Bo Yin Ra

КОДИЦИЛ* КЪМ МОЕТО ДУХОВНО УЧЕНИЕ

Кодицил (лат. codicillus, умал. от codex) — допълнение, притурка към завещание.

 

37.1         Раздел първи............................ 5

37.2         Раздел втори............................ 29

37.3         Раздел трети............................ 49

37.4         Раздел четвърти...................... 67

37.5         Раздел пети...................... ....... 83

37.6         Раздел шести........................... 101

37.7         Раздел седми........................... 121

 

Настоящият „Кодицил“ към моето духовно учение е последната дума, която имах да кажа във връзка с него. Разнообразното съдържание на отделните части не позволява да им се дадат насочващи заглавия.

Вo Yin Rä       Началото на май. 1937.

 

37.1         <<<         РАЗДЕЛ ПЪРВИ

37.1.1      Зная, че в едно не толкова далечно бъдеще мнозина ще почувствуват болезнено моето отсъствие, защото едва след като си отида от този земен свят, ще забележат, че съм живял сред тях и за тях дори когато никога не са се срещали с мен във външния живот. Въпреки това не мога, като родените в развихрената човешка фантазия вълшебници, да отлагам до безкрайност свършека на земните си дни, пък било то — както е в моя случай — единствено заради другите. Рано или късно ще престана да бъда гост в това физическо тяло, което продължава все тъй вярно да ми служи и до днес, въпреки че от десетина години вече се нуждае от истинско, повтарящо се ден след ден чудо, за да ми предлага доброволно службата си. Ако безспорно необикновените и надвремеви свидетелства, изложени съгласно поетото от мен задължение на страниците на моето вдъхновено от Духа учение, бяха продиктувани просто от импулса към споделяне, от чистото желание да оказвам помощ, от страстта към словоизлияния или дори от манията да поучавам, изискваната от мен земна цена би се оказала без съмнение твърде висока за това тленно тяло. Единствено от перспективата на Непреходното може да се проумее, че наистина е трябвало да се изиска такава висока цена, ето защо тя бе действително заплатена от мен на земята! И след изтичането на отредените ми земни дни ще се налага да я плащам, понеже съм я вече приел, в отвъдната страна на живота, без изобщо това да ми тежи!

               

37.1.2      Чужд ми е всякакъв стремеж да предвиждам бъдещи земни събития, но колкото и „еретични“ да изглеждат днес книгите ми в очите на онези, които се чувствуват удовлетворени от своето вероизповедание, на наивно и тъпо самодоволните, както и на тесногръдите традиционалисти, дълбоко в себе си съм непоколебимо убеден, че в едно недалечно бъдеще моето духовно учение ще бъде признато от поколенията като неразрушима, насъщно необходима до свършека на земното време, „стоманена арматура“ — казано на днешния език — на всяка вяра в Бога. При това аз възвестявам и за корени на религиозната вяра, по-дълбоко закотвени в живота на вечния Дух и неизмеримо по-стари от всички древни „свещени“ писания на цялото земно човечество, — по-стари от самата земя дори!

               

37.1.3      Ала и без да се позоваваме на неудържимото, направлявано и закриляно от Духа познание, което със сигурност ще осени в бъдеще безброй представители не само на Европа и европеизираното клерикално „християнство“, но и на всички раси и народи по земята, усилията да се подкопаят свидетелствата за вечната Действителност в книгите на моето учение биха се оказали съвършено напразни. По силата на насъщна необходимост то отдавна вече е проникнало дълбоко в живота навсякъде, където има хора, усвоили немския език, ако той не им е майчин по рождение, а благодарение на преводите то не е съвсем чуждо и на други езикови сфери, при все че и най-добрият превод не би могъл да замени възприемането му в оригинал. Един ден хората ще учат немски език така, както някога са изучавали латински и гръцки, защото са искали да разберат авторите на собствения им език. Това не е „пророчество“, а непоклатимо духовно прозрение, което впрочем се отнася единствено до моето дело и до неговия език, — заради самия този език!

               

37.1.4      Хора, които живеят или поне се стремят да живеят в съгласие със съветите, съдържащи се в моето духовно учение, се срещат вече почти навред по света и сред всички съсловия, вероизповедания, светогледи и жизнени сфери на нашето време.

               

37.1.5      Ала с изключение на неколцина, особено близки до мен в човешки план приятели, трезво ориентирани към съществените неща, все още не съм срещал човек, който да е наистина в състояние да „претегли“ точно и всестранно стойността на книги като включените в моето учение, разкриващо структурата на вечния Дух! — А и едва ли е оправдано да очаквам необходимото в случая духовно познание — опиращо се единствено на фактите, задълбочено и сигурно овладяло всяка от разглежданите тук области — от хора, на които моето учение може тепърва да донесе чрез своите съвети непоклатима сигурност в преценката и непоколебима увереност, стига стремежът за пробуждане да е оживял в душите им и да са достигнали нужната за това вътрешна зрелост.

               

37.1.6      Моето духовно учение ще се утвърди от само себе си като безусловно необходим, изхождащ от Вечното подтик за живот и извор на щастие навсякъде, където откровенията му се посрещат с радост, защото са били вече вътрешно очаквани и желани.

               

37.1.7      Но ако някой се лишава сам от възможността за светло познание, като си въобразява, че отдавна вече притежава всичко необходимо, или че не изпитва в края на краищата потребност от това, което съм успял да донеса от вечния Дух, за да го предложа на днешния свят, той неизбежно ще си даде един ден сметка, че е изпаднал в нелепа заблуда, която едва ли ще може някога да си прости, а и ще му бъде особено неприятно, когато другите я забележат.

               

37.1.8      За жалост тя няма как да остане незабелязана, защото не всички хора изпадат в нея!

               

37.1.9      Наистина аз свидетелствувам за това, в което живея, така че са ми твърде добре известни някои необходими изисквания и следствията от тях, за които никой друг не би могъл да знае, но не съм изобщо в състояние да възпрепятствувам неумолимото действие на обусловени от Вечността закони. При определени обстоятелства имам възможност да упражня, изхождайки от вечния Дух, благоприятно влияние върху процеси, които не носят от веки веков в себе си своята Необходимост, а са задействувани единствено от възникнали във времето импулси, но това „влияние“, изразяващо се в подкрепа, напътствие и благословия, получава естествено своите директиви само от Духа на Вечността. Единствено на тях са подчинени изхождащите от мен духовни сили.

               

37.1.10    Дори да ми предложеха — казано в стила на отминали вече времена — „всички царства на земята“, пак не бих могъл да изпълня желание, което е в разрез с получените от мен безпрекословни духовни указания, а и те си остават абсолютно недосегаеми за каквито и да било желания, симпатии или антипатии на земнотелесното в мен!

               

37.1.11    Всички тези неща са наистина „странни“ и съвсем не лесни за разбиране, — но не съм в състояние нито да ги променя, нито да ги направя по-лесно разбираеми. Те просто не подлежат на изменение! Пророци, философи и поети не са пестили сили в опитите си да проникнат в тайните на Действителността, докато за зрящата душа тези тайни сияят в Духа напълно открити пред очите на всички, само че духовните очи на земния човек са осъдени за жалост да бъдат „слепи по рождение“!

               

37.1.12    Тъкмо за да им помогне да прогледнат, трябваше да бъде създадено моето духовно учение, на което аз наистина станах по задължение вещ изразител, но което съвсем не приписвам на тленното в себе си, нито пък имам някакви претенции да го използвам като критерий за оценка на земната ми личност, макар сега тя да е неделима част от съзнанието на моето вечно „Аз“. Впрочем Вечното не иска да бъде обменяно в земна, условно валидна монета!

               

37.1.13    „Наричам“ се Bö Yin Rä съвсем не в резултат на произволно хрумване — така, както някои си избират псевдоним. Тези седем букви или три срички изразяват в духовна диаграма онова, което аз, по силата на вечното си Битие, съм субстанциално във Вечността! Много се съмнявам обаче дали читателят би могъл наистина да си представи какво в действителност искам да кажа с тези думи. Музикалното изкуство може да послужи донякъде като основа за сравнение, доколкото то прави разлика между записания с нотни знаци и приведения в звучене акорд, — макар че към подобно сравнение трябва да се пристъпва доста предпазливо. Сами по себе си тези три срички би трябвало да говорят и на най-слабо развитото езиково чувство повече, отколкото би могло да му каже каквото и да е „обяснение“, тъй като звуците тук са: — носители на Живот!

               

37.1.14    Моля настойчиво този, комуто всичко това изглежда „прекалено фантастично“, да не посяга към книгите на моето учение! В тях той несъмнено — и вероятно с най-добри намерения — би видял неща, които са му абсолютно чужди. В това отношение съм преживял много неприятни неща, а е възможно да преживея и още заради някои всеядни и винаги жадни да тълкуват читатели, но не мога все пак да ги съдя, ако само действително непознаване на безусловно необходимите духовни прозрения е подвело към гротескно тълкуване на моите думи хора, които нямат и представа за какво всъщност става дума, макар да се смятат за особено вещи по въпроса.

               

37.1.15    Принуден съм обаче да осъдя най-сурово всички, които просто са отминали без внимание моите предупреждения, макар да са били в състояние да ги разберат. — Който пренебрегва тези толкова необходими предупреждения, напълно заслужава да бъде воден за носа от всеки лицемерно „набожен“ хитрец, ловко използващ неспособността на своите ближни за правилна психологическа оценка, или от подобни нему спиритически „лемури“! Онова, което мнозина съзнателни или неволни „спиритисти“ наричат свой „дух закрилник“ или „водач“, е уродлива рожба на злонамерена заблуда, изхождаща от невидимия физически свят, — доколкото нямаме работа с фантом, продукт на екзалтирано самозаслепление.

               

37.1.16    А ако след всичко, което може да прочете в книгите ми, някой продължава все пак да вярва, че е възможно да срещне — още докато съм на тази земя или не дълго след това — друг „Светещ на Прасветлината“, освен открито обявилия се за такъв в мен, или да намери извън живеещите в най-строго уединение тайни кръгове на азиатските религии един-единствен истински, макар и от най-нисък порядък, „посветен " в живите и днес „мистерии“, такъв човек не трябва да бъде нито окайван, нито смущаван. Дано чрез пълното избистряме на мътилката в себе си и той стигне един ден до яснота! Повечето хора, дълбоко убедени в своята преценка, нямат никаква представа какви долнопробни, направо „сатанински“ волеви сили са поставени в действие, само и само за да подмамят най-безмилостно преди всичко тъй самоуверените — и тъкмо поради това много по-невежи, отколкото си мислят — търсещи, като задоволяват, изхождайки от невидимото, наивния им стремеж към себеутвърждаване, или пък за да ги превърнат в послушни роби във видимия свят заради финансови облаги или други користни цели!

               

37.1.17    Който иска да се научи да „разбира“ моето духовно учение, трябва да подходи към него отвътре и в никакъв случай да не си въобразява, че би могъл да си състави някаква преценка за него отвън.

               

37.1.18    Външният му разсъдък може обаче да го ориентира с голяма сигурност, щом някой от тъй многобройните и безотговорни ловци на души от видимия или невидимия свят се изпречи неочаквано на житейския му път и се опита да „извлече печалба“ от душевните му търсения, макар понякога да става въпрос не за звонкова монета, а за задоволяване на „стремежа към признание“ на човек, който не вижда друг начин да се отърси от „чувството си за малоценност“, — или за обикновена ловна страст на някой от невидимите душеловци, охарактеризирани достатъчно добре в моето учение. Голямото мнозинство от жертвите на посочените злосторници биха могли сами да се опазят, ако не бяха станали вече жертва на собственото си, охотно подклаждано суеверие, загубвайки по този начин всяка способност за правилна преценка.

               

37.1.19    В тридесет и двата тома на моето духовно учение се съдържат напътствия, сведения и съвети, съчетани в едно живо цяло. Още от първите излезли от печат страници аз открито заявих, че съм много далеч от намерението да излагам някакви „убеждения“, придобити било чрез размисъл, било в резултат на духовно просветление, тъй като не виждам никакъв смисъл да публикувам каквото и да е лично мнение. Никога не съм крил, че учението, на което съм дал израз на майчиния си език, е хилядолетно наследство на малцина земни човеци, съзнателно съединени със своето вечно Битие, които изживяват в скритост и уединение отредените им през съответния период земни дни като Светещи на вечната Прасветлина. Винаги съм изтъквал, че всички сведения, които мога да дам относно структурата на вечния духовен Живот, произтичат от собствения ми, осъзнат и от земното ми въплъщение, правечен Живот в Светлината на самоизживяващия се вечен Дух. Подчертавал съм, че моите съвети и указания не произхождат поначало от мен, земния вестител, а се основават на строго определени изисквания, произтичащи неотвратимо от структурата на духовно-субстанциалния Живот, който може да приеме в себе си само нещо, произлязло от самия него, и то единствено ако отклонилото се някога от жизнената си основа се устреми отново с всички сили към нея.

               

37.1.20    Първоначалната „отчужденост“ у някои читатели, за които е предназначено моето духовно учение, отстъпва място на най-съкровена близост в същата мяра, в каквато се разгръща способността им да долавят в книгите ми моя духовен Живот. Не свидетелствата и напътствията са най-важното нещо в това учение! Над всичко стои неговото съоб-щимо съдържание от истински вечен духовен Живот, който съм вложил в думите си, за да може да бъде възприет от способните да го усетят. Не като напрягат мисълта си, а като се постараят да го почувствуват и вградят в собствения си живот!

               

37.1.21    Говорейки за стародавно „наследство“, имам предвид земната традиция, свързана с формата на откровение, но то в крайна сметка се основава на способността да се изживява субстанциалният духовен Живот. Става дума за земно осъзнатия, непрекъснато изживяващ се във вечна продължителност, Живот на вечния животворен Дух, за който не може да свидетелствува никой, ако не е осъзнал себе си в него неизмеримо дълго време преди земното си въплъщение! Всяко познание на достойните дори за най-голямо възхищение земни мозъци е било и си остава само игра с лишени от стойност жетони в сравнение с предлагащото най-чисто самородно злато прозрение, с което действителното преживяване на вечния Живот осенява малцината от всички времена, упълномощени да говорят от негово име!

               

37.1.23    Не мога да променя с нищо факта, че в днешно време и за много столетия напред аз оставам единственият човек на земята, принадлежащ към въпросната Общност, на когото вечният Дух не само е „разрешил“ да разкрие духовното си познание, придобито в резултат на собствения му вечен духовен опит, но и му е възложил това като най-свещена задача на неговия земен живот.Измамници е имало наистина винаги, ще ги има и в бъдеще, защото на земята те никога не липсват и винаги си намират свои покорни следовници.

               

37.1.24    За да не оставя никакво място за недоразумение, нека заявя още веднъж, че всички „духовни картини", поместени като цветни или черно-бели репродукции в принадлежащата към моето духовно учение книга „Светове“, както и в издадената от Франц Ханфщенгл, Мюнхен, монография Художникът Во Yin Rä“, — картини, родени в творческа борба със срещаните трудности от будното преживяване в лоното на вечния Дух Божи на структурата на най-съкровените, разтърсващи всички сили на душата, светове на формообразуване, — са без изключение неделима част от моето духовно учение. Това естествено е в сила и за репродуцираните оригинали, доколкото частните им притежатели са готови да възприемат духовните сили, живеещи в тези картини.

               

37.1.25    Що се отнася до дълбоките промени в представите, така необходими за възприемане на конкретния духовен Живот в книгите на моето учение, тези изображения на духовните светове със средствата на баграта и линията може да се окажат от особено голямо значение за възприемчивия зрител, и то тъкмо там, където словесният израз се натъква на своите ограничения, макар да не е нужно да се познават всички картини. Това бе вече потвърдено при хора с най-различна степен на образованост, на които моите думи са помогнали да се научат да „живеят " духовно.

               

37.1.26    „Корените“ на нашия духовен — и земен — живот са устроени съвсем не така, както се приема от всички религиозни и философски учения, станали всеобщо достояние! — Крайно необходимо е да се променят из основи досегашните представи в това отношение, ако земният човек иска да си създаде макар и само донякъде приближаващ се до Действителността достоверен образ, който да даде някаква осезаема и сигурна опора на неговото познание, свеждащо се и без това — на първо време и в най-добрия случай — до „предугаждане“ на истината. Тук придържането към „унаследените“ представи трябва да бъде безусловно превъзмогнато, за да се откроят истинските ценности, които крие в себе си традицията.

               

37.1.27    Трябва, от друга страна, най-сериозно да напомня, че никога не съм се опитвал да вербувам „вярващи“, нито да печеля „привърженици“! Ако читателят на книгите на моето духовно учение вярва на думите ми, това е без съмнение важно за самия него, но нека не гледа на вярата си като на някакъв „дар“, който той благоволява да ми поднесе! Фактът, че дадените от мен указания относно структурата на вечния Дух съответствуват автентично на Действителността, не може да бъде нито възвеличен от най-пламенната вяра, нито принизен с безверие, създаване на пречки, критика или нападки! Никога не съм имал за цел да си осигуря „съгласието“ на хората, защото не съм учил на нищо, което да се нуждае от подобно одобрение, а още по-неизмеримо далеч съм бил и продължавам да бъда от всеки стремеж към някаква земна „власт", — пък била тя и толкова зависимата от времето и кореняща се изцяло в преходното власт да убеждавам другите в истинността на собствените си думи! Не искам хората да ми „вярват“, а ги уча как сами да постигнат духовна сигурност. — Това е всичко, което имам да им дам!

               

37.1.28    А на онези, които — в плен на погрешни представи за моето земно дело — очакват от една лична среща с мен повече, отколкото са получили от книгите ми, трябва за съжаление да кажа, че при разговор с тях не бих могъл по никой начин да им дам нищо сравнимо с онова, което съм им дал в книгите си от Духа Божи, — осъзнат единствено в него и воден единствено от него! Трябва да се прокара много ясна разделителна линия между всички онези автори, които си служат с книгопечатането, за да излагат мислите си или да анализират чувствата си, и мен, защото аз говоря, изхождайки от Вечното, и превръщам словата си в носители на собствения ми вечен Живот. Читателят трябва съвсем ясно и трезво да осъзнае, че съм донесъл със себе си в този земен живот своето предвечно наследство, — а не съм стигнал до духовната си същност в резултат на земни търсения. При срещата си с думите на моите книги той получава всичко духовно и всичко лично, което живее в мен на тази земя! Физическото ми присъствие не би могло по никой начин да му даде същото. А и много трудно намирам възможност да се срещам понякога у дома дори с най-близките си хора, камо ли да приемам непознати посетители. Невъзможно ми е също така да давам лични съвети чрез писма, както и да коментирам в частен порядък своето учение, колкото и желателно да се струва това на отделни хора и колкото и за „важни“ — от своя гледна точка — да смятат те своите конкретни случаи. Нещо друго и далеч по-необходимо налага, по повеля на Духа, да му отдавам занапред, ден след ден и до последния си дъх, всички свои земни сили, докато трае животът ми във физическо тяло на тази земя. А това „друго“ не оставя място за нищо друго!

               

37.1.29    Какво е истинското, всеобхватно значение на горните думи, мога да преценя единствено и само аз, въпреки че в заключителния том на духовното ми учение „Затворена градина“ („Hortus conclusus“) е казано всъщност всичко, което се поддава много или малко на изразяване със земна реч. Там, където трябва да се оттеглям всеки ден, за да върша своето дело, възложено ми от Духа за времето на земнотелесния ми живот, не мога да взема със себе си никого. Не съм и в състояние да покажа на когото и да било за какво точно са нужни моите сили, нито в духовен, нито в земно-предметен план, защото никой не познава нещо сравнимо, което бих могъл да му посоча, та да разбере с негова помощ моите думи.

 

37.2.0      <<<         РАЗДЕЛ ВТОРИ

                

37.2.1       Моето духовно учение представя доколкото е възможно обективно структурата на вечния Дух от земното му проявление — най-отдалечено от самия него, но най-близко до земния човек — до най-съкровеното му, най-висше и най-свято вътрешно Битие. „Доколкото е възможно обективно“ ще рече, че абсолютна обективност съществува единствено в самия вечен Дух, но при словесното си представяне тя неизбежно става относителна въпреки всички намерения и усилия на решилия се да я предаде с думи поради винаги субективния характер на неговите изразни възможности, който никаква сила на вечния Дух не е в състояние да превъзмогне докрай. Така че, бидейки в Духа, аз давам онова, което имам да дам, в предоставената ми като земен човек изразна форма, подложена обаче на ясно усещания в мен непрекъснат контрол на съзнателни сили на вечния Дух. Този процес всъщност не е толкова прост, колкото следва от току-що казаното, но в друго отношение той все пак се отличава с неизразима простота! Най-простото в субстанциалния вечен Дух не подлежи вече на предаване, защото то не оставя извън себе си нищо съзнателно, от което да бъде разграничено при евентуалното му описание.

                

37.2.3       Макар поради самото си естество словесното представяне на Вечното да не може никога да бъде абсолютно обективно, в него е невъзможно да се допусне и истинска грешка, тъй като всичко идващо от Вечността си остава включено във вечното познание и е неразделна част от вечната Действителност. Тъкмо затова всички приказки за вечни неща са лъжовни, ако не идват от устата на духовен човек, самият той напълно осъзнат в тази Действителност на единствено Нетленното! Религиите също не са защитени от подобна заблуда! Доколкото те се ръководят от земния импулс да пробудят спящите души и да ги превърнат в гнезда на вечната Любов, поддържайки ги с култ и молитва в будно състояние на пламенно вдъхновение, религиите са желани от Духа земни обединения, от които човечеството не би могло да се лиши. Но когато техните служители смесват полученото чрез истинното свидетелство на един осъзнат в Действителността човек с други, чужди и собствени, слова, за да изградят едно познание, което си остава само познание на думи, същите религии могат да се превърнат в най-големи препятствия по пътищата на душите! Няма на земята религия, която да не се нуждае от самопречистване в това отношение, но пречистването е особено наложително там, където някои хора са се забравили дотолкова, че не са се посвенили да превърнат древното религиозно наследство в обект на една лъженаука, вместо да приемат с благоговение онова, което може да бъде „разбрано“ само от хора, осъзнати във Вечността и сами живеещи във вечната Действителност. За това, че такива човеци наистина са се появявали и ще се появяват по всяко време на земята, може да свидетелствува само някой, който е един от тях! Именно като такъв се постарах, изхождайки от Духа, да доведа чрез слово до съзнанието на цялото човечество тази, стигаща до пълно отъждествяване, Общност на идентични помежду си индивиди!

                

37.2.5       Неделимо съединените с мен сравних с родени в Духа „Братя“ по аналогия със земното понятие за хора от мъжки пол, в чиито жили тече една и съща родителска кръв. Нито едно земно сравнение не може обаче да даде адекватна представа за съвършеното единство на духовни индивидуалности, реално осъществено между Светещите на Прасветлината. Избраното в крайна сметка от мен сравнение не бива по никой начин да се схваща като отнасящо се до „манталитета“ на родени под един покрив земни братя, тъй като аз съм го използвал единствено за да изтъкна идентичността на кръвта! Тази общност на потеклото от един и същ земнотелесен корен трябва да се разглежда като символ на вечния духовен произход в духовния свят. Употребеното от мен сравнение няма нищо общо по своето съдържание с обичая устремените към една и съща цел хора да се наричат „братя“ въз основа на постигнатото единомислие или общността на поетите задължения! Всеки от Светещите на Прасветлината е не само формиран от една и съща вечна воля в субстанциалния божествен Дух, но и като такъв е субстанциално идентичен по своето битие в Духа с всички останали, формирани по същия начин Светещи, независимо от исканата от Духа възможност за различия между тях.

                

37.2.7       Многократно съм подчертавал, че по причини от духовно естество, човек, в когото се изживява един Светещ на Прасветлината, не може да бъде същевременно служител или ръководител на никоя от земните религии. Такъв не е бил и Учителят от Назарет, независимо от думите, приписвани му по-късно от хора, които не желаели да изглеждат „отживели времето си“ сред последователите на новата вяра. Глупаво постъпват онези, които, едва научили нещо за Общността, от чието име говоря, се втурват да изследват всички религиозни системи по света с надеждата да срещнат там Светещи на Прасветлината, тъй като Светещите на Прасветлината не са били нито жреци на древни мистерии, нито йерофанти, — не очакват от никого обвързаност, а и самите те не са обвързани по съвест с никоя религия. Не защото те, духовните будители на всяка истинска религиозност, са „противници“ на религията, а защото като живеещи във вечния Дух са неделима част от вечния порядък и следват закони от свръхвременно естество! Това ме караше да призовавам към повече благоразумие, когато виждах какво объркване поражда убеждението на някои наивници, че Светещите на Прасветлината трябвало да се търсят сред брахмани, пандити, санясини, садху и бикшу, сред лами и техните „преродени“, сред дервиши и факири, или дори сред истинските „йоги“. Но не по-малко грешат и онези, които си въобразяват, че могат да заимствуват от храмовете на източните религии образи и символи, чийто ореол би прилягал и на някой Светещ на Прасветлината. Всичко това е плод на умопомрачителната мания да се търси потвърждение на неконтролируемите блянове на един фантазиращ романтизъм!

                

37.2.9       Гръб на тези неща трябва решително да обърне всеки, който иска да се приближи духовно, макар и само като предчувствие, до чистите, кристално ясни и свежи като вечните снегове селения, които са диханието на нашето духовно Битие.

                

37.2.10     Всяко въздействие на вечния Дух върху физическата структура на земята, всяко използване на тази структура от духовните сили на Вечността, създава ситуации, изпълнени със символична стойност. Съвсем не е „случайно“, че единственото място на тази планета, където вечните потоци от духовни вълни и трептения могат да се възприемат в максималната им сила, се намира горе в пояса на най-високите й планини, сред снегове и ледове! В своите блянове земният човек е много по-склонен да търси това място на контакт, където за светлите сили на вечния Дух става възможно да проникнат в твърдата, тъмна земна аура, за да стигнат през сърцевината на Земята до душите на живеещите от нея земни човеци, на някой „райски“ остров сред окъпаните в светлина южни морета, или поне там, където физическото тяло намира благоприятни условия за живот и развитие. Ала тъкмо предпоставките, необходими за живот във физическо земно тяло, напълно отсъствуват в простиращата се на много мили висока зона на въпросното, единствено по рода си за цялата земна аура силово поле. Човешкият импулс може да се прояви тук действено и да използва предоставените му неповторими възможности само ако повери съзнанието си не на физическото тяло, а на друг носител, който не е по никой начин затруднен от метеорологичните условия в този район на земята. Нямам естествено предвид така нареченото „излъчване на астралното тяло“, което би намерило гибелта си тук още по-бързо и от добре екипирания алпинист от плът и кръв, способен да оцелее за известно време на подобни места с помощта на съответните съоръжения! Говоря за един процес, който, задействуван от безкрайно сублимен акт в собствената ни вечна духовна същност, протича при пълна яснота на мозъчното съзнание и може да бъде осъществен единствено от Светещите на Прасветлината, където и да се намира физическото им тяло. Само не бива тялото да е под въздействието на наркоза или в друго опасно състояние на упоение и стесняване на съзнанието, защото тогава не би се събудило вече и би се оказало изгубено за душата поради мигновена смърт. Ето защо всякакво „изпадане в транс“ е равносилно в случая на самоубийство! Животът в Духа не познава състояния на „помрачено“ съзнание, напротив — той води едновременно до по-всеобхватно състояние на будност във всички сфери на съзнанието!

                

37.2.11     „Храмът на Вечността“, за който говоря в своето учение, е могъл да бъде изграден от духовна субстанция само на това единствено място на нашата планета, което описах по-горе още веднъж. Само от това място, обхващащо огромно земно пространство, но — твърде показателно — изолирано и във физическо отношение чрез характерно само за него силово поле от особено фина материя, вечният Дух е в състояние да се съедини отново с падналите в света на физическите явления духовни искри, търсещи своето спасение в човека на тази земя. Това е и единственото място на земята, където може да се постигне абсолютната „unio mystica“, пълното „мистично единение“ на земните човеци, в които се изживяват Светещите на Прасветлината. От само себе си се разбира, че неговото географско положение трябва да остане скрито дори за тях, тъй като самото знание на нечий човешки мозък за точните земнопространствени координати на тази местност би било достатъчно, за да възбуди трептения, които биха смутили най-осезателно, а може би и напълно блокирали действието на всички чисто духовни импулси. Обстоятелството, че пътят на изхождащите от вечния Дух импулси минава през недрата на Земята, понеже земната аура е ужасно замърсена от злоупотребата на човека със заложените в неговата животинска природа — в най-широкия смисъл на понятието — възможности, е станало също така причина и за създаването на символи: — свещените гротове и пещери! — а и самият духовен процес бива представян символично сред високи планини! Земната аура, изпълнена като многократно изписан свитък с мрачните знаци на земния човек, е смъртоносната „буква“, докато Духът на Вечността „носи живот“ откъм недрата на планетата, след като е проникнал в Земята там, където земната аура не е осквернена от човека и затова е проницаема както никъде другаде за духовните лъчения. Още в най-ранно детство аз получих, в резултат на един духовно насочван процес, вътрешен достъп до това най-свято — във висшия смисъл на думата — място на земята. Тогава нямах никаква представа, че много по-късно то ще стане по всяко време достъпно за мен, а и разбирах твърде малко от онова, което зная днес. Когато ме „вземаха“ със себе си, аз просто се озовавах, без каквото и да е замъгляване на съзнанието за обичайното ми обкръжение, същевременно осъзнат и в този тъй далечен и тайнствен район на земята, но изпълнен с неизразимо, разтърсващо и тържествено чувство на щастие и блаженство, а след „завръщането“ си проливах горещи сълзи, тъй като се страхувах, че може да са ме „отвели“ там за последен път. И наистина изминаха много години, през които и насън не си помислях, че един ден ще мога отново да отида на същото място. Това се дължеше на причини от най-различен характер, които ми се изясниха едва след като предизвиканите от тях процеси бяха вече приключили.

                

37.2.14     Разбира се, не възможността да се насладим външно на несравнимия високопланински пейзаж ни привлича тук, колкото и могъщо въздействие да оказват върху душата безбройните пирамидални върхове, ледени игли и скални стени, извисяващи се над море от необятни снежни полета и глетчери. Защото онова, което физическото око би съзряло, ако се намираше тук, се транспонира в отдалечените части на физическия мозък, чиято обичайна функция е да довеждат до съзнанието ни зрителните възприятия! Когато някой е получил на младини, както това стана с мен, впечатления от същия характер, пък макар и в неподлежащи на никакво сравнение в случая алпийски местности, за него е необяснимо чудо, че тук, сред разбушувалите се стихии, може да преживее неща, които биха причинили гибелта му, ако трябваше да ги преживее във физическо тяло. Но съвсем не това е причината за съвместните ни преживявания в посочения район! Духовните носители на нашето съзнание се отправят там само защото единствено оттук ние можем да изпълним възложената ни задача. За какво всъщност става дума, е описано на много места в моето учение. Така ми се иска до мен в това ледено царство понякога да застане някой от философите — от античните до съвременните, — от чиито мисловни спекулации се подхранват до ден днешен всички представи за вечния Дух. Какъв потрес и вътрешен срив биха преживели тези несъмнено достойни за почит мъже, чиито имена са свещени за всички поклонници на мозъка, вярващи в непогрешимостта на техните умозаключения, ако можеха да се изправят пред Действителността на Духа, тъкмо защото чувството им за почтеност не би понесло да поддържат и занапред твърдения, които преди преживяното тук най-добросъвестно са смятали за абсолютно доказано по мисловен път познание! Има огромна разлика, дали човек е готов да се задоволи с някакъв „вечен дух“, който е просто продукт на мозъчните клетки и характерното за тях възбуждане, или има възможност да наблюдава действието на истинския вечен Дух в неговото невъобразимо всемогъщество, виждайки как той отново се „явява“ пред своето творение, което неизбежно би се устремило сякаш „на празен ход“ към гибелта си, ако не беше способно — черпейки от една флуидна, презаредена с духовни сили, субстанция на планетата Земя — да постигне ново единение със своя Първоизточник.

 

                

37.2.15     Всемогъщата Действителност на вечния Дух си остава недостъпна за всякакви земночовешки определения. Подлежащият на измисляне и мисловно определяне „дух“ съществува единствено в мозъците, които са го измислили и които продължават да разсъждават върху така измисленото. Макар всичко земно — включително и „Князът на тъмнината“, за когото говори Иисус, — да е наистина само физическа, безкрайно далечна от Духа, проекция на отразени въздействия на реални духовни силови излъчвания, във физическия свят могат все пак да се намерят пътеки към Действителността на вечния Дух. Следи от тях се откриват навсякъде, където невидими, но първично могъщи природни сили предизвикват чрез самото си проявление най-удивителни процеси и изменения в света на физически възприеманите форми. Като подобно на това проявление — но съвсем не идентично с него — трябва земният човек да си представя вливането на истинския вечен, субстанциален божествен Дух, ако след хилядолетия на мисловни лутания иска отново да стигне до предусещане на Действителността, която, преобразена в достъпна за човешкото разбиране и чувство форма, може да се преживее от човека на тази земя! Тъкмо към преобразяването й в такава форма са насочени усилията на Светещите във вечната Прасветлина.

                

37.2.16     Навсякъде по земята, където истинската религиозност се стреми към вечната цел на човека, търсещата или изпълнена с благочестива вяра душа получава помощ, утешение, просветление и напътствие от Духа Божи, действуващ от това най-свято място на цялата планета, посредством упълномощените с тази мисия Светещи на Прасветлината. Ето защо в „Книга за живия Бог“ аз вече посочих, че «скритите духовни помагачи извеждат по-надалеч от онези небеса, които всяко време си е създавало като израз на своя набожен копнеж». Всъщност помощта и вътрешното напътствие на Светещите са абсолютно независими от това, дали приемащият ги е чул нещо за тази инстанция в структурата на вечния Дух, или не. Ала тъй като за немалко хора бе дошло вече времето да научат нещо достоверно за нея, наложи се аз, единственият от съединените с мен Братя, който е упълномощен да го стори, да заговоря за Действителността с подобаващи думи и да предложа своето духовно учение. Не без значение в случая бе и обстоятелството, че аз съм и единствен представител на тази Общност в целия западен свят. За да може да принесе истинска помощ, Откровението трябваше да бъде осъществено от човек, който от собствен опит и от ранна възраст познава европейската мисъл и трудностите, изпитвани от нея във връзка с духовните неща. Аз не само имам право, въз основа на структурата на Живота във вечния Дух, да повторя възвестените в Евангелието на Йоана слова на Иисус, приведени тук без каквато и да е връзка с даваното им от Църквата тълкуване и отнесени вече към собствената ми поява на този свят: «Който вижда мене, вижда и Отца!» — вечния духовен Отец, в когото живея, — но трябва също да заявя, че който чува словото ми, чува и словото на съединените с мен във Вечността Братя!

                

37.2.17     Хората, които се стремят на тази земя към осъзнато духовно просветление, спадат към най-различни по характер и стойност категории. Светещите на Прасветлината са от веки това, което се стараят да постигнат в достъпна за тях форма техните устремени към вечния Дух ближни, и не бива да бъдат смесвани с нито една от тези — в повечето случаи поначало несравними помежду си — категории на душевно търсещи хора, които могат да бъдат наистина „намерени“ от Духа, ако търсят така, както изисква вечният Дух, изхождайки от собствения си Живот. „Обучението“ не може да бъде спестено и на тленното земно проявление на един Светещ в Прасветлината, но в неговия случай то няма за задача да го улесни при намирането на някаква търсена цел, а да му помогне да възприеме като земен човек онова, което е „донесъл със себе си“ от Вечността и което — отначало изцяло недостъпно за разума — е проникнало в това земно, ефимерно съществувание. Аз също трябваше да се подложа в течение на дълго време на такова обучение!

                

37.3.0       РАЗДЕЛ ТРЕТИ

                

37.3.1       Учението, чието изложение ми бе поверено във вечния Дух и на което посветих десетки години, има за цел да подтикне черпещите от неговите свещени съкровища не да странят високомерно от земния живот — както, изглежда, си мислят някои от тях, — а да се проникнат от истинска Любов към този живот, чието бреме тегне особено потискащо върху душата само ако тя не се уповава на Любовта! За да понесе бремето на този живот, човек се нуждае от подкрепата на Любовта, а за да си осигури нейната помощ, той трябва да я подхранва ден след ден от самия себе си. Трябва да възпламени сам душата си, за да не позволи Любовта в него да изстине и да се скове в лед. В подчертан контраст с онази форма на Любовта, която е присъща на животинската природа и няма никаква нужда от разпалване на желанието, възвишената Любов на вечната душа си остава плаха и сдържана, докато човек не пробуди в себе си волята да я подхранва и сгрява. Ако баналната фраза, че никой „не може да бъде накаран насила“ да обича, е наистина валидна за всички сфери на живота, задвижвани в крайна сметка от нагоните на животинската природа, тя е неприложима за възвишената, душевна форма на Любовта! Тук човек е способен да изпитва Любов дори тогава, когато всичко животинско в него се бунтува и съпротивлява. Щом волята действително иска тази висша душевна форма на Любовта, никакви родени от плътта задръжки не могат да й устоят!

                

37.3.2       Ала волята ни не иска все още възвишената, душевна форма на Любовта, докато продължаваме да си мислим, че само някакви изключителни събития могат да я подтикнат да поиска тази Любов. Единствено в хода на обичайния всекидневен живот може да вирее волята, която ни учи да искаме в душата си Любовта! Никакви отношения между хората в живота на всекидневието не са толкова маловажни, че да не могат да пробудят волята за Любов, — за Любов в нейната чисто душевна форма, която в практическото поведение сама си създава възможности за изява.

                

37.3.3       Човек трябва да започне със самия себе си, защото именно така може най-добре да усвои началата на тази неподвластна на инстинктите способност да обича! В самия себе си той най-бързо ще открие къде не му достига душевна воля за Любов и какво трябва да направи, за да запълни тази празнина. Стигне ли веднъж до такова прозрение, по-лесно ще съумее да пробуди душевната си воля за Любов към хората от физически и душевно най-близкото си обкръжение, а веднъж стъпила здраво в него, тази Любов ще разширява все повече своето действие и така изпълненият с воля за Любов ще може да помага на всички, които среща във всекидневния си живот в най-широкия смисъл на това понятие.

                

37.3.4       Ако някой се рови в текстовете на моето учение като в находище, където са струпани недостъпни по друг начин познания, той не е още разбрал, че то е дадено само на хора, които с непреклонна воля и без да жалят сили, са се превърнали в любещи на вечната Любов. Единствено на тях това учение може да се разкрие докрай. То няма да остане завинаги недостъпно и за онези, които, въз основа на прочетеното в една или друга от книгите, са се убедили, че е необходимо душата им да се стреми с цялата си воля да изпита вечната Любов, ако иска да намери някога спасението си в самата тази Любов, пътя към която й сочи всеки отделен фрагмент на моето духовно учение. Нужно е впрочем да се разбере, че всяко занимание с моите напътствени слова, всяко изследване на дадените в тях откровения и всяко съгласие с тях си остават напълно безпредметни, ако търсещите не се стремят преди всичко да практикуват вечната Любов и като любещи на дело да отдадат волята си изцяло на вечния Дух! Трябва обаче да отправя най-категорично предупреждение срещу един вид мнима „вечна Любов“, която е чисто и просто израз на самодоволство или дори на завистливото опасение, че ако се откажем от подобни прояви на лицемерна любов, може да оставим в крайна сметка вечното блаженство на другите, без самите ние да получим дял от него.

                

37.3.5       И на най-рафинирания шарлатан е отнета възможността да мами в сферата на Духовното и никакви „благочестиви“ жестове не са в състояние да предизвикат заблуда, макар това да не е никак трудно във външния земен живот! От друга страна, не бива да мислим, че земният живот е дискредитиран от онези, на които е дотегнал, и че справянето с неговите предизвикателства е просто детска игра за вярващите във вечния Живот! Животът във времето съвсем не е толкова лесен за земния човек! Идващ от сфери, абсолютно несъизмерими със земното, той се озовава в плен на един свят на животински инстинкти и нагони, който във всяко отношение е в Дисхармония с неговата духовна същност. Чудно ли е тогава, че заблудите, грешките и неправилните решения, вземани под напора на инстинкта, са неизбежен жребий на земния човек!

                

37.3.6       Всичко това се окачествява наистина като „грях“, ала: — грях се извършва само тогава, когато човек, въпреки пълното съзнание за духовната осъдителност на своите деяния, най-невъзмутимо прави това, което му се иска. Но и такива простъпки може да се смятат за непростими само в крайно редки случаи. Много по-често земният човек смята, че е сторил грях, когато всъщност не е могъл да намери в себе си силата, която би му помогнала да преодолее всички животински нагони и да постъпи според най-високите изисквания на своята душа. Познавах една възрастна жена, благочестива християнка от селско потекло, която много обичаше да се смее, но се стараеше сякаш да „компенсира“ всеки изблик на спонтанна веселост, възкликвайки: „Прости ми, Боже, този грях!“ — Ето докъде страхът от греха може да доведе и най-чудесните хора на земята, защото тази жена бе моята рождена майка и ако Готхелф бе имал случай да я срещне, тя щеше да заеме достойно място сред простодушните и пасторални героини на неговите произведения. Грях е далеч не всичко, което бива наричано „грях“, а много неща, които никой човек не би окачествил като такива, са всъщност истински грях! — Безспорен и нелек грях върши онзи, който отказва да наруши малко собственото си удобство, за да достави радост на ближния си, — твърде съмнително е обаче дали може да се говори за грях всеки път, когато някой извършва явна несправедливост в състояние на афект. Не е грях и ако човек обърне гръб на моето духовно учение, макар и да го познава, — грях е обаче това учение или отделни текстове от него да се натрапват някому против неговото желание! Никога не е грях да се убие животно, годно да послужи за храна на човека! Не е грях и умъртвяването на животно, представляващо заплаха за човешкия живот. Грях е обаче да караме това животно да страда повече, отколкото е безусловно необходимо, или да измъчваме и най-дребното насекомо, чието ужилване ни е обезпокоило! Дълг на всеки човек, съумял да обуздае жестоките си инстинкти, е да попречи на онези, на които това все още не се е удало, да задоволяват бруталните си нагони върху хора и животни, или най-малкото да им развали удоволствието от подобен акт, но това не бива да обърква чувствата му, карайки го да вярва, че като се опитва да очовечи в своите представи животното, той всъщност действува в негов интерес. Трябва да сме съвсем наясно, че с подобно объркване на човешкото чувство не можем да променим нищо в полза на животното, докато у човека съзнанието, че — освен тленната му животинска душа — една непреходна ентелехия: една неунищожима и извисяваща се над всеки физически живот душа е носител на присъщата му възможност за вечно битие, все повече избледнява поради премахването на ясната разделителна граница между двете еманации. — Съвсем закономерно хора, у които тази граница е изцяло заличена, стигат до такова извращаване на чувството, че за тях животното става неприкосновено, но отпада всяка задръжка да посегнат на физическия живот на ближните си, щом те се окажат пречка за осъществяване на собствените им стремежи. Любовта към животните, опитваща се да очовечи животното, води до омраза към човека! До същата враждебност към човека, която пламти във всеки див звяр, способен да му се противопостави с нокти и зъби.

                

37.3.7       Когато под въздействието на зловредни миражи, родени от едно свръхизострено мислене, човек проектира усещанията на вечната си душа в нисшата и тленна като всичко земно душа на животното, той може постепенно да загуби всякакъв буден, съзнателен контакт със своята вечна душа, докато волята за Любов към ближния укрепва осъзнаването във вечната му душа и спомага за все по-ясното определяне на действителните граници между собствената му тленна животинска душа и „човешката душа“, издигаща човека неизмеримо по-високо от животинското в самия него, както и във всеки друг. Съпреживяването тук е наш дълг! Но това вчувствуване не означава да проектираме, симулирайки някаква общност, усещанията си в едно същество, което няма никаква представа за подобни чувства, какъвто е случаят с животното, на което съответствуват единствено усещанията на нашата животинска душа, а изисква пълно абстрахиране от нея, защото само така можем да почувствуваме в собствената си вечна душа какви копнежи, надежди и очаквания изпълват вечната душа на нашия ближен. Често пъти е нужно съвсем малко, за да се изпълнят тези копнежи, надежди или очаквания, и онова, което жадува за малко отклик в заточената вечна душа на човека до нас, в повечето случаи не е нито голямо, нито трудно осъществимо. Става въпрос не за огромни усилия, а за доста скромен волеви импулс, който да превъзмогне собствената ни инертност и себичност, за да доставим радост на другия! Това е Любовта, която наистина можем да се „насилим“ да изпитваме, а малко неща оказват толкова благотворно обратно въздействие върху собствената ни душа, колкото подобно „насилие“!

37.3.8      Това обаче съвсем не означава, че трябва да предлагаме безразборно любовта си на всеки срещнат! Толкова превъзнасяното „всеобщо човеколюбие“ е всъщност един крайно неудовлетворителен и евтин заместител на истинската Любов, за която се говори в този раздел, защото е пълна самозаблуда да се мисли, че то има нещо общо с действителната Любов. Подборът е най-важният белег на истинската Любов! — Където така търсената сантиментална мечтателност се отнася до всички, там не може да се говори за истинска Любов! Нека никой не се тревожи, че в такъв случай много хора биха останали лишени от любов! Напротив, висшата душевна Любов може да обедини земното човечество едва тогава, когато всеки индивид насочва любовта си по свой избор. Поради различието в определящите волята ни симпатии, всеки човек би трябвало да получи любовта на онези, които се чувствуват привлечени към него, ако искаме истинската душевна Любов да стане волева потребност за всички хора! Но и в рамките на тези самоочертани кръгове на подбор се запазва необходимостта от най-внимателно диференциране, така че в резултат на направения избор всеки да получи онова, което той самият смята за личен знак на любов, тъй като тук всеки има различни очаквания, копнежи и надежди. Както при обусловената в най-голяма степен от животинската душа любов между мъжа и жената, така и при чисто душевната Любов, би било низко, жалко и недостойно човек да прави избора си, изхождайки от потайни сметки за земна облага. Дори избор, направен заради определени изгоди след земната смърт, е не по-малко достоен за презрение, а освен това той си остава съвсем безполезен. Ала още по-тежки последици може да има всяко погрешно степенуване в кръга на собствения избор — би могло дори да се каже, че то си „отмъщава“, макар в действителност да не съществува никакъв отмъстител, — защото, ако сравним обикновения избор с претегляне на пазарски кантар, тук се тегли само със златарски везни! Тук всичко е необратимо и не подлежи на поправка, а който допусне „грешка“, ще трябва да я изкупва горчиво още през земния си живот. Ето защо следва да преценяваме много точно, когато разпределяме симпатиите си в своята воля за Любов! В това отношение представяният уж за толкова сериозен земен живот става наистина сериозен, защото навсякъде другаде грешката, заблудата, неправилната постъпка могат така или иначе да бъдат коригирани, — но не и тук!

В края на краищата и тук всичко се свежда до това, да се изпълним до дъното на душата си с безкористна доброта. А истинската „доброта“ означава душевна всеотдайност, отказ от всякакви въпроси, условия и ограничения заради онези, които се нуждаят от такава преданост, за да не се провалят поради собствената си безпомощност. Всеки трябва да носи в себе си нещо от тази всеотдайност, ако не иска да постави сериозно под въпрос бъдещото си избавление от оковите на земното животно! Това е в сила не само за отделния човек, но и за отделните народи! Обединението, към което се стремят народите на земята, ще се превърне във фактор на разединение, ако свързващите го звена не са изтъкани от всеотдайна доброта и воля за Любов! Все още катастрофата не е неизбежна, но тя без съмнение ще стане неизбежна, — въпреки импозантните структури и целия свързан с тях апарат, — ако в последната минута не надделее прозрението, че изграждането трябва да започне отначало, върху нови основи! И тук не е късно волята за Любов да пробуди истинска доброта! Колкото и глупаво да звучат думите ми в ушите на политическите мъдреци, те могат да бъдат съвсем сигурни, че цялата досегашна работа за обединяване на народите ще бъде годна само за бунището, ако на мястото на привидния съюз от изпълнени с взаимно недоверие политици не дойде в последния момент основано на човешка доброта обединение от живи, реални народи, стремящи се към взаимно разбирателство в душевна Любов! Дори днес тази промяна е все още възможна! Тук аз съвсем не говоря като човек с политически амбиции, тъй като всичко, което има макар и най-далечна връзка с политиката, ми е било винаги от чуждо по-чуждо. Казвам само неща, които бъдещето така или иначе ще потвърди. Моята задача е да говоря не по политически въпроси, а за вечната Любов! Не зная как тя би могла да се съчетае с политиката в пагубния смисъл на тази дума! Зная обаче, че волята за Любов е способна да насочи политическите усилия натам, накъдето те всъщност се стремят — понякога под напора на неумолимата необходимост, — но не са в състояние да стигнат до поставената от самите тях цел без съдействието на практически засвидетелствуваната Любов.

Нямам намерение отново да обяснявам защо стоят така нещата, за които говорих в настоящия раздел, понеже съответните основания са изложени до най-големи подробности в книгите на моето духовно учение. Единствената причина да дам в тях описание на структурата на вечния Дух е тази, че земният човек не би могъл да разбере основанието за едно или друго духовно изискване, ако няма правилна представа за структурата на вечния Дух. Не е нужно тепърва да се доказва, че намиращите се в обръщение образни представи имат съвсем малко допирни точки с контурите на Действителността. Драстичната последица е, че както отделни хора, така и цели народи все повече смятат напразни усилията за постигане на взаимно разбирателство. Всеки индивид и всеки народ се е вкопчил в представи, които са толкова закоравели, че не се поддават на взаимно „напасване“ към вечната Действителност, без да се строшат. Трайното и доброжелателно разбирателство в съвместния живот между хората на земята не е обаче възможно без стремеж към взаимно и гъвкаво съгласуване на представите, за да се постигне адекватно съответствие на онова, което е Вечно-действително за всички!

37.4.0      РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ

Всяко словесно формулиране е истинска мъка за мен. На всичко отгоре, повечето от тридесет и двете произведения, в които е изложено моето духовно учение, са създадени в борба с многобройни и трудно преодолими външни препятствия. Отделните глави и текстове в него трябваше да представят по винаги нов начин Откровението на вечния Дух, което бе и основният подтик за моето свидетелствуване, но същевременно трябваше да служат на душата по такъв начин, че да се отдаде дължимото на всяко душевно състояние и на всяко въжделение на индивидуалната душа. Задачата беше не да се издигне сграда, в която всеки нов етаж да израства от вече построения, нито да се улесни възприемането на казаното от мен с помощта на колкото е възможно по-убедителни „доказателства“, а единствено: - да се разкрие това, което напираше към откровение, в поредица от живи словесни образи. Неизразимото с думи трябваше да се предаде чрез иносказания и символи, а онова, пред което дори иносказанията и символите оставаха безсилни, следваше да намери израз в допълнително напрегнатото изграждане на отделни пасажи в обяснителна или разказвателна форма. Въпросът беше не да „убеждавам“ читателя, а да пробудя отново душата му, като призова нейните собствени, все още дремещи, възпоминания. Чрез моите свидетелства духовночовешкото в мен съвсем не се стремеше да придумва и „обръща“ някого във вяра, тоест да го накара да „приеме за истинно“ казаното от мен, — да не говорим, че това би било същевременно проява на най-лош вкус дори от гледна точка на чисто земночовешката ми същност. Нито една дума не съм написал с намерението да „убеждавам“. На всяка отделна душа трябва да се предостави правото свободно да решава дали да приеме или да отхвърли моето учение. Пак тя единствена може да реши кои от отделните му текстове отговарят по-специално на нейните особености и кои са очевидно предназначени за души с по-друга нагласа. Това не бива обаче да създава погрешното впечатление, че човек би могъл да усвои учението, като подбира по собствено усмотрение, какво е готов да приеме и какво предпочита да отхвърли! Ако някой си мисли, че би могъл по своя самоволна преценка да откъсне дори една-единствена съществена дума от тези книги, с това той само доказва, че не е все още дорасъл за цялото, и ще стори много по-добре да отхвърли всичко. Само при условие, че не се отнема и не се добавя нищо към него, аз мога да поема вечната отговорност за духовното си учение по отношение на всеки отделен човек, за когото то е предназначено. Но ако той се смята за призван да отстранява с лека ръка онова, което не му харесва, или да добавя неща, останали в главата му от прочита на други книги, в този случай аз съм принуден да снема най-категорично от себе си всяка отговорност! Тъй като ми е страшно болно за всеки земен човек, независимо от цвят, раса или степен на цивилизованост, който не успее да постигне своята вечна цел, не съм естествено далеч от желанието всички в течение на земния си живот да се домогнат до онова прозрение във вечната си същност, до което може постепенно да се издигне всеки един, стига да отвори душата си за моето учение и да следва съдържащите се в него съвети. Ала това желание е не само неизпълнимо, но и напълно лишено от себичност, защото създаденото от мен не е написано, за да завоювам „успех“ за книгите си, а за да бъде на разположение на онези, на които е отредено да усвоят тяхното съдържание. Непрекъснато се налага да обяснявам изрично на отделни читатели на моите книги, че не ми доставят никаква радост, когато ми говорят за вярата си в моето учение, а следователно и в мен самия, сякаш става въпрос за любезен жест към мен, — така както не биха могли и да ме „наскърбят“, ако ми кажеха, че смятат всичко написано от мен за празни думи и фантастични измислици. По чисто езикови съображения обаче възразявам срещу недопустимия начин, по който се изразяват някои, като заявяват, че „стоели в учението“. Тази лъхаща на мухъл и доктринерство фраза би трябвало да бъде непроизносима и несъвместима с добрия вкус за всеки, който има някаква представа за моето учение!

От само себе си се разбира, че далеч не всичките ми обяснения и описания следва да се приемат от читателите така, сякаш са безразборно достъпни за всички, които се придържат към дадените от мен указания. Тези напътствия са на разположение на всеки читател, достатъчно зрял, за да ги следва. Ако не ги приема шутовски буквално, а се остави да бъде проникнат от техния истински смисъл, без да ги смесва с предписания, които са му познати от други източници и за чиято ценност или малоценност не мога да поръчителствувам, той непременно ще получи по духовен път всичко необходимо и съответствуващо на неговия характер! Но за да може търсещият да придобие поглед върху духовните зависимости, тъй необходим за правилното следване на дадените указания, не биваше в описанията си да се ограничавам само с онова, което той може да очаква за самия себе си! Такъв поглед не може да се придобие без изчистени и във всяко отношение правилно ориентирани представи за структурата на вечния субстанциален Дух, а това ме задължава, ако искам да предложа действена помощ, да приобщя в голяма степен читателя към своя духовен опит както преди раждането ми в земно тяло, така и след това. Безспорна проява на трудно извинима глупост от страна на читателя е да се идентифицира прибързано с нещо, което му е било разкрито само за да улесни по-доброто му разбиране, или да си въобрази, че му е позволено въз основа на предоставените му сведения да предявява определени изисквания от свое име. Дори във външния живот е глупаво да искаме неща, които не можем да постигнем, а в сферата на Духа всяко посягане към неизпълнимото води направо до гибел! В най-добрия случай — до затъване в лабиринт от самозаблуждения, изход от който се намира твърде мъчително в здрача на едно закъсняло самопознание, и то след много години, понякога дълго време след напускането на земния живот.

Но да се следват съдържащите се в моето учение указания, съвсем не е толкова „механична“ работа, колкото предполагат някои от посрещащите го с добро чувство читатели! Такова следване е направо невъзможно за всеки дръзнал да помисли, че може да изпълнява произтичащите от него изисквания „просто така, между другото“. Който не се стреми към осъзнаване във Вечното с цялото си човешко същество — с тяло и душа, — не бива да се учудва, ако при него всичко се изчерпва с кратковременни проблясъци и догадки, които твърде бързо отстъпват място на мрака и не се връщат никога вече, колкото и да ги призовава. Който търси студено и обективно, като че ли се занимава с лабораторни изследвания, и си мисли, че следва указанията ми, като ги изпробва подобно на рецепти, е също толкова на погрешен път, колкото и онзи, който се отдава на възторжен екстаз, без да забелязва как все повече се отдалечава от себе си, докато си въобразява, че вече се е „намерил“ и диша във Вечното! А ако някой иска да е още по-сигурен, че е жертва на самозаблуда, достатъчно е да подходи към моите напътствия без волята за Любов, за която говорих в предходния раздел! Жалко за всичките му усилия, ако си въобразява, че може да отговори на очакванията на вечния Дух, а в същото време оставя ръждата на сърдечната леност да разруши контакта, който единствено духовната Любов създава с избран кръг от неговите ближни! В Духа се разкрива неумолимо всяка самозаблуда, с която един човек се опитва да разкраси в собствените си очи своето поведение към другите. Пътят към познанието върви еднопосочно с пътя към Любовта. Търсещият не може да постигне познание, ако се движи по пътя към Любовта в обратната посока, колкото и да е убеден в правотата си. Всяка неизползвана възможност да достави радост на свой ближен го връща все по-назад, колкото и да си внушава, че е изминал значителни разстояния по своя път към Духа! Не е трудно обаче да намерим изискваната от Духа нагласа, ако възлюбим ближния си — „като самите себе си“!

Читателят не бива също така да мисли, че е възможно да изпълни дадените от мен напътствия, като ги превърне в предлог да лишава, уж с право, всекидневието от нещо, което всъщност му се полага. С други думи: — не е необходимо, нито уместно, да пренебрегваме всекидневната си работа, ако искаме да направим нужното за нейното „закотвяне“ във Вечното! Не възлюбим ли външния си живот така, че да му отдадем с готовност дължимото, значи не сме пробудили още в себе си Любовта, която трябва да запламти в нас, за да стигнем един ден до вечната си цел. Съдържащите се в моите книги съвети не приканват към някакви особени, откъснати от живота действия, а трябва да бъдат втъкавани във външния живот ден след ден и час след час! Не извън и след всекидневната си работа се очаква от търсещия да се посвети на някаква нова „работа“ в духа на моите съвети, а да се научи да „работи“ духовно над себе си в кипежа на делничния живот. Така всяка дейност, имаща за цел да задоволи потребностите на телесния живот, ще се превърне за него в извор на духовно познание! А моите съвети, отнасящи се за часовете на покой, ще дарят онзи, който е оставил всекидневната си дейност да се проникне от Духа и се е научил да я обича, изхождайки от Духа, с истински съкровища, недостъпни за хората, склонни само да почиват. Покоят и работата са во веки свързани в присъщото на Вечността състояние. Отдадените само на покой мечтатели, въобразяващи си, че това е единственият начин да се домогнат до вечното съзнание, са пленници на пакостна илюзия, която разиграва пред тях все по-страховити призраци на необузданата им фантазия, но ги прави неспособни да възприемат някога Божественото. Човек, който се труди с всички сили сред шумната суетня на големия съвременен град, стремейки се да отдаде цялата си дейност на Духа, е много по-близо до Божественото от онзи, който непрекъснато бяга от повелята да действува!

Ако се старае да постъпва според смисъла на моите съвети, читателят скоро ще установи, че и в делничния му трудов живот се влива приток на духовни енергии, за чието съществуване не е и подозирал преди това.

Колкото и „убийствена за духа“ да изглежда една земна работа, ако я вършим със съзнанието, че тя ни помага да отговорим на изискванията на вечния Дух в самите себе си и да се съединим чрез нея с него, плодовете от нея ще се множат видимо или косвено за нас, както се множи семето, посято в година на богата жътва!

Обстоятелството, че всеки, който е донесъл Светлина в тъмнината на тази земя, е трябвало по някакъв начин да заплати и физическа дан на мрачната власт на „Княза на тъмнината“, се обяснява единствено с широкообхватните последици от дейността на малцината представители на тази Общност и има твърде малко общо с живота им като земни хора. Той нямаше да бъде застрашен от нищо, ако способността да се вижда напред във времето, чийто „център“ се намира в посочената природна сила, не бе открила, че последиците от тяхната дейност далеч надхвърлят продължителността на земното им съществувание. Някои хора се опитват сякаш да намерят потвърждение в моите думи на тезата си, че нерадостната им земнотелесна съдба се дължала на отмъщението на Княза на тъмнината заради стремежа им към Светлина. Но в главата „Голямата борба“, посветена на това същество, няма нито дума за каквато и да е отмъстителност, насочена към земнотелесната съдба! Говори се единствено за вътрешна борба и опасност, застрашаваща душата, като същевременно се посочва, че сме способни да се справим и с двете изпитания. „Голямата борба“ се води изключително и само в душата, макар тя да не може да бъде „внесена“ в нея незабележимо за сетивата и „отвън" Нека никой не се позовава на мен, когато се опитва да тълкува по един твърде евтин и суеверен начин неблагоприятната си земна съдба или телесните си страдания като „наказание“, наложено от враждебния на Духа властелин на земята! Подобно прибързано обяснение е всъщност крайно опасно, защото тъй лесно задоволилият се с него сам затруднява търсенето на истинските причини за сполетелите го изпитания. — Работата е същата като с „окултните посегателства“, на които някои си въобразяват, чс са станали жертва, откакто, както си мислят те, са поели по пътя към вечния Дух. — Можем да бъдем съвсем сигурни, че онзи, който с лека ръка говори в този случай за „окултни посегателства“, — правейки се на много интересен в собствените си очи, а защо не и в очите на другите,  няма и понятие, как се извършват истинските окултни атаки, и никога в живота си не е ставал обект на такива, защото и най-малкото окултно посегателство довежда потърпевшия до онази граница на физически поносимото, отвъд която го дебне само безумие и смърт! Не съм още срещал нито един човек от онази част на света, където се е родило земното ми тяло, който да е в състояние да отблъсне истинска окултна атака. В лудниците и моргите обаче съвсем не липсват жертви на окултни посегателства. Дано един ден те станат по-малко! Съобразяването с дадените от мен духовни напътствия, как търсещият да стигне до постижимото за него още тук духовно съзнание, е най-доброто средство за намаляване на броя на тези жертви. Така често споменаваният „здрав разум“ би трябвало да е сам по себе си достатъчен, за да се разбере, че за човек, който с всичките си сили се стреми да отговори на изискванията на вечния Дух, във всяко отношение е несравнимо по-лесно да решава поставяните от земния живот задачи, отколкото за когото и да било от неговите ближни! Естествено при условие, че не се самозалъгва. — Ако някой си мисли, че постъпва според дадените от мен указания, докато всъщност прави каквото си иска, използвайки моите думи за опора и оправдание, той няма, разбира се, никакво право да се причислява към онези, за които се отнасят възвестените от древния мъдрец слова: «До тебе отдясно ще паднат хиляда, и десет хиляди до теб отляво; но няма да се приближи до тебе ... който живееш под закрилата на Всевишния!» Противно на онова, което си мислят някои лицемерно набожни самодоволници, под тази закрила живее далеч не всеки, а само онзи, който се уповава на живот и смърт във вечната Любов!

раздел пети

Запазих за цялото си учение наименованието на последния му том „Hortus conclusus“, обединявайки го под този общ наслов, тъй като то е наистина една „затворена градина“, в която не може да проникне никой, ако собственото му духовно водачество не го въведе в нея. Вярно е, че изградих тази „градина“ и се грижих с любов, внимание и всеотдайност за нея, докато израсне, но аз съм само градинарят, а не стопанинът на градината, и не мога да я отворя на никого, ако той не е очакван като приятел от нейния Стопанин: — от моя вечен Отец. Познавам добре приятелите на моя Отец, в когото живея, и истинските приятели на Отца също ме познават и знаят къде да ме намерят, за да мога да им отворя. Но който няма право да влезе в тази затворена градина, понеже не е очакван от Отца ми, нему не мога да отворя дори ако бих поискал да престъпя дадената ми заповед!

Казано с други думи: — макар всички книги, съставящи в своята съвкупност моето духовно учение, да са публикувани и да могат да се купят там, където се търсят произведения по въпросите на Духа, купилият ги няма да усвои скритите им ценности, ако не е бил вече призван за това! Той ще чете наистина думите и ще разсъждава върху смисъла им, но няма да разбере онова, което би могъл да се научи да разбира, ако имаше такова призвание.

В книгите ми обаче се съдържат и всички необходими указания, как човек може да стигне до такова призвание, и те са разбираеми за всеки читател, така както дърветата и постройките в една затворена градина се виждат от онези, които не могат още да влязат вътре и да се изгубят по нейните пътеки в дълбините й. Така че съществува все пак възможност човек да се научи да тълкува моето духовно учение още по време на земния си живот. До това тълкуване обаче той трябва да стигне отвътре, а не с молби или въпроси. Не бих могъл да въведа никого в своето духовно учение, дори да притежава и познава всичките ми книги, ако сам не се подготви така, че да му бъде отворено отвътре онова, което е все още затворено за него.

Макар предлаганото от мен духовно учение да е създадено с дълбоко благоговение в служба на вечната воля за откровение, скрити трябваше да останат много повече неща, отколкото можеха да бъдат разкрити. В заключителните стихове на „Книга за Царственото изкуство“ — където във възвишени символични образи се говори за пътя към Духа и се хвърля първоначална светлина върху всичко, което в останалите книги се разкрива подробно и всестранно пред душата на търсещия — аз посочих, че обединените с мен в Духа — направо споени до пълна идентичност с мен в Духа — мои Братя отначало приеха много трудно като земни хора мисълта, че днес на Запад на всеки, който може да чете, във формата на печатни произведения му се предлага, без да е бил подложен на каквато и да е проверка, нещо, което те самите са съобщавали само на предварително подготвените за него след най-сурови изпитания свои ученици. Но на същото място е казано също така как тази загриженост, напълно разбираема и за мен по силата на моето кръвно наследство, бе заличена със съображението, че скритото може спокойно да бъде назовано с име, без да се разбули пред онези, пред които то не може още да бъде разкрито. — Всъщност самото вечно Познание е в основата на всяко откровение, а не авторът на текстовете, и то си остава затворено за всички, на които не е готово само да се разкрие.

Тук съвсем не става въпрос за някакво потайничене, — нищо не ми е по-чуждо от стремежа да обграждам написаните от мен книги с ореол на тайнственост! А и те съвсем не се нуждаят от такова нещо, защото са сами по себе си тайнство и светят със собствената си сияйна Светлина. Искам обаче за лишен път да предпазя читателя от глупавата мисъл, че за да разбере „съдържанието“ на тези книги, било достатъчно да прочете написаното в тях. — Може да ги „прочете“ сто пъти, без да получи ни най-малка представа, какво всъщност е съдържанието им, понеже то не ще му се разкрие, ако сам не се е подготвил да го възприеме. Един пълен съд не може да побере нищо повече от онова, което се съдържа вече в него. Ето защо читателят трябва да постигне първо празнота, преди да може да възприеме в себе си учението, изложено в моите книги! Трябва първо сам да се е пречистил, преди да може да се изпълни с най-чистото познание, скрито в книгите на моето учение! — Това не е игра на думи, а трезва констатация.

В „затворената градина“ не може да се проникне и през никакви „задни вратички“! Безполезно е читателят да се рови в стари и нови мистични писания, в стари и нови философи, та дори и в окултистки съчинения, опитвайки се да изостри погледа си за нещата, които наистина се съдържат в моите текстове, но не могат да бъдат намерени от непризвани. Ако иска да бъде сподобен* с такова призвание, той трябва не само да живее, както го уча да живее, и да постъпва така, както го съветвам да постъпва, но и ден след ден да се задълбочава, без следа от нетърпение, в страниците на моите книги. Те крият за него още толкова много съкровища, че след време ще му е трудно да проумее как може да не е забелязал по-рано нещо, което сега, при четенето на същите изречения, просиява пред него с кристална яснота. Същото преживяване се споделя от всеки, който се чувствува привлечен от книгите на моето учение, макар те да са в състояние да му дадат много повече, отколкото е очаквал да получи от тях. Няма такава област от земния човешки живот, за която читателят да не може да извлече съвет и помощ от тези книги. Несравнимо повече, отколкото би могъл да се надява, съдейки от заглавията на книгите и отделните им раздели! Казвам това не само без каквато и да е сянка от самохвалство, но и почти без да осъзнавам собственото си авторство, сякаш някой друг е написал онова, на което ми бе възложено да дам форма. Не мога, разбира се, да променя факта, че знам какво се съдържа в това духовно учение, а следователно и какво може да се намери в него. Ето защо би било неестествено, ако не желаех колкото може повече от моите ближни да го намерят още по време на земните си дни. Доколкото зависеше от мен, аз улесних в максимална степен това намиране, а и сега се опитвам да го улесня с настоящия „кодицил“ към моето духовно наследство. Тази всъщност е единствената причина, накарала ме да публикувам настоящите допълнителни редове, и не виждам друга, заради която бих написал каквото и да било след окончателното завършване на учението. Решаващото обаче ще трябва да направи самият читател, а как точно да го направи, му бе показано още веднъж в тази книга.

Само във външен план ми се иска да спомена тук за някои писма, чиито автори ми съобщават с не особено приятен покровителствен тон, как не са се поколебали да платят повечко, решавайки се да купят „скъпото издание с кожен гръб“ на книгите, — или изразяват без заобикалки учудването си, че приемам „толкова високо заплащане“ за един подпис. Нека тези добри хорица знаят, че хонорарът за авторските права на книгите ми, от който, колкото и да ми се иска, не мога да се лиша в земния живот независимо от скромния размер на сумата като цяло, се изчислява винаги само върху продажната цена на изданието с меки корици, все едно дали има такова или не, и не е по-висок при твърда подвързия с платно или кожа, тъй като това всъщност означава по-големи разходи за издателството. Що се отнася до подписа ми, за него естествено не получавам никакъв хонорар; той ми създава само допълнителни грижи за повторното опаковане, да не говорим за разноските и формалностите по обратното изпращане. Надявам се, че след тези пояснения ще бъдат най-после коригирани фантастичните изчисления, правени — както изглежда, на много места! — въз основа на продажната цена на книгите. Беше нужно да кажа ясно тези неща и за всички бъдни поколения, защото през земния си живот аз съм задължен пред волята за откровение във вечния Дух — единствената причина за написването на моето учение — да се погрижа да не му излезе славата, че е било създадено за пари. Нека отбележа между другото, че броят на подписаните от мен екземпляри във всеки отделен случай е преднамерено ограничен, ето защо от тези специални издания за читатели с библиофилски интереси е просто невъзможно да се получат някакви съществени печалби за автора или издателя!

Не притежавам ни педя от земята, върху която живея под наем, а вътрешната концентрация, необходима за написването на моето учение, не ми позволи да придобия земни блага. Но за да не остане това малко отклонение лишено от хумор, нека го завърша със съобщението, че ми се е случвало да получавам и писма, чиито автори най-чистосърдечно ме молят да променя мъничко това или онова в книгите си, понеже „след повторно премисляне“ не можело да не стигна до резултати, „потвърждаващи“ мнението на читателя. ..

За запознатите малко по-отблизо с моето учение едва ли е нужно да се привеждат „доказателства“, че до читателите, склонни към подобни изявления, не е достигнал все още никакъв полъх от Духа, дал подтика за това учение, чиято словесна форма трябваше да дам аз. На оногова, който пристъпва към книгите с такава деформирана нагласа на мисловните си съждения, ще му е нужно още доста време, за да открие, че в случая не е изправен пред произволни твърдения и че единственият начин да „почувствува“ автора е да се опита да вникне в написаното от него. — За тези хора щеше да е по-добре, ако не бяха прочели нито един ред, написан от моята ръка, защото така нямаше поне да се нагърбват с отговорност пред Вечното в себе си! След като някой познава вече въпросното духовно учение, върху него тегне дълг, който очаква да бъде изпълнен! Дълг пред самия себе си! Съвсем не е „съвпадение“, че се е срещнал с тези книги в сферата на майчиния си език , колкото и случайна да му се струва тази среща, тъй като тук всъщност му е „попаднало“ нещо, за което дотогава изобщо не е знаел и чиято стойност не е все още в състояние да прецени. Споменатата по-горе отговорност не се усеща като бреме. Затова се налага да помоля читателите на моите книги да не забравят своята отговорност към самите себе си дори когато почти не я усещат върху плещите си, защото нейното значение съвсем не е по-малко, отколкото ако ги караше да се задъхват под тежестта й! За жалост премалцина от читателите се сещат някога за тази своя обвързаност към самите себе си, въпреки че едва ли не всяка написана от мене страница би трябвало да им даде повод да се запитат дали върху тях не тегне занапред задължението да направят от прочетеното определени изводи за себе си. Повечето хора предпочитат да гледат на съветите ми като на „задания“ от някакъв учебен курс, където обучаваните се стараят да отбележат „напредък“ и се измъчват, когато той закъснява. Ала подобна „употреба“ на моите напътствия е равносилна за жалост на злоупотреба с тях и не може да изведе никого до целта, пътя към която проправих отново чрез своето дело! Неприятният маниер на някои хора, обичащи да се правят на много умни, да заявяват на всеослушание, че „стоели в учението“, повтаряйки тези думи непрекъснато и със странна липса на вкус, е всъщност стремеж да се живее покрай живота, докато моето учение е дадено, за да научи хората да живеят самия живот! Всички давани от мен съвети имат за цел да обогатят живота! Нека никой не си въобразява, че следва моите указания, като си изприда нишка от фиктивни преживявания покрай истинския живот и я намотава след това на отделно вретено!

Всеки ред от моето духовно учение учи на любов към живота. Озовал се един ден в отвъдното, никой не ще има особено основание да изпитва любов към по-нататъшния си живот, ако не е възлюбил живота си — какъвто и да е той — тук, в отсамния свят! Дори човек, който знае, че му остават броени минути в това земно тяло, ще стори добре да засвидетелствува в тези последни мигове любов към живота. Към същия живот, който по-рано е проклинал може би стотици пъти въпреки страха да не го загуби наистина!

Щом някой се страхува толкова много да не загуби живота си, той значи се „нуждае“ от живота, макар и само за да злоупотребява с него, ала никога не го е обичал! Как тогава ще се научи изведнъж да обича живота в неговия отвъден аспект?! Как би стигнал до сферата на съзнание на онези, които обичат живота със светъл плам!? Как да просияе сега собственият му живот в Любовта, след като никога не е намирал в него самия любов?! Той и в отвъдната му страна само ще се „нуждае“ от живота си и ще го използва, намирайки направо за непоносимо, че все не успява да го „ изразходва " докрай... Тук, на земята, също не може да се постигне духовна Светлина без пламенна любов към живота! Жертви на ужасно заблуждение са всички, които си мислят, че трябвало да умъртвят любовта към живота, ако искат да влязат „в Духа“! Тази заблуда е довела до извършването на огромни грехове към земното човечество! Тя наистина е породена от друга заблуда, — че любовта към живота означавала загъване в похотта и страстите на човешкото животно. За такова нещо обаче не може и дума да става! И затъналият в присъщото на човешкоживотинската природа сластолюбие не обича живота, поверен му в неговото животинско тяло, а само се оставя да бъде тласкан натам, където всъщност съвсем не иска да отиде, от инстинкти, които би трябвало да бъдат насочвани и ръководени от самия него. Тъкмо затова той не може да обича истински живота и ще установи, че животът е достоен да бъде обичан само ако го поставя неизменно под своя власт.

Моето духовно учение не препоръчва нито аскетизъм, нито необуздано чувствено опиянение — и то далеч не само в сферата на сексуалността,, — то не учи нито на отречение, нито на разюзданост на нагона. Всяка възможност за земно преживяване, която може да стане извор на сила за човека и да укрепи душевния му живот, може за жалост да се използва и по друг начин, водейки до тежки душевни неволи, ако не и до притъпяване и задушаване на душата. Когато говоря за любовта към живота, аз искам да пробудя у читателя волята да подхранва душата си от живота тук, на тази земя. Затова уча на воля за радост! Затова показвам как всичко случващо се в земния живот може да го научи да се моли истински! Затова всичките ми напътствия обхващат целия живот на тази земя, в която и негова сфера да е отредено на човека да го преживее! Нека търсещият прочете сам още веднъж в „Книга за отвъдния свят“ какво съм казал въз основа на изначалния си духовен опит за идентичността на Живота, — все едно дали се възприема като „отсамен“ или като „отвъден“ проявен свят! Казаното там има за цел да отстрани суеверията и заблудите, за да знае душата, че и тук, на тази земя, тя е поверена на същия живот, който трябва да запази во веки свой. Именно на тази идентичност на живота на земята и във всички следземни сфери на съзнанието се основава всичко, на което съм дошъл да уча хората! Човекът на земята е само един по-нисш, обвързан с животното, вид на вечния духовен Човек, но се намира в непрестанна, макар и неосъзната, най-съкровена духовна връзка с всичко човешко, чак до най-висшето му проявление, все едно дали ще се окаже достоен за него, или не. Доколкото предусеща, че земният му живот е само малка частица от Живота, той нарича непознатия му още друг живот „отвъден“, ала премалцина стигат до съзнанието, че всяко земно преживяване е само едно физически-сетивно възприятие на същия този живот, предугаждан, вярван или усещан като „отвъден свят“ и запазващ докрай в себе си последиците от всеки акт на земночовешката воля.

РАЗДЕЛ ШЕСТИ

Спомням си времето, когато изпитвах все още огромно притеснение от задължението да призная пред ближните си, че за мен са непосредствено достояние във вечния Дух неща, до които те никога не биха могли да получат достъп през време на земния си живот. Това притеснение се подсилваше от обстоятелството, че земната ми природа, водеща потеклото си от лесничеи и земеделци, изпитва направо отвращение към всякакво самоизтъкване и излагане на показ и се съпротивлява с всички сили, когато бива принуждавана да се откаже от сдържаността си. Никога и никъде не съм се стремял към това! Дълго време за мен бе почти непоносима наложената ми, противно на моите земни наклонности, забрана да назова външните имена и да посоча точните земни местожителства на всички идентични с мен във вечния Дух, „единородни“ Синове на Отца, доколкото те живееха и все още живеят във видимо земно тяло, защото през онзи период страдах много от това, че така ми бе отнета възможността чрез едно лесно проверимо външно потвърждение да запазя поне собствената си личност от въвличане във всевъзможни спорове. Изтече доста време, докато осъзная, че единствен аз трябва да свидетелствувам за себе си пред другите и че съм длъжен да сторя това със собственото си слово. — Дори евангелските думи: «Макар аз сам да свидетелствувам за себе си, свидетелството ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам; а вие не знаете откъде съм дошъл и накъде отивам» (Йоан. 8:14), не бяха в състояние да ми дарят тъй нужната ми за външното в мен земна утеха. И макар да си казвах, че ако някой не е в състояние да повярва на думите ми, той няма да повярва нито дума и на онези, които — съединени с мен в словото ми — вече всъщност му говорят чрез моята уста, в земното всекидневие това си оставаше твърде слабо утешение за мен. Ако тогава намирах за сурова и жестока категоричната забрана да събирам във външния живот данни, на които бих могъл да се позова при нужда, то днес изпитвам само признателност, че бях предпазен от неизкупимата вина да издам самоличността на тези живеещи в скритост люде, които не могат да се разкрият външно пред света. Такова провинение би ме провалило и съсипало, без да помогне с абсолютно нищо на другите. Не ми бяха спестени моменти, когато се налагаше да превъзмогна доста основателни аргументи на разсъдъка — съпротива, на която земният човек в мен не би се решил в подобно мъчително състояние, — но неразрешеното в миналото ми се струва толкова малко желателно днес, че бих помолил в никой случай да не ме обременяват с него, ако подобна загриженост не е вече наложителна... За щастие решението сега е предоставено единствено на мен!

Принуден съм също така, макар и под натиска на съвсем други необходимости, да запазя, единствено в интерес на читателя на книгите от моето духовно учение, скрити от него някои неща и да се откажа от някои „обяснения“ на вече изложеното. Опирайки до максимално допустимите граници на онова, за което мога да поема отговорност, аз се постарах все пак да се съобразя с достатъчно добре познатата ми от миналото мания на интелекта да търси „обяснение“ за всичко, макар това да не се забелязва от непознаващия тези граници. То не бива обаче да се забравя от читателя при усилията му да вникне в моето учение дори ако той не може сам да провери изложеното в него! На предварителна проверка не подлежат доста неща, които по-късно могат да бъдат почувствувани твърде осезателно. Не може наистина да се възрази нищо срещу стремежа на земния човек да търси обяснение за нещата, които му изглеждат неразбираеми и неясни, но тази потребност от „обяснение“ се корени единствено в животинско-човешката природа и няма абсолютно нищо общо с вечната духовносубстанциална душа. Тя съответствува всъщност на проявяваното от животните любопитство, макар и на отреденото на човека по-високо — или, по-точно казано, обусловено от способността му да мисли и абстрактно — равнище. Потребността от обяснения е нисше, чисто мозъчно желание и не бива да се бърка със стремежа към духовно познание! Всяко „обяснение“ повдига нови „въпроси“, освен ако мозъкът доброволно, или съзнавайки неспособността си за истински духовни прозрения, не се задоволи с аксиоми. В структурата на вечния Дух не съществува онова, което в мозъчната сфера се нарича „обяснение“! Тук става въпрос за познание, не за „обяснение“! Познанието се корени, отвъд каквито и да било въпроси, в Живота на вечния Дух, независимо от едни или други измислени основания. Щом то бъде постигнато, отпада всяка потребност от „обяснения“. Яснотата на истинското Познание няма нужда от по-нататъшно обясняване и стои високо над всичко, което може да се „обясни“. А моето духовно учение е създадено, за да води до познание, — не за да „обяснява“ нещата на духовния Живот! —

Нека търсещият се откаже от гибелната си жажда за „обяснения“, ако иска да стане достъпен за висшите сили на познанието! Познание се постига само след превъзмогване на стремежа към „обяснения“. Въпросът „защо?“ е наследство от едно тъмно праисторическо време, отдадено изцяло на земното начало, и е уместен само там, където се търсят механистични зависимости! — Тази дума няма повече място в речника на търсещата душа, стремяща се към осъзнаване във вечния субстанциален Дух, — към Живот в Бога! Ако някой ви учи на друго, той само заблуждава душите дори да е твърдо убеден в мъдростта си и да иска най-чистосърдечно да помогне! — Земният човек не би могъл изобщо да стигне до познание, ако трябваше да намери първо отговор на всяко „защо?“, тъй като и зад последния отговор изниква нов въпрос. Ето къде се крие „първородният грях“, сочен от всички митове за първото падение в греха, тоест: — в едно противодуховно и отвърнато от Бога поведение! Отдавна човекът на новото време, ако не е обвързан от едно или друго вероизповедание, се мисли за извисен над подобни митове и само малцина се досещат какво се опитват да съхранят во веки за душата тези словосъчетания, свидетелствуващи за много по-дълбоко прозрение от онова, до което са стигнали днешните хора. «И рече Бог» означава: Бог е дал на хората да познаят, говорейки чрез устата на един Светещ. А ако някой е нарушил „заповедта“, той е постъпил в разрез с даденото му познание. Тъкмо „невинната“ — в най-буквалния смисъл на тази дума — животинска душа пита хиляди пъти из устата на детето „защо?“, очаквайки всеки път едно „защото!“. Безброй люде остават през целия си земен живот подвластни на своята животинска душа и сравнително рядко на някои от тях се удава малко по малко да познаят вечната си душа, живееща духовносубстанциално в кристално ясна Светлина. Тази вечна душа обаче не изпитва, сама по себе си, никаква потребност от „защо?“ и „защото!“, но е в състояние да съпреживее това влечение на животинската душа, идващо от нейната неспособност да постигне познание. Затова тя се опитва да го удовлетвори в допустимите граници и по този начин да го изтласка, за да спечели доверието на животинската душа и да я подтикне към съзнателно включване в замисъла, начертан от вечната духовна воля в човека на тази планета, чието избавление от игото на животинската природа ще дойде не чрез „обяснение“, а единствено и само чрез познание.

Познанието във вечния Дух води всъщност началото си от други сфери, неизмеримо по-високи от онова, което в областта на земното мислене и мозъчните търсения обикновено се нарича „познание“. Познанието във вечния Дух е жива, самосъзнаваща се и извън съзнанието на земния човек сила, която се излъчва от вечния Дух и — подобно на самото предвечно Добро — обема в себе си всяко добро, всяка любов и всяка светлина. — То няма нищо общо с триумфите на мисълта, които маниакалните спекулации на свръхизтънчените мозъци на Изтока още преди хилядолетия са величаели като „познание“! Познанието във вечния Дух е нещо Вечно, което се отдава в темпоралното на човешкото съзнание. То не се постига чрез умозаключения! Не се поддава на „доказване“ по мисловен път, а и не се нуждае от подобно доказателство! Тъкмо към това познание са насочени всички въжделения на човека, дори когато мисълта му преброжда всички царства на външната природа и разсъдъчната спекулация или прекосява с издути платна океаните от всички мисли, родени някога в човешките глави. Каквито и „познания“ да са постигнати по време на тези пътешествия и скитания, — те си остават винаги само констатации. Радостта от такова „познание“ отстъпва винаги място на обезсърчението и съжалението, че търсещият е стигнал до краен предел там, където съвсем не е още готов да сложи край на своите стремления. Не по такъв начин трябва да насочва своите мисли и търсения занимаващият се с моето духовно учение, ако иска да усвои това, което то има да му даде! Ето защо в толкова много от страниците на моите книги предупреждавам както срещу безплодното мисловно разнищване, така и срещу механичното събиране на отделни фрагменти от тях. Ако читателят не възприеме без умуване и спекулации онова, което очаква да бъде възприето, ще се лиши от най-ценното в него. Той чете и не забелязва, че всъщност чете не написаното от мен, а собствените си мисли, пробудени в него от моите думи. Всяка фраза от всеки автор може да подтикне читателя към различни вариации на собствените му мисли, ала моите книги нямат за цел да го насърчават към допълнителни размишления, макар и да дават достатъчно поводи за това. Както пресетият от златотърсача пясък може без съмнение да послужи и за забъркване на добър хоросан, след като бъде отделено и прибрано намереното злато, така и в текстовете на моето духовно учение става всъщност дума за нещо различно от стимулиране на мисленето! Имам предвид на първо място — понеже то е основното и безусловно необходимото, от което произтича всичко останало — постигането на познание във вечния Дух и то със сигурнорт настъпва, когато учението изпълни целия живот, а не само мозъка!

Успее ли веднъж да намери правилния начин, по който трябва да се четат книгите на това духовно учение, читателят твърде бързо ще открие, че те могат да му предложат съкровищата на своите текстове само ако съумее да се овладява всеки път, когато необходимостта налага да сдържа въпросите си. Тогава той скоро ще стигне дотам, че няма да има вече какво да пита, защото е постигнал познание, което не повдига никакви по нататъшни въпроси в душата! Става дума, както доста често съм подчертавал, за процес на ставане, а не за добиване на знания! Съдържанието и формата на книгите, съставящи моето учение, съчетават въздействието си върху читателя, помагайки му да стане действително такъв, какъвто трябва да бъде, ако иска да стигне до познание във Вечното. Невъзможно е то да се придобие на тази земя по друг начин и читателят пакости сам на себе си, когато смесва думите ми със своите блуждаещи мисли, а и в повечето случаи те дори не са негови, макар отдавна да е забравил от коя съмнителна кухня са били подхранвани, преди да намерят подслон и храна у него. — Научете се да четете, както трябва да се четат моите книги. Няма да съжалявате за това! Не е възможно да усвоите предлаганото от тях, ако ги четете като вестници или евтини романи! Преди всичко им дайте време да проникнат в душата ви, покрита с дебелия слой прах на цял куп празни работи. Колкото повече укротява през това време мислите си читателят, толкова по-ясно ще осъзнава какво има пред себе си. Всичко това е изпитано отдавна и неведнъж от мнозина, но едва ли е излишно да бъде препоръчано и на други.

Има и немалко хора, които вярват, че ги приемам за свои и че могат да разчитат на моята закрила, но когато произнасят назоваващото ме в Духа име, имат всъщност предвид единствено самите себе си. Те най-самонадеяно вярват, че е тяхно всичко, което си присвояват на тази земя, без да подозират, че един ден ще бъдат изправени пред въпроса, с какво право са си послужили с нещо, което не им е принадлежало... Длъжен съм да ги предупредя, докато предупреждението може все още да ги спаси от самоосъждане, а аз най-искрено желая то да ги спаси! Не бих могъл обаче да гарантирам, че те няма в края на краищата да пострадат, ако не осъзнаят, докато е още време, че Законите на вечния Дух не са рожби на фантазията, които земният човек може да променя по свой вкус. Ако онова, което съм дал в своето духовно учение, бе плод на произволен избор, те също биха могли произволно да избират какво да вземат от него и какво не. Но тъй като аз не изразявам земни мнения, ръководейки се от земни съображения, а излагам думите на Отца, в когото живея, със средствата на моето собствено слово, всичко включено в това учение не е вече в моите ръце — ръцете на придалия му форма човек, — а е подвластно на духовния Закон! Ако се ръководех само от творческия импулс и волята да помагам, несъмнено бих предпочел, следвайки свободно земните си наклонности, да изградя от вътрешното си познание една систематична конструкция, водеща читателя нагоре стъпало по стъпало в рамките на добре обмислен учебен курс. От мен обаче се очакваше да придавам форма на онова, което получавах в Отца, и да го излагам в свободна последователност, така както се разкрива самата природа, когато земният човек не успява да я натика в калъпа на собствените си правила.

 

За завършек ще повторя едно указание, макар то да е отдавна вече включено в моето учение там, където говоря за „ценността на смеха“. Този съвет бе като че ли проверен на практика тъкмо в книгата, където се намира посочената глава, защото към нея бе приложена една моя снимка, която и преди не ми харесваше особено, но така, както я бе подготвило за печат издателството, изглеждаше направо непоносима. Не ми оставаше нищо друго, освен — да се разсмея от все сърце, казвайки си, че който съумее да съчетае текста на книгата с тази снимка, може спокойно да я остави на мястото й, а ако някой има чувството, че тя внася „фалшива нотка“, нека избере между снимката и книгата и да пренебрегне онова, което не му харесва. Сега обаче бих помолил по-често да се препрочита написаното там от мен за „ценността на смеха“. То е от решаващо значение за правилното възприемане на моето духовно учение! — Не искам, разбира се, да кажа, че трябва да четем със смях за сериозни неща, но ми се ще да видя читателя отхвърлил неприятната привичка да си налага погребална физиономия, щом стане дума за вечни неща и за Бога! Странен облик придобива в мозъците този „Бог“, след като спокойно се приема, че „чадата му“ трябвало да се обръщат към него само с тъжно изражение и клепнали уши, понеже съзнанието за греховете им не можело да не ги потопи в скръб! Че тази печално тесногръда представа за Бога би била — съпоставена с Действителността — равностойна на богохулство, ако беше възможно Бог да бъде наистина „охулен“, което само по себе си е вече едно ужасяващо объркване на представите, — не стига естествено до съзнанието на тези запленени от мозъка си клетници, искрено убедени, че могат да застанат пред лицето на своя въображаем Бог само със „съкрушено сърце“, затова те си остават невинни в своята заблуда. И те, и техните тъй твърди във вярата си учители, все едно дали са християни или последователи на друга религия! Ала на онзи, който иска да има ясен поглед върху нещата, съм принуден най-категорично да заявя, че всяка въображаема „близост до Бога“ е суетна самоизмама, ако човек при това загубва — своя хумор! Моля също така да се препрочете казаното вече от мен в книгата ми с ритмични напътствия „Вечна Действителност" под заглавията „Божествен смях“ и „Самомнителност“!

Тъй като моето учение има за цел не да утолява жаждата за узнаване на скрити неща, а да навлезе в живота, не бива никога да се забравя, че само живот, в който не липсва смехът, е в съгласие с това учение. С навъсено умуване не се стига доникъде! И нека никой не твърди, че земните жители имали днес по-малко поводи за радост от когато и да било досега! Трябва, напротив, да се каже, че всичко би вървяло много по-добре в този свят, ако хората се наговореха да бъдат преди всичко радостни и събудеха в себе си съзнателната, крепка воля, на всичко мрачно, грозно и отвратително в заобикалящия ги свят да противопоставят своята любов към живота. Злото е все така сред нас, макар един автор да беше казал, че може да ни изведе „отвъд добро и зло“, и то не би могло да се премахне от света, като се „озлобяваме“ срещу него. Единственото средство да го ограничим е нашата собствена доброта. Вярно е, че добротата не действува светкавично като оръдеен изстрел, защото тя иска — да помага, — не да руши!

Който чете моите книги и не се изпълва от ден на ден с все повече добросърдечие и ведра любов към живота, превръщайки се постепенно за своите най-близки и не толкова близки хора в светло слънце на добротата и радостния живот — особено когато има всички основания да е дълбоко натъжен, — той може да научи книгите ми „наизуст" и да ги рецитира както детето казва заученото си стихотворение, но ще си остане все така безкрайно далеч от действителното съдържание на моето учение! По са ми скъпи читателите, които не задържат нищо „в главите“ си, защото всичко прочетено навлиза веднага във всекидневния им живот!

Това, което оставям подир себе си, не е нито нова „религия“, нито предполага обвързаност с някоя съществуваща вече „вяра“. То представлява едно живо във вечния Дух и идентично със самия мен учение, как човекът на земята — където и да се намира — може да се научи да живее живота си щастливо и с ведрата увереност на озарения от истинско познание, за да посрещне със светло и радостно упование прехода към отвъдното, когато един ден това земно тяло пусне на свобода дължащата му благодарност душа, която се изживява в него и чрез него в този външен, подвластен на времето земен свят. Но нека за наследството ми се погрижат единствено онези, които наистина са тук мои „пълноправни наследници“!

РАЗДЕЛ СЕДМИ

За устремилия се в себе си към Бога благодарността е нещо толкова съществено и важно, колкото и вечната Любов от най-ефирните до най-могъщите й форми на проявление! Основната нагласа на всеки земен човек, който жадува живият му Бог да се „роди“ в него и да го изпълни с вечната си Любов, трябва да бъде такава, че той винаги да се чувствува благодарен! Съдържанието на цялото мое учение предпоставя негласно вътрешно признателния човек: — онзи, който е изпълнен с благодарност не само за своя живот, дори ако той му носи само земни мъки, но изпитва признателност и за най-малкото внимание, за най-скромната проява на красота, доброта, съчувствие и грижовна обич в живота си. Ако поразмислим малко, не без удивление ще установим, че целият ни земен живот е изпълнен с хиляди дребни и още по-дребни неща, очакващи благодарност от нас, колкото и малко внимание да сме им обръщали досега. В такива случаи повечето хора несъзнателно проявяват неблагодарност дори ако по природа са дълбоко признателни за всяко насърчение, за всяка помощ и всяко добро, усещани от тях като такива.

Радостта процъфтява и става непреходна сила само ако благодарността за всяка изпитана радост подготвя почвата за нея. В думите ми, посветени на молитвата, е съвсем ясно посочено, че бихме лишили молитвите си от най-съкровената им сила, ако не ги изпълним и с благодарност. Не бива обаче да чакаме, докато благодарността се наложи като нещо „неизбежно“, за да се опитаме едва тогава, с много усилия и под натиска на обстоятелствата, да предизвикаме в себе си чувство на признателност! Благодарността трябва да стане за нас жизнена потребност, — да намери хранителни сокове дълбоко в нас и да изпълни целия ни земен живот. Тя трябва да получи предимство пред всички останали усещания и на нея именно трябва да отдадем най-топлите лъчи на Любовта! Признателността не е просто „красиво качество“, не е „добродетел“ и не е „дълг“, произтичащ от унаследени условности, — тя е основна сила на вечната душа на човека. Безброй други сили се захранват от тази основна сила. Тъй като в земния човек се изживява и тленната животинска душа на неговото тяло, няма нищо чудно, че той също усеща в себе си чувството на симпатия, което животните, запазили спомена за стореното им добро, проявяват понякога толкова силно, че дават повод да се говори за „благодарността на животните“, — но не за този вид „благодарност“ става дума тук. Макар животното, водено от чувството си на симпатия, да е способно на саможертва, когато види изложен на опасност човека, към когото изпитва привързаност, породена най-често от сторено му в миналото голямо добро, — подобно поведение е безкрайно далеч от благодарността, която трябва безусловно да изпълни живота на човека, за да може неговият жив Бог да бъде осъзнат още тук, на земята, от вечната му душа. Нека никой не твърди, че не съм говорил достатъчно за това. Още в първите си книги едва ли не на всяка страница съвсем ясно сочех кое е предварителното условие! Ако не съм произнасял дословно и специално думата „благодарност“, това се дължеше на опасенията ми, че подобни думи можеха да се изтълкуват превратно като приканващи към някаква лична признателност спрямо самия мен. Надявам се, че днес вече мога да забравя тези свои опасения, ето защо не искам да завърша настоящата си „последна дума“ към моето духовно учение, без още веднъж изрично да подчертая от какво жизнено важно значение е благодарността.

Предполагам, че сега вече е добре известно колко далеч съм от желанието да получавам признателност и колко малко съответствува на моя нрав да слушам думи на благодарност дори в сферата на външния живот, ето защо бих могъл да очаквам, че няма да бъда зле разбран, когато все пак приемам, при необходимост, да ми се благодари за положените от мен земни усилия да възвестя на ближните си онова, което е мое съкровено достояние във вечния Дух. — Бих възпрепятствувал разгръщането на духовната сила на благодарността във вечната душа на благодарящия, ако в случаите, когато наистина се изпитва признателност, се поддавах на земно унаследената си свръхчувствителност и отблъсквах от себе си всяка проява на благодарност. Тук аз трябва да помогна, като приема израза на това чувство!

Ала благодарността, необходима, за да се получи достъп до Вечното, почти не се нуждае от думи. Още от първите дни, когато децата ми започнаха да разбират смисъла на моята реч, започнах да им обяснявам, че обикновената вежливост изисква наистина да се казва „благодаря“, но че и най-хубавата дума на благодарност не означава всъщност нищо в сравнение с чувството на признателност и подтикнатото от него практическо действие! Днес те могат сами да потвърдят какво богатство от вътрешно щастие ни дарява подобно действие! Активната благодарност не знае покой в неуморното търсене — а това само по себе си е вече извор на щастие — на възможности да сторим на свой ред нещо достойно за благодарност, което да е също така справедливо и добро, все едно дали то ще стане известно на човека, към когото изпитваме признателност. Такъв стремеж може да доведе до разгръщане на най-добрите сили на душата, да поддържа насочеността на волята към определена цел и да стимулира разума да не жали усилия за постигането на тази цел. Най-голямата печалба обаче е непреходна и се състои в насищането на целия ни живот с онази способност да благодарим, която е предварително условие за всяко истинско издигане до познанието във вечния Дух. Не бива никога да принуждаваме детето да благодари! Като възрастни ние имаме душевно обусловеното задължение да му помогнем — доколкото то доброволно приема помощта — да се научи да изпитва щастие от възможността да проявява благодарност! А от онзи, който се стреми към най-съкровения Първоизвор на своя живот — като залог за вечната трайност на този живот в общност с Бога, — се изисква във вечния Дух да е благодарен за самото право да благодари и така да осъзнае какви възможности за щастие са му дадени с това „право на благодарност“...

Способността да се благодари трябва да се култивира постепенно до такава степен, че да откликва и на най-дребния повод, който би могъл да породи чувство на признателност. Няма нищо по-лесно от това, стига наистина да го искаме! Нужно е само да свикнем, ден след ден и на всяка стъпка, да  търсим съзнателно в себе си и във външния свят поводи за изпитване на благодарност. Няма опасност да прекалим в това отношение, а онова, което ще открием, може далеч да надхвърли всичките ни очаквания. Самовнушението и празните жестове си остават, разбира се, напълно безполезни тук! Не бива също така да се опитваме насила да предизвикваме в себе си чувство, срещу което се опълчва всичко в нас и което си остава чиста преструвка, колкото и да си въобразяваме, че малко или много го изпитваме! Но дано Небето не даде този съвет да бъде чут от всички ония, които и без това са се превърнали вече в истинска напаст за околните, тъй като не пропускат случай да проглушават от сутрин до вечер ушите им с нескончаемите си проповеди за това, колко много поводи за благодарност имали — те, другите!

За да се отприщи голямата душевна сила на истинската признателност, най-добре е колкото може по-малко да говорим за благодарност и за вълнуващите ни чувства на признателност. Но разгърне ли се веднъж в нас тази сила, така че всяко стръкче трева, всяка цъфнала клонка, всеки слънчев лъч, всяка по-любезна дума на запитания за пътя непознат човек или просто доброто ни самочувствие, когато сме здрави, както и най-малкото облекчение, когато тялото ни е принудено да се справя с болки или болест, да се посреща с истинска благодарност от нашето съзнание, тогава вече не сме далеч от онази постоянна готовност да благодарим, която е нещо като предварителен израз на признателност и най-действена помощ за всеки човек, тръгнал по сочения от моето учение път! Само една крачка вече дели тази готовност да благодарим от душевния мир, «който светът не може да даде», защото се постига единствено в извоювания от самите нас вътрешен покой!

Но и този вътрешен покой трябва ден след ден да се култивира, упражнява и поддържа, за да остане действен. Той се среща изключително рядко като резултат от вродена наклонност, — почти винаги се налага да бъде завоюван с воля и развиван чрез постоянно упражняване. Обикновеното чувство на вътрешно спокойствие, докато и навън всичко остава спокойно, не е още кой знае какво постижение. Едва когато външният дразнител смогва да възбуди само нервите и родените от мозъка ни мисли, а всичко в душата ни остава умиротворено и съзерцава бурята, сякаш бушува в някакъв далечен, чужд за нас свят, колкото и ясно да съзнаваме, че тя ни засяга непосредствено, колкото и болезнено да чувствуваме нейните пристъпи, — едва тогава сме в правото си да кажем, че сме постигнали вътрешен покой. Много хора обаче така и не стигат до този покой, защото изискват твърде много от самите себе си. Вместо след възбудата на своите нерви и мисли да се вглъбят в себе си, където покоят се е запазил, те смятат, че не могат да намерят отново вътрешен покой, докато нервите, афектите и мислите им не се уталожат външно. Ала това е невероятно пилеене на сили, понеже вътрешният покой може да се възстанови незабавно само в душата, където всъщност се е съхранил, а разстроените нерви ще възвърнат равновесието си малко по-късно.

Всичко изложено дотук в този последен раздел е само нещо като „подстъп“ към „затворената градина“, обгръщаща моето духовно учение, и трябва да е отдавна вече познат на всеки, който има известно право да се надява, че ще бъде допуснат вътре. Аз непрекъснато изкоренявах обрасналите по него тръне и прокарвах пътеки, които не могат да бъдат сбъркани. Търсещият обаче трябва сам да ги извърви! Боя се, че далеч навън, пред този „подстъп“, има още мнозина, които се чувствуват твърде уютно в заблудата си, че са съвсем близо до мен... Единственото, което мога да сторя, е да ги предупредя да се пазят от такива услужливи илюзии, но не бих могъл да променя нещо, което само търсещият е в състояние да промени. Колко пъти трябва да повтарям, че тук решението не е в моите ръце, тъй като всяка крачка по пътя към Духа трябва да се предприема със свободна воля! Само шарлатаните и хваналите се в собствения си капан измамници търсят покорни роби, за да ги държат в подчинение с помощта на изпитани средства!

Би трябвало да възпроизведа тук съдържанието на много от моите книги, ако поискам да отговоря още веднъж на всички въпроси, които продължават от време на време да стигат до мен въпреки взетите предпазни мерки. Някои все още не разбират, че никак не държа на умението им да задават въпроси. Написаното от мен има за цел да научи търсещия сам да намира отговорите си! Бих желал всеки, за когото са предназначени думите ми, да стои на собствените си нозе и да се движи свободно. Не да накуцва с патерици и да се препъва на кокили! А и вътрешно водачество ще намери само онзи, който умее да го следва, отмерено и сигурно крачещ на собствените си нозе! —

Bö Yin Rä

Йозеф Антон Шнайдерфранкен.

***

 

Бележки на преводача

Кодицил (лат. codicillus, умал. от codex) — допълнение, притурка към завещание.