BO YIN RA

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

ТАЙНАТА

На всички търсещи по света

ВСТЪПЛЕНИЕ

Плътно стелещата се светлина на южното слънце бе така замаяла с яркия си блясък очите на тримата излетници, че в първия момент те се спряха като ослепели, не-различаващи нищо в дълбокия мрак, в който сякаш бе потънало общото помещение на селската „остерия“.

Ала вътре бяха вече разбрали, че новодошлите пътници заслужават по-голямо внимание, и гостите изведнъж се сепнаха, когато от дълбочината на помещението изневиделица ги обляха с комичния си патос шумните водопади от звуци, извиращи от тъй популярната по тези места латерна.

В същото време една висока и масивна фигура изплува от тъмнината и протегна за поздрав двете си ръце.

Личеше, че човекът произнася нещо като приветствена реч, явно твърде горд от идеята си да посрещне гръмогласно пътниците, но всяка дума от звучния местен говор потъваше в надигналата се вълна от неистово дрънкане и оглушителни удари на барабан. Само с помощта на знаци гостите успяха

да накарат кореместия си посрещач, когото бяха разпознали вече като любезния „пад-роне“, гостилничаря, постепенно да проумее, че го молят да сложи край на невероятната шумотевица. Разбрал най-после желанието им, той отново потъна с тежки стъпки в мрака и какофонията секна така изневиделица, както бе гръмнала.

В неочаквано настъпилата тишина отекнаха нарежданията на стопанина, на които покорно откликна звънък момчешки глас.

Скоро очите на пътниците, посвикнали вече с тъмнината, съзряха и невинния причинител на ужасния грохот — чевръст малчуган на единайсет-дванайсет години с черна къдрава коса. Все още сгорещен от усърдното въртене на шумната си машина, той се мъчеше да издуха от зелената покривка на най-близката маса останалите от предишните гости трохи.

Чак сега новопристигналите успяха да кажат на гостилничаря, дошъл да приеме поръчката с тромава тържественост, че биха желали да подкрепят силите си със скромна, обичайна за страната закуска, и не след дълго тримата мъже вече седяха на прости сламени столове около зелената маса, белязана с безброй петна от вино и зехтин, пред оплетената в тръстика бутилка с източено гърло, чието превъзходно съдържание: тъмно като мастило кианти, изпълваше вече малките водни чаши.

Очакваното с нетърпение блюдо се състоеше от сирене, маслини и бял хляб -- подредени от всичко по малко в три захабени от времето фаянсови паници.

След като поднесоха тези лакомства, гостоприемният падроне и невръстният му син тактично се скриха в някаква странична стаичка. Посетителите хапнаха, опитаха от виното и у тях се възобнови желанието да продължат разговора, прекъснат при влизането им в гостилницата.

Сладостно ухание на ориенталски цигари изпълваше вече ниските сводове и тънки ленти синкавобял пушек се виеха игриво около дългото, обвито с лико гърло на бутилката.

Атмосферата изглеждаше съвсем подходяща за разсъждения върху някои по-отвлечени теми.

Присъствуващите скоро почувствуваха, че за всички тайнствени неща, които не можаха да изяснят по-рано, ще е много по-лесно да поговорят тук, отколкото навън, под палещите лъчи на яркото слънце.

*

— Оставам на първоначалното си мнение — започна най-възрастният от тримата мъже. — Аз самият нямам никакъв опит в тази област, защото не съм се сблъсквал с подобни неща, но свидетелствата на именити учени от почти всички цивилизовани страни говорят достатъчно убедително, че сигурно има нещо вярно в тези явления, които за нас, съвременните хора, звучат като древни приказки за духове.

Не е възможно тези трезви експериментатори, изследвали подобни феномени често пъти с помощта на най-чувствителни прибори — да не говорим за фотоапарата, — да са всички до един жертва на жестока заблуда!

Най-младият, мъж на трийсет и няколко години, отвърна с леко безпокойство в гласа:

— Вие сте без съмнение прав, но преди малко аз вече ви казах, че колкото и голяма тежест да имат във вашите очи, за мен самия всички научни свидетелства са напълно излишни, защото обстоятелствата в моя живот се стекоха така, че ми се удаде случай сам да изпитам всичко, за което ни разказахте въз основа на попаднали в ръцете ви съобщения. Бих добавил дори, че в цитираните от вас свидетелства липсват много неща, които щяха да предизвикат далеч по-голямо удивление и на които въпреки това съм бил пряк свидетел!

*

— Ако не ви познавах като човек, твърдо стъпил с двата си крака на нашата любима земя — намеси си третият, мъж със здраво, набито телосложение, досущ като простодушен падре от някое италианско село, — щях наистина да си помисля, млади ми приятелю, че сте станали жертва на крайно опасни халюцинации!

Не проумявам, откровено казано, как човек като вас, съвсем неприличащ на витаещ в облаците мечтател, взема най-сериозно за чиста монета призрачните* фантасмагории, за които така подробно ни разказва нашият приятел библиотекар, и дори твърди, че тези неща не са непознати и за самия него!

Човек просто не може да ви разбере!

Ту се представяте съвсем като човек на двайсетия век, умеещ да обсъжда разумно и най-сериозните проблеми, ту ни карате да мислим, че си имаме вземане-даване с някой факир от индийските джунгли, който изобщо не познава света, или с превъплътен монах от средновековен манастир, — макар у вас да няма иначе и помен от характерния за подобни хора стремеж към бягство от живота! —

*

Тъй като мъжът с бялата брада, запалил междувременно една „Вирджиния“, от която пускаше плътни кълбета дим, засега явно предпочиташе да слуша, вместо да говори, думата взе отново най-младият и каза:

— Добре разбирам, че някои неща в мен може да ви се сторят противоречиви, но аз пък от своя страна не виждам причина човек, който познава живота като вас, сам да се лишава от ясна преценка тъкмо по отношение на всичко свръхсетивно, само защото веднъж завинаги е приел за свършен факт, че такива неща просто няма и изобщо не би могло да има!

Защо не се опитате сам да стигнете до същността на тези неща, или поне да проверите дали другите не разполагат с неоспорими доказателства за тях?!

Според мен подобен предубеден скептицизъм много зле се съгласува с останалите страни на вашата природа, особено след като съм ви чувал доста често да заявявате, че приемате единствено опита като достатъчно солидна основа за всяко познание! —

*

А другият му отвърна:

— Да, ако опитът в тези сфери подлежеше във всеки един момент на контрол!

Ала за всичко, което наричате в случая „опит“, е нужна твърде странна предварителна подготовка, но дори и тогава човек не може да бъде сигурен, дали не е бил воден за носа!

Независимо от това всички тези експерименти са ми най-дълбоко противни!

А и какво заключение можем в най-добрия случай да си извадим от тях?! —

Да приемем, че самият вие и споменатите от нашия уважаван приятел учени наистина не са били жертва на измама, — не може обаче да не признаете, че всички описани явления са просто абсурдни и напълно лишени от практическа стойност!

За какво ми е, да речем, една танцуваща маса, която понякога „изтропва“ цели проповеди с буквите на азбуката?

На мен много повече ми харесва маса, която си стои мирно и кротко като тази тук, а и естеството на масата е такова, че повече й прилича да стои на едно място, а не да танцува!

Поискам ли да чуя поучителна проповед, всяка неделя ми предлага по-добра възможност за това, а ако проповедникът не го бива за нищо, поне ще знам с кого си имам работа!

Приемам, че може да съществуват сили, които имат съзнание за самите себе си и които при поискване от някого са готови да карат масите да танцуват, или да „изтракват“ пустословни откровения, — не мога обаче да им позволя да се месят в добре подредения ход на моя живот, а ако им хрумне някога да го нарушат, без да съм ги викал, сигурен съм, че ще успея да се справя с тях!

По-добре да си играя с децата на сляпа баба, отколкото сам да викам тая пасмина, ако тя наистина съществува!

А какво да кажем за всички останали явления?

Разказват ни как някакъв клетник, или някоя полуистерична женица — вашите така наречени „медиуми“ — прекарват едва ли не цяла нощ, седнали в полусъзнателно състояние пред купища хартия, и с удивление гледат как ръката им автоматично записва послания от „света на духовете“, или дори мними „откровения Божии“. —

Разгледани в светлината на деня, всичките им драсканици са само сбор от плиткоумни сентенции или в най-добрия случай — безразборна смесица от пасажи, взети от всевъзможни религиозни брошурки и полусдъвкани философски фрагменти.

Трябва да ви призная, че нито едно адско мъчение, измислено от древните, не ми изглежда толкова ужасно за човек, склопил завинаги очи след един що-годе порядъчен живот на тази земя, Колкото перспективата да стане в отвъдния свят лесна плячка в ръцете на първия надживял го, който държи да получава подобни послания!

Те се превръщат направо в кощунство, когато замъгляват мозъците с претенцията, че са откровение Божие!

Да върви по дяволите — където му е мястото — този „Бог“, който не може да ни каже нищо по-свястно, и който, за да ни се разкрие, прибягва до посредничеството на подобни фантасмагории!

А колкото до онова, което най-много ви импонира: видимо противоречащите на физическите закони фокуси и материализирането на човешки форми, за мен то не е особено важно, защото по този въпрос и аз, като физик, имам какво да добавя. Дори ако изключа някои грешки на наблюдението и възможните хитрувания от страна на вашите „медиуми“, в най-добрия случай ще съм изправен пред явления в една все още неоткрита област от физическия свят, нямаща нищо общо с „царството на духовете“!

Не мога наистина да разбера защо един разумен и здравомислещ човек взема насериозно този театър на лъжедухове, но това съвсем не означава, че отричам съществуването на наблюдаваните явления.

Възразявам единствено против тълкуването на тези феномени като доказателство, че има духовен свят, и не мога да си обясня как един не докрай лишен от критична способност човек не забелязва с какво всъщност си има работа тук!

Макар да не съм вече обвързан с определена религиозна догма, в сравнение с объркването на понятията, причинено от този уж „доказуем“ отвъден свят на вашите окултни явления, благочестивите легенди, обвеяли детството ми с поезия и небесно великолепие, ми се струват изпълнени с най-чиста премъдрост!

С какви купища от суеверия се подменя днес здравата, проста вяра на древните!--

Ако нямам желание да се занимавам с окултни феномени, мой млади приятелю, това съвсем не е от невежество, а защото цялата тази работа ми се струва твърде глупава и защото предпочитам да се заловя с нещо по-смислено от изучаването на „откровенията“ на подобни „духове“!

Твърде високо ценя човешкия дух и затова не вярвам, че той е способен на такова падение, което би било неминуемо, ако тези теории бяха верни, тоест ако при някои окултни феномени имахме работа с духовете на някогашни земни човеци!

Не съм богослов и не умея да си служа с формулите, с чиято помощ някои си въобразяват, че биха могли да подложат на анализ Божеството, както се анализира кой да е химически препарат. Аз обаче вярвам, че усещам „Бог" в себе си, и затова смятам за отвратително кощунство, когато на гласовете, чийто шепот стига до нас от вечните, потънали в мрак, бездни на природата, се гледа като на „откровения Божии“, когато „доказателства“ в подкрепа на тази теза се търсят в Библията и в свещените книги на други народи, или когато религиозният гений, проявил се в някои величави човешки фигури, бива сравняван с „медиуми“ и сомнамбули!

Всичко това ми се струва направо абсурдно и тъй като не виждам каква духовна полза би извлякло човечеството, ако окултните явления станеха предмет на задълбочени изследвания във всеки дом, — дори съм убеден, че това би причинило несъизмерими с нищо щети, — мисля, че е по-добре да стоим настрана от тези неща. Малко ли обекти за изследване са останали в природата, а и нима собствената ни душа не е и за най-умните една запечатана със седем печата книга!

Може би сега, скъпи приятели, ще ме разберете по-добре!?

*

Още докато произнеслият тези думи говореше, можеше да се види как върху лицето на младия все повече се засилваше изражението на радостна изненада, а възрастният слушаше внимателно и често свеждаше глава настрани, давайки ясно да се разбере, че през цялото време търси насрещни аргументи, за да не допусне оборването на своето собствено становище.

Още не отзвучали последните думи, и той започна да излага доводите си:

Подобно разбиране на нещата било общо взето близо до ума, макар да не било трудно да се изтъкнат най-различни възражения, — но всичко казано се отнасяло само до така наречения „спиритизъм“, докато — това приятелят му очевидно не знаел — подхождащият научно към проблема окултист се отнасял към всички тия явления само като наблюдател и ако искал да бъде взет насериозно, отхвърлял от самото начало всяка хипотеза, опитваща се да обясни нещата от друга гледна точка.

Различни учени от най-висока класа били наблюдавали такива явления при изследванията си върху сомнамбули, които и най-отчаяните „спиритисти“ не биха си обяснили с намесата на „духове“.

И той разви по-нататък мисълта си по следния начин:

— Според мен вие сте съвсем прав, що се отнася до „духовете“ на починали хора или до уж получените „Божии откровения“, — но нима не е възможно, или дори много вероятно, окултизмът да е призван да даде явни доказателства за съществуването на душата още по време на земния живот?!

Разпитванията на сомнамбули в състояние на дълбок сън например са показали, че така може да се проникне във все по-потайни сфери на вътрешния свят. При това от ус-тата на сомнамбула обикновено говори някакво друго, по-издигнато същество, последвано от още по-издигнато, което създава впечатлението, че колкото по-затъмнено е външното съзнание, толкова по-ясно ни се разкрива нещо друго, оставащо недостъпно за сетивата ни във всекидневния буден живот.

Нима всичко това не е в известен смисъл безспорно доказателство за съществуването на духовно начало, способно да надживее земния живот?!

*

На тези думи най-младият побърза да отвърне:

— Оказвам се, що се отнася до обсъжданата от нас тема, в малко странно положение. Радвам се на подкрепата, която и двамата проявявате, но същевременно виждам, че се налага да обясня по-добре казаното от мен, за да не продължаваме да си говорим на различни езици!

Иска ми се преди всичко да осветля малко по-отблизо току-що споменатите експерименти със сомнамбули и ако от това проличи известна осведоменост от моя страна по отношение на неща, изглеждащи недоказуеми, недостъпни и необясними за голямото мнозинство от хората, моля ви да приемете засега този факт. По-късно ще се намери благоприятна възможност да ви разкажа за източника на моите познания и да споделя с вас някои неща, които щяха да си останат неизвестни и за двама ви, ако не беше ви се представил случай да ги чуете от устата на един преживял ги от собствен опит човек. —

Що се отнася до сомнамбулите, мога да заявя, че и аз имам известна компетентност по този въпрос; — длъжен съм обаче най-настоятелно да се противопоставя на схващането на някои хора, че тук ние сме изправени пред портата към мистерията на Духа!

То доказва само едно: че споделящите въпросното убеждение са все още много далеч от всяка представа какво всъщност е Духът и че изобщо нямат истински духовен опит, щом са склонни да вярват, че в лицето на онова, което говори от устата на един потънал в дълбок сън сомнамбул, могат да се срещнат със самия субстанциален Дух!

Съгласен съм напълно с току-що изказаните възражения срещу окултните явления, но вие очевидно грешите, ако си мислите, че аз самият съм привърженик на заниманията с подобни феномени — било като активен участник, било като обикновен наблюдател.

За човек, преминал през духовното обучение, на което имах възможността да се подложа и аз, загадките на окултизма са загубили цялото си обаяние! По време на тази школовка те бяха напълно лишени от ореола си на тайнственост и необяснимост!--

Ако за мен не е все пак без значение да се разбере, че явленията на окултизма действително съществуват, изхождам единствено от съображението, че който не си дава сметка за този факт, е винаги изложен на опасността да стане някой ден жертва на гибелна измама, и то тъкмо там, където най-малко е очаквал. —

Много се радвам, че разговорът ни доби този неочакван обрат, след като бяха изразени някои становища, постигнати в резултат на трезво логическо мислене и отговарящи почти изцяло на собствения ми духовен опит, — те във всеки случай се съгласуват без усилия с резултатите от този мой опит.

Сега ще мога да говоря и пред двама ви, така да се каже, с открито лице и без страх, че ще бъда неправилно разбран...

И така, що се отнася до сомнамбулите, от чиито уста някои се надяват да научат повече за човешката душа и духовност, опитите с тях не се отличават по нищо съществено от един „спиритически“ сеанс, освен ако не смятаме за съществен научния привкус на спиритизма! —

Едни и същи невидими физически същества, едни и същи надарени със съзнание сили, вършат своите безчинства и в единия, и в другия случай, стига земният човек да им даде възможност за това.--

Потъналият в дълбок унес сомнамбул става по същия начин временна плячка на тези тъмни сили, действуващи наистина „отвъд добро и зло“, както и така нареченият „медиум“ в състояние на „транс“!---

Никой не би могъл да хвърли дори за миг поглед в истинските духовни светове, ако са замъглени земните му сетива! —

Екстазът, възторгът, „трансът“ и сомнамбулизмът не са нищо друго освен състояния на физическо смущение! При подобни разстройства колкото повече самостоятелна власт преминава върху отделни функционални центрове на тялото, които по силата на своята природа упражняват благотворно въздействие само ако са поставени под най-строг контрол, толкова по-дълбоко става сомнамбулното състояние и толкова по-плътна се оказва разделителната преграда между същинското Аз-съзнание и мозъчните функции, докато лемурните същества от невидимия, но съвсем не „духовен“, свят не подчинят най-после на своята воля останалия без господар телесен организъм!

Тогава от устата на сомнамбула и на изпадналия в транс говорител експериментаторът ще чуе винаги онова, което би му се сторило особено интересно, или което би импонирало на вярващата общност, било с благородния си патос, било с тривиални, но нагодени към преобладаващата религиозна насоченост фрази, а в някои случаи и с най-непристойни цинизми.--

Единственият стремеж на съществото, което говори чрез изпадналия в такова състояние човек, е да привлече вниманието към себе си и да направи колкото може по-силно впечатление. Често пъти то подхожда с изключителна хитрост при избора на оная маска, която би му осигурила най-голям интерес от страна на хората.---

Изпадналият в екстаз има същите преживявания, както и така наречените „медиуми“, с тази разлика, че при него Аз-съзнанието не загубва напълно контакт с функциите на мозъка, а само способността си да възприема външните телесни усещания.

„Духовните“ светове, които той си мисли, че съзерцава, не са нищо друго освен родени от въображението му пластични образи, добили осезаемост и реалност за него посредством вибрациите на превъзбудените му, обхванати от гърчове, нерви!--

Ето защо трябва да се прокарва строга разделителна линия между всички тези методи за предизвикване на болезнени физически усещания, тълкувани като „духовно“ преживяване, и истинския духовен опит, който може да се придобие само при напълно непомрачено — всъщност при още по-ясно — осъзнаване на тялото!--

Така нареченият „окултизъм“ съвсем не е впрочем откритие на новото време!

Окултните явления са били познати при всички народи и във всички епохи.

Ала никой досега, освен ако не е бил направляван от сигурна ръка, не е прекрачвал прага на тази потънала в мрак зона, без да стане жалка играчка в ръцете на действуващите в нея сили!--

Обикновено такъв човек загубва безвъзвратно способността си да придобие опит в субстанциалния Дух.

Държащите го в подчинение същества няма вече да го пуснат доброволно, а ако им се наложи все пак да го оставят на мира, понеже са успели малко по малко да го изсмучат докрай и нямат вече никаква полза от него, отдавна ще са му отнели всичките сили, с чиято помощ би могъл да се изправи отново на крака. —

Ако вие, скъпи приятели, сте си мислили и двамата досега, че съм привърженик на ,окултизма“, тоест на изследването на всички онези явления, споменати в днешния ни разговор и станали в наши дни обект на заниманията на много именити учени от различни страни, значи сте изпаднали в дълбоко заблуждение!

На мен просто ми се наложи да се запозная преди време и с тази област на човешките прояви, тъй като моят Гуру искаше това от мен.

— „Вашият Гуру“ ли? — прекъсна физикът говорещия, от чиято уста явно непредпазливо се бе изплъзнала тази тъй близка на самия него дума.

— Признавам — отвърна по-младият, — че не съм много запознат със санскритски, но онзи, когото нарекох „Гуру“, ми разказа веднъж, че в неговото отечество това име се дава на учителите, напътствуващи духовното развитие и пробуждане на своите ученици.

„Гуру“ означава нещо като духовен „Баща“ или „бащински Учител“.

Мен самия той наричаше „чела“ и макар тази дума да не значи общо взето нищо повече от „ученик“, той ми обясни, че това е всъщност почетна титла, давана на малцина, и че човек трябва да е по един съвсем особен начин ученик на своя Гуру, за да бъде с пълно право приет като негов „чела“.

Той самият бе един от Майсторите на „Бялата ложа“.

*

— Ще рече, масон? — подхвърли най-възрастният.

— По никакъв начин — отвърна младият.

— Франкмасонството, ако не се хващаме само за думата, а го погледнем по същество, има може би известни основания да се смята за произлязло от „Бялата ложа“, но духовната Общност, от която идва моят Гуру, няма нищо общо с масонството. Освен това терминът „Бяла ложа“ е само външно обозначение на тази Общност, а самите й членове предпочитат да се наричат „Светещи на Прасветлината“. —

Към тях не може да се присъедини никой, ако не е бил предопределен за това още преди да се роди в земно тяло. А онези, които — без да принадлежат към Общността им — са сред духовно най-близките до тях ученици, те наричат свои „вътрешно приети чела“.

От тях се изисква да преминат едно особено интензивно обучение в Духа, защото носят в себе си психофизично наследство, вменяващо им някои задължения, от които останалите хора са освободени.

Позволете ми да не говоря повече за това, тъй като пред вас — както вече чухте — е изправен един такъв чела. —

Мисля, че това сведение може да ви обясни немалко неща, които понякога са ви изглеждали доста странни в мен! —

*

Направил толкова необичайни и удивителни разкрития пред своите приятели, младият човек замълча. Настъпилата за известно време дълбока тишина накара любезния „падроне“ да си помисли, че гостите се канят да си тръгнат и той изплува отново от своето скривалище, но бързо забеляза грешката си и се засуети с излишна деловитост около буретата, наредени едно до друго върху скован от дървени греди тезгях в дъното на помещението.

Сега седналите различаваха ясно всичко под свода, защото очите им бяха свикнали с тъмното и дори тясната ивица светлина, процеждаща се иззад неплътно спуснатата зад вратата завеса, им причиняваше болка, макар че слънцето бе слязло вече доста ниско над хоризонта и сигурно отдавна хвърляше дълги сенки навън...

*

— Смайващи неща чуваме от вас! — отбеляза набитият, който явно наближаваше петдесетте, нарушавайки със звучния си бас настъпилата тишина.

И продължи:

— Наистина доста неща у вас ми се струват сега по-разбираеми, но са ми нужни още някои разяснения, за да оформя цялостната си представа!

Вие говорите с невероятна увереност за много неща, които досега бяха направо недостъпни за мен, но най-хубавото от всичко е, че успявате да ме убедите, без да ви се налага да привеждате доказателства!

Чувствувам, че нещата сигурно стоят точно така, както казвате, независимо дали сте в състояние да представите доказателства, или не.

Думите ви сами по себе си са изпълнени с някаква особена доказателствена сила!--

Ала всичко това започва едва сега да става истински интересно за мен!

Ето какви неща значи съществуват днес, в нашия толкова нивелиран свят! —

Ще се наложи, млади приятелю, да ни кажете повече за тях!

Не вярвам наистина някой от нас двамата да е предопределен да стане „чела^” на такъв „Гуру^”, както наричате своя учител, а вероятно сме вече и малко стари за това, но преди да си взема сбогом от тази така скъпа на сърцето ми планета, бих желал — доколкото това е възможно да стане тук, на земята, — да получа известни сведения по тези въпроси, защото всички явления на окултизма, взети заедно, не могат нито за миг да ме заинтересуват толкова, колкото тази потайна „Бяла ложа^”. С каквото и име да се нарича споменатата от вас общност, удивителен е фактът, че е възможно да бъде срещнат един съвсем нормален европеец, изглежда притежаващ, без да вдига шум, познавателни възможности, за които останалото човечество — поне в наши дни и в тази част на света — изобщо не подозира. —

*

— Аз също ви моля най-настоятелно — включи се в разговора и белобрадият библиотекар — да ни дадете допълнителни обяснения — още повече, че в светлината на чутото от вас някои косвени указания, срещани от мен на отделни места в съответната литература, започват да разбулват истинския си смисъл, скрит зад символичния им характер!

Този съвместен излет и почивните дни, които ни предстои да прекараме заедно, ще предоставят без съмнение на нашия по-млад колега не един удобен случай да ни посвети малко по-надълбоко в мистериите, стоящи в основата на неговото познание!

Сега обаче ми се струва, че е време да помислим за връщане, защото макар че слънцето няма вече да ни досажда с палещите си лъчи, все пак ни чака час и половина път до града. —

Може би по пътя ще имаме възможност да чуем някои неща, допълващи дадените ни вече разяснения? Присърце са ми няколко съвсем определени въпроса.

*

Тъй като другите двама одобриха предложението да потеглят веднага обратно към града, излетниците платиха сметката и напуснаха вкупом здрачната остерия, съпроводени до прага от нескончаемите поклони на гостилничаря и благословиите му, изобилствуващи с пожелания за нови скорошни срещи.

Те неволно поеха дълбоко дъх, когато прохладният вечерен въздух погали челата им.

Цялата околност беше сякаш потънала в опалесцираща мараня. Пинии и кипариси открояваха контрастните си силуети в бледо-златистото вечерно небе и близкото море, искрящо като вътрешността на гигантска бисерна мида, се сливаше при едва доловимата линия на хоризонта с далечните млечно-синкави въздушни маси.

Отначало тримата се отправиха към група евкалиптови дървета — пресечна точка на два пътя, единият от които беше проходим за коли и през поля и маслинови горички, между две редици брястове и черници, свързани с неизбежните лозови гирлянди, водеше към града, докато другият, по-приятен за пешеходците, а и по-къс, се устремяваше най-напред към морето и после лъкатушеше край брега, ту покрит с антични плочници, ту минавайки през пясъци и водорасли, за да стигне до първите зидове, ограждащи парковете на градските вили, над които стърчаха кипариси.

Като по взаимна уговорка те поеха надясно по втория път. Всички вдишваха с растящо задоволство соления морски въздух, чиято тръпчива прохлада се усещаше все по-силно.

Стигнали до брега, пътниците неволно се спряха за миг, обзети от винаги новото чувство за необятност, внушавано от бляскавата като атлаз морска шир.

До този момент бяха отронили само отделни думи, отнасящи се до променения от настъпващата нощ вид на околността или възхваляващи красотата на тези места, цялото южно великолепие на италианския пейзаж.

Но когато продължиха покрай морския бряг, мъжът с побелялата брада си спомни за въпросите, свързани с необичайните разкрития на младия им колега, които му даваха повод да смята няколкото следобедни часа в селската остерия едва ли не за по-ценни от някоя новооткрита, отдавна изчезнала книга от дълбоката древност. А той имаше обичай да се рови непрестанно из повече или по-малко достъпните му библиотеки в търсене на подобни съкровища и вътре в себе си бе все така убеден, че не би могло да има каквото и да е придобито някога от хората познание, което да не е записано в някоя книга.

Едва днес у него се прокраднаха леки съмнения, но те не бяха още в състояние да разколебаят това му убеждение.

Може би книгата, хвърляща светлина върху всички тези въпроси, просто не бе попаднала до днес в неговите ръце...

*

РАЗГОВОРЪТ НА МОРСКИЯ БРЯГ

Моля за извинение, уважаеми колега — обърна се възрастният към най-младия, — но по всички тези въпроси, за които ни говорихте днес, не може да няма някаква специална литература, при все че въпреки усърдните си търсения не съм успял до ден днешен да попадна на нея?!

И тъй като след този въпрос младият го погледна с нескрито учудване, той продължи:

— Не искам да кажа, че очаквам да има съвременни трактати, посветени на тези специални въпроси, но всичко това не може да не е било вече известно на хората от миналото, затова сигурно съществуват книги, даващи една по-подробна ориентация по обсъжданите от нас проблеми.

Бих се заловил, въпреки напредналата си възраст, с изучаването на санскритски — нещо, което за жалост пропуснах да сторя досега поради други ангажименти, — ако можете, опирайки се на известни указания от страна на вашия ориенталски наставник, да ми посочите някои отправни точки в това отношение! — После вече ще потърся начин да си набавя самите книги.

Та нали всичко, занимавало някога човешкия дух, се намира изложено и в книгите, а и при цялото доверие, което изпитвам към казаното от вас, аз придавам особена — бих казал дори неоценима — стойност на възможността да намеря, така да се каже, авторитетно потвърждение за него в древни, неоспорими текстове!

Може да говорим каквото си искаме, но твърденията на отделния човек винаги увисват някак си във въздуха и само ако знаем как да ги съпоставим в исторически план, можем да стигнем до подобаваща преценка за тях! —

*

Докато възрастният изреждаше доводите си, смайването, изписано по лицето на младия му приятел, все повече се засилваше и преди да успее да вземе думата третият събеседник, който също се канеше да възрази, той заговори със зле прикрита иронична усмивка:

— Значи смятате, ако съм ви разбрал правилно, че в този земен живот не можем да преживеем нищо, без да сме упълномощени за това от вече изразеното становище на някой наш предшественик?!?

Но по-старият го прекъсна:

— Не, млади ми приятелю, не бива да приемате толкова буквално казаното от мен!

Ала сам знаете, че всяко научно познание по света се приема за истински валидно, само ако може да се опре на авторитета на доказали себе си предшественици!

♦

— Дори що се отнася до така наречената „наука“ — отвърна младият, — не бива да обобщавате тази отчасти вярна констатация!

Но онова, което ви говорих днес, няма нищо общо с „науката“, нито с приемането „на вяра“! То е просто една практическа даденост и само практическият опит може да ни доведе до резултати! —

Налага ми се за съжаление да отговоря отрицателно на въпроса ви, дали има древни книги, посветени на тази област! И без да сте приет като чела на някой истински Гуру, може да попаднете на забележителни потвърждения в немалко древни текстове и преди всичко в свещените писания на големите световни религии, стига да се придържате към ученията на „Бялата ложа“ и да сте готов да се поставите под нейното невидимо напътствие, ала напразно бихте търсили из целия свят книга, където това учение да е било някога изложено в своята вътрешна последователност!

Едва в наши дни бе решено въпросното учение да бъде представено в писмен вид за всички идни поколения, за да се даде по този начин за първи път възможност на света да добие известна представа за дейността на „Бялата ложа“. Изричната задача, да възвести в различни форми учението, бе възложена на един европеец, който сам принадлежи към тази Общност. —

Когато начинът ви на мислене е вече достатъчно подготвен за това, вие лесно ще разпознаете книгите на неговото учение и ще съумеете да ги използвате правилно. — Няма никаква опасност да ги сбъркате, особено ако възприемете всичко, което ми предстои още да ви кажа, докато сме заедно! Извън това себеразкритие на „Светещите“ ще се натъкнете само на изопачени и изтръгнати с измама сведения за Майсторите на „Бялата ложа“, — на фантастични измислици, плод на авантюризъм и екзалтираност!--

По такъв начин бе обрисуван един изцяло карикатурен образ на тази благородна духовна Общност, който обърква най-вече мозъците на западния свят, тласкайки ги по криви пътеки и обричайки ги на диво суеверие, ето защо „Бялата ложа“ реши, че е дошло време да се сложи край на тези безчинства. И понеже тя никога не се бори с вредните влияния, макар и да ги нарича със собствените им имена, единственият начин за нея да се противопостави на всеобщото заслепление бе да възложи на един от своите членове, притежаващ необходимите предпоставки, да изложи истината пред очите на всички.

*

След като младият завърши, а белобрадият не изглеждаше склонен да му отговаря, думата взе третият събеседник, който, също както и възрастният, бе слушал с най-голямо внимание:

— Значи в Европа също има членове на вашата „Бяла ложа“ и следователно няма нищо по-просто от това, да намерим някого от тях, който да ни напътствува?!

— Преди всичко — отвърна младият — никой член на „Бялата ложа“ няма да ви каже повече от онова, което по негова преценка сте в състояние да понесете в дадения момент, а и съвсем не е нужно да познавате някой Майстор на „Бялата ложа“, за да изпитате нейното въздействие, — всъщност за човек, който не е още достатъчно укрепнал вътрешно, подобно външно познанство би било по-скоро пречка, отколкото насърчение. Бездруго аз споменах за един-единствен европеец, принадлежащ към тази Общност!

Освен него, който е човек като нас и във всекидневния си живот избягва едва ли не с боязън да се държи в каквото и да е отношение по-различно от останалите хора от неговата среда и с неговото положение, в наши дни няма да срещнете нито един друг член на „Бялата ложа“ извън Азия, или в краен случай Северна Африка и Арабския полуостров.

— Сигурно не искате да кажете — възрази белобрадият, — че този човек живее в някой европейски град насред света, спазва неговите условности и приема нашите нрави, обича удоволствията на живота, които биха ни липсвали повече или по-малко, ако се наложи да се лишим от тях, с една дума: че по своя начин на живот той не се различава по нищо от такива като нас?! —

— Тъкмо това исках да подчертая с казаното от мен — отвърна младият, — но въпросът ви ме кара да мисля, че и вие си представяте тези Майстори на „Бялата ложа“ само като някакви полубогове. Сигурно бихте се учудили много, ако видите един от тях, който живее някъде в Азия като библейски патриарх, заобиколен от четиринайсетте си деца и цял куп внуци, все още жизнен и бодър, придобил голямо състояние благодарение на високия си професионализъм и умението си да изтъква достойнствата на предлаганите от него изделия.--

Имах вече случай да ви кажа днес, че истинският опит в областта на Духа по-скоро изостря, отколкото замъглява външните възприятия. Нека добавя сега, че притежаващите висше духовно познание, каквото не може да се постигне на земята освен при някои точно определени условия, съвсем не се оказват непригодни за външния живот! Напротив, тъкмо то им помага да използват по най-интензивен начин дарбите, които природата им е отредила за този живот!

Наистина жалка би била една „духовност“, очакваща от стремящия се към нея да се откаже от удоволствията на земния живот, които не са изрично осъдителни от морална гледна точка, само и само да не я излага на опасност! —

Онова, което може да се откупи с цената на подобно самоотречение от земните удоволствия, няма абсолютно нищо общо с действителния Дух!

Характерен белег за пробудените и оживелите в Духа е, че те не се отличават с никакви особености в поведението и начина си на живот от своите съвременници и съотечественици, че живеят като всеки друг порядъчен човек, оставайки далеч от всякакви идеи за реформиране на света, защото много добре знаят, че никаква форма на човешкия живот на земята не може да попречи на духовното пробуждане на човека, но че това пробуждане може, напротив, да бъде възпрепятствувано от прекалена загриженост за формите на обществен живот, дори когато тази загриженост е породена от най-благородни мотиви! —

*

— Всичко това — вметна физикът — звучи точно така, както бих очаквал, ако имах вече някаква представа за съществуването на тези човешки въплъщения на Духа!

Ако съм виждал нещо отблъскващо и противно в днешните тайни общества, претендиращи че водят своите адепти към Духа, това е невероятният страх на тези хорица от всяка преливаща от сила, жизнеутвърждаваща изява!

Не разбирам за какво ми е потребен „дух“, превръщащ привържениците си в страхопъзльовци, които не смеят да поднесат и хапка към устата си, без да се измъчват от тревогата, че тя би могла да попречи на развитието им, и които във всяко човешко деяние виждат скрити клопки на сатаната!

Трябва от друга страна да ви призная, че започвам постепенно да свиквам с представата за вашата „Бяла ложа“!

За мен не е нещо фантастично, че хората биха могли да установят съзнателна връзка помежду си с помощта на някакъв вид етерни вълни или нещо подобно. Макар аз самият да нямам още собствен опит в това отношение, не съм все пак толкова ограничен, че направо да отрека възможността за подобна връзка! При това потвърждението за нея идва от човек, за когото, млади ми приятелю, много добре зная, че не е дърдорко и че има достатъчно самокритично чувство, за да не стане жертва на евтини фокусничества!

А допуснем ли възможността за осъществяване на подобна духовна връзка с помощта на някакъв хипотетичен трептящ носител — това неволно ме подсеща за електромагнитните вълни на Херц, — тогава е близко до ума, че такъв контакт би могъл да бъде установен с някакъв вид централа на човешкия дух тук, на земята. В този случай крайно желателно би било подобен контакт да доведе до такова разширение на познанието, каквото забелязваме днес у вас. —

Може би ще ми разрешите сега да ви запитам направо как самият вие сте стигнали до този контакт и дали някой като нас също би могъл да го установи, все едно дали е удостоен или не да стане „чела“ като вас?!

Ако не се лъжа, вие дадохте преди малко да се разбере, че всеки порядъчен човек може да се включи, така да се каже, в токовата верига на тези Майстори на духовночовешката същност, както и да се наричат те?!?

Така нещата придобиват особено практическо значение и аз бих искал да се запозная поне с условията, при които това може да се осъществи.

— И аз имам същата молба — допълни мъжът с бялата брада. Застанал на фона на здрачаващото се вече меднозлатисто небе, той самият можеше лесно да мине за някой възрастен ориенталец, въпреки че потеклото му беше от Бретан.

*

— С най-голямо удоволствие бих изпълнил желанието ви, скъпи приятели — отвърна най-младият от тримата, — но тази вечер едва ли бих могъл да добавя нещо съществено към вече казаното. Ако искам наистина да ви запозная с всичко онова, което би трябвало да знаете, за да може да си изградите собствена преценка за нещата, ще се наложи да посветим още не един час на тази тема. А и не би било зле да си помогна, като прегледам някои предишни записки от моя дневник, които са толкова ценни — на езика ми е да кажа: толкова свети — за мен, че ме съпровождат при всичките ми пътувания.

От все сърце се радвам, че у вас се е събудил интерес към тези неща и че сега мога и в това отношение да говоря напълно открито с вас. Винаги съм изпитвал мъчително чувство, че въпреки цялата сърдечност на нашите отношения, подтикнали ни да предприемем и този общ излет, все се налагаше да крия едно или друго от вас. —

Но вие сигурно разбирате: за такива неща не се говори повече, отколкото е безусловно необходимо, докато съществува опасението, че всяко подобно изявление би могло да накара другите да се усъмнят в психическото здраве на изреклия го! —

*

След всичко казано приятелите се споразумяха, че ще е добре да отделят при възможност всеки ден по няколко спокойни часа, за да чуят, събрани на открито под яркото южно слънце, онова, което „челата“ би пожелал да им каже за преживените от него откровения.

Погълнати от разговора , те постепенно се озоваха сред високите зидове, ограждащи парковете от двете страни на пътя и прекъсвани на отделни места от някой още по-висок портал с плавни очертания, обрамчващ изкусно изкована и покрита с вехта ръжда желязна решетка, през която прозираха филигранните силуети на тънки олеандрови клони, възтъмните листви на лаврови дървета, а тук-там и някой ромолящ все още във вечерната тишина водоскок.

После навлязоха в тясна, нямаща край уличка, сякаш сплескана между надвисналите фасади на къщи с вид на замъци, над които се виждаше само ивица небе, прорязана от издатините на покривите, където вече блещукаха първите звезди.

Досегашната тишина все по-често се нарушаваше от гръмки гласове, тупурдия на каруци и весели подвиквания, долитащи изпод осветените сводове. Някакъв син на Юга, доволен от свършената през деня работа, тананикаше с фалцет любимата си мелодия. Все повече минувачи се блъскаха в тясното пространство и изведнъж, почти без преход, пътниците се озоваха на оживения, достолепен пазарен площад на малко, но многолюдно южно градче.

Преизобилните съкровища на търговците на плодове заливаха площада, сякаш извирайки от вътрешните помещения на дюкянчетата. Виждаха се ярко осветени бръснарници, целите тапицирани с блестящи огледала, а до тях — витрини с пъстри копринени ленти или апетитно подредени колбаси, най-различни сирена и цели арсенали от бутилки кианти с източени гърла. След тях се нареждаше аптека, чийто вход бе заобиколен от две прекомерно високи, тесни витрини, зад всяка от които бе поставено по едно стъклено кълбо, озаряващо минувачите в червено или зелено според цвета на изпълващата го течност. Накрая не липсваше и неизбежното кино, чиито крещящи плакати, осветени с невероятно разточителство, грубо загрозяваха един изящен ренесансов портал.

Тук-там сред всички тези великолепия се виждаше по някое кафене, чиито маси и столове се простираха едва ли не до средата на площада. Центърът му бе отбелязан с нещо като обелиск, извисяващ се над скулптурна група с плавни барокови линии сред шумни водни струи и носещ на върха си една трудно различима фигура на увенчана с метален ореол Мадона, стъпила на полумесец.

Само една от тесните страни на площада тънеше в мрак. Тук се извисяваше внушителна постройка с плосък фронтон. През отворената й врата проникваше червеникаво сияние и отблясъци от свещи, прикривани сегиз-тогиз от тъмните силуети на влизащи и излизащи хора.

До нея към ясното, вече богато осеяно със звезди, небе протягаше снага стройна звънарница, чиито камбани се очертаваха все още ясно под високите арки сред гаснещото вечерно зарево.

Тук двама от приятелите се разделиха с третия си другар, тъй като не всички бяха настанени в една и съща страноприемница, а и нямаха тази вечер намерение да се борят с обхваналата ги приятна умора, за да останат още известно време заедно.

*

САНТО СПИРИТО

Както бе уговорено още предната вечер, тримата приятели напуснаха на зазоряване града, за да посетят един недалечен манастир. Кацнала на самотен скален връх и приличаща по-скоро на войнствена крепост, отколкото на място за молитви и покой, тази местна забележителност властваше над хълмистата околност.

Там горе те щяха да се насладят на великолепния изглед към цялата верига хълмове, осеяни с живописно разположени села и местности, и към обширния залив, опасващ морето в далечината.

Ала изкачването — по една старинна поклонническа пътека, осветена от благочестивите изображения на страстите Христови — минаваше за доста трудно и бе на много места лишено от сенчеста прохлада, така че излетниците възнамеряваха да стигнат до манастира преди още слънцето да се е изкачило до зенита си и там да се подкрепят.

По време на най-голямата жега щяха да отдъхнат горе на чист въздух и при благоприятна възможност да продължат тъй многообещаващо започналия предишния ден разговор, като отложат връщането си в града за късния следобед.

За всеки случай се бяха запасили с малко провизии — колкото успяха да поберат в джобовете си, — отдавайки дължимото и на сочните плодове на страната.

И така тримата мъже — най-младият в средата — потеглиха с бодра стъпка по един прашен, изопнат като въже, селски път, по който въпреки ранния час слънчевата топлина се усещаше вече доста осезателно.

Зелената пшеница бе изкласила по околните ниви. И най-тясната ивица земя беше като опасана с лози, виещи се нагоре около ниските брястове и черници, сякаш цялото дърво, чиято шума се оказваше почти напълно скрита от лозовите листа, беше само една лоза.

Срещаха се ниви с артишок и други зеленчуци, после пак диви храсталаци край малки поточета, над които издигаха снага млади, стройни тополи, чиито по-ниски клони бяха отсечени и короните им се открояваха в сребристо-бялото, копринено-лъскаво небе като окачени на високи стъбла пискюли.

Отдясно, откъм морето, се ширеха тучни ливади, насечени тук-там с ниски, залинели върби, а далеч край брега се виждаха две-три полусрутени рибарски колиби.

Върху тюркоазната морска повърхност изпъкваха няколко охрено-жълти и оранжево-червени островърхи платна, сякаш неподвижно замръзнали на място.

♦

Очевидно тримата излетници не бяха още склонни да разговарят и затова погледите им най-често се рееха мълчаливо наоколо.

Само от време на време разменяха по някоя и друга дума, било защото нещо бе възбудило интереса на един или друг от тях, било защото им се искаше да дадат израз на учудването си, че дори в този тъй ранен час слънчевите лъчи парят толкова силно.

Така измина около час, може би малко повече, докато стигнаха до малка молитвена колона, където се отклоняваше страничната пътека, по която трябваше сега да поемат, ако искаха да се доближат до все още твърде далечния скалист връх, чиято сенчеста страна, потопена в млечна мараня, приличаше на театрален декор, безцеремонно забит сред заоблената мекота на хълмистия пейзаж.

Бяха се отскубнали поне от уморителното еднообразие на прашния селски път и не след дълго плавно изкачващата се и осеяна със завои пътека навлезе сред високи шубраци и дървета, люлякови храсти и кестени, които хвърляха все пак известна сянка, така добре дошла за тримата излетници.

Стигнали постепенно до подножието на острия връх, те решиха да спрат при една каменна чешма, от която се процеждаше тънко чучурче вода, за да отдъхнат малко преди същинското изкачване.

Намираха се в основата на стръмна скална стена, от която земетръс бе отронил няколко големи къса. Покрити с мек мъх, те предлагаха удобни места за сядане в плътната сянка на планината, под могъщите клони на орехи и кестени.

Каменистата почва около тях бе плътно затрупана с иглести кори и безброй вече изсушени и спаружени кестени, сред които под краката им хрущяха стъпканите орехови черупки. Личеше, че това сенчесто място е служило вече за отмора на многобройни поклоннически шествия преди да поемат изкупителното стръмно изкачване към високо разположения манастир, следвайки отделните етапи на кръстния път.

Макар водата да се отцеждаше твърде пестеливо от каменния улей на чешмата, за тримата мъже едва ли можеше да има по-приятно питие и всеки изчакваше търпеливо напълването на черпака, за да го изпие накрая на един дъх.

Така измина доста време в размяна на разни шеговити подмятания, както обикновено става при подобни обстоятелства.

Освежили силите си с донесените провизии и водата от каменната чешма, тримата приятели решиха, че е време вече да поемат нагоре по пътеката на покаянието.

*

Когато хора, които имат какво да си кажат, са вървели дълго време мълчаливо един до друг, веднъж започнали да говорят, те не се отказват лесно от думата!

Така стана и с тримата светски поклонници. При един малък параклис на скърбящата Майка, недалеч от мястото на неотдавнашния си отдих, те съзряха да се издигат пред тях, издълбани в скалата, изтърканите и неудобни стъпала, по които пътеката продължаваше с безброй лъкатушения от другата страна на острия връх под палещите лъчи на слънцето и без каквато и да е надежда за малко сянка.

*

— Малко по-приветлив всъщност си представях този път на страстите Христови , отбеляза мъжът с бялата брада, който въпреки възрастта си бе доказал вече, че може спокойно да мери сили и с най-младия от тримата.

— Ще ми се да вярвам, че тия неравни каменни стъпала не продължават все така до самия край! — отвърна другият, а по-младият подхвърли със смях:

— Боя се, че пред себе си виждаме най-приветливата част от предстоящото изкачване, а пък там горе, когато ще ни се стори, че сме вече близо до целта и очакващия ни обед, преподобните отци на манастира са ни запазили най-трудното!

Но белобрадият отговори, също през смях:

— Няма да ме стреснете с тези мрачни прокоби! Далеч е още часът, когато ще ме хвърлят на бунището! Ще стигна догоре, дори ако се наложи да се катеря като по алпийска стена! Не напразно предприех, само преди няколко години, най-трудните от класическите изкачвания! Често пъти слънцето се показваше не по-благосклонно от днес, но всичко мина добре!

Ала дали нашият скъп и доста понатежал приятел няма да се отчае, това вече е друг въпрос!

Стимулиращата разходка явно бе ободрила и развеселила възрастния човек и ако не беше външният му вид, издаващ че е прехвърлил шейсетте, той спокойно би могъл да мине за много по-млад.

Очевидно му харесваше ролята на старец, кокетиращ с младежката си сила и издръжливост. Другите двама почувствуваха това и гледаха да не помрачат радостта му.

— Е, да! — отвърна физикът, станал току-що обект на лека закачка заради килограмите си. — Въпреки годините си нашият приятел се оказва в крайна сметка най-младият от нас!

Той се рови наистина из всички библиотеки на света и седи седмици наред над древните си свитъци, но намира време да се прояви и като алпинист. Едва ли има някое по-известно изкачване, което да не е предприел поне веднъж през живота си, и едва ли има алпийска хижа, където да не е пренощувал!

Никой от нас не може да се мери с него!

Старият отрече да е извършвал всички тия подвизи, но според него нямало нищо лошо, че се стараел да поддържа известна форма, за да може въпреки шейсет и трите си години да се радва на някои съвсем прилични още постижения.

С подобни шеговити подхвърляния, не особено уместни при малкия параклис с изрязания от дърво и доста безвкусно оцветен образ на святата Майка, скърбяща за мъченически умъртвения си Син, тримата приятели си дадоха взаимно кураж да започнат изкачването на каменните стъпала и твърде скоро немалко от тях бяха останали вече зад гърба им.

*

Очакваха ги още четиринайсет изображения на жестоките мъки на човек, страдащ от ръката на своите ближни, първото от които — не по-малко безвкусно от статуята на скърбящата Майка, сякаш бдяща над входа на този път на страстите Христови — се изпречи пред погледа им в една странична ниша на скалната стена...

То представляваше мъж в разцвета на силите си, чието благородно и царствено държане не бе повлияно от понасяните мъки. По разголения му торс се стичаше кръв от пресните рани, оставени от бича, а на главата му бе поставен дебел венец от остри тръни.

Грубияни с пъклени лица го влачеха брутално пред един съдия, който със студено и апатично спокойствие миеше ръцете си в леген, поднесен от едно наплашено момче.

Неволно тримата мъже се спряха и разговорът им секна...

*

Дали ужасяващото въздействие на тази картина — безсрамно изложена на ярките лъчи на южното слънце сред пищната природа и заобиколена с жужащи пчели и пърхащи пеперуди, — дали непрекъснато подновяваното изтезание на чувствата пред всяко следващо изображение, или пък трудното изкачване под засилващия се слънчев пек,--каквато и да бе причината, тримата приятели изкачиха в мълчание нямащите край стъпала, почти изтрити от хилядократна употреба, докато не оставиха зад гърба си и последното изображение, показващо полагането в гроба на клетия мъченик.

Най-сетне се намираха на една височина с манастира и приседнаха да поемат дъх на издялана направо в скалата кръгла скамейка.

Преди малко на една от последните зловещи картини те бяха вече с ужас видели, как клетият мъченик бе увиснал с приковани ръце и нозе на две кръстосани греди, а сега пред очите им се разкри отново същата картина, само че този път изпълнена майсторски. Тя бе нарисувана от художник, надарен с творческа сила, и изразяваше такова неподправено страдание, каквото е в състояние да пресъздаде единствено човек, сам страдал някога от ръката на своите мъчители и намерил въпреки това сили да им прости...

Изправена под мъченическия кръст, се виждаше изобразената със същото майсторство фигура на голобрад мъж, който — като изключим къдравата коса — приличаше много на най-младия от тримата приятели, и на една кършеща отчаяно ръцете си, съвсем сломена жена — явно същата скърбяща Майка, бдяща долу при началото на кръстния път, за да не стъпи на него никой, който не е способен да вникне в мистерията на това страдание...

Дълго време се заседяха тук приятелите, — без да мислят за закуската, която ги очакваше на преодоляната вече височина, — без да обръщат внимание на изгарящите слънчеви лъчи, — забравили дори за прочутия изглед, на който можеха да се насладят от терасата от другата страна на манастира. —

*

Би било груба грешка обаче да се мисли, че тримата излетници виждахазя първи път днес подобни изображения на човешката жестокост, или че историята на оня мъченик им е била непозната. —

Това съвсем не бе така!

По-старият произхождаше от много набожно, християнско семейство, а един от братята му бе стигнал до висок сан в свещеническия орден, на който се бе обрекъл още в ранна младост.

А вторият, тъй много приличащ на преподобен абат, имаше навремето всички изгледи да стане действително такъв, ако гризящи съмнения не го бяха подтикнали да избере преди това друго поприще.

Третият и най-младият не принадлежеше наистина към лоното на Римската църква, но преди да седне повторно на студентската скамейка, за да придобие от новите си наставници знанията, необходими за упражняване на сегашната му професия, той бе още от младини добре запознат със задълженията и достойнствата на пасторския сан. Беше говорил трогателно пред затаилото дъх паство за мъченическия път, изминат от онзи, за чийто служител се смяташе на високия си амвон. И църквата му бе претъпкана от хора, в това число дори такива, които, преди да чуят словото му, бяха виждали портите на храма само отвън...

*

— Каквото и да е отношението ни към тази благочестива и стародавна вяра — наруши най-после тегнещата вече тишина мъжът с бялата брада, — няма съмнение, че в подобно излагане на показ на страданията, понесени от един обожествяван човек, с цел да събуди у зрителя състрадание и породен от това страдание стремеж към по-чист живот, има някакво антично величие!

— Това не подлежи на съмнение — рече „абатът“, продължавайки да бърше запотеното си чело, — но не ми се вярва, че повечето от изкачилите се дотук поклонници долавят нещо от това величие!

Мисля, че познавам твърде добре този тип набожни люде...

Пред всяка от картините те измърморват машинално предписаната молитвена формула, опитват се дори, често пъти с немалко усилия и смътно чувство за вина, да събудят у себе си нещо като потрес или съчувствие при вида на познатите им от детинство изображения на тези чудовищни прояви на жестокост към един невинен човек и с чувство на удовлетвореност, че са изпълнили дълга си и са придобили едва ли не някакви „небесни заслуги“, се запътват преспокойно към следващото изображение, докато не стигнат до края на цялата поредица. —

А и подобно преднамерено подчертаване на жестокостта ми е дълбоко противно!

Не зная дали това е наистина най-правилният начин да бъдат изкоренени злите инстинкти у човека!?

Злобата и низостта, изобразени доста безвкусно, но с нескрито задоволство в лицата и жестовете на палачите, въздействуват върху чувството ни — дори само затова, че тук „художниците“ са много повече в своята стихия — далеч по-силно от търпеливото достойнство на измъчвания. А и цялото събитие се схваща като нещо, което е станало само веднъж на земята! На никого и през ум не му минава, че по-късно в името на тъкмо този мъченик са били извършвани далеч по-отвратителни жестокости!---

Дори в наше време, в „лето господне хилядо деветстотин и първо“, един „свещеник“, наричащ себе си „християнин“ по името на Разпнатия, е написал в своите “Институции на църковното право“ следните “човеколюбиви” слова:

«Светските власти са длъжни да изпълняват по заповед и по поръчение на Църквата смъртното наказание върху еретици, без да им се дава право да отменят екзекуцията на вече осъдените от Църквата.

На такова наказание се обричат не само извършилите вероотстъпничество като възрастни, но и онези, които при кръщението си са засмукали ереста заедно с майчиното мляко и упорствуват в нея след като са достигнали зрелост.

Същото наказание се прилага там, където е въведено, и спрямо всички закоравели еретици, дори когато са готови да приемат правата вяра, както и спрямо онези, които проявяват твърдоглавие след отправените им предупреждения.»---

Трябва да ви призная, че ми се струва крайно време наистина да се появи един „Спасител“, който да спаси от мислите му човека, в чийто мозък са могли да се родят подобни чудовищни идеи!--

Такъв човек не подхожда, разбира се, на обкръжението на мъченика, изобразен на картините, но би заел почетно място сред палачите, представени с толкова сладострастно опиянение от жестокостта!

*

— Прекалено насериозно вземате подобни декларации — отвърна възрастният. — Не съм склонен да държа отговорни за добре известните ми изявления на един разгорещен римски фанатик нито ордена, основан от свети Игнатий де Лойола, към който впрочем принадлежи и брат ми и сред чиито членове имам неколцина учени приятели, даващи си много добре сметка, че аз предпочитам да вървя по свои собствени религиозни пътища, — а още по-малко виновна за това е самата Църква!

Този господин просто не може да надскочи рамките на тесногръдия си субективизъм!

*

— Така значи! — възрази физикът. — Не можел да ги надскочи, казвате?!

Но нали Римската църква разполага с прочутия си „Индекс“ на забранени заглавия!

Защо не постави в своя Индекс“ и произведения, проповядващи такива нечовешки идеи в името на онзи, който е поставил основите на издигнатата от нея величествена постройка, и така да се разграничи поне формално от тях?!

Доколкото ми е известно, това не е станало досега!

— Но вие знаете — възрази старият, — че днес папската Църква е абсолютно толерантна в своята практика и че тъкмо към ордена, към който принадлежи въпросният свещеник, се отправят много по-често упреци заради прекаленото му съобразяване с човешките слабости!

— Да, когато това му изнася! — парира го другият. — А колкото до наблюдаваната днес „толерантна практика“, това не е нищо повече от добродетел по неволя. Бих казал дори, че тъкмо тази толерантна практика е от крайно субективно естество и явно не се основава на предписанията, добили така или иначе с годините авторитета на църковна юрисдикция, в която и днес за жалост вярващите търсят — макар и с повечко предпазливост — вътрешна опора. Нужни са впрочем доста груби и рисковани софизми, за да може всичко това да се приведе — макар и само сред „посветените" кръгове — в поне привидно съзвучие с учението на Назарянина!--•

*

— Говорите за учението на Назорея — намеси се сега и най-младият от тримата мъже — като за нещо, за което може да се говори с лекота!

Налага се обаче да подчертая, че за малко неща на тази земя хората си позволяват, без да ги познават, да говорят толкова свободно, колкото за това учение! —

Запазилите се до наши дни литературни свидетелства за въпросното учение — така наречените „Евангелия“ — са по начало съобщения от втора ръка. Преди още да стигнат до нас, те са били най-безскрупулно преиначени от различни хора, защото всеки от тях се стараел да получи потвърждение на собствените си ограничени представи чрез авторитета на възвишения Учител. — Всеки от по-ранните преписвачи е прочел в и без това откъслечните съобщения за учението само онова, което той самият е бил в състояние да схване, и се е смятал най-добросъвестно в правото си да променя неразбираемото за самия него. Така се стигнало в края на краищата до окончателния вид на преписите, представляващи най-ранните текстове, с които ние разполагаме и върху които се основава цялото ни външно познание за напътствията на Учителя от Назарет.--

А който вярва, че освен тези писмени документи с тъй съмнителна вече достоверност е могла да се запази и някаква устна традиция, той твърде малко познава хората и историята...

Та нали ежедневният опит учи всеки съдия, че и заслужаващите най-голямо доверие свидетели дават най-различни версии за едно и също твърде елементарно произшествие, макар всеки от тях да е убеден, че казва цялата истина.--

А огледаме ли се малко по-обстойно в историята на човечеството, не е нужна кой знае каква критичност, за да видим как думите и събитията се променят в рамките на няколко десетилетия, само и само да бъдат приведени в съответствие с желанията на властниците или с очакванията на тълпата.--

Ето защо заявявам най-открито и с пълното съзнание за значимостта на казаните от мене думи: — нито един човек на тази земя не знае, нито пък може да узнае, нищо сигурно за личността и учението на Йехошуа от Назарет, докато не получи достъп до напътствията на „Светещите на Прасветлината ", защото човекът, стоящ в средоточието на древните вестителства, е принадлежал към тази духовна Общност от Богосъчетани и онова, което е говорил, го е говорил тъй, както „Отец“ му е наредил да говори, онзи „Отец“ на Светещите, когото познава всеки един от Синовете му и за когото всеки от тях е в правото си да каже: «Аз и Отец едно сме!»

«Който е видял мене, видял е Отца!»

Всяка една от многото религиозни общности, наричащи се днес по името на този велик Учител, на този „Помазаник Божи“ или Христос, притежава наистина във фрагментарен вид някои части от неговото учение и се старае, доколкото е възможно, да ги нагоди към своите разбирания, но по този начин обикновено се лишава от най-доброто в него.--

Едни заличават всичко, което надхвърля собствения им, рационалистичен начин на мислене, и преиначават несъзнателно учението му, като го превръщат във възвишена човешка етика, други пък се стараят по насилствен път да запазят онова, което те самите не са вече в състояние да разтълкуват правилно.

Римската църква боледува от своята аристократична гордост, досущ като някои благородни фамилии, за които броят на предците е станал по-важен от собственото им благородство, — докато откъсналите се от нея клонове забравят, че не може да има плодовитост без „майката земя“ и затова не бива да се вайкат, че постепенно губят виталната си сила!---

Който наистина е решен да стане ученик на възвишения Учител от Евангелията, не бива да се чувствува зависим от тези човешки институции, дори ако много неща в една или в друга от тях отговарят на неговата природа и имат какво да кажат на душата му!

Ала не скъсването с такива общности ще го доближи до Учителя, а само задълбочаването на собственото му прозрение, което може да просияе във всяка верска форма!

Ето защо вместо да се сърдим на глупостта на другите, по-добре е сами да потърсим мъдростта! —

*

Тук най-младият от тримата мъже замълча. Неговите прочувствени и затрогващи думи бяха последвани от дълбока, почти бездиханна тишина.

Докато говореше, и тримата се бяха неволно изправили под изкусно пресъздадения образ на Разпнатия. Разперил над тях пробитите си длани, той сякаш ги благославяше и сякаш мъжът и жената, вкаменени от скръб в подножието на кръста, търсеха утешение във вдъхновените слова на младия човек...

Приятелите останаха тук доста повече, отколкото възнамеряваха. Обхванати от благоговейното вълнение на говорещия, което се бе предало и на другите двама, те се запътиха към близкия вече манастир през цъфналата, грижливо поддържана от монасите градина.

Стигнали до отрупания със скулптурни фигури бароков портал, те спряха.

При дръпването на тежката дръжка от ковано желязо отвътре се обади звънец с плътен тон и веднага след това се отвори малка врата в едно от масивните, украсени с дърворезба крила на обрамчения с камък портал.

Един дебел францискански брат поздрави с усмивка новодошлите и побърза да затвори входа, който — като порта в портата — и в отворено състояние с нищо не нарушаваше общата архитектурна композиция.

Приятелите се озоваха във висока, оскъдно осветена галерия. Братът портиер мина пред тях и като ги подканваше да си отварят добре очите, ги поведе през няколко стъпала към малко, сводесто помещение, в което бяха поставени маси, скамейки и столове, а единственото украшение на варосаните му стени бе голямо разпятие от черно дърво.

Към задълженията на този брат явно спадаше физическото подсилване на посетителите на манастира. След като ги помоли да го изчакат за малко, той побърза да се завърне с огромна купа „минестроне“ — превъзходната италианска зеленчукова супа, — която сложи на масата пред тях.

Извади от един долап чинии, лъжици и чаши и отново се скри, за да се върне с оплетена в лико бутилка с източено гърло, самун бял хляб, поставен на калаена паница, и купичка настъргано сирене, с което по местен обичай се поръсва супата.

Като се убеди, че е осигурил на гостите всичко необходимо, той им пожела добър апетит и ги остави да се нахранят.

Минестронето имаше голям успех, а хлябът и виното бяха добре дошла добавка. Преди да влязат тук, приятелите разполагаха с достатъчно време да огладнеят здравата и по-късно братът готвач несъмнено се е убедил по празните съдове, че приготвеното от него наистина се бе радвало на пълно одобрение.

Едва-що бяха с удоволствие преглътнали последния залък и обслужващият брат се появи отново. Поглеждайки към празните съдини, той шеговито отбеляза, че гостите явно имат готовност да понесат още малко натоварване, затова на драго сърце щял да им покаже старинната аркада и вътрешността на манастирската църква.

Когато му предложиха да си платят за обяда, братът с усмивка отказа и добави, че гостите могат да уредят този въпрос в края на посещението си с едно благочестиво дарение за манастира, кой колкото обича.

*

Има нещо много красиво в това гостоприемство на благочестивите братя и може само да се съжалява, че твърде често гостите с готовност приемат онова, което им се дава, без да дадат в замяна нещо от себе си и това неизбежно ще принуди манастирите, запазили гостолюбивата традиция до наши дни, да се откажат в края на краищата от този хубав стар обичай.

♦

На излизане от малката гостна „абатът“, както често бе шеговито наричан от своите приятели физикът, заяви в най-добро разположение на духа:

— Ето това за мен е християнство на практика!

Не ви питат какъв сте — езичник, евреин или християнин, нито коя от разновидностите на тези вероизповедания предпочитате, имате ли пари в кесията си или не, и се доверяват на съвсем непознати хора, че ще проявят достатъчно благоразумие, за да отвърнат на щедростта с щедрост!

Не е ли наистина достойно за съжаление, че „набожните“ ни ближни извън манастирите все се боят да не извършат грях, ако удостоят макар и само с един благосклонен поглед човек, който не се е клел в тяхната вяра!? —

Ето пример за една църковна — при това много древна — практика, от която може би си струва в края на краищата да се поучим! — *

Ала моментът не беше подходящ за по-широко обсъждане на благотворното влияние, което би упражнила върху живота на земята една по-голяма търпимост между човеците, колкото и склонни да бяха останалите двама да се съгласят с казаното. Няма съмнение, че хората се отнасят доста добре помежду си, докато не им хрумне да принизят по най-безсрамен начин съкровените си убеждения до равнището на обикновена търговска стока. Тогава всеки иска неговата придобивка да бъде оценена най-високо и тутакси изпада в гняв, злоба и язвителност, щом друг някой започне да твърди, че е направил по-добър избор и че тъкмо неговата „стока“ ще се окаже несъмнено по-дълговечна от „стоките“ на всички останали.--

*

Водени от брата, след няколко крачки тримата приятели се озоваха пред дълбока ниша, където чудото на Петдесетница бе изобразено чрез пъстро оцветени фигури, издялани от дърво по същия безвкусен начин, както и току-що видените сцени от страстите Христови.

На престола сред дванайсетте ученици на Помазаника Божи седеше не приносителят на „благата вест“, а неговата Майка.

На мястото на Мъжа бе застанала Жената!

— «Вечно женственото ни възвисява» — отбеляза сякаш мимоходом най-младият с дълбоко сериозен тон.

Водачът им смяташе това изображение за велика творба на изкуството, още повече, че то бе непосредствено свързано с името на манастира, тъй като по неговите думи огнените езици над всяка от главите символизират, както е известно на всички, „Утешителя“, „Светия Дух“. —

Удовлетворен от видимото удоволствие, което му се стори, че посетителите изпитват от толкова „естествено“ изпълненото според него изображение, той ги въведе в рефекторията, манастирската трапезария.

Ала онова, което имам намерение да споделя с вас днес, е свързано с вече казани от мен неща, така че то ще хвърли допълнителна светлина върху тях.--

Ще оставя да говори самия Учител, както бе говорил някога и на мен, когато го срещнах отново на южния остров и той пожела да се разкрие пред душата ми...

Ето собствените му думи, взети от моя дневник:

*

«Далеч сме тук от гибелните, незнаещи граници щения на западния свят!

Далеч сме от всичко онова, към което внуците на твоите прадеди се стремят като към най-голямо благо в живота! —

На този остров, който ни носи, само ние двамата дишаме сега, защото само ние дишаме съзнателно! —

Единствени ние се опитваме да си представим онова, което едно по-висше Битие би мото да види в нас...

Така че нека те запитам сега, — теб, когото душата ми обича, — как можеш да почувствуваш себе си, без да се стъписаш — пред неизмеримите простори на своята душа!? —

Ти обаче ми отвръщаш:

„Дошлите преди мене съвсем не са били по-различни от мен, но са съумели да овладеят живота по-добре от мнозина, които срещаме днес!

Защо да се издигам сега във вътрешното си чувство над всички свои предшественици до висота, от която не бих имал никаква полза, ако днес ми се наложи да напусна завинаги тази земя?!“

Ала аз имам друго да ти кажа и то е следното:

Доста глупаво е от твоя страна, приятелю, да оставаш в плен на подобни мисли!

Така говорят само хора с тясно сърце и обвързана със земята душа, докато тебе те видях вече да гледаш по-надалеч, защото много по-широки хоризонти съм те учил да обхващаш с орлов поглед!

*

Наистина ти не си нищо освен едно тленно животно, един труп, който може да послужи само за тор на тази земя, ако допуснеш нейният неумолим закон да стане повелител на душата ти!

Аз обаче имам да те науча на друго и ти ще трябва да ми се вречеш, че няма никога да допуснеш да бъдеш воден за носа от нисшите земни сили, като същевременно не бива по никой начин да презираш този свят, защото докато продължаваш да носиш бремето на тукашния живот, избавление ще можеш да постигнеш единствено в земно тяло!

Искам да те науча как да превърнеш дрехата на тази земя в херувимски криле; — искам да те науча как да черпиш от силата на земята, за да се извисиш до звездите! — Нека вървим напред рамо до рамо и ти скоро ще прозреш, че ти соча пътища, за чието съществуване не си знаел нищо досега, но аз ще ти покажа също как да тръгнеш по тези пътища и как да ги извървиш до върховната си цел!---

Защо е трябвало да се срещаме, ако не ми е било отредено да ти окажа тази услуга?! —

*

По-раншните ти учители са ти казвали: „Голяма мъдрост се крие в озаряващия човешки разсъдък, способен да просветли всичко, което се старае да държи в мрак съзнанието на човека!“

Ала ти отдавна вече си разбрал, че интелектът ти те е превърнал в роб на безброй заблуди, и белег за помъдряване от твоя страна е осъзнаването на факта, че разсъдъкът ти няма никога да разгадае загадките заобикалящи те отвсякъде в тази земна нощ!

Стигнеш ли веднъж до това първо прозрение, ще мога да ти помогна да вървиш напред, а довериш ли ми се, бъди сигурен, че няма да бъдеш разочарован! —

*

Всичко, което е способен да ти даде твоят интелект, се е загнездило в една мъничка част от тялото ти — в твоя мозък, докато знанието, което може да ти предложи вечна храна, трябва да бъде усвоено от цялото ти тяло!

Върху тази основа трябва да градим по-нататък!

От нея ще почерпиш увереност, че щом искаш да стигнеш до пълно познание, ти се нуждаеш от тялото си!--

Такова познание не се придобива от днес за утре, ала който го търси от глъбините на сърцето си, непременно ще го постигне! —

*

Както всяко по-дълбоко душевно вълнение кара веднага да затрептят в съзвучие атомите на цялото ти тяло, така и тялото ти трябва да се научи да се откликва с готовност, когато нещо духовно се докосне до твоето съзнание.

Каквито и да са духовните неща, доближили се до теб, ти ще можеш да ги схванеш истински и да ги направиш изцяло свое достояние само ако всяка фибра на земното ти тяло се стреми да ги обхване, за да бъде на свой ред „обхваната“ от тях така, както се сключват две протегнати една към друга ръце!

Без такова „обхващане“, включващо и цялото ти тяло, не ще можеш да усвоиш стигащото до теб духовно въздействие, тъй като истински духовното се постига само чрез пълно съединение!---

*

Да се отдаваш на размисъл върху духовното може да се окаже в известен смисъл насърчително за теб, но то няма да те доведе до целта!

По този начин ти би могъл наистина да придобиеш немалко земни знания, но удари ли часът да напуснеш тялото на тази земя, те ще бъдат загубени и напълно безполезни вече за теб!

Духовното познание е от съвсем друго естество!

Него не ще можеш да постигнеш, ако не се отъждествиш със самия предмет на това познание!---

Докато мимолетното знание е винаги само едно проумяване, едно възприемане, едно откриване, едно изнамиране и обобщаване, то при духовното, вечно нетленно познание става всъщност въпрос за вникване и себепревръщане!--

Няма да постигнеш нищо в сферата на Духа, ако не се оставиш да бъдеш преобразен от духовното в най-съкровените си дълбини и не станеш сам онова, което се стремиш да опознаеш!-----

*

Днес това ти се струва неимоверно трудно, тъй като мисълта ти не е още приучена да се подчинява на твоята воля.

Ала не е възможно да преживееш нищо духовно в себе си, докато не наложиш на мислите си да онемеят и не се научиш да възпираш натрапчивото им самоизтъкване!

По-късно, когато стигнеш, вниквайки, до познание чрез отъждествяване, ще можеш да обезщетиш щедро мисълта си за сдържаността, която е трябвало да й наложиш преди това!

Тогава ти ще си в състояние да й предложиш нова основа за нейната дейност, върху която тя ще може вече да гради със същата сигурност, каквато й предлагат началата, извлечени от сетивния свят.--

*

Способността ти да мислиш е чудодеен дар, но той ще бъде благодатен за теб само там, където ти самият си в състояние да му предложиш надеждна основа.--

Не бива да се опитваш тепърва да създаваш или да откриваш тази основа с помощта на мисълта си, ако не искаш да станеш жертва на тежка заблуда, която от най-дълбока древност чак до наши дни е била причина за хиляди грешки, родени в човешките мозъци!---

Ние търпим все отново и отново провал, защото искаме да измислим нещо, което можем да преживеем само чрез вникване и едва тогава да направим от него материал за размисъл.

Въобразяваме си, че мисленето ще ни доведе до духовно познание и забравяме, че нищо духовно не би могло да бъде схванато от мисълта, преди да сме го преживели, защото то може да бъде истински почувствувано само чрез жив опит, — опит, който няма нищо общо с мисловното познание.--

♦

Отвъд всяка мисловна дейност, хванал винаги здраво юздите на своите мисли като техен истински повелител, научи се да се спускаш до най-съкровените си дълбини, за да съзреш там онова, което може да бъде съзряно: — едва тогава ще имаш правото да дадеш свобода на мислите си и едва тогава те ще могат да стигнат до духовно валидни заключения, изхождайки от съответните духовни предпоставки!--»

***Ето какво ми каза през онзи ден Учителят!

Надявам се, че не беше излишно да ви предам неговите думи?!

*

— Разбира се, че не! — възкликна физикът. — Както и всичко останало, това подчертава колко зависимо си остава нашето мислене от предпоставките, които му служат за отправна точка!

Ако съм разбрал правилно, и вашият Гуру не е имал никакви съмнения в коректността на логическите заключения. Той просто ви е обърнал внимание, че мисленето ни е, така да се каже, безразлично спрямо основата, върху която работи, затова и лоптически най-неопровержимите заключения могат да се окажат в крайна сметка погрешни, ако изхождат от недостатъчно сигурни предпоставки.

Много добре разбирам също така, че когато е насочено към духовни неща, нашето мислене се нуждае не по-малко от „опитна " основа, отколкото при изследване шфи-

зическите явления, за които такава експериментална база му е действително осигурена, а да се вярва, че този опит би могъл някак си да се замести с резултати на самото мислене, е напълно погрешно.--

Всичко това не буди вече никакво съмнение в мен, ала запитам ли се как аз самият бих могъл да стигна до такъв духовен опит, който трябва да предхожда всеки размисъл за духовното, тук пред мен се разкриват твърде несигурни области и аз не смея да им се доверя. —

*

— Ако не сте намерили по-точни указания във всичко, което ви казах досега — отвърна най-младият, — позволете ми и по този въпрос да дам думата на самия Учител, тъй като навремето ми се наложи да му отправя същия въпрос и в дневника ми е точно записан отговорът, получен от моя наставник.

*

Ето с какви думи се обърна тогава към мене Учителят:

«Свикнал от най-ранна възраст да търсиш крайните решения единствено по мисловен път, ти си оставил да залинее в теб силата, способна да ти дари сигурност чрез непосредствено вникване в нещата!

Ала всяка сигурност, произтичаща от твоята мисъл, е само бледа сянка на онова сигурно познание, което се разкрива дълбоко в теб, щом съумееш да се извисиш над интелекта си и да встъпиш сам в царството, за което той просто няма какво да ти каже.

Ти самият трябва да уведомиш своя интелект за това царство, за да може той да

действува правомерно и тук!--

Искаш ли обаче да стигнеш до тясната порта, извеждаща към будно и непосредствено преживяване, ще ти се наложи съзнателно да се откажеш от широките друмища, проправени от земното мислене!

Дори мъдростта на Ведите е в много отношения само глупава илюзия, когато става въпрос да се намери тази наистина тясна порта!

И Упанишадите, иАвестата на свой ред следват широките пътища на заблудената мисъл, въпреки че във всички споменати текстове се откриват понякога и следите на хора, съумели да намерят тясната пътека, която извежда към Портата на Живота.--

Учението на Сидхарта, наречен Буда, също няма да те доведе до целта, макар да крие и немалко мъдри прозрения, които съвсем не са плод на мисълта!

*

Мнозина, чиито имена са останали неизвестни, са се опитвали да посочат тясната пътека, но един-единствен човек, добил всеобща известност, не само се е опитал, но е и успял на дело да я покаже...

За вас, християните, той се е превърнал по-късно в „Бог“ и вие се наричате по неговото име, ала всуе търся сред вас такива, които наистина да вървят по стъпките му.---

През отделни периоди от време някои безразсъдни глупци са си въобразявали, че за да бъдат негови истински последователи, е достатъчно да подражават маймунски на

живота му — такъв, какъвто е представен в твърде обърканите свидетелства, стигнали до нас; и днес още се срещат заблудени мечтатели, които се силят да наподобяват външно неговия лик, домогвайки се най-без-срамно да поставят възвишените му слова в услуга на собствените си суетни замисли.

Не един безумец е дръзвал до оскверни неговото име и дори сред обзетите от искрено желание да го следват е имало мнозина, които несъзнателно са светотатствували, вярвайки, че спазват думите му.--

Цяло чудо е, че въпреки всички изстъпления, с които човешкият род е бил опозорен в негово име, той крачи все така достоен за преклонение през историята на земното човечество! —

*

Бил е един от премалцината, върху които тегне задължението да обявят открито своята истинска същност, но в заблудата си хората разбрали твърде превратно изповедта му и го превърнали в „Бог“, а от думите му създали учение, смесено с елементи от древ-

ните митологии, без обаче да запазят дълбоката, тайна мъдрост, прозряна от зналците в тези митове.-----

От най-дълбока древност се повтаря все същата грешка!

Макар и един от Нашите, той до такава степен е превъзхождал по силата на Любовта си всички нас, неговите Братя в царството на Духа, че единствено на него се е удало навремето да посочи на цялото човечество тясната пътека, извеждаща до будния, вечен Живот...

И най-мъдрият няма да загуби нищо от своето достойнство, ако реши да последва посочения от него път!---

Ала той бе казал също, че ще им прати едного, който носи печата на неговата мисия, и че самият той ще бъде приет от човека, приел оногова, когото той се готвел да прати от „дома на Отца“ си, където според

думите му „има много жилища“.......

*

Той е показал пътя — тясната пътека, водеща до портата на Живота, — и е посочил

как да бъде отворена тази порта!

А идващият след него може да удостовери истинността на печата му само ако сочи същия този път!

Защото в крайна сметка има само един-единствен път и блажени са, които стъпят на него!--

Вижте по какъв начин го е по сочил дърводелецът, който също като нас е бил Учител на истинския Живот!

Животът и учението му са едно! Напразни ще останат усилията ви да откриете, затрупана под по-късните фалшификации на древните свидетелства за неговия живот, някаква мисловна мъдрост, от която да е черпил своето познание!

Мъдростта си той не е взел нито от Египет, нито от Индия, — същата тази мъдрост може всъщност да бъде открита по всяко време от онзи, който е наистина достоен за нея!

В него, по собствените му думи, се е разкривала силата и премъдростта на „Отца му, ала мъдросттачга този „Отец“ не е плод

на мисълта, а на будното Битие!--

*

Знай, о ти, скъпи на моето сърце, че и аз самият не бих могъл да те поведа към будно познание чрез вникване и себепревръщане, ако не ти посоча същата пътека, по която е учел навремето да се върви възвишеният Учител от Назарет, след като сам е съумял да се превърне в „път“ и затова е имал пълно основание да каже, че той е „пътят и истината, и животът----

Този именно път искам да ти посоча днес и да ти дам ясни указания как най-бързо да изминеш стръмната пътека, която ще те изведе до портата на будното себеизживява-не в Духа.

Отвори сега сърцето си и слушай внимателно!

Подготви се да преживееш в себе си най-дълбоката мистерия!

\У Последната тайна ще бъде разбулена пред теб!

Искам да те поведа към твоите най-високи върхове и ти ще се научиш, уловил здраво

ръкат£ ми, да гледаш без боязън към зейналите под нозете ти бездни!

Готов ли си да ме последваш, ти наистина ще се изкачиш до най-големите си висини, до онзи най-висок връх, откъдето в бе-лоснежната Светлина на Духа ще ти се разкрие твоето вечно Праначало, — високо над потъналите в душна мараня поля, през които криволичи блуждаещият път на земните ти дни!---

Ето защо, чуй ме и ме последвай, ако си призван — а значи и способен — да ме последваш! ----- ,

*

Изпаднал в робство поради претърпяно^ то преди незапомнени времена падение, ти си потънал в непрогледна нощ, от която само божествена сила би могла да те освободи.

Обвързан по собствена воля с могъществото на владетелите на този външен физически космос, превърнал се в послушен васал на „Княза на тоя свят“, ти си станал плячка на собствените си мисли, — ти, който

дотогава си бил господар на всяка мисъл! —

Тъкмо тази робия трябва да отхвърлиш! —

Ако онзи, за когото току-що ти говорих и когото ние наричаме Най-силно обичащия, не бе бродил някога по тази земя, малцина биха стигнали до възвестената ти от мене цел...

Той обаче е успял така да преобрази „аурата“ на тази земя, че всички хора, които имат „добра воля“ да влязат в Светлината, да получат и силата, способна да ги доведе до целта на техните въжделения.--

Ето защо „спасение“ днес могат да намерят мнозина, които без акта на Люббв, осъществен от него на Голгота, щяха да са неминуемо обречени на унищожение, — или поне на траещи еони мъки, преди да стане възможно тяхното освобождение и спасение. —

Благодарение на него за теб сега не е трудно да се избавиш, стига да си твърдо

решен да строшиш стягащите те окови! —

*

Забрави всяка измислена мъдрост, дори да я мислиш за „слово Божие“, за да се добереш до родената от деяние и живот премъдрост, оставаща недостъпна за учеността и на най-мъдрите люде на земята, понеже се корени в дълбини, които никаква мисъл не

е в състояние да измери!---

Стреми се да постигнеш в себе си простотата на детето, — тя ще ти помогне да се изтръгнеш от своето тъй сложно криволичещо тесногръдие, в чийто плен те държи

всичко онова, което не си ти самият!--

Наистина е по-лесно камила — пък било и само въже, изплетено от нейната вълна, — да мине през иглени уши, отколкото „богатият“ на земни „духовни“ блага да влезе в царството Небесно!!

*

С други думи: всякаразсъдъчна мъдрост се оказва просто глупост, щом става въпрос да намерим в себе си Духа на Живота! — Никакви „тренировки“, никакви учебни упражнения не водят в случая до успех и нищо не може да даде надеждна гаранция, ос-

вен будния, деен Живот! —

Само будното деяние ще помогне на търсещия да се придвижи напред и само така ще се разкрие пред него онази тайна, която той напразно се мъчи да овладее, докато продължава да се домогва до нея по мисловен път!---

Осъзнае ли веднъж за какво всъщност става дума, той не без усмивка ще си спомня за своята предишна глупост, накарала го да повярва, че може да постигне със силата на човешката мисъл нещо, което ни се дава само

по милост свише.--

Така са стигали до него древните, така само може да бъде схванато и в наши дни онова, което си остава винаги мистерия, макар

да е било някога достояние на хиляди.....

*

Не като се стремим към необикновени си-ли, ще съумеем да се доближим до тази мистерия, — но щом някой стигне веднъж до нея, той придобива без всякакво напрягане наистина чудодейни сили и всеки човек получава точно онези от тях, които ще са най-

полезни за по-нататъшното му усъвършенс-твуване.---

Тук е изключен какъвто и да е произвол и човек става съпричастен с даровете на Духа само така, както самият Дух може да ги предостави съгласно вечно присъщия му закон.

А за когото даровете на Духа са по-важни от щастието на съединението кого предварително условие за получаването на тези дарове, той няма естествено да получи нито едното, нито другото, и само ще стане жертва на траеща еони заблуда.--

Защото щастието на съединението е крайната цел, а даровете на Духа, които тогава ще получиш, са естествено следствие от постигането на тази крайна цел.

*

Началото на твоя път се намира тук, на земята, сред кипежа на всекидневието; всички негови етапи лежат също в земната сфера. — Едва след като си ги изминал един подир друг всичките, ще можеш наистина да се откъснеш от земята и да встъ-

пиш в царството на Духа, където те очаква

крайната цел.---

Вярно е, че мнозина изгарят от желание да стигнат до тази крайна цел, но те не могат, уви, да се издигнат до прозрението, че тя е достижима само ако началото на пътя се търси във всекидневния живот! Стъпил веднъж на пътя, търсещият трябва да се съсредоточи върху непосредствено следващия етап от него като първа междинна цел, докато не го измине и не се устреми отново към следващата най-близка цел! —

Вместо това той е убеден, че е невъзможно да намери началото на пътя, ако не бяга от всекидневието, и си изгражда някакъв фантастичен свят, който съществува единствено във въображението му!--

От тази позиция той започва тогава да се озърта на четири за крайната цел, убеден, че ще стигне до нея без междинни етапи, попада неизбежно в капана на собствените си илюзии и от небитието на въображението си измисля едно мнимо царство на Духа така, както преди това си е въобразявал, че

се е издигнал далеч над земното всекидневие и отдавна вече е встъпил по пътя към Духа...

Несъумял да си наложи самодисциплина, за да измине с необходимото постоянство Пътя на Живота, търсещият се стреми едва ли не още утре да стигне до целта и така сам си създава един мираж, чието измамно блаженство свършва, когато земното тяло не е вече в състояние да подхранва силите, изградили този илюзорен свят.--

*

Далеч по-благоразумно постъпват всъщност ония, които разбират измамния характер на тази химера и се отнасят с презрение към нея, макар и да не подозират, че могат, скъсали с всякакви илюзии, да намерят в себе си Пътя на Истината, който е и Път на Живота! —

Ти обаче не приличай нито на едните, Нито на другите, а следвай моите напътствия и встъпи от самото начало по Пътя на Живота, пътя на будното деяние, за да го изминеш етап след етап до крайната цел, без да

питаш, кога ще стигнеш до тази крайна цел!

Не я ли постигнеш още тук, по време на земния си живот, ти с пълна сигурност ще можеш скоро да я овладееш, дори да се наложи да си отидеш оттук, преди още да си я постигнал, защото в този случай може да ти бъде оказана помощ, оставаща недостъпна за всеки, който не е поел още тук, в земния си живот, пр Пътя на Живота и Действието! —

*

Именно тук, сред кипежа на всекидневния живот, докато упражняваш професията си и изпълняваш стриктно земните си задължения, трябва да намериш началото на своя път!---

Това „начало“ не е нищо друго, освен осъзнаването на факта, че и всекидневният ти живот може да бъде разглеждан и живян

от гледна точка на вечния Живот.---

Първата ти задача е: да се научиш да гледаш на всекидневието си като на част от своя вечен Живот и да изпълняваш с непоклатимо постоянство всички задължения на все-

кидневния живот по начин, който да ти дава всички основания да бъдеш уверен, че няма во веки веков да съжаляваш за нищо, което си извършил, или си пропуснал да извършиш в този свой делничен живот.

Първата цел, която трябва да овладееш по своя път, се състои в постигането на онова пълно спокойствие на чистата съвест, което рано или късно — но с пълна сигурност — настъпва след неотклонното изпълнение на всекидневните задължения.

*

След като постигнеш тази първа цел, втората ще ти се разкрие от само себе си и тя се състои в осъзнаването на факта, че освен всекидневните си задължения имаш вече и други, които не се възприемат наистина като „задължения“ във външния живот, но ти ще ги почувствуваш като такива. —

По същия начин трябва сега да изпълниш и тези си задължения, ала без ни най-малко да пренебрегваш заради тях другите, които произтичат от всекидневния живот!--

Какво изискват от теб новите ти задъл-

жения, ще узнаеш веднага щом наистина постигнеш първата цел по своя път!

За всеки търсещ те приемат различен облик, затова е невъзможно да ти ги опиша по-подробно. —

Но постигнал ли си първата си цел, за теб няма да има абсолютно никакво съмнение в какво точно се състоят твоите нови задължения и какво изискват те от теб!

*

След като достатъчно дълго си изпълнявал и тези свои задължения със същата непоколебимост и всеотдайност, с каквато и всекидневните, третата цел по твоя път ще се окаже постигната от само себе си с това, че и по отношение на тези no-висши задължения ще изпиташ сега същото ясно спокойствие на съвестта, на каквото се бе радвал след стриктното изпълнение на всекидневните си задължения.---

*

Веднага след това пред теб ще се открие нова цел и ти ще се убедиш, че единственото й изискване към теб е да се постараеш и дру-гише сега да извлекат полза от нещо, което на шеб самия е помогнало да отидеш толкова напред.

От теб няма да се очаква, изпаднал в глупаво мисионерско усърдие, да убеждаваш всеки изпречил се на пътя ти в онова, което ти е помогнало да постигнеш вътрешна сигурност, ала ще трябва и ти да се поставиш в услуга на дейните сили, дарили ти първото освобождение, и да се опиташ да им съдейс-твуваш също така със своя пример. —

Постигането и на тази четвърта цел се потвърждава от същото твърдо спокойствие на съвестта, показващо че си я овладял не с речи и препирни, а със своя деен живот!

*

Оттук пред теб се разкрива сега петата цел от пътя, която изисква да покажеш творческите си способности!

Ще ти се наложи да се намесиш така или иначе съзидателно в живота на заобикалящия те свят, — естествено не като се опитваш да изкорениш съществуващите тук не-

дъзи, а полагайки усилия да създадеш около себе си нещо, което смяташ за полезно в светлината на постигнатото вече от теб познание. —

Ако и този път постигнеш вече многократно и сигурно изпитаното спокойствие на съвестта, сега то ще се прояви в теб заедно с едно ново съзнание, представляващо шестата степен, шестият етап по твоя път, откъдето остава да стигнеш после до седмия, тоест до съединение със своята духовна Пра-основа!---

♦

Това ново съзнание ще ти подскаже, че е дошъл вече часът да се опиташ, все отново и отново, дали не ще можеш, без да напускаш земята, да се откъснеш духовно с всичките си помисли и желания дотолкова от нейната обвързаност, Колкото е необходимо, за да дадеш възможност на царството наДуха да осъществи в теб единението, благодарение на което земното ти съзнание ще добие способност да долови вътре в тебе свещеното Слово на твоя жив Бог, без да се

обрича отново на заблуда.

*

Не бива да се опитваш да отхвърлиш съществуващата обвързаност, преди да си напълно сигурен, че си изминал с будно съзнание всички предишни етапи от пътя!

Речеш ли да го сториш по-рано, ще станеш неизбежно жертва на измамни сили и едва след като настъпи краят на земния ти живот ще разбереш за свой най-голям ужас, колко жестоко заблуден си бил!

Тогава ти ще заприличаш на човек, който сънува, че лети и се радва на своето умение, но при събуждането си е принуден да признае, че е все така неспособен да овладее притегателната сила, която го държи прикован към земята. —

*

Колкото и просто да ти се струва изминаването на предишните етапи, Колкото и силно да е изкушението да повярваш, че отдавна вече си ги преодолял, толкова по-сериозно съм длъжен да те предупредя да не се отдаваш на подобна самозаблуда!

Ти не само поставяш под въпрос успеха на всичките си усилия, но и се излагаш на гибелната опасност да загубиш за еони напред пътя, който ще те изведе към Светлина, ако се опиташ да се освободиш по-рано, отколкото трябва, от земната обвързаност.

Ако ти, напротив, си изминал действително и честно очертания пред тебе път и си убеден, че не си пропуснал Нито един от неговите междинни етапи, започни тогава освобождаването си със стремежа да откриеш в себе си Човека в неговата пълна -голота!

Това може да ти се стори не чак толкова мъчно, но то е далеч по-трудно, отколкото

си готов да предположиш!--

*

Досега ти си се чувствувал — и то с пълно право — като потомък на дадено семейство, син на даден народ, представител на даден кръг от хора.

Досега не ти е било позволено да се чувствуваш свободен от подобна обвързаност, защото иначе не би могъл да запазиш в себе си надеждата, че ще постигнеш един ден целта си.

Сега обаче ще трябва постепенно да се научиш да оценяваш всички подобни връзки от гледна точка на Вечността, тъй като вечният Дух не се дава на никой мидиец“ и на никой „перс“, на никой „грък“ или „римлянин“, — на никой потомък на този или онзи достопочтен дом и на никой член на тази или онази каста, а единствено и само; — на голия

ЧОВЕК!---

този „гол“, космически даден век трябва да се стремиш да чувствуваш занапред в себе си и всичко, което би го „руб-рицирало по един или друг земен начин, трябва отсега нататък да стане за теб несъществено и ефимерно!

Ала ти би изтълкувал по абсолютно погрешен начин думите ми, ако си помислиш, че осъзнатото сега като „несъществено| и „ефимерно“ трябва да остане без стойност

за теб и във всекидневния ти живот!

*

Всичко това има своето законно място в

живота на твоето всекидневие и там то трябва да запази валидността си, ако не искаш да нарушиш космичния ред, който ще бъде нарушен по не по-малко престъпен начин и ако в рамките на външния си всекидневен живот на тези определящи и — поради това си качество — разделящи елементи си склонен да придаваш по-голямо значение, отколкото им се полага по силата на тяхната

естествена даденост!--

Ако в своето всекидневие се отнасяш с любов към този вид обвързаност — все едно дали става въпрос за семейство или каста, за народност или нация, — ти ще си винаги на прав път и това ще ти позволи да обичаш подобни обвързващи ограничения и при другите. Опиташ ли се обаче да придадеш особено значение на онова, което те отличава по този начин в рамките на човечеството като цяло, ти неизбежно ще се превърнеш в смутител на космичния ред, също както музикантът в един голям оркестър би нарушил музикалната творба, ако си позволи неговият инструмент да прозвучи по-силно,

отколкото налага отредената му от композитора роля!-----

*

И след като си постигнал вече тази последна земна цел, от която ти предстои да встъпиш скоро в царството на Духа, не бива да си въобразяваш, че си в правото си да пренебрегваш макар и едно-единствено от своите осъзнати вече задължения!

Ето защо в делничния живот трябва винаги да зачиташ правата на всичко, което е част от него, запазвайки същевременно в себе си висшето усещане, позволяващо ти да осъзнаеш „несъществеността“ и „ефимер-ността“ на онова, което трябва все пак да запази своето всекидневно значение във всекидневния живот!---

*

И така, след като в най-висшите сфери на твоето живо чувство не съществува вече нищо друго освен голия, космически даден ЧОВЕК, готов да се съедини с БОЖЕСТВОТО, ще трябва тепърва да се научиш да обичаш истински себе си, ще трябва все повече и по-

вече да усещаш самия себе си единствено като ЛЮБОВ, докато в теб не остане вече нищо, което да не е обхванато от ПОЖАРА НА ЛЮБОВТА.-----

Погълнат без остатък от Любовта, ти ще се превърнеш в потир на БОЖЕСТВЕНАТА Любов в тези пречистени от пожара сфери и в ндй-съкровените дълбини на твоето „Аз“ твоят ,ЖИВ БОГ“ ще се съедини с теб...

*

Едва тук ще си постигнал вече крайната цел на своя устремен нагоре път, ала много скоро ще загубиш постигнатото, ако си втълпиш, че си вече свободен да не изпълняваш всекидневните си задължения, забравяйки, че като син на земята ти си оставаш обвързан и с изискванията на всекидневието!---

В самия теб се намира отсега нататък пътят, по който ще можеш — по всяко време и веднага щом пожелаеш — да се издигнеш до най-високите си върхове в царството на Духа до единението си със своя жив Бог! От този най-висок връх ще получава Свет-

лина и твоят делник, — една Светлина, която не е „от мира сего“ и не е подчинена на земните закони!---

Тогава може би ще разбереш на какво е учил някога онзи Велик любещ, когато сочел, че се е „приближило царството небесно“, но не може да се каже, че то е тук или там, нито да се вярва, че идва с гръм и трясък, защото:

,Царството Божие е вътре във вас!“» *

Тези думи от дневника бяха прочетени с особено въодушевление и двамата по-възрастни мъже, изслушали със затаен дъх своя млад приятел, бяха дълбоко повъртени от току-що чутото.

След известно мълчание най-старият от тримата стана и рече:

— Едно наистина възвишено учение ни бе изложено тук и пред нас се разкри тайната на истинския Живот!

Колко много загадки намират своето разрешение в това учение!

Колко различно ни изглежда битието на

човека на тази земя след чутите от нас откровения!

Всичките ми въпроси се изпариха като дим и аз виждам ясно очертан пред себе си пътя, който ще трябва да извървя! —

♦

Докато старият говореше, другите двама също се изправиха на крака и на свой ред физикът взе думата, за да направи следното признание:

— По време на пътуването си ние преживяхме нещо велико и няма да се върнем същите у дома, когато утре дойде време да си вземем сбогом от този остров!

И нашият делник, тъй често смятан от нас за сив и лишен от смисъл, ще се изпълни занапред с багри и съдържание, а ако в древността слънцето е било почитано тук като символ на Божеството, позволете ми да ви заявя, че и аз съм готов сега да се отдам на този култ към слънцето, само че аз нося своето Слънце в себе си и ми се струва, че вече усещам неговите лъчи!---

Наистина от нашето пътешествие очаквах

хубави неща, но никога не съм предполагал, че ще се завърна тъй обогатен с едно търсено цял живот познание.--

Сигурно висши сили са протегнали над нас своите ръце!--

И ако ние, двамата по-възрастни, бихме могли донякъде да съжаляваме, че разкрилото ни се познание идва при нас в толкова напреднала възраст, нека все пак признаем, че по-рано то сигурно щеше да се окаже преждевременно и че моментът явно е бил

правилно подбран.---

*

От доста време вече двамата гребци бяха спуснали лодката отново в морето, чиято повърхност, гладка сега като огледало от течна светлина, се готвеше да погълне слънчевия диск.

Море и небе се бяха сякаш слели в златиста жарава!

Най-сетне приятелите забелязаха, че лодкарите отдавна вече ги чакат и заслизаха към плажа, а по-младият брат, видял, че се готвят да си ходят, побърза да ги посрещне, за

да отнесе кошниците и бутилките обратно в лодката.

*

Само след няколко минути тя бе вече далеч от мястото, където бяха спрели за тази продължителна почивка, но сега не се налагаше да се отправят навътре в морето — можеха да минат лесно и безопасно между крайбрежните рифове и да заобиколят отблизо линията на високите островни скали.

Грейнал в разкошни багри, камънакът пламтеше в лъчите на потъващото в морето слънце.

*

От тази страна на острова рядко можеха да* се видят покрити със зеленина оврази и широки падини с маслинови дръвчета.

В почти непрекъсната редица се издигаха високи, отвесни скали, често пъти издълбани от морето, и погледът се плъзгаше в просторни, нашепващи тайнственост пещери.

Тримата излетници показваха жив интерес към всичко, което можеха сега да видят отблизо, затова гребците с радост се отклониха от най-краткия път за връщане и навлизаха във всяко от малките заливчета, спирайки се за по-дълго време на особено красивите места.

Така нощта постепенно се спусна —■ нощ, чието звездно великолепие засилваше все по-силно с всяка измината минута, — докато откъм сушата не остана да се вижда само мигащата редица светлини на недалечния, голям пристанищен град.

Самият остров .изглеждаше сега необитаем, тъй като пътниците бяха все още твърде далеч от мястото, от което можеха да се видят светлинките на кацналия върху хълма град.

*

Лодката се плъзгаше в дълбоката, черна сянка на отвесните скали, тласкана от ускорения ритъм на веслата.

Поради наличието на безброй фосфоресциращи морски организми, при всяко потапяне греблата сякаш извличаха от дълбините искряща, синкава светлина.

Оставената водна диря продължаваше дълго да свети като опашка на ракета.

Рибата се ловеше тук само нощем на светлината на факли, затова от време на време се натъкваха на някоя рибарска гемия, плъзгаща се като призрак в нощния мрак към избраното място за улов.

Разменяха се весели думи за поздрав и всяка от лодките отново потъваше в тъмнината.

Понякога, особено когато знаеха, че доброто ехо може да направи по-ефектно тяхното изкуство, двамата братя запяваха с пълни гърди песните на своята родина, но гласовете им не притежаваха кой знае колко много от мелодичното благозвучие на големите певци на тяхната страна, затова тримата излетници, макар да слушаха не без удоволствие песните, чиито думи знаеха, повече се радваха, когато отново ги обгръщаше дълбоката вечерна тишина, станала още по-осезае-ма поради ритмичния шум на веслата.

*

След като заобиколиха и последния скалист нос, пътниците най-после съзряха първите островни светлини. Не след дълго те бяха вече в малкото пристанище на острова, където предизвестеният „ветурино“ от часове очакваше със своя файтон връщането на гостите, за да ги отведе с тромав ход по криволичещата улица високо горе до малкия град, където тази нощ любимата им гостилница щеше за последен път да им предложи подслон.

След вечеря тримата приятели се разходиха още малко под кедрите и палмите на потъналата в нощен мрак градина, наслаждавайки се на ярките отблясъци, хвърляни по морската повърхност от безбройните факли на рибарските лодки, където сега кипеше трескава дейност.

*

Отпътуването им бе предвидено за следващия ден, затова те скоро прецениха, че е благоразумно да си легнат по-рано, но преди това се уговориха да се върнат по море, стига да намерят кораб, тръгващ в подходящо време от пристанището на близкия континентален град.

Така те можеха да се надяват, че ще намерят достатъчно удобни случаи отново и задълбочено да обсъдят темите, по които бяха разговаряли последните седмици, за да осъзнаят още по-пълно колко различен изглежда за тях земният живот сега, когато бе разбудена неговата благотворна тайна.---

ПОСЛЕСЛОВ

Читателят, който познава другите ми книги, сигурно отдавна вече е разбрал, колко далеч съм бил от намерението да му предлагам някаква „повест“.

Затова едва ли е нужно да му пояснявам, че разказвателната форма на тази книга се наложи да бъде предпочетена само за да може възвестеното в останалите мои творби учение да стане по-достъпно и за ония, които твърде бързо се обезсърчават и отегчават, когато в дадена книга срещнат само отвлечени напътствия и чуят отгоре на всичко да им се говори почти изключително по теми, изглеждащи твърде отдалечени от тяхното всекидневие.

Нека все пак изрично подчертая, че всяка дума от тази книга е породена от действително преживени неща!

Тримата мъже от книгата не са за автора нищо повече от носители на тези преживявания. Те му дадоха възможност да извае един образ, съдържащ някои оттенъци, които едва ли щяха да бъдат уместни, ако авторът се бе опитал просто да възпроизведе реалния първообраз на съответното преживяване.

В много случаи това се оказа въпреки всичко възможно, макар да се наложиха някои промени при описанието ъа.местностите и обрисовката на говорещите лица, защото само такъв отказ от „реалистично пресъздаване“ позволи на автора да даде все пак подходящ израз на преживяното от него.

От друга страна, той не намери за наложително да характеризира по-подробно тримата събеседници, защото целта му бе не да описва хора, а да създаде подходящ образ на учението. —

*

 Който е способен и готов да възприеме това учение, той ще съумее много лесно да го отдели от избраната му рамка, а за някои то може да придобие пълнокръвен живот едва в настоящата си форма.---

Хиляди са намерили многократно потвърждение на това учение, но още повече хора от всички страни по света жадуват за „истината“, за отговор на най-дълбоките

загадки, и се лутат по пътеките на заблудата, за да се убедят в обзелото ги накрая униние, че нито една от тях не е успяла да ги отведе до Извора на Познанието.--

Нека всички тези търсещи почерпят от настоящата книга сигурно упование, че могат все пак да постигнат целта си, стига да са готови да последват единствените Учители на земята, които са упълномощени да поучават по тези въпроси, — които не са се превърнали във вестоносци на собствените си илюзии, умозаключения и мнения, а учат така, както им е наредил „Отец“, когото само те познават!---

*

Всяко време изисква своя форма на учението и вечната Премъдрост знае много добре как трябва да действуват онези, които са станали нейно оръдие. —

Така и авторът на настоящата книга съвсем не постъпва по свое усмотрение, когато поставя писаното слово в служба на учението!

В наши дни печатната книга е достъпна и там, където никога не може да проникне изреченото слово. Тя е в състояние да предложи на търсещия всеки момент отново учението, което една обречена на скорострелност и припряност епоха щеше да остави да бъде отвято от ветровете, ако беше разпространявано само устно. —

Трябва, от друга страна, да се избегне каквото и да е образуване на верски „общества“ около това учение и да не се превръща в предварително налагана догма нещо, чиято истинност и реалност може да се докаже само от съкровения опит на сърцето.---

♦

Няма, разбира се, нищо лошо, ако един или друг кръг от търсещи си постави за задача да живее според учението, но макар мнозина от тръгналите по следите на истината да са склонни по природа да вярват, че намират насърчение само ако обединят усилията си, никой — щом не иска да фалшифицира учението — не бива да го смята за непременно обвързано с подобна общност на стремежите!--

Дори при общо насочени усилия то може да разкрие сияйните си дълбини винаги само пред отделния индивид и в крайна сметка единствено отличната, земна склонност на човека зависи дали той държи да има спътници, или предпочита да върви сам.---

Така или иначе по стръмния път, сочен от учението, всеки, който иска да следва неговите напътствия, може да разчита единствено на себе си, независимо дали познава или не и други хора, тръгнали по същия път!

*

Всеки може впрочем да остане верен на култовата общност, дала му още от най-ранна възраст насоката, в която се е надявал да намери своя път към Духа, и ако той наистина стигне до него като живее според изложеното тук учение, едва тогава ще може така да задълбочи постулатите на младежката си вяра, че да помогне и на други, които отдавна са се усъмнили в истинността на вероученията от младежките си години, защото самите им учители са носили в себе си своите съмнения и не са били в състояние да им помогнат, тъй като на свой ред твърде много са се нуждаели от помощ. —---

*

И така, нека и тази книга донесе освобождение и яснота и да покаже77ьтл към Светлината на всички, които твърдо искат да го намерят! —

Нека тя даде на всички хора с искрено воля първоначалния подтик да се изкачат до онези духовни висоти, погледнато откъдето целта и крайният смисъл на техния живот престават вече да бъдат „тайна“\--

*

Встъпление...........»............ 7/

Разговорът на морския бряг......... 41

Санто Спирито.................... 61

Южна нощ........................ 107

Скалистият остров................. 151

Разходката по море................ 189

Послеслов'!'......... • • • 251

Бележки на преводача

стр. ред

156 3 отг. Митра — древен индо-персийски Бог на светлината, правдата и слънцето. По време на персийското господство и през елинистичния период бил много почитан в Мала Азия. След I в. пр.Хр. култът към Митра се разпространява в цялата Римска империя. Богкг е изобразяван като младеж с фригийска шапка, притискащ с коляното си повален бик — символ на тъмните сили.

160 4-6 отг. Срвн. Бит. 11:7,9.

164 1-3 отг. Мат. 18:18.

165 6-7 отг. Срвн. Йоан. 9:4.

173 8-9 отг. Мат. 15:14.

175 5-6 отд. В книгата си,Духовни упражнения"

{,JZxercitia spiritualia“, 1548) Игнатий Ло-йола излага принципите на Йезуитския орден.

I'”¹ 2-3 отг. Ignorabimus /лат./ — няма да узнаем. Израз на германския физиолог Емил Дюбоа-Реймон, който в 1872 г. завършил своето слово „За границите на познанието ни за природата“ с думите: „...Ignorabimus! Това ние никога не ще узнаем.“

179 1-3 отд. Мат. 7:7; Лук. 11:9.

220 1 отг. Aeecma — свещена книга на култа към

Мазда (маздаизъм), за чийто основател се смята Заратустра.

222 7-9 отд. Срвн. Йоан. 15:26,16:7-15.

222 4-6 отд. Йоан. 14:2.

224 10-11 отг. Йоан. 14:6.

стр. ред

225 2 отд. Йоан. 12:31,14:30,16:11.

227 8-12 отд. Срвн. Мат. 19:24.

243 6-7 отг. Мат. 3:2.

243 10 отг. Лук. 17:21.

249 3 отг. Vetturino /итал./ — файтонджия. 255 13-14 отг. Срвн. Йоан. 12:49.

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен ТАЙНАТА

Bo Yin Ra

Bo Yn Ra Other languages.zip 1 2 3

1 Книга за Царственото Изкуство 1

2 Книга за Живия Бог

3 Книга за Отвъдния Свят

4 Книга за Човека

5 Книга за. Щастието

6 Пътят към Бога 1

7 Книга за Любовта

8 Книга за Утехата

9 Книга за Разговорите

10 Тайната

11 Мъдростта на Йоан

12 Пътепоказатели

13 Призракът на Свободата

14 Пътят на Моите Ученици 1 2 3

15 Мистерията на Голгота

16 Култова Магия и Мит

17 Смисълът на Земния Живот 1 2 3

18 Повече Светлина

19 Върховната Цел

20 Възкресение

21 Светове

22 Псалми

23 Бракът 1 2 3

24 Молитвата

25 Дух и Форма

26 Искри-Мантра Практика

27 Думи за Живот 1 2 3 [27-DE].Bo.Yin.Ra.-.Worte.des.Lebens.pdf 1 2 3

28 Над Всекидневието

29 Вечна Действителност

30 Живот в Светлина

31 Писма до Един и Мнозина

32 Затворена Градина 1 2 3

33 За Себе си

34 Из Моето Ателие

35 Царството на Изобразителното Изкуството

36 Окултни Загадки 1 2 3 [1923-DE].Bo.Yin.Ra.-.Okkulte.Raetsel.pdf 1 2 3

37 Кодицил към Моето Духовно Учение

38 Приписки

39 За Безбожието

40 Духовни Взаимовръзки

41 Разни

42 Събрано