръг от разнасящи благодат мъже“ и че сте се чувствували „някак свързан“ с тях, длъжен съм да Ви кажа, че съобщения за подобна „увереност“ в различни степени започнах да получавам едва след като вече бе излязла „Книга за живия Бог“. Тогава обаче те започнаха да пристигат твърде често, и то от хора, нямащи особено предразположение към фантасмагорични бълнувания наяве. С преживяната от Вас „увереност“ Вие се намирате в добро и твърде престижно общество.

Що се отнася до онова място на земята, където предполагате, че се намира свързаният по някакъв начин с Вас, благотворно въздействуващ кръг, не сте толкова далеч от реалните дадености, колкото някои други, които са ми признавали, че според тях седалището на усещания с такава сигурност кръг се намирало в един „арменски манастир в Кавказ“, на някакъв тихоокеански остров или дори в сърцето на някоя от огромните световни метрополии. Вашият „замък“, издигащ се на много висока планина „сред сняг и лед“, е представа, породена като че ли от мисловното транспониране на определени пространствени образи, много добре познати на всички принадлежащи към въпросния кръг, които знаят за Храм, скрит на едно особено важно място на нашата планета и достъпен само за своите... Разположеното там светилище може обаче да се възприеме само от хора, чиито духовни сетива са способни да долавят ясно и будно форми от духовна субстанция. Със земнотелесните сетива, напротив, на същото това място могат да се видят единствено земноматериални и измамни неща, — дори фотоапаратите с най-съвършена оптика не могат да запечатат и на най-чувствителния филм нищо повече от един земен, илюзорен образ. До пространствено фиксираната конструкция, издигната от кристално ясна, вечна духовна субстанция на това място на земята, нямат достъп в земно-животинското си тяло дори и живеещите е непосредствена географска близост членове на малобройния кръг, усещан с такава сигурност от Вас. Всеки, който бива допуснат тук, идва в самосътворения си духовнопространствен образ, отговарящ на неговата същност много повече от земното му тяло и неподвластен на нито едно от ограниченията, спъващи външната материя. В този реално съществуващ Храм на Вечността на нашата земя не се отслужват култови обреди, нито се четат поучителни проповеди. Събиращите се тук истински, ръкоположени от вечния Дух Първосвещеници се извисяват на това място в едно — неосъществимо по силата на определени духовно субстанциални условия на никое друго място на земята — съвършено преображение до абсолютно единение с Отца: — до една абсолютна „Unio mystica“, каквато никой „мистик“ не може дори да си представи, и в това просветлено от вечната Любов състояние изпращат потоци на благословение към способните да ги възприемат човеци по цялата земя, които единствено оттук могат да бъдат достигнати по такъв начин, че да са в състояние действително да приемат онова, за което са се подготвили в себе си.

Доколкото това място на истинския Храм на Вечността върху земята наподобява все пак донякъде един „замък, издигащ се високо в планината сред сняг и лед“, Вашето въображение Ви е довело доста близо до действителността.

Различно от това местоположение на духовния Храм е едно достъпно за земните сетива място, обитавано съвместно от малцина мъже, които са свързани по особен начин с него, но то не е нито „високо в планината“, нито „сред сняг и лед“, а е избрано от самите тях обиталище, където те живеят по своему, но в земно тяло като всички други хора.

Необходимостта пребиваващите тук грижливо да се изолират и да останат постоянно изолирани от външния свят се корени в естеството на особеното им духовно призвание. Впрочем и отвън са взети необходимите мерки те да не бъдат по никой начин заставени да нарушат своето уединение, дори ако плитката „цивилизация“ от европейски произход се доближи до тях още повече, отколкото това е станало досега.

Онова, което пишете за усещаната връзка между Вас и така ясно чувствувания от Вас духовен кръг, съвсем не е плод на самоизмама. Нужно е само да сте наясно как се осъществява тази „връзка“. Ще си позволя да посоча тук за сравнение две изобретения из областта на електротехническото предаване на звука, тъй като държа да не останете в плен на погрешни представи. Усещаната от Вас „връзка“ може да се сравни не с телефонно общуване между един говорещ и един слушащ, а по-скоро с радиосигнал, излъчван на определени дължини на вълната за цялата земя.

На многобройни дължини на вълната се излъчват най-различни предавания, но Вие приемате само тези, които отговарят ш Вашата настройка.

Всяко въздействие на Светещите на Прасветлината трябва да се разглежда като процес, подобен — по начина на своето осъществяване — на приведеното тук сравнение, дори когато цели народи са се оказвали под такова въздействие, но то винаги и при всички обстоятелства се е отнасяло само до неща от вечния Дух и никога не е имало нищо общо със стремежите към материално благополучие, а още по-малко с борбите за налагане на една или друга политика!

От страна на вечния Дух не могат да бъдат насърчавани никакви други човешки тежнения и действия освен водещите на свой ред към вечната духовна Действителност. Само насочената към вечния Дух творческа сила на отделния човек, както и могъщото развитие на цели народи и нации, постигнато чрез проявлението на чисто духовни сили, могат да възприемат духовното въздействие, излизащо от Храма на Вечността тук, на тази земя! Толкова във връзка с Вашия намек за казаното от мен във втората глава на „Книга за живия Бог“.

Предлагам Ви засега да обмислите добре днешните ми разяснения, докато не ми се представи случай да подхвана може би отново нишката. Нека светлият благослов от Храма на Вечността Ви намира винаги готов да го приемете!

31.09 <<< Осмо писмо

За моята духовна природа

Онова, което имам да Ви кажа в отговор на Вашето неотдавнашно писмо, стана повод да напиша поместените по-долу ритмични редове. Нека те в сбита форма Ви покажат, че воден от собственото си чувство, Вие правилно сте изтълкували съществуващите взаимовръзки. Думата „Ние“ съвсем не е употребена от мен в „Pluralis majestatis“, а е свързана с моето вечно духовно Битие, в което постоянно пребивавам в най-съвършено единение със своите духовно родени Братя във вечната Светлина. В следващите стихове аз естествено говоря само от името на общността с онези от моите духовно съединени Братя, които също като мен са обвързани — за да могат да изпълнят своята задача — със земно-физически човек, независимо че съгласно изискванията на Духа на всеки един от тях се поставя различна задача.

Използвам този повод, за да Ви посъветвам най-настойчиво, въз основа на съдържанието на отделните мои текстове, да преценявате много внимателно от каква позиция говоря във всеки един от тях, защото — както се вижда от заключителния стих на първия — като земен човек аз съм неразлъчно споен със своята духовна същност.

Ние

Свидетели сме ние призовани, живеем в Светлината вечна! Свидетелството ни е необоримо, — тежи то с изпитана значимост.

От веки сме били, и днес сме, в „Отца“: — и в Битието вечно! — Избраници духовни, ний открихме „съкровищница " преходна и земна...

Открихме я духовно ние преди Земята още да се появи и преходната връзка бе скрепена от свързаност извечна, свята.

Завинаги ний слети ще останем със земния човек, „говорещ“ вместо нас: във „ огъня " пречистен и кален, той с нас споен е в Светлината!

Ако тук е представена общата за мен и моите духовни Братя вкорененост във вечния Дух, ето сега отговор на Вашите въпроси, отнасящи се индивидуално до мен:

Аз

Аз не съм „аз“ като онзи, който ограничаващото с „аз“ назовава.

Единствено земната мимолетност той в себе си вижда.

Моето истинско „аз“

е в озареното от Светлината Битие.

В земната ограниченост

битува моят преходен образ, —

сам за себе си бреме

и мъка, родена от времето!

Там, където съм аз, цари Вечност, понеже „пространството“, сътворено от Вечността, изпълва тук пространството земно, което моите дни изпълват във времето.

Отдадох себе си

на земното си тяло,

което неизбежно измъчвам

и постепенно изтощавам, —

за да може „пространството“ на Вечността

да го изпълни цялото и така Вечното тук, пред земното, да се разкрие.

III

Когато от съкровищницата свещена

ви дарявам пребогато,

не ви обсипвам само

с мъдри думи,

сякаш съм хранител

единствено на словото.

Дарявам ви с това, което е и винаги остава мое, макар да го раздавам на незнайно много хора,

но само затова аз мога

да ви укажа пътя и целта,

защото аз живея във всяка своя дума!

Предполагам, че тези откровения няма да събудят нови въпроси у Вас, а може би ще дадат отговор и на евентуални бъдещи въпроси, очертаващи се между редовете на Вашето тъй скъпо за мен писмо.

И тук обаче не бива да приемате нищо, без сам да сте го проверили. Само ако собствената Ви, правечна духовна същност Ви даде с готовност съгласието си, Вашите — макар и скрити може би — съмнения ще бъдат действително надмогнати и не ще могат вече да застрашават поетия от Вас път!

Надявам се, че по-нататък ще имам възможност да се спра и на някои други неща, засегнати в предпоследното Ви писмо. Но дори да изтече доста време дотогава, предварително Ви моля да не очаквате пощата с нетърпение. Онова, което имам още да Ви кажа във връзка с духовното водачество и духовната помощ, предлагани от Светещите на Прасветлината, ще Ви бъде от полза и след много месеци.

Благославям Ви и Ви изпращам цялата помощ, от която се нуждаете по пътя към вечната си духовна същност.

31.10 <<< Девето писмо

Как се осъществява духовната помощ

Онова, което Ви писах последния път и което предпочетох да изразя в ритмична форма, съвсем не се нуждаеше от отговор, но дошлите от най-съкровените дълбини на душата Ви редове въпреки това ме радват, защото от тях виждам, че и този път сте възприели всичко изцяло в смисъла, вложен от мен.

Когато го изпращах обаче, едва ли можех да очаквам да чуя от Вас онова, което сега ми пишете.

Моля Ви да се задоволите с отговора, че „наистина не плътта и кръвта са Ви дали“ подобно прозрение и познание, а Вашата собствена вечна същност, защото само чрез нея може да се постигне истината за Действителността, в която тя самата живее. Познанието, постигнато чрез кръвта — ще рече: чрез подчиненото на тесни, животински ограничения чувствуване и мозъчно мислене на земния човек, — се отнася към онова, което може да ни даде само Вечното в нас, приблизително както „животът“ на коравия камък в кое да е речно русло — към най-висшите жизнени изяви, които познаваме. Само Вечното може да дари човека с познание за Вечността! —

А сега искам да се възползвам от повода, че Ви пиша, за да Ви дам най-после и обясненията, които трябваше да включа още в отговора си на Вашите бележки във връзка с главата „Божията хижа сред човеците“, ако някои външни обстоятелства не ме бяха заставили тогава да прекъсна писмото си.

Използвах вече сравнението с две добре познати и широко използвани изобретения, когато се опитах да Ви разясня пътя и начина, по който се осъществява „връзката“ между душите на тази земя и Светещите на Прасветлината.

Онова, което може още да се каже по този въпрос, съм изложил наистина така ясно в една от последните глави на „Книга за живия Бог“ — имам предвид напътствения текст „Светлината иде от Изток", — че всяко погрешно тълкуване на дадените там разяснения ми се струва донякъде обяснимо само с извънредно невнимателно четене. Но тъй като непрекъснато получавам писма, разказващи с най-възбуден и самомнителен тон за вътрешни гласове, при това с твърдото убеждение, че несъмнено ставало въпрос за „гласа“ на някой „Учител“, тоест на Светещ на Прасветлината, бих желал, за всеки случай и за да Ви спестя излишни безпокойства, да обърна най-настойчиво вниманието Ви върху фактически казаното от мен в споменатата глава, както и в основния раздел на същата книга, „Пътят“.

Не може без извънредно грубо преиначаване на въпросните пасажи, както и на думите, употребени от мен по-специално в книгата „Възкресение", да се стигне до противоречащото на всичко казано схващане, че съм имал предвид ония „вътрешни гласове“, които сами си създават някои екзалтирани хора с превъзбудени нерви или тласкани от свръхмерно раздути представи за собствената си значимост, без да подозират, че това е резултат от временно, свързано с определени външни влияния, или дори трайно раздвоение на собствената им личност.

Тъкмо от такива „гласове" искам да предпазя читателя с всяка написана от мене дума!

Имам все пак право да очаквам, че употребените метафорично думи „гласове“ и „говор“ ще бъдат разбрани само в смисъла, в който са употребени и многократно пояснявани! Нима не казвам достатъчно недвусмислено, че този „говор“ не може в никакъв случай да се сравнява с който и да било човешки език, а представлява всъщност вътрешно избистряне на предишните неясноти в нашите представи, предизвикано от въздействието на една ентелехия, сама живееща в най-кристална яснота на своето познание. Казвам същите неща и с други изрази, избрани поради приповдигнатата словесна форма, но самият факт, че думите, които някои упорито си позволяват да тълкуват в точно противоположния смисъл, са поставени от мен най-често в кавички, би трябвало да покаже достатъчно ясно на всеки разумен читател, че аз държа те да бъдат възприемани по-резервирано. Но в главата „Светлината иде от Изток“ съм казал буквално и изрично, че се „говори“ вътре в търсещия „чрез непосредствено въдворяване на вътрешна яснота, — без думи на устната реч... не на езика на една или друга страна“. Всичко това е изложено достатъчно ясно и недвусмислено.

В основната глава „Пътят " засягам между другото и възможността, открита пред духовния Учител при известни условия, свързани с нагласата на напътствувания от него търсещ, а именно: — да се покаже в „магически образ“ на получаващия разяснение ученик, но това съм направил само заради пълнотата на изложението, подчертавайки колко недопустима е всяка мисъл, че този „образ“ би могъл да бъде самият Учител. В същото време казвам съвсем ясно, че ако някой има подобна склонност да проектира образи извън себе си, това съвсем не е някаква привилегия. Не можех да отмина просто така тази добре позната ми възможност в един напътствен текст, посветен на духовните неща, въпреки че тя се наблюдава извънредно рядко и е свързана с определени допълнителни условия, които е малко вероятно да са налице у някой европеец.

Всичко това едва ли е Ваш личен проблем, тъй като отдавна вече знам с какво внимание се отнасяте към всяка моя дума.

Не е никак изключено обаче да срещнете други читатели на моите книги, които да Ви разказват тайнствено за своите „вътрешни гласове“, тълкувайки погрешно думите ми като одобрение за това явление, винаги и при всички обстоятелства опасно за всеки, чиято способност за духовно разграничаване не е била систематично школувана. Изправен пред такива хора, които най-често са фанатични роби на собствената си суетна душа, обсебени от илюзорната вяра, че са напътствувани „свише“, Вие трябва да сте съвсем наясно по този въпрос. Иначе ще започнете да придавате значение на такива приказки и може би ще се оставите дори да Ви придумат, че не сте още стигнали „толкова далеч“, колкото тези хора, — че Вашата, както си мислите, „тъй суха и трезва природа“ е непреодолима пречка за Вас, с една дума, съществува опасност да се отдадете на всевъзможни размишления и колебания, характерни за самокритично настроените и не чак дотам снизходителни към самите себе си натури.

За да получите пълна яснота, ще се спра и на още едно погрешно разбиране, на каквото не изпитвах наистина опасения, че може да се натъкна, докато за голямо свое учудване не трябваше да констатирам колко широко разпространено е всъщност то. Човек се изкушава да направи извода, че образната и метафоричната реч, чието използване се подсказва, а доста често се и налага от естеството на духовните неща, е напълно неразбираема вече за днешните хора, преситени от четенето на вестникарски репортажи. Та иначе не би било възможно понятия като „духовна близост“, „помощ свише“, оказвана от призваните за тази задача, както и „духовно водачество“ или „духовна закрила“ от притежаващите тази сила възвишени помагачи, да бъдат тъй често опошлявани и тълкувани в смисъл, че Светещите на Прасветлината трябвало да се озоват в невидим образ в земно-пространствена близост до нуждаещия се от помощ или напътствие, за да му позволят да изпита тяхната благотворна духовна близост.

Онова, което искат да кажат споменатите и други подобни изрази в моите книги, се осъществява, разбира се, по съвсем различен начин. Може да се очаква това да бъде все пак правилно разбрано от всеки мислещ човек, способен да направи съответните логически изводи, защото как е възможно да се допусне, че тъй малобройните мъже на тази земя, натоварени да оказват духовна помощ в най-широкия смисъл на това понятие, заедно със своите чисто духовни, не живеещи в земно-животинско тяло Братя, биха се оказали достатъчни — спрямо броя на хората на земята, — за да се доближат лично в невидимо тяло до всеки един, който очаква помощта им и който наистина се нуждае от нея?! А и не би ли било направо ужасно да бъдем навсякъде наблюдавани от едно невидимо същество, особено ако си мислим — а и тъкмо защото си мислим, — че всеблагият помагач е близо до нас, дори когато е неканен? — За щастие обаче в действителност няма нищо, което да отговаря на упоритото убеждение на немалко хора, смятащи себе си за толкова значими, че изобщо не се съмняват в необходимостта техните дребни и обикновено тъй тривиални всекидневни грижи да бъдат известни в сферата на Духа до най-интимните си подробности и да станат обект на духовна помощ.

Помощта, оказвана от призваните да помагат измежду Светещите на Прасветлината, е насочена по всяко време само към неволите, потребността от закрила и нуждата от напътствие на земния човек, отнасящи се до Духовното в него. Когато духовната нагласа на даден човек отговаря на условията за такава помощ, те го намират безпогрешно, без да знаят каквото и да било за условията на земния му живот и без да имат ни най-малка представа за външния му облик и чертите му. Това абсолютно сигурно намиране се осъществява непрекъснато благодарение на един чисто духовен процес.

Още в тогавашното си писмо използвах за сравнение понятията „телефон“ и „радио“, но днес трябва да Ви помоля — колкото и да накуцва с двата крака това сравнение — да си представите едно командно табло с огромни размери, върху чиято плоскост в почти микроскопично умаление е проектирано неизмеримо голямо пространство. Представете си по-нататък, че всяка появила се на земята душа е представена по време на земния си живот в една мъничка точка от това табло с два платинени електрода, така че щом тази душа изпита истинска нужда от духовно напътствие или помощ, тутакси между двата електрода започва непрекъснато да прескача ярка искра, докато те не бъдат изключени. Погледнете сега — в този символичен образ — на Светещия на Прасветлината, комуто е възложено да помага или да напътствува, като на електротехник, който има пред себе си и пулт за управление с безброй лостове и който веднага узнава какъв ток трябва да подаде, тъй като цветът на искрите и пращенето, предизвикано от тяхното — сравнително бавно или все по-зачестяващо — редуване му показват съвсем точно какъв ток или каква комбинация от токове е нужна в дадения случай, за да се осигури помощ, закрила или духовно напътствие. Всичко останало става — ако се придържаме към същия символичен образ — напълно „автоматично“.

Това сравнение може да Ви помогне да си съставите вярна представа за начина, по който се осъществява чисто духовната помощ, духовното водачество и духовната „близост“!

Едва ли е нужно да Ви казвам, че никъде, разбира се, не съществува духовносубстанциална апаратура от този вид и че екипираната тук картина има единствено за цел да представи по символичен начин взаимовръзките в структурата на вечния духовен Живот.

Оставайки при същия символичен образ, трябва да добавя обаче, че описаната тук искра няма никога да прескочи между електродите, ако представеният от двойката електроди човек не очаква, или не жадува с всичкия жар на сърцето си за напътствие, закрила или помощ от сферата на реалния субстанциален Дух, нито пък ако не се е сам подготвил да оползотвори както трябва това въздействие. —

И помощта, и духовното напътствие от страна на един Светещ в Прасветлината, а следователно и на нашата вечна Общност, нямат никога за предмет неща, които се осъществяват единствено между люлката и гроба, а винаги и единствено пробуждането на душата във вечния Дух и постижимото по този начин — ако е възможно още през земния живот — пренасяне на индивидуалното земно-душевно съзнание във вечната себесъщност на човека. —

Нека с тези думи завърша днес това, станало вече доста обемисто писмо, в което специално Ви препоръчвам да вникнете с цялата си душа!

Нека моята благословия, стигаща до Вас точно по образно описания в това писмо начин, Ви донесе най-действено просветление и прозрение във всичко, което се корени във Вечното!

31.11 <<< Десето писмо

Колко далеч е Бог от хода на световните събития

Въпреки проявеното, така отрадно разбиране на дадените напоследък от мен подробни разяснения относно начина да се изпраща на далечно разстояние духовна помощ и напътствие от страна на единствените, които имат правото да помагат и напътствуват по този начин, защото това им е възложено от вечния Дух и защото те могат да помогнат, в новото Ви писмо долавям все още известна несигурност, подхранвана сякаш от думите ми, че понякога „цели народи“ са се намирали под нашето — на Светещите на Прасветлината — влияние.

Налага се още веднъж да Ви обърна внимание, че всяка духовна помощ, изпращана от вечния Отец в Прасветлината посредством Просиялите чрез него в Прасветлината — а няма друга духовна помощ, нито друго духовно водачество, достъпни за земното човечество! — стига винаги само до отделната душа, ето защо духовно въздействие върху „цели народи“ е по принцип възможно само там, където сред отделните души, влизащи в състава на даден народ, има много на брой творчески натури, съумели така да формират себе си, че духовното напътствие да може да бъде възприето и разбрано от тях: — че духовната помощ да намери „готови да я приемат сърца".

В последното си писмо до Вас вече подчертах, че изхождащото от Духа въздействие е насочено винаги само към ново себеосъзнаване на човешката душа в нейната индивидуална вечна същност, а нещата между люлката и гроба са предоставени на свободната преценка на самия земен човек. Изглежда обаче сякаш някои спотаени — може би унаследени, или пък внушени чрез възпитанието — желания не Ви дават покой и затова твърде много Ви се иска да вярвате, че някакво духовно влияние се упражнява и върху хода на световните събития.

Голяма заблуда обаче е да се вярва, че вечният, божествен Отец би могъл да има пръст където и да е и при когото и да е — било пряко или чрез упълномощени духовни наставници — в сферата на процесите във вътрешната или външната политика на който и да е народ, оставил името си в световната история. Не по-малко глупаво заблуждение, издаващо ужасяващата отчужденост на животинско-човешката душа от Духа, е да се разглеждат тежките политически кризи, наречени „войни“ и „революции“, като проявление на вечната воля на Духа.

Във всички тези събития се проявява единствено обвързаният с животното земен човек и всички подбуди за действията му — включително лемурните камшични удари, идващи откъм невидимата част на физическия свят — се дължат на чисто земни фактори, без каквото и да е съдействие на духовни влияния и сили!

Вий казвате:

«Световната история е Страшний съд!»

Така да бъде!

Но съд,

на който сам човекът

присъдата си произнася!

Тук „всемогъществото“

се е отрекло от свойта мощ...

Тук има думата единствено животът бездуховен, животински, робски!

Участта на земното човечество още тук, през отредените му между люлката и гроба дни, може да се подобри само чрез пробуждането на голям брой отделни души в тяхната вечна същност. Ала достатъчно индивидуални души, осъзнали Вечното в себе си и съумели да изградят живота си по наистина достоен за вечния Човек начин, ще има винаги само в отделни групи от човечеството и единствено със своя пример те ще смогнат да изтръгнат постепенно и други такива групи от надмощието на животното. Част от земното човечество ще ражда някога деца, още в майчината си утроба отворени за вечния Дух, докато друга част — все така безнадеждно обвързана с животното, — ще създава не наистина „свръхчовеците“, които виждаше в своите видения авторът на „Заратустра“, а — свръхживотни, у които тъпотата, жестокостта и хищническата стръв на всеки звяр стига до саморазкъсване...

Това е всичко, което имам да Ви кажа днес, като се надявам, че в бъдеще няма вече да допуснете емоционалните Ви бълнувания наяве да Ви подвеждат да виждате „пръста Божий“ като двигател на външните събития в света!

Нека благословията на Светлината бъде винаги с Вас!

31.12 <<< Единадесето писмо

Напълно Ви вярвам, че не Ви е било много лесно да коригирате през последните месеци своя светоглед в духа на последното ми писмо до Вас. Искрено Ви влизам в положението, защото преди няколко десетки години, когато за пръв път прозрях как в действителност стоят нещата, и на мен не ми беше никак лесно да пожертвувам всичко онова, което бях чувал от най-ранна възраст и в което с такава готовност бях повярвал.

Толкова повече се радвам да чуя от Вас сега, след като сте се постарали да вникнете в последните ми разяснения, че се чувствувате „освободен от едно тежко и сковаващо бреме“, което преди не Ви е напускало „и в най-безоблачните часове“. Почти непоносима е наистина представата, че вечната Доброта и Любов управлява с неограничена власт този земен свят и въпреки това спокойно допуска всички страхотии, ужаси и безобразия, които стават ден след ден и нощ след нощ, след като би могла да ги предотврати толкова лесно чрез минимално използване на „ свръхестественото " си могъщество. Подобна представа сигурно се възприема като най-тежко душевно бреме, затова е напълно разбираемо човек да въздъхне като освободен, щом си даде сметка, че в нея няма нищо реално, тъй като тя е само следствие от погрешните понятия за Бога, които отчуждилият се от Бога земен човек си е изградил в своята неволя.

Бихте сбъркали обаче, ако решите да изтълкувате думите ми като подценяване на всички неща между люлката и гроба. За мен тези неща имат значение дори само затова, че могат да породят далеч надхвърлящи своето време — макар и не истински “вечни“ — последици. Но дори в присъщата им сфера от изключителна важност е как се отнасяме към тях, как ги възприемаме и как в крайна сметка се справяме с тях.

Голяма грешка би било също, ако от моите думи извлечете „поуката“, че няма изобщо никакво божествено и духовно въздействие върху нещата, обхванати във временните рамки на нашия земен живот. Всъщност подобни въздействия са не само „възможни“, но и стават всеки ден, и то много често. Те обаче са само свидетелство за чисто закономерната реакция на вечни, излъчени от Духа сили, която земният човек е в състояние да отприщи без каквото и да е съдействие, — просто като съобразява своето поведение с духовните закони. Голяма част от религиозните предписания — дори и някой „правила“ на суеверието — водят началото си от наблюдения върху резултатите, произтичащи от съблюдаването или нарушаването на тази духовна закономерност. Подобни предписания са намерили израз — чрез персонифицирани и драматизирани примери — и в редица религиозни учения на древността, а също, разбира се, в „Псалмите Давидови“. Онзи, който е удостоен с всякакви милости от Бога на тези текстове, винаги постъпва в съгласие с вечните закони и така придобива немалко блага и радости в земния си живот. А човекът, който е представен като незачитащ Бога: като „богохулник“ и „глупец“, става сляпа жертва на собственото си непознаване на важни, изведени от опит духовни закони. Когато попадаме на такива свидетелства от миналото на човечеството, не можем да не се удивим на житейската мъдрост, до която са се издигнали хората в една все още полуварварска за нашите представи епоха, и с право се питаме дали ние, днешните европейци, не сме no-диви варвари от всяко по-ранно поколение...

Ние знаем наистина безброй неща, които са били чужди на тези древни люде, но аз най-искрено се съмнявам, че носителите на народната мъдрост от ония далечни времена биха заменили своите извлечени от опита познания с нашето обвързано с времето школско знание. Достатъчно е да прочетем старозаветните псалми, абстрахирайки се от обикновената практика на използването им, превръщаща ги в опора на религиозната догматика, за да се убедим колко дълбоко са проникнали създателите им, криещи се зад името на древния цар, в тайните на духовните сили, които автоматично следват задействувалия ги импулс. При това трябва естествено да оставим настрана, като несъществени за основното съдържание, всички култови добавки и да не се подвеждаме от обстоятелството, че описаният начин на действие на духовните закони е представян като резултат от божествени афекти и пристрастия. Възможно е самите автори да са вярвали навремето в подобно обяснение, но по-вероятно е да са смятали, че то е необходимо, за да се избегне опасността незабуленото знание за посочените закономерности да хвърли накрая народа в един хаотичен атеизъм, тъй като човекът от онова време е можел да стигне до някаква представа за Бога единствено като се самопроектира в бляна за опиянен от могъществото си произвол.

Много неща са изгубили днес напълно собствения си, истински лик поради столетната им употреба в услуга на едно предварително постулирано вярване и само най-зоркото око е в състояние да различи първоначалните им черти, позволяващи да си съставим поне отчасти представа за онова, което е било някога изложено ясно и недвусмислено, с рязко очертани контури.

Ако думите ми Ви подтикнат да упражните очите си, за да се научите да разпознавате и правилно да тълкувате тези поизтрити и помръкнали следи в свидетелствата на древността, предстоят Ви немалко откривателски радости.

Нека с Вас винаги бъде благословията от вечната Прасветлина!

31.12 <<< Дванадесето писмо

За душевните сили

За мен не беше изненада да чуя, че след като сте прочели казаното от мен в главата „За смъртта“ и на други места за „душевните сили“, Вие също имате чувството колко „неизказано трудно“ трябва да е за нас „да обединим“ в себе си тези сили. Никой друг пасаж от моите книги не е предизвиквал с течение на времето толкова много въпроси и молби за разяснение.

Ала целият страх пред — без съмнение действително съществуващите — трудности на задачата за овладяване на душевните сили неизменно се оказва предизвикан от погрешната представа за естеството на тези сили. Такъв е случаят и с Вас.

Подтикван от многобройните запитвания, аз прегледах навремето още веднъж всичко, което трябваше да изложа на различни места относно необходимостта от обединяване на душевните сили, с максимално възможната самокритичност към употребените от мене изрази, но и при най-добра воля не можах да припиша на себе си вината за породената погрешна представа, — не можах да открия нито една дума, която да се налага да променя.

Бях наистина принуден да изтъкна в дадените от мен разяснения, че се изисква голяма доза самодисциплина, за да се пристъпи към обединението на душевните сили в собственото Аз, но макар да посочвам в добре известния Ви пасаж, че «по-лесно е да се преведе разярен слон, вързан с тънка конопена връв, през оживено тържище, отколкото да се обединят многото воли на душевните сили, образуващи „душата“ на даден човек, под едната воля на този човек», прибягвайки с готовност до един образ, често използван пред мен от някогашния ми душевен възпитател, тъй като очевидно му допадаше, — на същото място все пак подчертавам, че въпреки всичко такова „чудо“ може да стане и дори трябва да стане, ако дадена душа наистина иска да се подготви да приеме в себе си своя жив Бог.

Това е трудно, но не е невъзможно!

За всеки нормално чувствуващ, макар и доста слабо образован човек е възможно да превъзмогне трудностите на такова обединение на душевните сили в своята воля, — само че за мнозина високо и многостранно образовани люде е за жалост невъзможно да намерят в себе си безусловно необходимите за това обединение енергия и постоянство...

Недейте забравя, че аз не преподавам някаква „метода“ и че всичко написано от мен е всъщност сбор от трезви напътствени текстове, посочващи и разясняващи на душевно търсещия човек структурата на вечния духовен Живот. За тази цел се налагаше да говоря за всичко, което е било някога възможно — а следователно и по всяко време постижимо за земния човек в сферата на този духовно-субстанциален Живот. Но не всичко е възможно за всекиго! Всеки може обаче да провери с помощта на моите напътствени книги какво точно е възможно за него. Наистина тук играят роля и известни психофизични, вродени качества, но енергията и постоянството са основните фактори, определящи възможностите, отредени през земния живот на всеки, който търси Вечното в себе си. Както един човек може да стане преуспяващ търговец, макар по природа да не е бил особено предразположен към сметките, така може да стигне и до наистина всеобхватно преживяване в душата си на своята вечна същност, ако следва енергично и с постоянство водещия към тази цел път дори ако никакви вродени заложби не облекчават напредването му по него. Ще му се наложи наистина да преустрои в съответствие с преследваната цел целия си — вътрешен и външен — живот, като от най-голямо значение е как и къде ще търси своите радости, защото нищо не е в състояние да упражни такова силно обратно въздействие върху неговата душа, колкото характерът на нещата, заниманията и събитията, които му доставят радост. — А ето най-после и няколко думи във връзка със споменатата в началото на настоящото писмо погрешна представа за истинската природа на душевните сили.

С течение на времето забелязах странно еднообразие в тълкуването на тези думи. Непрекъснато се натъквах на разбирането, че душевните сили били нещо подобно на нашите земнотелесни „сетива“ и можело да бъдат така лесно и безпогрешно различавани, както различаваме зрението от слуха или обонянието. Това обаче няма нищо общо с фактическите дадености. Може наистина да се каже, че нашите качества — тоест видът на нашите усещания с помощта на сетивата и готовността за реагиране на тези сетива — се пораждат от душевните ни сили, но душевните сили не могат за жалост да бъдат така ясно разграничавани една от друга, както сетивата. Душевните сили биха могли да бъдат сравнени по-скоро с нервните енергии на земното тяло, дори с цялата нервна система, защото както всеки нерв има своя определена функция, макар тя да се проявява в съчетание с безброй други нерви и при най-разнообразни взаимодействия между тях, така и всяка една от душевните сили — въпреки че не можем да и дадем отделно наименование — има да изпълнява своята духовно определена функция и се намира в постоянно взаимодействие с всички останали душевни сили, образуващи в своята съвкупност душата, а при някои по-особени обстоятелства успява дори да въздействува далеч отвъд сферата на съответната душа.

Обединението на душевните сили в една, властвуваща над всички тях воля би се оказало наистина неосъществимо, ако необходимо условие за това беше точното понятийно определение на всяка отделна душевна сила. За щастие обаче Вечното в нас никога не поставя неизпълними изисквания, а тъкмо тук дори най-точното познаване на спецификата на отделните душевни сили не ни доближава ни най-малко до изпълнението на необходимите предпоставки, тъй като обединението им зависи единствено от волята, чиято собствена ясна определеност дава насоката за действие на всички душевни сили без изключение.

Трудното в случая е: — самата воля да се поддържа непрестанно в една и съща насока, без нито за секунда да се отклонява съзнателно от нея, каквито и изкушения да и поднася външният свят.

Това е най-голямата трудност, която трябва да се преодолее по пътя към Бога, но тази трудност може да бъде преодоляна, както вече се е удавало на безброй хора в историята на земното човечество. Тази задача е изцяло тъждествена с формирането на Вечното в нас, чиято работилница, както вече писах в едно от предишните си писма, е земното тяло... Налага се да показвам тези неща в различни аспекти, за да може да се схване действителната същност на описаното с думи.

Надявам се, че това писмо ще Ви донесе успокоение и ще разсее опасенията Ви, че от Вас се иска повече, отколкото можете да постигнете със собствените си сили. Нали все още сте „в своята работилница“ и все още сте в състояние, с помощта на намиращите се в нея сечива, сам да определите вечната си форма! След като напуснете това земно тяло, всяко влияние от Ваша страна върху собствената Ви вечна форма става невъзможно. Ала нека се надяваме, че дотогава ще сте съумели вече да си изградите онази форма, която действително искате да бъде изградена!

Бъдете благословен от вечната Светлина!

31.14 <<< Тринадесето писмо

За новите издания на моите книги

След завършването на сценичната версия на „Гьоц фон Берлихинген“ Гьоте получил от един приятел добронамереното предложение да изпрати преработената си творба на един възрастен благородник, посрещнал с най-искрена радост още първоначалната версия на творбата, дори — по думите на Гьоте — „отъждествил се донякъде с образа на достолепния стар герой“, но поетът се противопоставил решително на тази идея и обосновал отказа си с довода, че за почитателя на първата редакция „сигурно няма да е никак приятно да види как някои неща са пропуснати, разместени, изменени или дори показани в съвсем друга светлина“.

За този благоразумен отказ, плод на правилна психологическа оценка, си спомних неволно след прочитането на Вашето така скъпо за мен писмо. Не знаех, че първоначално сте попаднали на по-раншните издания на някои мои книги, които впоследствие бяха допълнени и още веднъж основно прегледани от мен, и че едва напоследък сте научили за новите, окончателни редакции на тези заглавия. Много добре Ви разбирам, когато споделяте „колко много сте свикнали с някои неща в първоначалните версии“ и колко скърбите в известен смисъл за тях „въпреки безусловното си съгласие с несъмнено по-ясната в много отношения нова редакция“. И на мен самия първата редакция ми бе близка на сърцето, иначе не бих никога я дал за публикуване, въпреки че колкото любезният, толкова и предприемчив шеф на голямото издателство, отпечатало навремето тези първи редакции, почти буквално изтръгваше от ръцете ми ръкописите и в повечето случаи не ми оставяше голяма възможност да им хвърля един последен поглед. (При една от книгите се случи нещо направо куриозно — раздавачът донесе вкъщи готовата книга в момент, когато не очаквах още дори първите коректури!)

Във всеки отделен случай отказът от предходната версия е бил винаги тежък за мен дори само затова, защото и тя, като окончателната, е плод на строго съблюдаване на духовните закони за звуковите стойности. А когато съм се решавал все пак да претопя старата версия в новата и вече окончателна редакция, това мое решение е било винаги продиктувано от достатъчно основателни причини. Като оставим настрана многобройните груби печатни грешки, — които бяха неизбежни при споменатото бързане с обработката на ръкописите ми и на най-важни места придаваха понякога точно обратен смисъл на текста, — налагаше ми се да отстранявам и някои езикови форми, защото те, макар и обясними с моя тъй силно повлиян от източнофранконското наречие говор, можеха да подействуват смущаващо в едно ръководство за духовни неща. Освен това получаваните писма и водените разговори насочиха вниманието ми към някои пасажи, за чието правилно разбиране бе желателно, а в някои случаи и необходимо, те да получат нова редакция.

Много добре си давах сметка, че подобна преработка на една публикувана вече книга е твърде неблагодарна задача, но това не биваше да ми попречи да сторя необходимото.

За своя радостна изненада обаче получих голям брой благодарствени писма, които показваха колко въодушевено и направо възторжено приветствуват новите редакции читателите на тези книги. Тъй като имах ясна представа какви трудности би срещнал човек, докато свикне с един доста странен за него в началото начин на писане, изобщо не се надявах на подобно одобрение. С Вашата малко елегична тъга по някои текстове, преработени сега в нова форма от мен, Вие се оказвате доста изолиран, тъй като единственото писмо с подобно становище получих от един приятел, за когото немският език не е майчин и на когото сигурно не съм помогнал много с новите преработки, понеже в тях той е попаднал неизбежно на думи, които първоначално са му попречили да схване правилно смисъла на някои неща, изразени преди това с други думи.

Надявам се все пак, че занапред ще се придържате само към новите преработки на въпросните книги и все повече ще се убеждавате колко наложително е било да се заема с тях. Сигурно ще разберете, че появата им не се дължи нито на естетически прищевки, нито единствено на нуждата от преиздаване. Напътствени книги, подобни на написаните от мен, не се подлагат на преработка, ако отговорността пред читателите не налага безусловно изготвянето на нова редакция! Вярно е, че по-доброто е винаги враг на доброто. Но това не бива да ни кара заради доброто да се отказваме от по-доброто.

Небето да Ви благослови!

31.15 <<< Четиринадесето писмо

За политеизма и култа към светците

С изказаната от Вас мисъл, че може би някои представи, присъщи на древните по-литеистични религии, както и култовете към светци, срещани в азиатските религиозни форми, а по-късно и във византийското и римокатолическото християнство, „получават безспорно оправдание“ чрез съществуването на Светещите на Прасветлината, Вие несъмнено сте по следите на истината.

Но за да не бъде превратно изтълкувано това мое съгласие, трябва веднага да подчертая в какво голямо заблуждение бихте изпаднали, ако решите, че всички обекти на преклонение, познати от древните религии и от различните култове към светци, взети във вида, който са им придали легендата и благоговението и в който си ги представя набожното въображение, водят неизменно началото си от определени членове на духовно съществуващата общност от Светещите на Прасветлината, — или че канонизациите на Римокатолическата църква може в по-ранно време да са ставали въз основа на тайни знания за подобни връзки и зависимости.

Някои от тези образи са мислени наистина като женски, докато Светещият на Прасветлината може да се въплъти само в мъжко земно тяло, но това не противоречи на Вашето предположение, тъй като въпреки ясно изразената мъжественост на своето тленно земно тяло, служещу му само за краткия период на тукашния живот, всеки Светещ е неразривно съединен в Духа и с „Вечно Женственото“, ето защо образът му може да бъде изява както на духовно Мъжкото, така и на духовно Женското начало.

Наистина в представното богатство на древните политеистични религии, както и там, където са разпространени различните култове към светци, има образи, които с основание могат да бъдат свързани — дори когато носят йератическото отличие на канонизацията — с един или друг Светещ на Прасветлината. Но дори най-убедителните доказателства за подобен „произход“ не биха ни приближили ни най-малко до прозрението, към което ни насочва Вашето предположение, а именно: — че на всеки зов към който и да е образ, роден от легендата и от потребността за преклоненине, все едно дали е представен като небесно същество, или като някогашен земен човек, винаги откликва единствената в този случай реалност — помагащата духовна сила и благословията на Светещите на Прасветлината.

С какво име вярващият се обръща към призовавания на помощ образ и как търсещият помощ си обяснява способността му да помага, си остава съвършено без значение за действително извършващия се процес. Този процес впрочем се различава твърде малко от акта на оказване на помощ, който пробужда Вечното в душевно търсещите и напътствува техните души и който преди известно време Ви представих образно като осеяно с електроди табло, и това различие се обуславя единствено от възприемателната способност и представния свят на зовящия за помощ човек.

Не бива обаче да забравяме, че при даденото душевно състояние и степен на възприемчивост на търсещите за мнозина от тях — ако не и за всички — възможността да си представят обекта на преклонение с максимално конкретни черти означава възможност за интензивно задълбочаване на отправения от тях призив. И когато например за великия светец от Падуа, „обявен за свят“ от народа дълго преди тази посмъртна почит да му бъде оказана и от папата, се казва:

« Всичките ви нужди утолява чудотворецът Антоний.

Мрачни заблуждения, беда, проказа — пред него е безсилен и самият ад! Морската стихия укротява, изгубени съкровища възвръща!

Оковите премахва в миг, болката човешка също!

Утешава всеки призовал го, стар и млад дарява с облекчение»,

— то тези редове са типичен пример колко стимулиращо и укрепващо върху упованието на призоваващия действува представата за една конкретна земна личност, всеобщо позната на съответния кръг от почитатели. (Сигурно Ви е известно, че падуанският светец е бил могъщ, завладяващ проповедник — португалски монах, който след дълги про-поведнически странствувания починал в Падуа, но няма нищо общо с живелия много по-рано Антоний Отшелник, с когото Вилхелм Буш, без да познава много добре житията на светците, го е сбъркал в своята сатира.)

Важното за търсещия помощ е в отговор на своя зов да почувствува „утеха“ и „облекчение“, така че ако без една осезателна, приета като исторически достоверна опора на въображението си той не е в състояние да намери необходимата сила, която да му помогне да бъде „чут“ от истинския помагач, по-добре ще е да не му се отказва използването на това помощно средство.

Много сходен е случаят с вариращите по място и време разновидности на един и същ култов образ. Аполон, Афродита, Артемида и редица други, така пластично изобразявани „Божества“ на античния свят са били почитани на различните места в не по-малко разнообразни вариации, както в наше време горещо упование у вярващите буди представяният всеки път в различен аспект на безбройните поклоннически места образ на „Богородица“. Дълбоко се заблуждават някои хора, имащи високо мнение за себе си, но способни само на външна и повърхностна преценка, когато се мислят в правото си да обявят за смешно и глупаво това, че хората с различни прошения ходят и на различни места на поклонение на Мадоната. Тук не става въпрос за „идолопоклонническо“, недодялано размножаване на обичания и вдъхващ безрезервна вяра култов образ, — произлязъл някога от възвишения култ към „Hagia sophia ", към „Божествената премъдрост“, като олицетворение на „Вечно Женственото“ и отъждествен по-късно с майката на Иисус, — а за едно психологически силно диференцирано възприемане на свързани с мястото, образа и преданията въздействия върху постижимата във всеки отделен случай максимална интензивност на отправения призив! —

От тази именно интензивност зависи преди всичко дали зовът ще бъде „чут“ във вечния субстанциален Дух от онези, чиято задача е да насочват силите на духовната помощ и да отговарят на призивите на един благочестив будист от „Голямата колесница“ към някой от обожаваните от него образи — стига тези призиви да стигат с достатъчен резонанс до тях, — като му оказват същата помощ в съответствуващата на духовните закони степен, с каквато отговарят и на всеки зов, стигнал до тях от други области на религиозните представи.

Настоятелно Ви моля да се постараете да усвоите в пълна мяра днешните ми разяснения. Със собствени сили ще откриете по-късно още много други неща...

Бъдете благословен от вечната Светлина!

31.15 <<< Петнадесето писмо

Не за първи път ми пишат как възвестеното от мен учение само по себе си прави изведнъж ясни и разбираеми много неща, повдигали дотогава твърде трудни въпроси, или — за да използвам Вашите думи — как „всичко придобива ново лице“.

И нищо чудно, защото аз не разказвам нещо, измислено от мен за собствено удоволствие или открито след тежък размисъл, а свидетелствувам за реално съществуващата структура на Живота във вечния Дух, понеже тя ми е позната от собственото ми светло преживяване, — по-позната от всичко, което съм имал възможност да узная извън нея. Но тъй като всеки живот води началото си от вечния, субстанциален Дух, а и мозъчното съзнание на земния човек — въпреки потискащия го мрак на животинската природа — е непрекъснато подложено на въздействия от сферата на вечния субстанциален Дух, независимо дали си дава сметка за това, или усетът му към тях е твърде притъпен, то самото посочване на структурата на вечния духовен Живот може да доведе до едно първо пробуждане, след което човек естествено започва да гледа на света с по-други очи.

Дали въпросният търсещ ще придобие по този начин всичко, към което душата му се е стремила, или само ще получи подтик да се домогне до показаните от мен по-високи степени на будност, това ще реши единствено самият той, — но земните предпоставки за вземането на подобно решение невинаги зависят от него.

У някои има може би достатъчно добра воля да стават все по-будни и по-будни душевно, но не им достига силата да отстранят от пътя си всички земни препятствия, правещи невъзможно по-ясното им пробуждане. Други пък притежават необходимата сила, но съзнават, че не бива да мислят за отстраняване на съществуващите пречки, защото с това биха накърнили един поет вече дълг. Ала задачата на земния човек не е да пренебрегва и занемарява всичко, което би могъл да осъществи и доведе до едно поне относително съвършенство на земята, — а пожелае ли да постъпи така, той съвсем сигурно би се лишил от плода на своите усилия, — затова търсещият може да върви напред само като се съобразява с онова, което му предоставят обстоятелствата в неговия земен живот. Напротив, всеки стремеж да се надхвърлят границите, очертани от външните обстоятелства, е посягане в празно пространство и може да постави в най-голяма опасност дори онова, което е напълно постижимо и би могло да умножи духовното богатство на търсещия.

Нещата не са много по-различни, отколкото в земното всекидневие: — който иска прекалено много, нищо не постига! Не можем да се заемем със задачи от алгебрата и интегралното смятане, преди да сме усвоили таблицата за умножение.

А и търсещите си създават твърде фантастични представи за онова, което смятат за постижимо в сферата на Духовното, и никакви напътствия не са в състояние да им попречат да се стремят — вместо към осъзнаване на духовния Живот — към най-невероятни усещания и към разширяване на свързаните със земнотелесната природа преживявания, обречени един ден на сигурен край, колкото и богато да е съдържанието им. Екзалтираното пресилване на ценни сами по себе си усещания, които не само обогатяват значително душата, но са по начало здравословни и за тялото, и довеждането им до най-опасна нервна възбуда, за повечето хора е вече равносилно на „духовно преживяване“. Мнозина смятат за необходимо, а следователно и за крайно желателно, да се стремят все повече да „одухотворяват“ плътта си, а това неизбежно ги води от една самоизмама към друга. До изискваното от духовните закони въплъщаване на Духа стигат премалцина: — само онези, които жадуват не за остри и разтърсващи усещания, а за нещо действително.

Човекът на разума

не може да проумее на земята:

че всяко вечно преживяване

само на себе си е съдържание, —

че преживяващият във Вечността

не преживява нещо „друго“,

което — подобно на преживяването земно —

чрез самото преживяване му става близко.

Във Вечното земният начин на живот си остава празна суета...

Едва разкриващото собствената същност преживяване

отключва сътвореното от Вечността „пространство“!

Когато Павел, майсторът на шатри от Tape — този най-могъщ представител на ранните малоазийци, които чрез учението на Иисус успели да стигнат до самите себе си и до собствен духовен опит, разбираем за днешните хора само с плахо, създаващо най-голяма дистанция благоговение — дръзнал да каже: «Око не е виждало, ухо не е чувало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат!», с тези думи той дал възможно най-ясното описание на всяко реално духовно преживяване. Но на словата на този мъдрец било дадено съвсем превратно и глупаво тълкувание, според което за боголюбивия избраник бил отреден истински пир на сетивата, далеч надхвърлящ всяко земно преживяване от подобен род. — Обаче: —

В едно са слети познание и познаваемо

за опознаващия в Светлината,

а туй, което в земното изглежда разделено,

не е отдалечено вече

във време и пространство,

защото всяко нещо във Вечността

е едновременно

и на едно и също място...

Нито един език не може да опише мистерията скрита на тези неща, защото думите са бледи да разкрият Живота, преживян сред Светлината!

Едва ли е нужно да Ви казвам, че най-горещото ми желание като земен човек е да Ви намеря още по време на земния Ви живот същевременно и в този светъл Живот на вечния Дух. Моята помощ и благословия ще Ви съпровождат винаги във Вашето стремление!

31.16 <<< Шестнадесето писмо

За постепенността на истинското пробуждане

Не предполагах, че споменаването в последното ми писмо на апостол Павел — който, както вече знаете от моята книга „Тайната“, е бил духовно предопределен да бъде приет като ученик на Светещите на Прасветлината и накрая е стигнал до истинското учение на Иисус — ще Ви даде повод да се замислите върху настъпилото у него, уж без каквато и да е предварителна подготовка, „обръщане в правата вяра“, тъй като бях убеден, че в посочената книга съм описал достатъчно ясно защо на разказа за случилото се по пътя за Дамаск трябва да гледаме само като на символ за един далеч не толкова зрелищен процес, ако искаме да проникнем до криещата се в него истина.

Налага се да Ви препратя към казаното там, за да не го преписвам отново сега. Но за да избягна всяко недоразумение във връзка с дадените там обяснения, нека съвсем недвусмислено заявя, че уж тъй ненадейното преображение на един фанатичен враг на Иисусовото учение в неговия най-силен тълкувател е било всъщност непрекъснато и постепенно пробуждане в резултат на дълга борба, вдъхновявана от най-дълбок копнеж по истината и водена с едва ли не свръхчовешка сила. То закономерно го е довело до твърдата решимост да изкупи предишните си провинения, извършени наистина с убеждението, че е постъпвал правилно.

Ако някой Ви заразправя за внезапно настъпили пробуждания или ако се натъкнете на подобни съобщения от миналото, винаги е добре да проявите предпазливост и да се запитате дали наистина става въпрос за преживяване на духовната Действителност, а не за нещо твърде земно, какъвто е всъщност случаят с клетия, тъй многостранно ерудиран Сведенборг, който обичал да си хапва хубавичко и обилно, докато веднъж, както се хранел, пред него — по собствения му разказ — се появил един седнал на земята човек и му викнал: „Стига си ял!“, а след това изчезнал „яко дим“, но „пробудил“ за жалост латентно заложеното у Сведенборг „медиумистично" предразположение, което му помогнало да стигне до своите толкова странни и примесени с витиевати научни отломъци „небесни“ прозрения и да се отдаде на въображаемо, но твърде интензивно „общение с духовете“.

Действителните пробуждания на съзнанието във вечния субстанциален Дух не настъпват никога със стряскаща внезапност, а винаги като постепенно усилване на степента на будност. Всяка нова степен е необходимо следствие от предходната. Ако Ви се случи някога — поради силна преумора или претоварване на нервната система — да бъдете сполетян от преживяване, което сте склонен да изтълкувате като „внезапно пробуждане“, идете веднага... на лекар, и то най-добре при такъв, който разбира нещо от проблемите на мозъка, без да робува на една или друга научна школа!

Най-сигурната защита срещу подобна мозъчна превъзбуда — а тя съвсем не е безопасна и може да доведе до тежко раздвояване на съзнанието — е спокойното отхвърляне на всяко нетърпение при стремежа Ви да развиете способността си за духовни преживявания. Живеете ли съобразно с дадените в моите книги общи указания, като се придържате същевременно и към онова, което преценявате като написано „специално“ за Вас, постепенното Ви пробуждане ще бъде направлявано от централно място и ще се осъществи по най-добрия за Вас начин.

Продължавайте съвсем спокойно по пътя, който поехте по един толкова отраден начин! Вие крачите по добре трасирана и сигурно водеща до целта пътека, а от моите книги познавате добре пътепоказателите, които сам трябва да следите. Предоставете обаче изцяло на вътрешното си духовно водачество, за чийто начин на действие сте вече достатъчно добре осведомен, какво може още сега да Ви бъде показано при целенасоченото Ви движение напред и какво сте в правото си да очаквате едва по-късно. И не забравяйте, че по следвания от Вас път става въпрос не за придобиване на някакви нови знания, а — за едно реално развитие, което в много неща от всекидневния живот наистина води до постепенна и все по-осезаема промяна, но тъкмо по този начин ще Ви преобрази малко по малко така, че накрая ще станете способен да преживеете напълно съзнателно в себе си своята вечна същност.

Нека помощта свише бъде винаги с Вас!

31.17 <<< Седемнадесето писмо

За мистиците и Бьоме

Якоб Бьоме не е бил само „Гьорлицкият кундурджия“, както обичат да го наричат някои хора с, меко казано, съмнителен вкус. Той не е бил и просто „обущар, пък и поет“. Всички тези плоски подхвърляния за неговия занаят, с който си е изкарвал насъщния и който не е изисквал наистина кой знае каква ученост, са абсолютно недопустими. Казаното от мен за Якоб Бьоме в малкия сборник от отделни самостоятелни трактати, издаден под заглавието „Пътепоказатели“, има за цел — както правилно сте разбрали — да посочи, че Бьоме е бил духовно призван да бъде приет като ученик на Светещите на Прасветлината. За самия него това обстоятелство е било нещо до такава степен свято, че той го забулил в облак от тайнственост. За Бьоме е писано много, но никой не е съумял да оцени правилно тази духовна връзка. А и Якоб Бьоме описва своите духовни преживявания и прозрения в такава барокова и своенравна форма, объркана допълнително от неправилната употреба на заучени от образованите му приятели латински и латинизирани изрази, че читателят трябва да има вече достатъчно точна представа за този вид преживяване, за да разбере какво всъщност е искал да каже авторът във всеки отделен случай.

Другояче стоят нещата с немските мистици, като анонимния Франкфуртски рицар от Тевтонския орден, написал „Theologia deutsch“, а също и Таулер, Зойзе, Майстер Екхарт.

Това са били високо образовани мъже, стигнали по трудни философски пътища до своите познания, които едва успели да опазят от църковната анатема.

Напълно различен е случаят с учения поет Йохан Шефлер (Ангелус Силезиус) — протестант, намерил накрая убежище в католицизма, пресъздавайки католическите догми в поетични символи.

Като съвсем особено явление възприемам „набожния“ в най-дълбокия смисъл на тази дума каноник Тома Кемпийски, написал изпълнените с толкова умиротворителна доброта четири книги от „Подражание на Христа“, напълно католически впрочем по своя замисъл.

Ала нито един от тези мъже не се е намирал в съзнателна връзка със Светещите на Прасветлината, макар при всички да се срещат отделни пасажи, които могат да ни наведат на предположението, че в кръга на средновековните немски мистици поне са се догаждали за скритото съществувание на Светещите на Прасветлината.

Но че тези хора са получавали, без да знаят това, немалко духовна помощ и напътствие от предугаждания може би източник, следва бездруго от обясненията, които Ви дадох навремето за естеството на духовната помощ, а може ясно да се види и от проповедите и писанията на Таулер, Зойзе и Майстер Екхарт, стига от някои техни изповеди и поучения да бъдат внимателно снети тъй зле прилягащите им често пъти църковни одеяния, наметнати с цел да предпазят тези мъже от кладата. На много места у Тома Кемпийски и Ангелус Силезиус, който следва да се разглежда преди всичко като мистично чувствуващ поет, също се долавя духовното влияние на Светещите на Прасветлината.

Но при всичката си почит към тези стари немски богослови и философи на мистиката, — при цялата си любов към тъй ведрия и изтънчен Тома Кемпийски и при цялата си радост от великолепно лаконичния, макар и понякога твърде войнствен, Ангелус Силезиус, ще трябва все пак да Ви посъветвам да отложите засега изучаването на всякакви мистични съчинения, докато не се почувствувате така сигурен в собствения си път, че епизодичните обследвания на някои странични пътеки да не могат вече да Ви отклонят от посоката към Вашата цел.

Давам Ви този съвет само за да Ви предпазя от прекалено дълги спирания по Вашия път, защото през времето, което ще Ви е нужно, за да си съставите преценка, до каквато по-късно ще стигнете от само себе си, бихте могли да се приближите значително до целта си. Не забравяйте също така, че в съчиненията на всички споменати автори — с едничкото изключение на Якоб Бьоме — са изложени техни възгледи върху световете на вечния Дух, измислени и извярвани в сурова вътрешна борба, макар и сгъстяващи се понякога до пламенно преживяно чувство, докато Вие имате почти невероятното щастие да бъдете още от самото начало воден от сигурна ръка по пътя към вечната Действителност...

Приемете цялата благословия, която ми е поверена като насочвана от моята воля реална духовна сила!

31.18 <<< Осемнадесето писмо

За това, какво е Бог

Понякога хора, които в присъщата си житейска сфера се чувствуват до такава степен „у дома си“, че всичко голямо и малко в рамките на тяхната специална област им е познато до най-малките подробности, изведнъж си дават сметка, че неволно предпоставят същата осведоменост по отношение на толкова разбираемите за тях неща и у други, за които въпросната житейска сфера е или напълно чужда, или все още нова. Почти същото става и с мен, когато се старая да дам словесен израз на нещата от Вечността: — на нещата от вечния субстанциален Дух. Често се налага многократно да претеглям и да оглеждам от всички страни употребените думи, за да забележа накрая, че даден обрат на речта рискува да бъде превратно изтълкуван, или че някои термини, използвани от мен като синоними, дават повод да се предполага, че влагам в тях различен смисъл. Тъй като аз осъзнавам структурата на Живота във вечния Дух по напълно „естествен“ начин чрез собствения си вечен живот, моят начин на изразяване може да ми се е струвал съвсем ясен и недвусмислен, докато един ден някой отправен към мен въпрос не ме принуди да установя не без известен потрес, че задалият го е успял все пак да ме разбере погрешно.

Но Вашият въпрос във връзка с понятието „Бог“, съдържащ се в неотдавнашното Ви писмо до мен, е от по-друг характер. Докато в останалите случаи съм се натъквал, както вече посочих, на склонността синонимно употребявани от мене думи да се възприемат като означения на различни помежду си понятия, Вие пък вземате за синоними думите, използвани от мен за различни понятия. В дадения случай обаче това е погрешно, макар и много добре да разбирам какво Ви е накарало да мислите така.

Тук става въпрос за дадености в рамките на структурата на духовния Живот, които са практически недостъпни за земния разум и почти не се поддават на недвусмислено словесно изразяване. Погрешното тълкуване е плод и на съхранилата се в мозъците традиционна представа за Бога, която веднага се отъждествява с предмета на изложението, дори когато в него се говори в съвсем друг смисъл за „Бога“, — не като за постулат на вярата, а като за най-съкровеното самосъзнание на всяка вечна духовна Действителност. — Само така искам да се разбира думата „Бог“ навсякъде, където тя е употребена от мен. Не бива обаче да си представяте някакво разсъдъчно самосъзнание, защото това най-вътрешно съзнание, което непрестанно се самосътворява из вечния Дух, — това струящо се от неизмеримия Всемир на единствено Съществуващото най-сублимно самопросветление и тази най-съкровена същина на вечния субстанциален Дух, — е същевременно вечно действуваща воля и неизчерпаема сила, разкриваща се само с мяра и мекота и движена единствено от собствения си вътрешно присъщ закон.

Божественото не търсете в сумрачни недра на страховити бездни и зловещи урви!

Не търсете Бога сред кипящите вълни на бушуващи морета и стихии!

Не търсете Бога в мълнии, разтърсващи земята, в сприи!

Не го търсете и в надзвездните простори, нито пък в наслади, в безмерно блаженство!

Поискате ли Бога да откриете във себе си, ще трябва всеки страх и всяка алчност да надмогнете!

И не жадувайте за далнини недостижими! — По-близо Бог до вас е от всичките звезди!

Всичко е във Бога, и Бог е във всичко! Първично — в изначално присъщите му, изконни сфери: „Прабитие“, „Прасветлина“ и „Праслово“, както и в своето самопроявление, в „Отца“, и вторично — във всеки невидим и във всеки видим живот.

Тези думи не бива да бъдат тълкувани така, сякаш проповядвам нещо като „пантеизъм“, нито пък искам да създам впечатлението, че Бог е „лице“. „Прабитието“, „Прасветлината“ и „Прасловото“ също не са „лица“, каквито в християнската догма за Светата троица са Отец, Син и Дух! Онзи, който е „Отец“ за Светещите на Прасветлината, също не бива да бъде разбиран в смисъла на тази догма.

Ние познаваме Действителността и учим на нея, не на катехизис!

А в Действителността: — в структурата на духовния Живот, съществува монотеизъм, който търпи и политеистични интерпретации, без това да го води до противоречие със самия себе си.

Богът на Действителността не е, както се казва: „най-висшето Същество“! — Такъв по-скоро е — вечният Отец, излъчващ сам себе си във формите на дванадесетте Отци, които са аспектите на неговото проявление. Бог обаче не е „същество“, а: — разбирано тук в един особен, неповторим смисъл, — същността във всичко, което е същностно реално. Такъв е той в „Прабитието“, „Прасветлината“ и „Прасловото“! Такъв е и в „Отца“ във всички негови аспекти!

Докато Отец е — „ Човек" в Прабитието, в Прасветлината, в Прасловото: — вечно самозачеващият се духовен Прачовек и мяра на всички неща, добиващи форма чрез него, а следователно и на Вечното в земния човек! —

Бог е в също така абсолютен смисъл Бог в „Отците“: — във формата на проявление на Отца, — както и в Прабитието, Прасветлината и Прасловото. За себе си обаче онова, което е Бог, е „Бог“ единствено в себе си: — същността сама по себе си, — докато „гледан“ от страна на всичко друго, което пребъдва в него във вечния, субстанциален духовен Живот, Бог е същност на всичко съществуващо! — А „съществуващото“, „съществото“, е родената от „същността“Действителност!

Ала тук аз описвам не нещо, разположено „едно до друго“ или „едно над друго“, а организираната „едно в друго“ структура на вечния, духовносубстанциален Живот, доколкото мога да сторя това с думите на земната реч.

Нека никой не твърди, че описанието на вечната Действителност било практически безполезно за човека на тази земя, тъй като той имал да решава тук съвсем други въпроси, засягащи по-отблизо физическото му съществувание! Тъкмо напротив, никой човек на земята не може да намери съзнателно или несъзнателно жадуваните от всекиго вътрешен мир и спасение на душата, докато представите му не влязат в пълна хармония със структурата на вечния духовен Живот.

Виждате сам колко напразни са били опасенията Ви, че поставеният от Вас въпрос би могъл да ми се стори „неуместен и излишен“, тъй като и най-малкото отклонение на Вашите представи от структурата на вечния духовен Живот ще Ви попречи да стигнете до онази възприемчивост по отношение на Духовното, към която всъщност се стремите.

Останете завинаги в благословията на Светлината!

31.19 <<< Деветнадесето писмо

За същество и същност

Грешите, като мислите, че бих могъл най-после „да загубя търпение“, задето сте почувствували „отново потребност“ да се обърнете към мен с въпрос. Напротив, много добре разбирам, че досега сте били свикнали с една по-различна употреба на думата „същество“ и затова сте обезпокоен, че думите „същество“ и „същност“, използвани от мен на други места и като синоними, са избрани този път за означение на две различни понятия.

Аз се стремя, разбира се, да излагам колкото може по-отчетливо нещата, за които говоря, но тъкмо тук не виждам друга езикова възможност да изразя онова, което искам да кажа, освен да настоя понятието „същност“ да се схваща като най-съкровена и определяща основа на всичко съществуващо. А най-висшето „Същество" е „същество“ затова, защото то е в „същността", както и тя е в него, така че, за да изразя онова, на което съм длъжен да дам израз, трябва да имам на разположение и двете думи. Ако трябваше да обясня на някой живял преди сто години и възкръснал в земно тяло човек, че електромоторът се движи само ако през него протича електрически ток, и тогава щях да се нуждая от отделни думи за задвижваното и задвижващото. Но това сравнение доста понакуцва, защото за мен „същността“ е не само движещото начало във всяко същество, а по-скоро и преди всичко — най-съкровената сърцевина на съществото, образно казано: неговото живо „ядро"!

Нямам естествено никакво намерение да се занимавам с игра на думи, нито пък да споря какво традиционно тълкуване може да се даде на разглежданите тук понятия. С готовност Ви предоставям пълното право да замените онова, което аз наричам „ същност" и което единствено прави възможно всяко „съществуване“, с някоя друга, по-убедителна за Вас дума.

Единствено „същественото“ е да почувствувате и да схванете какво искам да кажа, защото то е толкова далеч от всички сфери на мисълта, че никога и при никакви обстоятелства не би могло да се постигне с мисъл, дори ако съответната мисловна форма се търси с помощта на най-релефно очертани мисловни образи.

Не мога обаче да Ви спестя усилията, необходими за да се научите да чувствувате какво искам да кажа в случая, ако искам да Ви предпазя от заблуда по отношение на казаното от мен за „раждането“ на Вашия „жив Бог“ във вечната Ви човешка душа, защото тук става въпрос тъкмо за онази „същност“, която имам предвид и която може да бъде осъзната и от индивидуалния земен човек в най-точно съответствуващата на индивидуалността му форма. Единствено чрез тази „същност“ той може да съществува и във Вечността, и във времето. —

„Отец" може да бъде осъзнат само от Светещите на Прасветлината — сътворени от самия него чрез формата му на проявление, дванадесетте „Отци“, — при това всеки един от Светещите може да го осъзнае само във формата на онзи от дванадесетте Отци, всички тъждествени с Отца, който индивидуално е „заченал“ в Прасловото този индивидуален Светещ. „Живият Бог" обаче, за когото говоря като за единственото практически достъпно за всички земни хора самопроявление на Бога, може да бъде душевно преживян от всеки човек на земята, доколкото сам е съумял да се подготви за онова, което сравнявам с „раждане" на Бога в душата.

Моите книги са написани с единствената цел споменатата тук безусловно необходима подготовка да бъде насочена в правилния път. Но почти всички хора — с крайно редки изключения — са така дълбоко затънали в разсъдъчното си съзнание, че и най-примитивният в интелектуално отношение човек, задоволяващ се с няколко жалки мисли, живее живота си не в неговата реалност, а само „в мисълта“ си, по същия начин убеден, че именно това е истинският му живот, както и най-големият мислител, — ето защо се наложи да покажа къде точно в структурата на вечния субстанциален духовен Живот е мястото на подготовката, която душата трябва да премине, за да стане способна да преживее своя жив Бог. А единственият начин да постигна тази цел беше да опиша всичко включено във вечния Живот на субстанциалния Дух, като нямах право да отмина нищо, което би могло да внесе повече яснота, само защото то не може да бъде преживяно от всекиго. Твърде много трябваше да предложа, за да се решат все пак някои хора на малкото, което моите книги очакват като минимум от всеки човек, до когото достигат.

Приемете моята благословия и се учете все по-ясно да схващате, че при всеки избор на обозначение за духовните неща трябва да се държи сметка за невъзможността действителният духовен Живот да бъде адекватно предаден с думите на речта!

31.20 <<< Двадесето писмо

За какво не искам да бъда питан

Винаги съм безусловно готов да помогна и на Вас, и на всеки друг по пътя към осъзнаването Ви във вечния Дух и с най-голяма радост правя всичко възможно, за да помогна на Вас и на другите да извършите подготовката, която е абсолютно необходима, ако искате в душата Ви да се „роди“ истински и осъзнат от Вас Вашият жив Бог, но трябва най-настойчиво да помоля да не се правят опити да бъда въвличан в области, от чиито — толкова подвластни, уви, на времето — проблеми съм принуден да стоя категорично настрана, за да мога да изпълня духовните задължения, с които единствено аз съм в състояние да се справя.

Убежището си ще трябва да опазя от глъчката на дребни суети, от жестове високопарни за нещата, които се менят като посоката на вятъра.

На всички невъзможно е да отговоря и същевременно, в духовната

Действителност,

да развържа връзките, които всички обвързват

и които трябва да се развържат, за да може земното в Светлината да пребъде.

Съвсем не равнодушието към всекидневните земни грижи на моите ближни ме кара да се подчиня на строгото изискване да отклонявам всички чужди на вечния Дух въпроси! Достатъчно хора са се посветили на решаването на подобни въпроси, но днес на земята няма — а и дълго, дълго време занапред няма да има — никой друг освен мен, който да е в състояние да осъществи по духовно валиден начин делото на чисто духовна благословия и помощ за всички способни да я приемат, едновременно с възложеното ми вестителство със средствата на един от земните езици. Така че самата необходимост да пестя земночовешките си възможности налага да изразходвам силите си само там, където единствен аз мога да направя нещо изключително за ближните си на тази земя. Всеки друг от днешните хора би прахосал безполезно силите си, ако пожелаеше, изхождайки от земното в себе си, да предприеме нелепия опит да поеме в свои ръце дейността, която аз мога да ръководя само защото владея тези неща по силата на вечното си Битие.

Не ми се иска да използвам думи, придобили през последните две хилядолетия особена святост в очите на почитащите ги хора, но не мога да не се позова тук на вечния си духовен произход, където съм неразривно в „ Отца " и Едно с него в индивидуално определения от дванадесетте „Отци“, чрез когото Отец ме е „заченал“ духовно в Прасветлината. Ето защо аз — свързан тук със земното в оногова, който ми се бе обрекъл в Духа още преди да е съществувала Земята — се стремя днес да дам израз единствено на нещата на Отца. Земният ми живот има свой смисъл само доколкото се е от веки обрекъл да служи днес, в отреденото му земно време, на мен, заченатия от Духа.

Много чудно би било наистина, ако той можеше да служи и на нещо друго!

Как да се наредят и изживеят нещата между люлката и гроба, така че породените от тях последици в невидимото и отвъд него, чак до световете на вечния Дух, да станат могъщ стимул за развитието на душата, съм показал навсякъде в своите книги, където става дума за тези неща.

Затова който наистина иска съвет, трябва да го търси в тези книги и няма да му е трудно да го намери, ако приложи казаното в тях към особения случай, станал причина да потърси съвет, макар че въпросният конкретен случай трябва първо да бъде освободен от обвързаността с временните обстоятелства, за да станат ясни отнасящите се до него думи.

Ето защо мога само да помоля и Вас да се обърнете към написаното от мен, тъй като би било в пълен разрез със структурата на вечния духовен Живот — в която съм включен и от която трябва да върша възложеното ми дело, — ако започнех да се намесвам в земните, толкова изменчиви проблеми и въпроси, по които всеки човек трябва сам за себе си да вземе решение и сам да носи отговорност.

Сигурно разбирате, че ако над мен не тегнеше възбраната на този дълг и ми беше позволено да се произнасям по тези въпроси, нямаше да ми е никак трудно да Ви дам отговор, с който щяхте по принуда да се съгласите дори той да е твърде далеч от собствените Ви разбирания. А тъкмо подобна, възникнала неволно и неизбежно принуда ми е забранено да упражнявам по силата на неумолим духовен закон. —

Дано, благословен от Светлината, намерите в самия себе си правилния за Вас отговор!

31.21 <<< Двадесет и първо писмо

За числото дванадесет и градския часовник

Представата Ви за „Отца“ — когото не можете да опознаете съзнателно, въпреки че и Вие имате живот от него — като „изживяващо се в дванадесет себеотражения единство” съвсем не е далеч от Действителността. Трябва само да добавите и обхващащото всичките дванадесет „себеотражения“ единство като тринадесети образ, както са имали мъдрия обичай да правят това „зналците“ от древността. Със сигурност може да се твърди, че такъв е случаят с дванадесетте на брой ученици, за които се говори в Евангелието, заедно с Иисус като духовно обхващащ всички тях тринадесети, а с готовност предоставям на археологията да се произнесе дали и „дванадесетте Бога“ на египтяните, гърците и най-ранните обитатели на днешна Италия, както и на по-късните римляни, не следва да се схващат по същия начин. При това, както вече поясних по друг повод в едно предишно писмо, няма никакво значение, че между „дванадесетте Божества“ има и женски образи. Макар да съм признателен и задължен на археологическата наука за някои външни данни, важни наистина за моя духовен опит, аз за жалост не зная дали има достатъчно основания да се предполага, че древните са вярвали и в Божество, което да включва в себе си „дванадесетте Бога“, или да е иманентно с всички тях, а тъкмо от този, тринадесети образ зависи дали култът на „дванадесетте Бога“ може с пълна сигурност да бъде свързан с вечния „Отец“. Що се отнася до „дванадесетте“ ученици на Иисус, всеки от които е посочен по име в стигналите до нас свидетелства, не искам по никой начин да засягам историческата достоверност на тези мъже. Но по такъв особено подчертан начин спокойно биха могли да бъдат посочени както повече, така и по-малко от учениците му, ако авторите не са имали за цел да изтъкнат един паралел с мистерията на Отца, която по времето на Иисус е била позната не само на отделни „зналци“, но и на цели мистерийни общности, от чиито среди по-късно са излезли много от привържениците на учението на Иисус.

Вашият въпрос обаче говори за известна склонност да се отдавате на безплодни разсъждения, от които нямате никаква полза.

Колкото важно за Вас е да стигнете до ясна и вярна представа за Бога, толкова без значение са опитите Ви да изследвате всички възможни интерпретации на новите прозрения, споходили Ви по Вашия път, и свързаните с тях понятия. Когато градският часовник удари „седем“, напълно достатъчно е да осъзнаете това число, отговарящо на съответния час, като при това е напълно безразлично дали на отекващите през равни интервали удари приписвате един или друг, обусловен от всевъзможни телесни фактори ритъм, който може да звучи както:

1-2—3-4—5-6—7, така и: 1-2- 3-4— 5-6- 7,

или пък: 1-2-3 — 4-5-6 — 7.

Ако в мозъка Ви изведнъж се появи мисълта, че на определена духовна даденост, за която сте научили от мен, би могло да се даде и друга мисловна формулировка, направете го спокойно, но приемете резултата като нещо съвсем естествено и разбиращо се от само себе си, без да изпадате в някаква „откривателска треска“, защото тя само би нарушила перспективата, помогнала Ви да постигнете яснота по този въпрос. Възможни са толкова много гледни точки, толкова много тълкувания, — и всички те могат да се окажат правилни, стига само да дават ясен, неизопачен образ на онова, което търсещият се опитва да схване!

Единствено резултатът от Вашите усилия оправдава тези усилия, все едно дали ще отключите вратата на шкафа, като стискате с всички сили ключа неподвижен в ключалката и карате двама души да въртят шкафа около оста на ключа, или пък ще изберете малко по-простичкия начин да вкарате ключа в ключалката и да го завъртите, оставяйки шкафа да си стои спокойно на мястото, където е бил поставен. —

Така и мисловното съсредоточаване върху определен, подлежащ на душевно постигане обект съвсем не е задача, надхвърляща силите на отделния човек. Но не бива да започваме, обявявайки война на всички останали мисли, обладан от красивата илюзия, че на опразненото бойно поле ще можете тогава спокойно и несмущавано да се отдадете на така желаната мисъл! Правилно насочената мисловна концентрация — а от нея може да имате доста често нужда и във всекидневния живот — би могла да се сравни с търсенето на определен обект на хоризонта от даден наблюдателен пункт. Докато търси обекта, погледът се плъзга над безброй форми. Тези форми не изчезват, нито пък се възприемат като препятствия от онзи, който търси избрания от него обект. В себе си той носи достатъчно жив и ярък образа в едър план на търсения предмет. Но тъкмо този близък образ му пречи на първо време да намери търсеното, — докато не си даде най-после сметка, че оттук може да очаква да види само далечния образ, и тогава вече много скоро ще го съзре на хоризонта. Ако близкият образ е представлявал, да речем, величествена камбанария, сега далечният и образ е само един тъничък колкото върха на игла силует, стърчащ сред множеството останали форми, но търсещият може вече лесно да спре погледа си върху този стабилен далечен образ или веднага да го намери отново, без изобщо да му пречат многобройните други форми на хоризонта.

Не е трудно да се види ползата от това сравнение.

Който иска да постигне истинска концентрация, трябва преди всичко да има ясна представа в какъв образ може да бъде разпознат от неговия „наблюдателен пункт“ обектът, върху който възнамерява да се съсредоточи. И в света на мислите действуват законите на своеобразна „перспектива“!

След като търсещият си състави представа в каква форма може да бъде разумно фиксиран обектът на концентрацията, той следва да го търси и да го „съзерцава“ мислено именно в тази форма, като всички останали, присъствуващи в него мисли трябва да бъдат просто игнорирани, но не и потискани чрез вътрешна борба, защото тъкмо тогава те ще се активизират и ще направят невъзможно игнорирането им. Странникът, съзрял от наблюдателната си точка търсената от него камбанария, възприема оптически и всичко останало в своето зрително поле, — все едно дали става въпрос за неподвижни или за движещи се форми. Но всичко това почти не достига до съзнанието му, докато локализираният далечен образ му позволява да се съсредоточи вътрешно върху съответствуващата на този образ реалност.

Дано днешното ми писмо отново Ви помогне да преодолеете някои трудности!

Приемете цялата ми благословия!

31.22 <<< Двадесет и второ писмо

За „люспите пред очите“

С радост Ви приветствувам за това, че сте постигнали яснота за себе си, и мога да разбера как Вашето „откритие“ е породило у Вас чувството, че очите Ви най-после са се „отворили“. И днес още намирам за основателни съображенията, подтикнали ме навремето, когато с големи вътрешни задръжки се реших да публикувам „Книга за живия Бог“, да прибягвам понякога към защитно було, но мога също да съпреживея и освобождаващото въздействие върху съзнанието на придобитата пълна сигурност по отношение на онова, което е скрито под такова було от не особено радващи погледи.

Но в същото време чрез това забулване аз съзнателно предоставих на читателя възможността да си представи по свой собствен начин духовната Общност на Светещите на Прасветлината, за да не си помисли, че има пред себе си някакъв мним верски постулат. Но това съвсем не е станало в ущърб на истината, както можете сега сам най-добре да прецените, след като вече сте схванали, че „Главата“, за когото казвам, че не се „ избира ", нито се „назначава", и все пак никой от Общността на Светещите не се съмнява нито за миг кой е той, — е всъщност онзи „Отец” чиито заченати в Духа синове на отреденото ни в структурата на духовния Живот място сме ние, Светещите на Прасветлината. Не се съмнявах, че използваните от мен образи и символи ще бъдат често пъти разбирани погрешно, но никога не бих повярвал, че някой от читателите, за които действително са предназначени моите книги, би могъл да ме разбере превратно, ако не ми се беше наложило сам да се убеждавам многократно в това. Нали и Вие самият казвате, че едва сега сте почувствували как „сякаш люспи са паднали от очите Ви“...

А с такива „люспи“ са покрити, изглежда, още твърде много очи, които вярвах, че са се освободили вече — и че нямат нужда да бъдат тепърва освобождавани — от тях.

Нима е толкова трудно да се изтълкува правилно дълбокият смисъл на това, което съм забулил тъй грижливо само за да го предпазя от нечистите погледи на онези, за които то не е предназначено?! Що се отнася до мен, аз често се изкушавам да посрещна с радостно облекчение някои погрешни тълкувания, защото не би ми било много приятно да бъда разбран от всички. Мой дълг е да разкрия себе си единствено заради способните да се пробудят в Духа! А „предметът" на това себеоткровение превръща задължението ми в едно крайно нежелано бреме. —

Ето защо не са малко местата, особено в първите издадени от мене книги, в които аз — едва преодолял земното в себе си и едва решил се да се позова на духовната си същност — веднага се опитвах отново да се скрия зад чисто земния си облик. — Възможността за такова „изчезване“ зад временното в мен се дължеше на щастливото обстоятелство, че с думата „Аз“ мога да изразя както земното и тленното в себе си, така и своята извечна субстанциална духовна същност, понеже тази дума служи едновременно и на Вечното в мен, и на всичко, което ми принадлежи само във времето.

С това, разбира се, не Ви издавам някаква тайна, след като поради достатъчно основателни според мен причини се реших да предоставя за публикуване трите неголеми по обем тома, излезли неотдавна и съдържащи поредица от изповеди в ритмична форма, на каквито един земен човек не може да се реши без тежка вътрешна борба, и то само изправен пред лицето на най-съкровените неща.

Но дори в тези изповеди вестителят е склонен да гледа на Вечното в себе си, както и на от веки познатите му неща, все от земната перспектива на временното и тленното в него, ето защо и тук — както преди това на други места — е предоставено на Вас да почувствувате кой всъщност говори във всеки отделен момент, понеже никак не ми се искаше заради вечната си същност да потискам без необходимост усещанията на временното, направило възможно моето себеоткровение.

Душевното преживяване на Вечното се различава съществено в зависимост от това, дали даден земен човек е успял, без да напуска присъщото си местоположение, да се домогне до духовно прозрение чрез медитация и душевна борба, или пък е съпричастен към Вечното в себе си чрез едно — духовно и физически обединено с него вечно Битие, чийто деятел в земния свят е той.

От самото начало много добре съзнавах колко много неща се налага да предпоставям у своите ближни — неща, за които твърде рядко е налице нужната представна способност.

Един носител на вечно съзнание — както и да бъде, наричан той, — който се съединява, дори направо се амалгамира с даден земен човек; с вечната му душа, както и с тленното му тяло, и то по силата на доброволно поето преди невъобразимо дълго време задължение от вечната духовна индивидуалност на този земен човек, — за съвременния европеец всичко това е просто низ от абсурдни бълнувания, които той би донякъде извинил само като резултат от мозъчно заболяване. И не бива дори да му се сърдим за пълното неведение по отношение на свръхвременните неща. Той просто не може иначе!

Нищо чудно, че още повече се радвам, когато срещам толкова много неочаквани изключения, затова и последното Ви писмо, което отново Ви сочи като точно такова щастливо изключение, ми достави и продължава да ми доставя особено голяма радост.

Ако сега, изхождайки от последните си прозрения, решите отново да се захванете с всички мои книги, които до този момент сте се старали да проумеете с разума си и да усвоите душевно, ще Ви се стори, че изобщо не сте чели тези текстове. Толкова различен смисъл ще съзрете в много неща, останали досега неразбираеми за Вас.

Нека бъде с Вас цялата благословия от вечната духовна Светлина, в която живея!

31.23 <<< Двадесет и трето писмо

Колко неравни са всички пред Бога

Наистина границите между онова, което душата на всеки земен човек може да преживее във вечния Дух, и преживяванията, достъпни единствено за Светещия на Прасветлината, невинаги са ясно очертани в моите книги. Дотук сте напълно прав. Едва ли бихте могли обаче да знаете, че този отказ от ясно разграничаване, създаващ впечатление за недостатък, е наложен и обусловен от реално съществуващи дадености, ето защо ми е невъзможно да прокарам по-отчетлива граница.

Не забравяйте, че във всеки земен човек — при цялото му сходство с животното по отношение на тялото и на обречената отново на разпадане „животинска душа“, която не е нищо повече от функционален резултат на това тяло — се изживява и една вечна същност, макар при мнозина тя да си остава цял живот в латентно състояние. Тази вечна „духовна искра“, чиято сфера на проявление е вечната — защото е образувана от вечни душевни сили — душа, заема в структурата на вечния духовен Живот отреденото единствено на нея място, така както и вечният Светещ на Прасветлината заема своето. С действуващия в земно тяло Светещ от неизмеримо дълги времена е съединена една такава духовна искра, а заедно с нея и вечните и душевни сили, така че в крайна сметка животинската душа и физическото тяло също са подложени на индуктивни въздействия от страна на вечния Светещ, чиито временни оръдия те си остават, докато са налице условията за запазване на земния им живот. Пред Светещия на Прасветлината са открити всички възможности за преживяване, присъщи на Живота на вечния Дух, чак до неговите най-вътрешни сфери, тъй като съзнанието му изхожда оттам, но той може да направи съпричастен към своя начин на преживяване, обхващащ в себе си целия духовен Живот, само онзи вечен, индивидуален човешки дух, с когото се е съединил някога във Вечността, защото без него не би имал възможност да оказва духовна помощ на земята. За тази цел хиляди години преди въплъщението на този човешки дух в животинско тяло, предназначено да стане негов носител на земята, Светещият го „приема“ фактически в себе си, позволявайки му да съпреживее всичко, което преживява и самият той. Това вътрешно „приемане“ е духовно закономерна последица от доброволното задължение, поето преди неизказано дълго време от онзи, който от същия момент е бил удостоен да започне една дълбоко тайнствена подготовка. На всички останали вечни духовни искри, претърпели земно въплъщение, Светещите на Светлината могат да помогнат само в едно — да станат суверенни повелители на вечните си душевни сили, за да намерят себе си в съзнанието на душата и да изградят съответствуващата на тяхната индивидуалност душевна форма, с която да се съединят. А тъй като между вечните душевни сили и обусловената от мозъка способност за познание, усещане и преживяване съществуват постоянни индуктивни взаимодействия, въпросното душевно пробуждане може да получи решителен подтик от представния свят на земния човек, както, от друга страна, и влиянията на вечния Дух върху индивидуалната форма на Духа, присъща на вечната духовна искра на човека, са способни постепенно така да проникнат в цялото животинско тяло, че то да се възвиси до земно въплъщение на Духа.

На духовната същност на всеки земен човек отговарят точно определени, достъпни единствено нему форми на духовно преживяване и броя на възможните им комбинации е безкраен, затова е абсолютно невъзможно те да бъдат описани всички поотделно, нито дори да бъдат по-общо характеризирани по групи. Но тъй като от възпитанието на представната способност зависи изключително много, а и за устремения към Духа земен човек е добре да научи още в земното си проявление какво може да му се разкрие като духовно преживяване, по-добре е той да узнае за всичко, което е постижимо за човешкия опит в тази сфера, отколкото да му посоча само най-общото и да премълча всички по-особени случаи. Веднъж вече Ви казах, че всеки добросъвестен пред самия себе си търсещ твърде скоро ще разбере кое в моите напътствени текстове се отнася специално до него, но неговото прозрение в естеството на всичко духовно само би се разширило и задълбочило, ако той научи и за други възможности, за които спонтанно чувствува, че те не се отнасят до него, макар за други именно това да е правилният път към същата цел.

Проява на мрачен, тласкан от слепи нагони атавизъм, очевидно обясним с произхода на животинското ни тяло от субстанцията на нашата планета, е постоянно изникващата в главите бездуховна мисъл, че всички хора били „равни“ пред Бога. Единственото утешително нещо е, че този „Бог“ на скучното еднообразие е порождение на не по-малко лишени от стойност фактори. — Действителността, напротив, познава само безкрайно разнообразие на взаимовръзките с Бога в структурата на Живота във вечния Дух.

Твърденията за някакво равенство пред Бога имат основание само ако бъдат отнесени към общата за всички земни човеци телесно-животинска природа, заета от планетата и подлежаща на неизбежно връщане в нея. Ала що се отнася до Духовното в двойственото същество, така непретенциозно смятащо себе си за земно олицетворение на „Човека“, то между отделните духовни искри има по-големи различия, отколкото между най-различните помежду си земни форми на тази земя! И то не само при „хоризонталното“ им съпоставяне една с друга, но и по отношение на откроената с невероятна яснота йерархична степен на собствен капацитет в рамките на духовния Живот!

Нищо тук не се поддава на анализ с помощта на философски категории, които са до такава степен лишени от право на съществуване в сферата на Действителността, че не се възприемат дори като сенки и призрачни образи.

Нищо тук не може и да се откупи, защото всичко, което има другият, е по същия начин негово, во веки неотчуждаемо притежание, коренящо се в структурата на духовния Живот, каквото е за нас и нашето собствено богатство.

Сам виждате, че между възможностите за преживяване на отделните духовни индивидуалности съществуват всъщност много резки граници, но сигурно сте разбрали, че цялата земна повърхност не би стигнала да се очертаят всички тези граници, а също и че исканото от вас „по-рязко разграничаване“ между преживяванията, достъпни само за Светещия на Прасветлината, и онова, което може да се възприеме от всеки човешки дух след пробуждането на душата му, е напълно невъзможно дори само затова, защото в единия случай става въпрос за способност за преживяване, обхващаща в себе си безкрайно много неща, докато в другия случай тази способност е максимално диференцирана и самоограничена! —

Живейте винаги в благословията на Светлината!

31.24 <<< Двадесет и четвърто писмо

За позоваването на моите книги

Можех със сигурност да очаквам, че един ден ще чуя от Вас този въпрос. Учудвам се само защо не сте ми го задали много по-рано. Странно е и това, че търсещите ми го задават толкова рядко. Сякаш се страхуват, че бих могъл да им дам такъв отговор, какъвто никак да не би им се искало да получат. ..

Разказва се за Иисус, както е известно на всички вярващи християни, че веднъж бил казал: «Който се отрече от мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред моя Отец небесен.» В този си вид: — като заплаха — цитираните думи никога не са излизали от устата на Иисус, но такава заплаха е била съвсем по сърцето на една разрастваща се мистерийна общност, бореща се ревниво за числено превъзходство над другите култови общества от онова време, която тъкмо тогава била на път да скъса с племенната общност на древното юдейство, породило я чрез единот .своите, макар той самият да е бил много далеч от подобно намерение. Такива „ трябвало" да бъдат думите на Помазаника, към когото — според доста свободната интерпретация на разпространените тогава образци — вярващите се приближавали в „мистерията", значи те непременно „са били" такива! Разказите за живота и учението му са били всъщност само текстове за култово четене, — а не още, както по-късно, „Свещено Писание“. Съставителите на текстовете са имали все пак оправдателен повод да формулират тази заплаха, тъй като Иисус действително е посочил веднъж, че «никой не може да слугува на двама господари», — тоест не може да се държи във външния земен живот различно от нормите, произтичащи от собственото му душевно прозрение, ако не иска да измени на самия себе си. Единственият смисъл на неговите думи е, че земното ни поведение трябва да съответствува на вечния Закон и че не можем да водим земния си живот по една система, а да се стремим към вечното си спасение според друга. От тях обаче не било трудно да се изкалъпи въпросната заплаха, която била нужна, за да може душевният страх, породен единствено от животинската душа, да бъде впрегнат в служба на пропагандата на новия мистериен култ. Място за съмнение не било оставено. Това нямало да бъде в „духа“ на тогавашното време. Учителят — Господ и Помазаник Божи — бил значи „казал“, че няма да признае пред своя небесен Отец онези, които не са готови по време на земния си живот да обявят пред всички другомислещи него — а в действителност тяхната общност, преживяваща го в нова култова мистерия — за изпълнител на съкровените си душевни въжделения. Няма съмнение, че първите ръководители на този нов за времето си мистериен култ са преценили психологически правилно своите ближни. Но не бива да има съмнение и в това, че непоследователното спазване на указанията, отнасящи се до духовния живот — а главно такива указания се съдържат в напътствията на Иисус, — представлява несериозна игра, която остава напълно безпредметна пред вечния Дух, а понякога дори отприщва в Духа защитни сили, чиято страшна справедливост разтърсва до дъното на душата всеки, който е наблюдавал действието им върху други хора на земята. Ето защо от тази заплаха, формулирана след времето на Иисус, може все пак да се извлече суровата истина, че и най-усърдните занимания с дадените от Духа напътствия не водят до жадуваната цел, ако познаващият ги не извлече от тях съответните изводи по отношение на всяко нещо във външния свят. Вие също сте изправен сега пред необходимостта да извлечете от моите наставления съответните изводи за външния живот и заобикалящия Ви свят и изразявате готовност да го сторите, но не сте още съвсем наясно как точно трябва да стане това. В „Пътят на моите ученици“ аз вече посочих колко погрешен е стремежът да бъдат „убеждавани" другите в правотата на дадените в моите книги напътствия, така че едва ли е нужно да Ви отправям повторно предупреждение. Но из основи превратно е разбрал смисъла на самото съществуване на тези книги и на тяхната наистина „единствена по рода си" дълбока връзка с Вечността онзи, който, изпълнен с добронамерения порив да съдействува за тяхното разпространение, си мисли, че трябва да им бъде осигурена някаква „официална“ база за действие.

Вашият въпрос, какви изводи от своето духовно напредване трябва да си направите сега и по отношение на външния свят, не бива по никой начин да се смесва със споменатите от Вас в същия контекст възможности, свързани с книгите на моето духовно учение.

Дадените в „Пътят на моите ученици“ разяснения не бива естествено да се тълкуват в смисъл, че смятам за нежелателно читателят да препоръча една или друга моя книга така, както би препоръчал някой роман, направил му впечатление с художествените си достойнства. В посочената книга аз предупреждавам само срещу повече или по-малко натрапващото се „мисионерство“, — срещу самовнушението на читателя, че е уж призван за някаква апостолска мисия.

От друга страна, напълно естествено и проява на елементарната почтеност е да бъде ясно посочен източникът, когато някой привежда цитати от книгите ми, или пък даден пасаж в тях го „подтикне“ да каже на свой ред нещо. В края на краищата аз съм дал формата на вестителствата в моите книги и тази форма е моя духовна собственост, с която не искам да се злоупотребява под благовидния предлог, че ставало въпрос за дадени от Духа напътствия. И не само художествената форма е моя неприкосновена духовна собственост, но и чисто мисловното изложение!

Ала всичко това едва ли има някакво отношение към Вас, тъй като „изводите“, произтичащи от вникването в моите напътствени текстове, са свързани не с книгите, а с практическото Ви поведение във външния живот. Не е толкова трудно да се осъзнае, че от този живот трябва постепенно да бъде отстранено всичко, което е повече или по-малко несъвместимо със съветите и наставленията в моите книги. Лесно е да се разбере и това, че не е достатъчно само да избягвате несъвместимото, а че имате и моралното задължение да обогатявате все повече и повече живота си, като се стремите всичките Ви действия, думи и постъпки да станат носители на положителни стойности, изградени съзнателно и целенасочено в съответствие с дадените от мен съвети! Говорейки за „думи“, не искам естествено да кажа, че моите фрази не бива да слизат от устата Ви! — Онова, което се изисква, е във всичко изречено от Вас да се чувствувате вътрешно отговорен пред моите думи! —

От друга страна, Вие сте свободен винаги, когато смятате за уместно, да споделите, че се стремите да следвате дадените от мен съвети, като посочите и името ми, стига това да става по начин, отговарящ донякъде на достойнството на такова изявление, — да речем така, както учените се обявяват най-естествено за следовници на основоположниците на своите „школи“, тоест за принадлежащи към определена група хора, обединени от общи познавателни цели.

Мисля, че с това бих могъл да завърша днешното си писмо, и се надявам, че в отговора си съм успял да засегна всички аспекти на Вашия въпрос.

Колкото повече усилия полагате да приложите практически прозренията, пробудени у Вас благодарение на духовните напътствия в моите книги, толкова по-добре ще си помогнете и в своя външен живот.

Бъдете благословен във всяко добро начинание, с което Вие, следвайки духовния Закон, обогатявате външния свят!

31.25 <<< Двадесет и пето писмо

За падналите Майстори

Начинът, по който сте схванали онези места в моите книги, където се говори, че дори човек, извисен до Майстор на духовната дейност на тази земя, може — по своя собствена, ужасна вина — да падне от високата Сияйност и че още от древни времена има такива паднали поради престъпно незачитане на духовните закони същества, отговаря напълно на онова, което съм имал предвид, когато споменавам за тези нещастници. Но понеже изрично ме питате дали бих могъл да потвърдя тази Ваша интерпретация, аз също така изрично Ви давам исканото потвърждение. Наистина за Вас би било практически без значение, ако проявявахте склонност към представи, отклоняващи се от вложения от мен смисъл. За да намерите своя собствен път към овладяване на способността за преживяване във вечния Дух, не е наложително да дадете на въпросните места от книгите ми онова подробно тълкуване, до което в крайна сметка сте стигнали, подтикван от личния си интерес. Ала по-добре е, разбира се, да не търпите в своите представи и най-малките отстраними неясноти, ето защо Ви поздравявам, че не сте се успокоили, докато не сте прозрели безпогрешно и тази най-страшна от всички трагедии, които могат да се случат на земята.

Когато пишех въпросните пасажи, и през ум не ми минаваше, че някой от читателите ще си блъска главата над тях, иначе щях да добавя още пояснения към споменатото само за пълнота на изложението. А и как бих могъл да сметна за нужни такива пояснения? Струваше ми се невъзможно един мислещ човек да допусне, че заченатият в Духа Светещ на Прасветлината, изпратен от „Отца“ в този земен свят, би могъл при каквито и да било обстоятелства да претърпи, като вечно същество, духовно разпадане в страхотен, траещ еони мрак. А и след всичко казано от мен за „вечната духовна искра“ в земния човек не можех да допусна, че някой би сметнал този вечен духовен полюс на земния човек за поддаващ се все пак на разтление. Нима не бях говорил достатъчно ясно за превърналата се в „царство“ на Вечността душа, чиито „скиптър и корона“ „приетият " в Общността на Светещите може да загуби само и единствено по своя собствена вина?! От друга страна, никой досега не ми е писал нищо — ако изключим последното Ви писмо, — от което да проличава, че един или друг читател е бил затруднен от думите ми. Както се вижда, Вие също сте успели да си отговорите правилно на всички въпроси, които сам сте си поставили във връзка с посочените текстове.

За да получи възможност за действие в земночовешката сфера, Светещият на Прасветлината се свързва толкова плътно с доброволно обреклия му се преди невъобразимо дълго време човешки дух и неговото проявление като земен човек, че през земния живот е направо като споен с него. Тази тясна обвързаност обуславя такава душевна форма, която е в състояние да преживява в себе си всички компоненти на споеното цяло и всички равнища на съзнание в него. Ако тази душевна форма не бъде осъдена на разпадане поради погрешна насоченост на волята на земното в нея, след края на земнотелесния живот тя остава достояние не само на вечния дух на човека, но и на вечния Светещ, съхранявайки по такъв начин и себе си в него. Но дори когато нейното разпадане —възможно единствено поради самонадеян акт на волята на тленната земна компонента на описаното споено цяло — стане неизбежно, вечните душевни сили на Прабитието, изградили някога във висшето си проявление като „душевни сили“ душевната форма, обща за Светещия и за свързания с него вечен духовенг човек, съвсем не „изчезват“, а само се връщат към собствената си изходна форма, след като са се откъснали вече по описания начин от така съвършената някога душевна структура. Това е разграждане на съзнанието поради изгубване на вечното Аз, но то самото продължава да съществува ненакърнимо в Духа, както и Светещият, на когото някога се е обрекло.

Загатнатите от мен процеси стават донякъде „разбираеми“ за представната способност на земния човек само ако той се задоволи, както сте сторили Вие, със следния извод: «Вечното е неунищожимо, следователно става въпрос за форма на съзнание, която е била наистина създадена да служи и на Вечното, но се е почувствувала твърде голяма, за да съществува само във Вечното и за Вечното.» Подобна загуба на душата в по-малък „мащаб“ сполетява всекидневно хиляди хора на земята, които не са, разбира се, съединени с никой Светещ на Прасветлината. За това също съм писал достатъчно. И в този случай загубилият душата си човек е подхвърлен след физическата си смърт на мъчително разпадане на съзнанието в ужасна, надхвърляща всички земни представи нощ, — осъден при това еони наред да знае за неизбежното, без да може да го предотврати. — Но и тези многобройни разпадания на душата не засягат по никакъв начин вечната природа на душевните сили, участвували при изграждането на безвъзвратно разпадащите се „изгубени“ души. Такова умъртвяване на собствената душа е във всички случаи последица от самонадеяното оттегляне на съзнанието от присъствието му пред Вечното.

Във Вечното да бъдем само и само в него да живеем — наистина по-трудно е това от всяко земно въжделение! —

За тленното е изпитание само от себе си да се откаже: — едва ли могат земните стремления да понесат такова самоотречение.

Постоянно повтарящият се открай време трагизъм на земния човек е, че той се самоунищожава точно с това, с което си мисли, че се съхранява, извисявайки се уж над действително запазващото го...

Дано отговорът на Вашето така скъпо за мен писмо Ви донесе яснота и по някои непоставени още въпроси!

Пребъдвайте винаги в благословията на Светлината!

31.26 <<< Двадесет и шесто писмо

За излъчващите камъни и предмети

Носете си спокойно изкусно изработения пръстен, получен според думите Ви като скъпо семейно наследство, колкото и познатият Ви заклет поклонник на астрологията да Ви плаши с глупавото си предупреждение, че аквамаринът не бил „Вашият камък“! „Извънредно силната симпатия“, изпитвана от Вас към камъка, е далеч по-сигурно доказателство, че той излъчва сродни на Вашата натура трептения, отколкото всички днешни астрологически изчисления, които неизбежно водят до не дотам точни резултати, въпреки че може да се окажат верни в някои отношения. Твърде много от действителните или само предполагаеми практически познания на древността, доколкото изобщо ги е имало, са се загубили или са изопачени днес от всевъзможни погрешни тълкувания, затова, докато не се наложи по безспорен начин едно ново емпирично знание по тези въпроси, известна опора ще ни предлагат единствено характерологичните догадки, основаващи се на хороскопите, и то само ако се разполага с най-точни и сигурни данни за датата и часа на раждане на прибягналия до астрологичен анализ човек. Едва ли е нужно да подчертавам, че на масово тиражираните така наречени „хороскопи“, редовно помествани на страниците за обявления във всекидневната преса, не бива да се отдава никакво внимание.

Що се отнася до препоръката, какъв камък следва да носи един или друг човек, то трябва да се държи сметка за голям брой елементи на астрологичния анализ, докато повечето — ако не и всички — днешни любители и познавачи на астрологията се ориентират твърде много по основната конфигурация. Ето защо често пъти астрологичните изчисления и традиционните тълкувания на хороскопите препоръчват на даден човек тъкмо онзи камък, който предизвиква у него само негативни чувства, а това е най-доброто доказателство, че излъчванията на „предписаната“ кристална структура нямат сродство или са противопоказани на природата и жизнения ритъм на въпросния човек. Познавам немалко такива случаи. Винаги съм съветвал хората да се ръководят единствено от собственото си чувство, чието действие е особено сигурно при скъпоценните камъни и подсказва решение, превъзхождащо изводите и от най-добрия хороскоп, направен с цел да бъдат определени „сродните“ камъни.

Не забравяйте обаче, че въздействието на скъпоценните камъни върху носещия ги човек се отнася единствено и само до сферата на неговата земна, тленна животинска природа, затова не бива да очакваме или да се опасяваме нито от благоприятно, нито от неблагоприятно влияние върху духовното ни развитие! Би могло все пак да се говори за косвено влияние в положителна или отрицателна посока, тъй като ако носещият определени камъни човек бива подтикван от тях към известна хармония в животинско-човешката си природа, при борбата си за духовно осъзнаване той ще е подложен на по-малко смущения от чисто земната си същност, докато друг, който търпи върху себе си — може би само заради високата му цена — накит с неутрални или дори несимпатични камъни, се поставя съзнателно или несъзнателно под влиянието на дисхармония и чувство на безпокойство, пречещо да бъде постигнат тъй нужният за всяка устременост към Духа — вътрешен — мир.

Общо взето трябва да се изхожда от това, че камъните — все едно дали става въпрос за скъпоценни кристали или речен чакъл — влизат в числено определени, космически обосновани съотношения със своя носител и главно те обуславят благоприятното или неблагоприятно земно въздействие на тяхното излъчване. Това въздействие може да бъде почти недоловимо, но то може да се прояви и с невероятна сила, пропорционална винаги на силата на изпитваната към камъка симпатия. Разбира се, тук нямам предвид онази „симпатия“, чието по-точно име е алчност.

В случая става въпрос за нещо съвсем различно от действуващото начало при амулетите и талисманите, стига последните да не са същевременно и камъни, тъй като тогава действието им може да се окаже комбинирано. Но ако камъкът няма излъчване, в амулета или талисмана се проявява само волевият заряд, с който предметът е пропит, все едно какви знаци са нанесени върху него и какъв е явният или скритият смисъл на тези знаци или изображения. Всевъзможните знаци и фигури имат стойност единствено като „крепители“ на волевия заряд. Реално значение има само силата на „заряда“, ето защо и най-невзрачният предмет, който майката дарява с цялото си сърце на своя застрашен от опасности син, може да се превърне в незаменим с нищо друго талисман. Но всичко това е достатъчно подробно изяснено в главата „Вяра, талисмани и култови образи", с което отново се връщаме при „Книга за живия Бог“.

Виждате, че тук не става въпрос за нищо зловещо или тревожно и че съвсем не е необходимо човек да се отдава — подобно на изключително редките истински познавачи в тази област — на някакви тайни дирения, ако иска да се възползва от „помагащите планетарни сили“, излъчвани от камъни и метали, от багри и природни форми, или да се радва на закрилата на действителни амулети и талисмани, доколкото те могат да му я предложат. В никой случай обаче не позволявайте сигурният Ви усет да бъде разколебан от някакви, меко казано, съмнителни изчисления! Колкото по-ясно оставяте да говори „гласът" на собственото Ви чувство, без да го обърквате с умозрителни възражения, толкова по-сигурен ще бъдете в правилността на своя избор и на своето поведение при всички случаи от подобно естество.

Приемете в добавка и благословията на вечната Светлина: — нека тя умножава силата Ви там, където „планетарните“ помагащи сили не биха могли да Ви помогнат!

Това, що ти дава планетарната сила, е помощ за тебе

само тук, в деня на планетата! Надмогнеш ли обаче

измамната светлина на този „ден“, ще откриеш във себе си Светлината на вечния Ден!

31.27 <<< Двадвсет и седмо писмо

За обезценяването на страданието

Вие сте вече на път да схванете изцяло смисъла на казаното от мен във връзка с „обезценяването на страданието“ и в това отношение едва ли ще Ви попречи Вашето „мечешко здраве“, което така и не Ви е дало възможност да разберете „какво е телесно страдание“. Позволете ми преди всичко да Ви напомня, че говорейки за необходимостта да бъде „обезценено“ страданието, аз съвсем нямах предвид само физически усещаното страдание. Душевно страдание може да сполети и хора, пощадени от почти всички телесни мъки, а най-мъчителното душевно страдание е да страдаш за другите. — Независимо дали думите ми се възприемат като отнасящи се повече до душевното, или повече до физическото страдание, изискването за неговото „обезценяване“ си остава все същото. Това „обезценяване“ се състои преди всичко в лишаване на страданието от големия патос, който му е бил приписван столетия наред, така че вместо да буди презрение и съпротива, страданието се посреща направо с благоговение. Духовната необходимост налага безусловно да изкореним в себе си и в другите колкото глупавите, толкова и демонично-фриволни представи, според които страданието е предписано от Бога средство за възпитание или наказание и които при това не ни оставят никаква възможност да се издигнем до по-високо прозрение, за да осъзнаем какво ужасно разбиране за Бога се крие в тях. Осъзналият се в Бога човек изпитва почти непоносима мъка заради другите, когато вижда какви страхотии се осмеляват да приписват те на „Бога“, в когото вярват, и каква „утеха“ се обещава на клетите изтерзани човеци! Но още по-ужасяващ е многократно наблюдаваният факт, че страдащите приемат подобна утеха, защото тъкмо тук проличава невероятната безпомощност, на която може да разчита такова вярване...

В действителност необходимо изискване към всеки земен човек, решен да се осъзнае във вечния Дух и да приеме в себе си своя жив Бог, е да се научи да игнорира по възможност страданието и да му отрече всякаква морална значимост! Не бива обаче да разбирате горните думи в смисъл, че като предявявам това изискване за обезценяване на страданието, аз не си давам сметка за способността на душевното страдание да разтърси една вяло и апатично „вегетираща“ натура и да я подтикне да укрепи волята си, или пък за възможността физическите болки да се превърнат в оздравяващ фактор и предпоставка за бъдещо изцеление. Това обаче са последици, които може наистина да бъдат причинени от страданието, но то самото си остава във всички случаи „лъжа“, тъй като подвежда Духовното в човека да признае една обвързаност, която може да претендира за мнима валидност единствено в земноживотинската му природа, докато и тя не осъзнае безсилието и.

Всяко страдание е присъщо единствено на животинската природа, служеща ни като временна форма на проявление на тази земя, и дори най-покъртителната душевня мъка, която изпитваме тук, се корени само в животинската душа, породена от функциите на тленното земно тяло. Не бива естествено да си представяте животинската душа на земния човек толкова ограничена, колкото са животинските души на останалите земни животни! Благодарение на връзката си с вечните душевни сили на отредената духовно само на човека и неподвластна на физическата смърт душа, както и с индивидуалната вечна същност на духовния Човек, животинската душа на човека е подложена на толкова възвисяващи индуктивни въздействия, че почти всичко, което така малко познаващият себе си земен човек смята за „душевно“ преживяване — имайки предвид вечната душа или някаква преходна, но извисена далеч над всичко животинско душевност, — се изживява само в рамките на високо култивираната животинска душа на земния човек, а тя е също такъв функционален резултат на тленното човешко-животинско тяло, какъвто е и мозъчното мислене, на свой ред далеч по-развито от мисленето на животните.

Умея безспорно да ценя обусловеното от мозъка мислене, стига то да не излиза извън присъщите му граници, макар да говоря изрично и за един друг вид мисъл: — за сама себе си мислещата мисъл, която е напълно независима от функциите на мозъка и ги използва само когато иска да се направи разбираема за земния човек, — но на онези места в книгите си, където говоря за душата — при цялото си възхищение от постиженията на животинската душа в човешкото тяло, — аз имам почти винаги предвид само образуваната от вечни душевни сили душа, дадена измежду всички животни единствено на човека по силата на неговата духовна същност, защото животинската му душа, като част от тленната му природа, едва ли се нуждае от особени съвети за своето по-нататъшно развитие. В течение на хилядолетията тя постепенно е стигнала до такава степен на развитие, че при повечето хора почти изцяло засенчва душата на Вечността. Крайно време е земният човек да се научи да разбира, че огромна част от онова, което смята за свое най-голямо богатство, е само дело на животинската му душа, — дори когато тя прави опит да се занимава по свой начин с недостъпното за нея вечно начало. — В пределите на същата животинска душа се изживява и всичко, което тук, на земята, се окачествява обикновено като „душевно“ страдание.

Когато казвам: «Всяко страдание е лъжа!», — аз, като добър познавач на какви ли не страдания, изпитвани от животинската душа и земното тяло, съвсем не отричам голямата, понякога сякаш непоносима мъчителност на страданието, — а само патетично приписваната му от земния човек значимост на възпитателна мярка, наложена от Вечността, защото като продължава да признава такава значимост на страданието, той само умножава за себе си и за другите мъките на тази земя, вместо да впрегне всички земни възможности за тяхното предотвратяване...

Готовността на Светещия на Прасветлината да понася в земночовешкото си въплъщение земни страдания не е от такъв характер, тъй като тя е равносилна на доброволна „дан“ на „Княза на тъмнината“, в чиято сфера е проникнал — нарушавайки законите на мрака — Светещият. Всяко страдание трябва да бъде разобличено като коренящо се в животинската природа зло, чието принудително изтърпяване представлява чисто закономерна принуда, която няма абсолютно нищо общо с някакъв „възпитателен“, Божи „промисъл“, а трябва, напротив, да мобилизира всички сили на човека, способни да облекчат или да премахнат страданието. —

Обстоятелството, че вярващият намира „утеха“ в представата за страданието като Божие наказание, наложено му с възпитателна цел, е причинило повече предотвратими страдания на тази земя от цялата животинско-човешка злост! — И то просто поради закономерното протичане на предизвиканите от подобна вяра процеси в невидимата част на физическия свят!

Тук именно се подвизават онези „мъчители“, за които вече говорих на стр. 101 от новото издание на „Книга за Царственото изкуство "!

Става въпрос за органични по своята природа интелигентни същества от невидимия физически свят, у които всяко страдание, изпитвано в кое да е видимо, физически осезаемо тяло и в съществуващата по време на земния му живот животинска душа, породена от функциите на това тяло, събужда някакво необуздано сладострастие, ето защо тези вампироподобни лемури използват в присъщата им сфера на действие цялата си, съвсем немалка сила, за да предизвикват, поддържат и усилват до максимална степен страданията на животните и хората, — като не пренебрегват дори и онова, което е аналог на страданието при растенията.

Постоянното признаване на страданието като уж „божествена“ орис прави илюзорна всяка съпротива на онези защитни сили, които, заложени в невидимата физическа природа на земния човек, биха могли да се противопоставят на заробващите пристъпи на тези невидими мъчители. Клетият, нищо неподозиращ човек им отваря сам всички пътища към умножаване на страданието в неговата жизнена сфера, докато животното, инстинктивно бранещо се срещу всеки причинител на неприятни усещания, се стреми поне да избегне заплашващата го болка...

Обезценяването на страданието е наистина наложително и всеки трябва да съдействува за това, след като осъзнае вътрешно от какво съдбоносно значение за самия него и за неговите ближни е да подложи на дълбока промяна представите си по този въпрос.

Вие също сте призван да окажете такова съдействие!

Нека Ви озари Светлината на Вечността!

31.28 <<< Двадесет и осмо писмо

За благославянето и благословията

Досега и аз често съм Ви изпращал „пожеланията“ си да бъдете благословен, но тъй като добре познавам действителния процес, означен с тези думи, с готовност потвърждавам, че Вашето чувство, според което истинската благословия трябва да е нещо „много по-конкретно" от едно добронамерено пожелание, съвсем не Ви е излъгало. Употребявал съм и продължавам да употребявам този конвенционален израз единствено като означение на реалния процес, който трябва да е налице, за да може да се говори за истинско и правомерно благославяне, а не просто за едно пожелание даден човек да получи благословия, какъвто е и най-общият смисъл на израза. Който е наистина способен да благославя — а в своето земно проявление аз имам тази способност по силата на най-съкровеното си духовно Битие, — трябва да помни активно тази своя способност дори когато предпочита да прибегне до едно конвенционално благопожелание, за да скрие от външния свят голямата вътрешна тържественост, без която истинската благословия е невъзможна. Повод за това дава така често срещаното в западния свят неведение относно възможността за духовно-субстанциално благославяне. — Аз лично имах и други причини, които дълго време ме караха само в особени случаи да заявявам изрично, че е осъществен реален процес на благославяне из вечната субстанциална духовна Светлина. Едно изречение, където по един или друг начин се споменава за благославянето, не би могло естествено да се превърне за мен в лишен от съдържание реторичен похват, тъй като твърде добре съзнавам „природата“ на поверената ми вечна субстанция на благословията и нейното действие. Когато в края на моите писма стигнете до думи на благословия, може да бъдете напълно сигурен, че всеки път е бил реално осъществен актът на благославяне по отношение на „легитимния“ получател на писмото и че тази благословия ще се излива отново върху него при всяко препрочитане, дори да са изминали десетки години от получаването на писмото, стига, разбира се, думите ми да бъдат живо възприети от читателя в неговите най-съкровени дълбини. А тъй като съм Ви благославял и продължавам да Ви благославям не поради някакви особени, коренящи се във Вашата личност причини, а винаги във връзка с моите думи като човек, който възприема дълбоко в себе си тези думи, реално „излъчената“ благословия ще стигне и до всеки друг, комуто бихте дали да прочете писмата ми, стига само да е достатъчно открит, за да може да я получи... Излагам тук тези сухи, подлежащи на трезва преценка факти, за да бъдете осведомен, доколкото е възможно, за естеството на тази многократно повтаряща се благословия.

Истинската благословия, както току-що казах, е духовна субстанция, излъчваща сила, чиято действеност съответствува най-точно на вътрешната нагласа на благославяния.

Така че благословията не е нито молитва, нито пожелание; тя не зависи от никакви жестове на благославящия, нито от изречени на глас или само помислени думи, а е вечна духовна субстанция, насочвана към изява във времето от волята на една духовна индивидуалност, въплътена в земно тяло. Подобна свързаност със земноживотинско тяло е безусловно необходима, за да може благословията да прояви действието си и във външния земен живот на благославяния.

Аз виждам с духовното си „око“ дадената от мен благословия като ярко, светло, лъчезарно сияние, сравнимо на земята единствено с наблюдаваното под микроскоп светене на радий в тъмно помещение. Но това сияние е несравнимо по-силно и само неговият характер ми напомня за излъчването на земния елемент. Сияйната яркост на духовната субстанция на благословията е толкова интензивна, че по земна привичка аз често пъти неволно затварям очи, за да ги предпазя от прекалено силната светлина, въпреки че възприемащ орган в случая е само духовното „око“, а то е приспособено към всички степени на духовна Светлина. —

Действията на способния да благославя представляват поредица от актове на волята, чрез които субстанцията на благословията, възприемана от духовните сетива като пламтящо, на първо време все още „безформено“, неравномерно „сияние“, се преобразува в духовни форми, съответствуващи на отправената благословия, за да може тя да упражни своето действие, в зависимост от придадената и определеност, в непосредствена близост или далеч през земи и морета. Чрез съответен волеви акт може да се предизвика и многократно подновявано действие.

В писмата си до мен неведнъж сте изтъквали, че възприемате съвсем „осезаемо”получаването на моята благословия, и то по начин, изключващ всяка самозаблуда. Нарочно се въздържах от коментар по тези Ваши съобщения, тъй като — без каквато и да е претенция за пророчество — предвиждах, че един ден ще се наложи този въпрос да бъде обсъден по-подробно. Така или иначе, чувството Ви съвсем не Ви е подвело. Приемайки моята благословия, Вие действително получавате нещо „осезаемо“ — осезаемо за духовно-субстанциалното Ви тяло, — но то се усеща и от земното Ви тяло, което укрепва и се обогатява под неговото въздействие. Нека веднага отбележа, че Вие можете и да отблъснете истинската благословия. Съзнателно или неволно, просто по силата на вътрешната си нагласа! Тогава благословията се връща, сякаш отразена от гранитна стена, обратно към онзи, който я е изпратил.

За моето духовно възприятие пламтящата субстанция на благословията е — по своята консистенция — също така „веществено“ осезаема и поддаваща се на формиране, както например и формовъчният пясък за леяря. Откакто имам способността да благославям, никога не съм го правил, без да се убедя, че тя е упражнила същото „осезаемо“ въздействие върху благословения, стига той да я е приел.

Виждате, че тук става въпрос за нещо твърде различно от онова, което обикновено се нарича „благословия“ и което се състои в изпълнението на една церемония, основаваща се на вярата в служебните пълномощия и съпроводена с произнасяне на установени словесни формули и извършване на определени заучени жестове. Подобна церемония може в най-добрия случай да придобие известна реална стойност само ако „благославящият“ съумее, обзет от пламенна воля, да събуди поне съответните мисловни сили и да ги насочи в полза на „благославяния“, което е до известна степен възможно за всеки човек. „Родителската благословия“ е най-широко разпространеният пример за това.

Но за да бъде в състояние да дава истинска благословия, изхождаща от живата духовна Светлина, самият благославящ трябва да пребивава в тази вечна Светлина и да притежава — благословия. Единствено самия себе си не може да благославя_> пазителят на истинската, произлизаща от вечната Светлина благословия. Но той съвсем не е ощетен в това отношение, защото живее непрекъснато под благословията на други, които могат да благославят.

Бъдете днес благословен по най-тържествен начин с моята благословия, — вече като човек, който е узнал от думите ми нещо за същността на извършващия се реален процес!

31.29 <<< ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТО ПИСМО

Макар и по-късните Ви, тъй скъпи за мен писма да свидетелствуваха вече ясно за Вашата постепенно развиваща се и без съмнение все по-нарастваща отзивчивост към духовните възприятия — дори когато е трябвало да се борите все още със земното в себе си или не сте били още сигурен, че можете да се доверите истински, — то последното Ви известие ми вдъхна една увереност, на каквато все пак не смеех да се надявам толкова рано. Не може вече да има никакво съмнение, че Вашето духовно око е прогледнало и че сте стигнали до първото ясно осъзнато преживяване на Вечното в себе си. И няма нищо чудно, че макар и ощастливен до дъното на душата си, Вие си давате сметка за неспособността си да изразите преживяното с думи, затова всичко споделено с мен Ви се струва „като отчайващо безпомощно сричане“. Така е било с всеки, който за първи път е имал преживяване като Вашето, и в повечето случаи тази неспособност да се изрази Вечното със земни думи си остава непреодолима.

Единственият начин да бъдем разбрани в сферата на земните неща е да сравним онова, което искаме да изразим с думи, с друго, което е вече изразено. Такава възможност за сравнение на същата плоскост ни липсва, когато се опитваме да дадем израз на Вечното, но и тук ние се стремим да намерим подходящи думи за преживяното от нас, дори ако единственото ни желание е чрез този словесен израз да го запазим само за себе си, в собствената си памет. Тази потребност ни кара да прибягваме все пак до земното, принудено да ни служи що-годе въпреки цялата си неадекватност. А това е възможно само ако споменатата неадекватност бъде съзнателно и целенасочено игнорирана: — ако умишлено се отмине без внимание несъпоставимостта на привлечените за сравнение възможности за преживяване.

Всяко преживяване на Вечното е трайно потопяване в дълбините на вечния Миг, в който нещата не са едно зад друго, не са преди или след нещо друго, а са дадени — по един съвършено неизразим със земни средства начин — едно в друго в духовното „пространство“, и това състояние става „вечно“ не като следствие от някакво неизмеримо, последователно „разгръщане“ във времето, а си „остава“ само по себе си, безначално и безкрайно, безконечност. Ако някой не е способен да преживява всяка секунда в себе си вечния Миг: — цялата безкрайна Вечност, приличаща по своята самоограниченост на кръга, то никой не би могъл да му я опише, защото всяко описание протича в земното време и се възприема само като израз на нещо временно. Ето защо за онези, които никога не са били във Вечността, „Вечното“ се свързва с представата за едно безкрайно дълго време. Затова всеки, който е наистина в правото си да говори за свръхземните неща, е принуден в края на краищата да обозначава със същата дума тази свързана с времето представа, и понякога дори да „разчленява“ в представите си безкрайното, така че от единната, безусловно неделима в действителност Вечност се получават „вечности“ — еони — като нагледни образи за неизмеримо дълги периоди от време. И за всеки, който не е още преживял Вечното в себе си, е неизка-зано трудно да се избави от погрешната представа, че Вечността е някакво постоянно присъствие на цялото време и че същността й се свежда до понятието „съвкупност от всички времена“.

Сам виждате как Вечното убягва от всички свързани с времето сравнения, понеже то е същностно различно и е достъпно само за вечния начин на възприемане, до който моите книги неусетно са ви довели. Но колко много „скици“ от всевъзможни страни бяха необходими, за да се събуди постепенно у Вас усетът за духовна пространственост! — Далеч от всякакви ценностни сравнения, моите „описания“ на духовните неща все ми напомнят някои рисунки на Рембранд, в които замисленото изображение се изгражда с помощта на безброй щрихи, целящи все по-плътно приближаване до представата. И не само за мен е невъзможно да събудя по друг начин у хората някакво предусещане за нещата на Вечността — същото е и с всеки, който познава вечната Действителност! За познаващите я обаче са достатъчни и най-дребните загатвания, за да се разберат помежду си и да им стане ясно за какво всъщност говорят. А във Вашето писмо откривам много повече от обикновени „загатвания“ и това ме кара по-скоро да Ви предупредя да не търсите прекалено голяма яснота от страх, че не бих разбрал всичко, което искате да ми кажете...

Останете в Светлината и бъдете по всяко време благословен!

31.30 <<< Тридесето писмо

Аз не „изисквам“! — Аз предлагам! И всеки може да си избере от предложеното онова, което ще му послужи за правилно насочване на волята. Така наречените от Вас мои „изисквания“, на чието изпълнение днес с такава радост заявявате, че дължите способността си за духовни преживявания, не са нищо друго освен посочени от мен необходими условия, произтичащи от структурата на Живота във вечния Дух. За да станете люлка на Бога, за да може да се „роди“ във Вас Вашият жив Бог, когато вече ще сте стигнали дотам, трябва преди всичко да изпълните едно такова необходимо условие, нямащо нищо общо с макар и привидния произвол на каквото и да е „изискване“: — да се откажете от всеки стремеж към собствена значимост. Всяко признание, с което си позволявате да удостоите самия себе си, залоства портата към душата! Не бива да се опитвате да задържите абсолютно нищо в самосъзнанието си като своя собственост! Бог не живее никъде под наем. — Той влиза само в собствен дом! — Ето защо трябва да предоставите на своя жив Бог всичко, за което сте си мислили досега, че можете да го запазите като свое. Дори и съзнанието си трябва да отдадете на Бога, ако искате Бог да бъде осъзнат от Вас! —

Тук никъде и от никого не се поставят „изисквания“, а само се посочва как в действителност стоят нещата, за да не се лелеят абсурдни надежди и да не се жънат разочарования. В сферата на земното Вие също се придържате, ако искате да имате успех, към определени условия, правещи възможно осъществяването на желания от Вас процес. Тези условия са Ви известни от собствен опит и от многократно потвърдената практика на много други хора. В сферата на Вечното обаче Вие можете да придобиете такъв опит едва след като сте постигнали онова, към което се стремите, ето защо от самата Вечност трябва да Ви бъде посочено какво е необходимо да направите, за да придобиете така горещо жадувания от Вас опит. Вие се намирате вече на най-добрия път към тази цел.

Много хубави обяснения давате за постигнатата от Вас сигурност на преживяванията си във Вечното и тя за сетен път Ви е потвърдила, че е абсолютно невъзможно да бъде възприета със земните сетива душата на един умрял за земята човек, понеже, както вече сам сте разбрали, всички жизнени изяви на лишените от земно тяло лежат извън сферата на действие на земнотелесните сетива. Но и Вашето осъзнаване във Вечното, правещо сега първите си крачки към набиране на практически опит, е много далеч от всичко, което е достъпно за животинската душа и физическите сетива. Тъкмо затова се налага да се върна отново към предпазливото предупреждение, отправено в края на последното ми писмо, и да Ви помоля — в стремежа си да постигнете по-голяма яснота на изложението — да потискате, доколкото Ви е възможно, своя импулс към подвеждане на духовно преживяното под категориите на земния опит. Мога да разбера какво искате да кажете и от най-беглото загатване от Ваша страна. Преживяното във Вечността не може да бъде „преведено“ на език, годен само за изразяване на преживявания във времето дори ако съответният земночовешки език бъде обогатен с хиляди и хиляди нови думи и понятия. Нашите земни езици са възникнали във времето и служат за обозначаване на временното, затова е невъзможно да бъдат използвани за адекватно изразяване на абсолютно несъизмеримия с тях начин, по който се осъзнава Вечното. Упорито повтаряните опити невъзможното да се направи „все пак“ някак си възможно могат обаче да доведат до парализиране на духовните Ви сетива, преди да са се развили достатъчно, за да Ви покажат колко опасен е стремежът Ви към по-ясен земен изказ на духовните Ви преживявания. Желанието Ви да изразите с думи на обусловения от мозъка език тези тъй силни вътрешни преживявания е напълно разбираемо, но то може да се окаже гибелно за Вас, а аз държа на всяка цена да Ви предпазя от подобна заплаха.

И не се впускайте в разговори със самия себе си, мислейки си, че говорите с Бога! Бог ще „заговори“ във Вас едва тогава, когато съумеете да запазите абсолютна вътрешна тишина. Бог „чува“ само онова, което му казва Вашето мълчание. — Освен това Бог няма никога да „заговори“ във Вас с думите на някой земен език!

Приемете цялата благословия, от която се нуждаете, и вървете радостно и уверено, но все пак внимателно, по открилия се съвсем неотдавна пред Вас път!

Бог не може да „даде” повече, отколкото „ взема ”, защото мярката на неговата щедрост се определя от това, което дареният дарява с радост.

Дареният обича всеки дар, с който неговият Бог ощастливява осъзнатото му преживяване!

31.31 <<< ПОСЛЕСЛОВ

< Аз строго се възпирам да съдя за нещата,

на мен и мойто право неподвластни тука, на земята.

Но всички празноглавци и лекомислени човешки твари, аз сигурен съм,

не ще избегнат везната...

Ще трябва всеки сам след време на безпощадната везна да се разкрие

докрай пред всички в деня на своя себесъд! >

Възможно е, разбира се, към тези писма да се прибавят още много други и не е изключено настоящият цикъл да бъде последван някой ден от втори. Засега обаче даденото тук е достатъчно! Ако то успее да събуди у читателя, за когото е предназначено, желанието да получи допълнително насърчение в същата форма за собственото си вътрешно развитие, това би съответствувало повече на задачата на тази книга, отколкото ако съдържанието и беше станало тъй обемисто, че неизбежно би затруднило живата прегледност на цялото. В малката брошура „За себе си" бе отново изтъкнато с безспорни и многобройни доказателства, че яснотата, която могат да предложат думите, зависи не от броя на страниците на едно послание, а от възможността то да бъде вътрешно обгърнато с един поглед.

В оформените като писма глави на настоящата книга нарочно не споменах нищо за обусловеното от моето вечно Битие словесно самопроявление чрез трите срички „Вo Yin Ra“, които за много хора, повърхностно докоснали се до моите напътствени текстове, все още си остават „псевдоним“ и предмет на упорито поддържано превратно тълкуване. . . При подреждането на писмата имах за ръководна нишка определена последователност на развитието, позната ми във всичките и разновидности от голям брой отделни случаи, но при всички тях търсещият, дълго преди да се обърне към мен за първи път, беше вече надраснал конвенционалната обвързаност, задържаща другите на твърде ниско разположени гледни точки, откъдето могат да се получат само гротескните карикатури на „жабешката“ перспектива. Ето защо избраната от мен вътрешна връзка не ми позволи да възпроизведа тук някое от малкото писма, които преди много години ми се налагаше да пиша от време на време и по повод на тъждествените с моята същност три срички и техните букви „носители“. Но да не запълня в края на книгата съзнателно допуснатата от мен празнота в нея, би било трудно простим пропуск. От друга страна, няма причини да запазя писмовната форма за това, което имам да кажа по този повод, макар че тук няма да се обсъжда нищо повече освен изложеното вече в споменатите малобройни писма.

Непрекъснато ми се налага да констатирам, че необичайните по своя вид и звуков еквивалент букви в сричковата формула, отговаряща на моето вечно духовно Битие, обикновено се смятат за „чуждоземни“.

Но това уж „ индийско " име, за каквото го вземат някои, не отговаря на никакъв езиков канон за образуване на индийските имена, ако допуснем, че такъв е бил вложеният в трите срички замисъл. В него няма и нищо китайско. Моля за извинение индолозите и ориенталистите, че изобщо споменавам нещо толкова очевидно, но съм принуден за жалост да го сторя!

Ако намерението ми беше да си избера „псевдоним“, само един не съвсем нормален човек би пожелал да изведе измисленото име от езикови области, нямащи абсолютно никаква връзка с моето добре известно източнофранконско потекло от селяни лозари, лесничеи и занаятчии, нито с външните ми, никога нескривани житейски пътища! А ако на някой авантюристично настроен особняк, живял години наред забравен от своите близки в Азия, хрумнеше романтичната идея да се скрие зад екзотичен псевдоним, той би трябвало да е загубил всякаква връзка с действителността, ако си въобразява, че подобен маскарад може да бъде сериозно приет днес от разумните хора в Европа. Всичко написано от мен е предназначено единствено и изключително за хора, за които един европеец, криещ се зад азиатски псевдоним, е приемлив само в местата за забава и развлечение: — при ловките майстори на необикновените изкуства или на физическата сила и дръзновение. Така аз самият чувствувам тези неща, а по себе си мога да съдя и за другите. Освен това не съм публикувал нито един ред в името на еквивалентната на моята вечна същност сричкова формула — или на буквите „носители“ в нея_г — без да съм наясно, че немалко близки до мен хора си дават много добре сметка за духовните обстоятелства, задължаващи ме да не приписвам на гражданското си фамилно име нещо, което не му е свойствено. Никога обаче не съм имал ни най-малко основание да прибягвам до „псевдоним", а и някои обстоятелства в моя живот се стекоха така, че дълго преди да ми се беше наложило сам да публикувам книги, бях вече получил достатъчно впечатления от начина, по който издатели и редактори си съставят преценка за един автор, затова — дори ако бях сметнал за нужно да си избера „псевдоним“ — много добре разбирах колко погрешно е той да се заема от азиатските езици.

Всички трезво мислещи хора от цял свят с право се въздържат от всякакъв глупав маскарад, който само един жалък и безразсъден човек би могъл да използва за привличане на вниманието към себе си и своята кауза.

В една брошура на издателството, излязла преди доста време, дадох следните по смисъл разяснения във връзка с трите срички „Вo Yin Ra“: — че тук не става въпрос за три „думи“, чието „значение“ би могло да разкрие някаква тайна, макар като срички те да отговарят на определени корени от древни езици, и че тези седем букви образуват „името“, еквивалентно на моето субстанциално прадуховно Битие, защото техните звукови и графични стойности отговарят на вечната ми духовна същност така, както определена, означена с букви, група от ноти отговаря на даден акорд. (Буквата „Y“ в „Yin“ следва да се изговаря като немския звук „и“, сроден на старовисоконемското „Win“, и не може да бъде заместена с „J“. Ударенията над „о“ и „а“ са знаци за удължение.)

Във вечната си същност аз винаги съм се съзнавал в онова, което е изразено с формулата на трите срички Во Yin Ra, но трябваше да мине време, за да стане то достъпно и за мозъчното ми съзнание. По този повод в същата брошура посочих с няколко думи как с помощта на моя духовен наставник стигнах до понятия за същността на истинското „име“, съвършено различни от общоприетите тук, на земята. Разказах накратко, че в резултат на душевното си възпитание осъзнах тайнствените пътища, водещи от едно „име“ към друго, ново „име“, и че определени букви в тези „имена“ действуват като духовни „антени“, чрез които невидимо насочваният по този начин ученик непрекъснато получава духовна помощ. Споделих също така, че в течение на своето ръководено от Духа обучение аз самият носих няколко такива „имена“, които трябваше все отново да преодолявам, учейки се да надмогвам себе си, преди да стана и в тленния си земен облик истински достоен пред Духа за своето извечно име, доколкото позволяваше постепенното външно развитие на моята природа.

Дълго време бях вървял по предначертания ми път на „имената“ и познавах много добре от собствен опит способността на духовно съставените имена да събуждат нови сили, но ми се струваше невъзможно да създам звуков и буквен еквивалент на извечното си име, от години вече и земно осъзнато от мен в неговата субстанция, докато през една благословена нощ на елинския бряг моят духовен възпитател, придружен и от други, също свързани духовно с мен мъже, не отвори очите и ушите ми за това, че такова нещо е не само възможно, — но и необходимо. .. От този момент нататък аз разполагах вече и със земната звукова формула и нейното обозначение за моето субстанциално „име“ във Вечността: — силовата форма, определена духовно във вечно сътворение от Отца, както и волята, вечно движеща тази форма съобразно с еднократно дадения и от Отца импулс.

Това е истинската тайна около уж „индийското“ име, което някои, изхождайки от обичайната за тях гледна точка, обявяват за „чуждоземен“ псевдоним.

Но тъй като нищо във вечното Битие — а следователно и в земния живот — не е затворено и изолирано в себе си, то и онова, което аз съм в своето вечно име, получило земен облик във формулата Bo Yin Ra се намира в по-близка или по-далечни връзка с безброй други неща, така че немалко тълкувания на тази достъпна за земните сетива формула, почиващи на езикови, звукови или свързани с буквените знаци асоциации, съответствуват повече на действителността, отколкото биха могли да допуснат въпросните „откриватели“ и склонни към най-причудливи сравнения „тълкуватели“.

Нека стане най-после ясно за всички, че смятам за противно на добрия вкус сам да насърчавам с указания възможните въз основа на едни или други асоциации анализи на трите срички, — както толкова често са искали това от мен. Нито един от търсещите, обърнали се за съвет и напътствие към моите книги, не би направил пътя си по-лесно проходим, ако знаеше с най-точни подробности кои страни на стародавна религиозна култура са били вече мое най-близко по дух и душа „отечество“ по време на подготовката ми за моята земна дейност, а и никой търсещ не би имал абсолютно никаква полза, ако успеете да открие всички — съвършено безразлични за мен тайни значения на буквите в трите срички или техните, традиционни за Ориента числови еквиваленти. Не бива да се очаква да давам обяснения за неща, на които аз самият не отдавам никакво особено внимание в своята собствена жизнена сфера, понеже са лишени от реално значение в рамките на предоставеното ми време и в света, който е моята сфера на действие.

Който е неспособен да се въздържи да не тръгва подир всички следи, кръстосващи пътя му към Светлината на всички равнища и от всички посоки, едва ли ще стигне през този земен живот дотам, докъдето би стигнал с трезва и разумна крачка. И най-благородната жажда за знание се превръща в съблазън, щом отклонява от собствения път, и аз в никакъв случай не мога да насърчавам нещо, когато виждам, че то поставя препятствия пред търсещия. Има предостатъчно задачи, които са ми много повече по сърце от задоволяването на ненаситно ровещото се любопитство!

Завършвам днес тази книга така, както съм я писал: — благославяйки от вечната Светлина нейните, духовно избрани от мен читатели — в своето вечно име

Вo Yin Ra.

<<<